ХАН КИСЕЛОВ: "Старчето и стрелата" на Младен Киселов

 публикуван във в. Дневник




 Начало:

"Имало едно време горд планински народ. Там ханове, боляри и вещици в кръпки, мечове и остриета разказвали на своите деца за най-хитрия от тях..."

Сцена 1: интериор (декорите са условни, дървени плоскости, които трябва да напомнят: А. - народът живее близо до природата, те са езичници. Б. Пространството е ханска обител, едновременно място за мъчение, спалня на развратна ханска внучка (всяко племе си има мърша). Издигнатите плоскости в полукръг - символизират: А. Крепостни кули, Б. Предполагаеми входове и изходи, В. Паметник, изобразяващ духа на гордия народ. Забележка: костюмите - семпли, да не разсейват публиката. ("само от лен, зебло и кожа, същински скулптури..." според сценографа Анна Кирилова).

Музиката - на моменти индийска цитра - идва да покаже мистичния Изток, завладяван от имперския Запад.

Действие: десетина човека влизат и излизат на сцената, разговарят. Те са добри и лоши, но като част от този народ говорят гордо и тържествено. Шутът - функция: да отпушва напрежението от значимите, но тежки разговори за бъдещето на гордия народ, и да разсмива публиката... Финал: Смъртта на хана: дълга, мъчителна, самоубийствена и самопожертвователна - с меч, разрязва се през средата на тялото.

Неосветена пауза и време за размисъл.

По време на всеобщо увеселение всички спонтанно изпяват "Питат ли ме дей зората" (момченце в зелен клоунски костюм дава тон за песен от сцената), раздават се букети и медали.

Всъщност действието се развива някъде през октомври 2007 г. Събитието: 50-годишнина от основаването на Сатиричния театър, а главен организатор - режисьорът Младен Киселов. Как се празнува?

чрез:

Текст: "Старчето и стрелата" от Никола Русев. Цел: "Да възстановим паметта на великия драматург, да възкресим спектакъла отпреди 40 години за новите поколения." (Младен Киселов)

Този "празник на старото поколение" (по думите на режисьора Киселов) е натоварен с мисията да повтори обществената  значимост и гражданска ангажираност на оригиналното представление. През 1969 г. този текст на Никола Русев е имал грандиозен успех, прикрил майсторски зад историческия сюжет и двусмислието, алегориите и езоповия език упреците към властта. Днес опитът да се реставрира минал ефект чрез носталгия и възстановка на отминали представи за живот и театър е неуместен.

Заявената мисия да се събуди патриотизъм в младото поколение подсказва, че това е или творческа немощ, или надценена представа за евентуалната  роля на организаторите в културния и обществен живот. Как точно става това с вехт, илюстративен театър, с патетични интонации, с кожи и кръпки, с дъх на отминали времена и читалищен устрем? Призованите популярни актьори днес (които трябваше отново да напомнят за величието през 1969, когато Калоянчев и Мутафова са владеели сцената) натрапчиво изговарят ту с жар в очите, ту напълно объркани репликите си - обикновено в застинали картини в центъра на сцената. Това не би било смущаващо, ако представлението нямаше грандиозната цел да разклати заспалата гражданска съвест, а ако може и тази на управниците. Изобщо мисията се оказа всенародна.

А думите на хан Телериг "Всеки мисли, че без него България е нищо... и да кажеш, че правиш всичко за род и родина, е най-хитрото обяснение за всички престъпления", които трябваше да ударят право в сърцето поканените на тържеството политици,  учудващо обобщиха цялото това упражнение по родолюбие.

Участват: Валентин Танев, Йосиф Шамли, Георги Кадурин, Павел Поппандов, Мариан Бачев, Стефан Денолюбов, Филип Аврамов, Христо Гърбов, Герасим Георгиев, Кирил Ефремов, Явор Борисов, Йорданка Стефанова, Янина Кашева, Димитър Димитров

АНАЛИЗИРАЙ ТОВА: "Ужасните родители" на режисьорката Възкресия Вихърова

публикуван във в. Дневник

Първата премиера на театър "София" този сезон е "Ужасните родители" от  Жан Кокто на режисьорката Възкресия Вихърова, която за четвърти път се обръща към този текст. Представлението беше показано още в началото на септември в рамките на "Аполония" с уговорката, че със сценографията са направени ред компромиси - по технически причини.

