СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ

Интервюто е публикувано през 2006 г. във в. Дневник. Повод за срещата е наградата ИКАР за поддържащата й роля на Понсия в представлението "Домът на Бернарда Алба" в Народен театър на режисьорката Възкресия Вихърова.






"Дълбоко вярвам, че изкуството е нашият шанс да разберем повече за тайната на битието, за любовта... Пожелавам на всички истинско изкуство и истинска любов."  

С тези думи Жорета Николова получи "Икар 2006" за поддържаща женска роля за Понсия в "Домът на Бернарда Алба" на режисьорката Възкресия Вихърова. Този сезон я видяхме и в ролята на ненаситната за власт, секс и отмъщение дъщеря на Крал Лир в новата постановка на Явор Гърдев.

А мнозина си спомнят силното й, почти демонично присъствие на сцената на "Сфумато". Там гледах "Луда трева" по Йордан Радичков - спектакъл, който разсмя и озари публиката, а в тъмнината на залата видях насълзените очи на автора. А после той се покланяше с крехкото си тяло дълго време на сцената, аплодиран от хипнотизираната публика. Зад него хванати за ръце, стояха величествените актриси от представлението - Цветана Манева, Жорета Николова, Светлана Янчева - мощни и експресивни. Същата 1994 г. Жорета е наградена с "Аскеер" за поддържаща роля (Софрона) в "Луда трева". Тогава се изреждат заглавия като "Апокриф", "Тирезий Слепия", "Антигона смъртната" - представления, които обиколиха чуждите фестивали, а мнозина считаха, че това е визитната картичка на "непознатия" български театър.

Има актьори, които светят от сцената, за някои мрачно, а за други сияйно. Жорета Николова е от онези жени, които присъстват - живо, изискващо и проницателно. За да си неин събеседник, сякаш се иска смелост и най-вече откровеност.

Родена е в София през 1961 г. Приета е във ВИТИЗ, в класа на проф. Гриша Островски. Но същинската й професионална история започва през 80-те, когато група току-що завършили витизчии отиват в ловешкия театър.

Така ли се ражда известната ловешка трупа? "Бяхме пет души актьори и Иван Станев режисьор. Жана Караиванова, която сега е в Америка и не се занимава с театър, Жанет Спасова, която направи изключителна кариера и стана актриса във Фолскбюне, Радослав Блажев вече не е актьор, занимава се с друг бизнес, и Чавдар Монов" - припомня си Жорета и чувствам вълнението в гласа й. Скоро спират тяхно представление, а скандалният режисьор Иван Станев напуска България през 1988 г. "Бяхме хора, обладани от една и съща идея, от една и съща кауза, която се формираше предимно от Иван Станев. Опитвахме се да влизаме много дълбоко в човешката природа, в човешката психика."

За много от нас, които не сме свидетели на тези театрални експерименти в Ловеч, остава усещането за време на бунт и цензура. "Това е може би най-важният период в живота ми, защото ме формира като актриса и като човек. Опитвахме се да търсим по всякакъв начин в театъра да предизвикаме едно същинско, истинско присъствие на актьора. Искаше се не точно смелост, а убеденост, че това е пътят към общуването и истината, че трябва да застанеш със своята истина в най-широкия смисъл на тази дума пред този, към чието внимание, за чийто контакт се бориш", казва Жорета.

А на въпроса за жертвите отговаря така: "Живеехме много аскетично. Подлагали сме се на неща, които невинаги са ни били приятни. Експериментирахме със самите нас. Бяхме като опитни зайчета. Например, правили сме хипнотични сеанси, срещали сме се с психиатри, но това ставаше с желание, защото разбирахме много и за самите нас."

Всъщност трупата се разпада още в Ловеч, появяват се конфликти от най-различен характер, а Иван Добчев я кани да гостува в едно представление в Сатирата. Там се явява на конкурс за щатна актриса и я приемат с помощта на Иван Добчев. Вече си е била създала име на актриса, която се мъчи да стои встрани от конвенционалния театър. После идва идеята за "Сфумато", където Иван Добчев и Маргарита Младенова я канят. "С радост приех, без да се замисля, защото смятах, че това е пътят, естественото продължение след Ловеч, и вярвам, че не беше случайно, защото бях актриса, която опитва."