На сцената на театър "София" техническият потенциал е в действие, най-вече въртящият се кръг, на който огромни паравани нагъват и разгъват пространството, пресечено от метални стълби. Няма как визуалният образ на "Ужасните родители" да не означава много в представление на Възкресия Вихърова, която от самото начало на творческата си кариера работи в тандем със сценографа-архитект Зарко Узунов. Неизбежна е и очевидността на метафори и послания, привидно закодирани зад висящите изкуствени лиани, и потъналите в пластмасов бръшлян диван и мебели на сцената, бавно обсебвана от търкалящи се топчета за пинг-понг. Какво се разкрива пред зрителя чрез тази

умишлена бутафория

и фарсово-вариететна ексцентричност, приповдигната "фалшива" интонация на актьорите, жестовата и движенческа партитура, често доведена до гротеска?


Пиесата на Жан Кокто, написана през 1938 г., още с появата си предизвиква скандал сред френското общество, независимо че е създадена в една наситена с модернистични изяви среда. Актьор в представлението тогава е Жан Маре (отгледан от майка си като "мъжествена девойка"), който играе и е прототип на главния персонаж в тази история. В нея се проследяват безумните и перверзни отношения в едно семейство, в което любовта на майката към сина преминава в страстна влюбеност, бащата е любовник на приятелката на нежния син, лелята е отхвърлената годеница на бащата, а на финала майката се самоубива като последен ексцентричен жест към несподелената й любов към сина й. Тези така любими на Фройд отношения интересно съвпадат и с биографията на Кокто, но любопитното тук е, че именно според режисьорката


тази пиеса е иронична реплика към фройдизма 

въпреки че се поражда от него. За Възкресия Вихърова основното в тази постановка е подмяната на системата на Станиславски с откритията на Фройд за психозата и неврозата, като петте персонажа са разгледани "все едно са на фамилна терапия". За целта дори са направени консултации с психотерапевт. И може би това е възможното четене на представлението, в което констатираме ексцеса на неврозите, украсени от бутафория, естрадна парадност с много ирония - където мебели и човешки отношения са обхванати от кичозен бръшлян. Много и приятни препратки има към скандалната биография на Кокто, към времето на кафе-шантаните, техния залез, породен от военното време, манифестиращия се модернизъм, хомосексуалните теми, съпътстващи целия живот на "принца на деветте изкуства".



Но сякаш всичко това можеше да бъде сгъстено по-афористично и като жест, и като време и "разгадавайки" кода на представлението още в началото да не се оказва, че сме отворили единствената врата на "къщата", защото все пак зрителят обича да попада в лабиринт. Метафорите се повтарят някак натрапчиво, като например любовницата, която се превръща в кукла на конци, или пък "нежният" син, който ухажвайки, гротескно се изпъчва като горила (а може би петел?).

Натрупвайки се в

разтегнатото сценично време

това натежава и вместо ярка графика заприличва на натюрморт, отрупан с предмети, които значат нещо. Въпреки всичко Възкресия Вихърова, както сама се определя като "постмодерен вандалист", има все още смелостта да експериментира. Представлението има своята вярна посока, но пътят остава неизвървян. Постижение е екипността в играта, където няма силни и слаби, а равностойни актьори. Най-новото попълнение в трупата на театъра Искра Донова (любовницата) си партнира достойно с Петя Силянова (майката), Лилия Маравиля (лелята), Сава Пиперов (бащата) и Росен Белов (синът). Хореограф на представлението е Мила Искренова, а композитор – Петър Дундаков.

СТАРИЦАТА ОТ КАЛКУТА НА ЯВОР ГЪРДЕВ - НЕЛЕПОТО: Една Модерна Религия

Текстът е публикуван във в. "Литературен вестник", март 2007.

Снижина Петрова и Захари Бахаров

„Старицата от Калкута” няколко миниатюри от Ханох Левин, под режисурата на Явор Гърдев; сценография- Никола Тороманов; музика – Калин Николов; превод – Жозеф Бенатов. Участват: Вяра Коларова, Снежина Петрова, Захари Бахаров и Малин Кръстев.