 
Днес Жорета Николова е от три години на щат в Народния театър. Чудя се как съвместява досегашния си опит с естетиката на може би най-конвенционалния театър у нас. "Бях две години в пълна немилост. Някак си неясно беше моето положение в "Народен театър”. Мисля, че ми нямаха доверие, изпитваха ме ставам ли за нещо, не ставам ли." По същото време тя се подлага на друго изпитание, като участва в кастинга за "Есенна соната" на Младен Киселов - режисьор, известен с верността към психологическия театър. Да участва в него за Жорета е предизвикателство. Признава, че тръпката от състезанието я е амбицирала. Дали ще може да се докаже по един абсолютно честен начин (защото тя няма медиен образ). Щастлива е, че режисьорът успява да види това, което представлява, а мнозина твърдят, че нейната Ева е най-плътният образ в представлението. Следва Народният театър и новото начало.

"В момента, в който влязох в Народния, вече бях напълно формирана като отношение към живота и театъра. Наясно съм с възможностите или поне с потенциала си. Аз работя така, както съм работила и на другите места. Опитвам се винаги да мисля, да фантазирам, да си представям нещата и да ги правя истински. Не искам да подхвърлям на хората някакви евтини номера и фалшификати. Не съм техничарка, нито мога така да репетирам, нито така да играя. Правя го на 100%, а ако не мога да го правя така, съм последното бездарие, защото не се ли вкарам емоционално, психически и духовно в това, което правя, не мога да го правя. И тогава нямам никакво знание и се запушвам, и става стена, а аз съм като дървено човече, като някакъв пън. Това е парадоксално, но е така." Казвали са ми, че на сцената се играе, а не е нужно всичко да преминава през човека, но аз дълбоко не приемам такова отношение. Така обаче няма ли опасност да пренасяш личния си живот на сцената.

"Винаги пренасям, всичко вкарвам и не знам колко го разбират и дали го разбират. В крайна сметка това е мината, от която копая. Когато излизам на сцената, всяко нещо, което трябва да направя, изисква моята пълнота - духовна, емоционална и физическа, а това се зарежда непрекъснато от нещата, които ми се случват в живота. А откъде другаде да се зарежда? То, разбира се, по някакъв начин се превърта, превива, превръща в нещо друго."

По вълнението и гласа й разбирам, че театърът е най-голямата й страст.

А коя е жената Жорета Николова? 

"Много трудно говоря за себе си. Установявам, че с годините се затварям все повече и трудно общувам, трудно споделям дори с най-близките си хора. Оскърбленията, които те ми нанасят, обидите, невниманието, проявите на неуважение... Ако преди години всичко това съм го регистрирала и веднага съм реагирала, сега тези неща все повече потъват в мен. Ставам някакво място, пълно с най-различни чувства, отношения, нещо като оазис и все по-трудно изваждам от себе си. Не знам на какво се дължи това, може би на някакво оттегляне самата в мен."

Липсата на регистрация не позволява ли именно да допускаме да се случва това, което не харесваме?

"Може би да. Вече не виждам смисъл да реагирам, просто си замълчавам и потъва някъде в мен и аз пълня, пълня в повечето случаи с отрицателни емоции, което сигурно ще ми изиграе лоша шега."

Седнали сме на малко кафененце и почти ритуално отпиваме от чашите си. Позволявам си да надзъртам в очите й. Зад фигурата на магнетичната актриса Жорета Николова прозира тъга и умора.

Продължаваме разговора. "Днес четох една книга на ученик на Юнг "Същественото е невидимо" и е дълбинно психологически анализ на Малкия принц. Отначало ми се видя страшно безинтересна и елементарна, но постепенно влиза като сонда и става все по-дълбока и по-истинска. Човек трябва да има търпението, това е много важно. Както в любовта, защото обичането е едно служене според мен. И то изисква, то не е треперенето на възторга, на щастието, а работа. То е търпението, което във всяко нещо откривам. Животът ме принуждава да се науча на търпение. Да премина през неинтересните страници, за да стигна до интересните."