За последните десет години режисьорът Явор Гърдев, ученик на Иван Добчев, успя не само да обърне погледа на критиката и зрителите към себе си, но и да се утвърди като очакван със своята различност в представленията си творец. И въпреки желанията му да се впуска както в различни жанрове пиеси, така и в сценични провокации, лесно бихме открили две редуващи се тенденции: към мащабни, епични спектакли като „Марат/Сад” и „Крал Лир”, в които се развиват големите разкази, и другата – към търсене на едно по-интимно живеене на сцената като „Живот х 3”, „Пиеса за Бебето”, „Пухеният”, в които се съсредоточава върху конкретна човешка емоция и недъг. И тъй като често се изкушаваме да обобщаваме и поставяме етикет на режисьорските похвати, то може би белег в творчеството на Явор Гърдев е стремежът емоционално да се дистанцира и да рационализира темата, която го вълнува, за което даже е обвиняван в една отчужденост, стерилност към емоциите и тяхното интелектуализиране, избягвайки сублимиращи крайни състояния, като похват за въздействие. Ако в предишните си представления се открояваха големите теми като любов, смърт, власт и насилие и тяхното взаимодействие, то в последните можем да открием едно взиране, интерес по-скоро към ежедневното, към идентичността на съвременния човек.

Последните две премиери на Явор Гърдев са върху текстове на израелския поет, драматург и режисьор Ханох Левин. Той е един непознат досега за българската публика съвременен израелски автор, определян като „нарушител на общественото спокойствие и приживе признат за класик”. Текстовете му често са скандализирали обществеността с нихилистичното и цинично отношение към много от съвременните табута. Първата среща с него у нас беше с постановката „Крум” на варненски театър от началото на сезона – едно представление, което ясно си беше поставило за цел да демонстрира една възможна представа за актуалност, опит да се артикулира ежедневието – театрално поле, в което все още зеят празни пространства у нас. Тази линия на съсредоточаване върху ежедневието продължава и в последната премиера на Явор Гърдев „Старицата от Калкута” от Ханох Левин на сцената на театър „199”. Улеснявайки мнозина режисьорът Явор Гърдев услужливо определя сам жанра на последната си премиера афиширайки я като кабаре noire, една черна комедия с абсурдистки елементи, в която нелепото е превърнато във важна естетическа категория, а публиката трябва да е готова на всякакви провокации.

Черната сценична кутия на театър „199” отново напомня на уголемен диапозитив (сценограф – Никола Тороманов), на който се проектират човешките грехове и страсти, преувеличени и деформирани от абсурдността на ситуациите.

Най-очевидното в структурата на „Старицата от Калкута” е използването на десетки миниатюри и скечове, които нямат привидно обща тема нито сюжетна свързаност по между си, а се разделят единствено от отварянето и затварянето на черните завеси. Това от една страна напомня на бързия монтаж в киното, където публиката динамично проследява редуващите се сцени, които тук обаче се прекъсват от мекото падане на черните завеси. Съвсем като в кабаре, но не точно. Преобладаващо е черния цвят, черния хумор, цинизма и иронията. Представлението си присвоява атрибутите на кабарето комедия noire с единствената цел да ги пародира. Така кабарето е деформирано и доведено до своята гротеска напомняща соц. естрада, където четиримата актьори Снежина Петрова, Вяра Коларова, Малин Кръстев и Захари Бахарова разгръщат музикалните си възможности, шептейки, вдишвайки и издишвайки думите и изпълнявайки редица песни на прикачените към тях микрофони. Действително това е една абсурдна комедия, в който са деконструирани и еклектично намествани множество жанрове. Това е една комична, абсурдна картина на повърхността, на която изплува жестокостта на ежедневието, цинизма на привидната куртоазия, цивилизационните и културни клишета, които в своята свръх употреба са уродливо деформирани. Трагедията на битието се преживява през нелепостта. Формата на представлението, в което няма сюжетна линия .- фрагментарно и накъсано - е структурно знакова за безсмислието, невъзможността да уплътниш със смисъл ежедневието, в което препускаш кадър след кадър.