Имате ли съвет към младите актьори? "Да, имам. Смятам, че трябва да имат изключителна хигиена, защото чистотата в отношението към едно нещо, с което се занимаваш, е много голям процент от това как и с какъв успех ще го правиш. Не в утилитарния смисъл, а въобще какво удовлетворение свое, духовно ще намериш. Те приемат всичко безразборно, всичко като предложения, като ангажименти, дори към това, което гледат и не гледат. Това е едно съществуване без всякакви критерии. Каквото дойде. Днес както мине денят, пък утре ще видим следващия. Не искам да ги обидя, но мисля, че това е белег на поколението. Няма концентрация и съсредоточеност да търсиш, да се опитваш да се стремиш към центъра. Животът им не е пътуване, приключение, изследване, да вървиш и все повече да откриваш и да трупаш, а не просто да вършиш една работа и толкоз. Въобще мисля, че малко се ходи на театър. Те просто се изморяват от непрекъснатото пребиваване в театъра - репетиции безкрайни. Имам чувството, че нямат и любопитство. Разграничавам Снежина Петрова, която смятам, че има някакъв ореол около себе си. Тя е много интелигентна и дисциплинирана. Откроява ми се Фичо (Никола Тороманов) - той е човек, който изкача над всички. Ха, това не е ли той насреща?"

Двете развеселени от съвпадението се размахваме за поздрав. "Фичо е мозък, концептуалист - продължава разпалено - той вижда нещата и има идея за света. Той е личност."

Казахте ми, че сте се затворила, но сигурно има неща, които не трябва да премълчаваме? 

"Не трябва да подминаваме низостта, предателството, доносничеството, тогава, когато човек пада. Ах, сега се сетих нещо от книгата, за която ти говорих, че стигаш до едно ниво на позора, което не можеш да преодолееш, поради което го приемаш и заживяваш в позора. И аз настръхнах, когато го прочетох, защото знам, че е точно така. Тогава губиш всичко и си на дъното."

Любопитствам за ежедневието й. На ръба съм да загубя намалената дистанция от разговора досега, но с учудване разбирам, че споделяме една и съща любов към тичането в парка.

"Почти всяка сутрин тичам, като самотния бегач на дълги разстояния. Аз съм много организиран човек. Ставам в шест часа. Сутрините въобще са ми силното време. Докато тичам, се освобождавам, чувствам се свободна. Понякога прегръщам дърветата. Това е много интимно преживяване, като сутрешен тоалет. А когато чувствам, че вдигам температура, тичам или ходя и така се лекувам. Обичам да ходя на планина сама с кучето ми, като медитация. Вървя и душата ми е спокойна, душата ми плува, радва се - очите й се оживяват - ако не го направя, не мога да изкарам седмицата. После репетиции, прибирам се, чета, домашна работа."

Достоевски е авторът, който й е повлиял най-силно, защото го преживява като любов, като предизвикващо обсебване. Била е някъде на 18 години. Ходенето на кино се оказва тънко настройване на сетивата на тази вълна. "Не мога, както си седя вкъщи, готвя и всичко това, да отида и, хоп, да изгледам един филм. Нямам такова отношение към нещата."

Говорим си много за миналото и някак естествен идва въпросът дали има цензура днес. Знам, че ваши представления са били спирани през ловешкия период.

Мисля, че много неща се манипулират - пиесите, които се правят, разпределенията - всичко. Сега цензурата не е идеологическа, колкото пазарна. Днес хората сякаш не искат да са различни, защото в онези години беше много ясно разграничен врагът - системата, статуквото. Сега всичко е толкова разлято, въпрос на пари, на пазар. Това е една по-невидима развала. Тогава беше ясно - искам да съм различен, да съм свободен, искам да мога да кажа това, което мисля, и човек се изправяше срещу някакъв ясен враг.

А за мен театърът се прави в гнезда, в семейства, с хора, които мислят общо и защитават една и съща кауза, идеали и цели.

КУЛТУРА НА ДЪРЖАВАТА

Повод за този текст, написан през 2006г. и отпечатан във в. Дневник, е проведената дискусия в Червената къща, във връзка със закриването на Центровете за изкуства и преобразуването им в дирекции  по решение на тогавашния Министър на културата проф. Стефан Данаилов. Ефектът от тази промяна е концентрирането на власт в държавата, ограничаване на гражданския сектор и преминаването от демократичен към централизиран модел на културна политика.

"Имам един съвет към министъра на културата - нека не концентрира властта върху себе си, защото така много лесно ще се превърне в негативна фигура", апелира проф. Знеполски на проведения преди няколко дни в Червената къща дебат между представителите на Министерството на културата и Фамилия неправителствени организации в сферата на изкуството. Възторжен зрител в защита на министерството пък бурно призоваваше към връщане на цензурата, която най-после ще позволи да съществува само истинското изкуство. След тази пропаганда някак естествено се очертаха полюсите на възникналата дискусия, независимо че мнозина се удивляваха кое ли ще е това истинско, единно и вярно изкуство с оглед преклонната възраст на прокламатора "естет". 
Повод за дебата е публикуваната на интернет страницата на Министерския съвет информация относно приетото постановление от 08.06.2006 г. за закриване на националните центрове по изкуствата и трансформирането им в дирекции. Целта на Министерството на културата е да намали броя на второстепенните разпоредители с бюджетни кредити, като от 116 стават 112. В тези 112 остават 21 училища по изкуствата, 17 институции в музиката, около 40 театрални институции и музеите. Закритите центрове съответно са: Националният център за музика и танц, Националният център за музеи, галерии и изобразителни изкуства, Националният център за книгата и Националният център за театър.
За незапознатите тази материя изглежда суха и неясна, но едно от преимуществата на тези центрове беше тяхната самостоятелна и независима публична структура, чрез която се целеше равнопоставеност в условията за кандидатстване на неправителствени организации и набирането им на средства като такива. Според Фамилията от неправителствени организации, представена от Цветелина Йосифова, проблемът е промяната на модела на културната политика в България, който от демократичен става централизиран. Сериозен пропуск също е липсата на желание от страна на министерството да влезе в диалог с гражданския сектор, който даже не е бил известен и поканен за мнение.
Изпратеното от "Фамилията" писмо до г-н Сергей Станишев, Стефан Данаилов и г-жа Нина Чилова от 21 юни е относно промените в държавната културна политика, които са в разрез с целите, заявени от министерството, а именно, че ще полага максимални усилия за "насърчаване частните инвестиции в българската култура и ще работи активно за... децентрализация на управлението и финансирането на културата и издигане ролята на неправителствения сектор в културните процеси". С прости думи, "Фамилията" поставя въпроса дали се предвижда граждански съвет и как всъщност ще се защитават интересите на неправителствените организации при разпределяне на държавните средства и как ще се прилага конкурсното начало. Отговорът на Министерството на културата от 30 юни е повече от витиеват. С оглед повишаване на ефективността на работата на новите дирекции според тях се поставя акцент върху развитието на формите на обществено-държавното начало при оценяване на проектите. Проф. Знеполски припомни, че тази формулировка навява лоши спомени и не може една такава формула да използва общественото като було. В нелеката позиция на представител на министерството беше Пламен Джуров - съветник на министъра и дългогодишен диригент на "Софийски солисти". Той отчете, че всеки център се състои от 8 души, които получават общо 65 хил. лв. заплата на година, а раздават 300 хил. лв. за 70 до 100 проекта и всъщност децентрализацията се сблъсква с проблема на ограничените средства. Проф. Знеполски обаче отбеляза, че тук има недоразумение, защото, превръщайки тези центрове в държавни дирекции, те са обречени да не могат да търсят странични пари от неправителствени организации, защото на държавни администрации не се дават такива средства, като подчерта, че една от най-положителните оценки, давани от Европейския съюз преди тази реформа за развитието на културата в България, е именно за тези центрове, като остава препоръката те да стават още по-автономни. Пламен Джуров пък обоснова тази трансформация с необходимостта на министерството именно от тези центрове, защото иначе то се превръщало само във финансова администрация. Отговорът на професора беше повече от препоръка към министъра. Не е ли основната дейност на министерството именно да изгражда условия за развитие на културата, а не да създава култура и да има решаващ и единствен поглед върху нея? Нека отново си поставим въпроса кое е по-добре за българската култура - централизацията или децентрализирана и по-демократична структура. Няма ли опасност в новите дирекции да се създаде по-благоприятна корупционна среда, тъй като е известно, че по-малките звена са по-прозрачни? По кой модел ще продължат реформите в сферата на културата в България?
"Аз, като един луд, съм оптимист и вярвам, че центровете ще се върнат", заяви проф. Знеполски, като подчерта липсата на каквато и да било реакция към тези реформи от страна на творческите съюзи, което показва, че те са вече в клинична смърт.