„Човек трябва да чака винаги най-лошото и няма право да се смее – започва представлението с думите на актьора Захари Бахаров – особено, ако има майка.” Всеки един от актьорите в това шоу, кабаре или нихилистична комедия играе над 30 роли. Иронията се постига чрез абсурдна стратегия към театралната игра, т.е. самата класическа дефиниция, в която актьорът се възприема като лицедействащ, също се демитологизира – актьорите ту се отстраняват, ту заживяват, коментират или влизат в диалог с публиката, която също е поставена на изпитание. Тук няма определени персонажи, нито наподобяване на реалността, имитиране на причинно-следствен живот. „Актьорът е най-истинския инструмент в театъра” според Питър Брук и това е най-очевидното в „Старицата от Калкута”. Снежина Петрова е и сексапилна, и отегчена, и разгневена от импотентността на съпруга си, и напълно хладнокръвна пред оголения задник на Захари Бахаров, съветвайки го „А сега отидете и си измийте ректума!”, на което той отговаря с песента „Ода за ректума” искайки и ръката. А Вяра Коларова разтваряйки копринените завеси с умилителен глас изпълнява некрофилски монолог на руски език. Физиологично и вулгарно е представлението „Старицата от Калкута”, което обаче не произвежда песимистична настройка типична за черната комедия, или погнуса от откровенията от сцената. Това е най-отвореното към публиката представление на Явор Гърдев и очарователно в своята искреност. Ще е твърде капризно и претенциозно да го поставим просто в жанра на комедията или пък да го натоварим философски прекомерно. Изяществото на режисурата е именно в това, че плавно се движи и демонстрира повърхността на един свят, лишен от мащабите и патетиката на епичното, от възприемането на крайни константи като трагично и комично, а показва уродливостта, гротеската, лишения от смисъл свят – един свят твърде убеден в себе си, за който учителката по география (Снежина Петрова) учудено ще възкликне, че няма Австралия и май и Австрия няма, и всъщност изобщо Земята винаги е била плоска.

Смехът е начина да се сблъскаме безопасно с безсмислието на ежедневието - краен, истеричен, учудващо мощен – той е предизвикван от парадоксите на съвременния човек. Куртоазните клишета и табута се развенчават от физиологията и фразеологията, които се преплитат. „Жените са облагодетелствани в долната част на тялото си, докато „подизпълнителят” на силния пол е крехък и лесно раним и същият този „подизпълнител” с мощта си издига младежите на върха и с краха си сваля старците в бездната на човешките страсти”. И ако театърът трябва да се приема като метафора на живота, то действително това един естраден, фарсов, нихилистичен и вулгарен свят, на който обаче без стеснение можем да се посмеем използвайки смеха като една възможна свобода.

АБСОЛЮТНО НАЧИНАЕЩИ

Представяне на трите номинации за Аскеер за театрален дебют през 2007 г. – Йордан Славейков, Диана Добрева и тандемът Виолета Витанова и Станислав Генадиев.

Дали икарите са най-престижните театрални награди в България,  организирани от Съюза на артистите, или пък тяхната алтернатива "Аскеер", присъждани от Театъра на армията вече 16 години, е излишен спор: разликите в номинациите не са грандиозни, нито в т.нар. церемонии, на които организираната спонтанност прелива. 

Факт е,  че тази година комисията, предварително селектираща за "Икар", не е отличила нито един актьор в категорията дебют, което означава, че начинаещите актьори през 2006 просто са се провалили. Изненадите този път идват от номинациите за дебютиращ режисьор.

Три различни подхода към театъра са съчетани в една категория. Танцовият спектакъл на хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев (Imago), режисьорският дебют на актрисата Диана Добрева ("Медея") и дипломният  моноспектакъл на ученика на проф. Крикор Азарян Йордан Славейков ("Оскар и розовата дама", Е. Е. Шмит) се конкурират за отличието.

Imago - така се нарича последната фаза в развитието на насекомите, така Юнг назовава образите, които изработваме в детството при първите си контакти с близките. А младите хореографи и изпълнители обобщават, че тяхното представление не може да бъде разказано, защото всеки зрител създава своята история в него. Четирите тела на танцьорите се преплитат и разгъват, като насекоми оголват и приплъзват, илюстрирайки един възможен разказ за метаморфозите и еволюцията на човека. Човешкото същество е еманация на природата, която в сложен танц е достигнала до своя връх. "Гледахме научнопопулярни филми за човешкото тяло, произхода на живата материя, курсове по анатомия (тук открихме първото значение на IMAGO)", добавят хореографите.

Imago доби популярност още на първия национален конкурс за съвременна хореография "Хюмартс" у нас през декември и спечели втора награда. Впечатляващият професионализъм на танцьорите и физическите им умения обаче им изиграха лоша шега и се оказа, че те са отлични танцьори, но не толкова добри хореографи според журито на "Хюмартс", а според комисията на икарите са именно забележителни режисьори. Остава загадка те хореографи, танцьори или режисьори са последно според журитата и комисиите, както и защо изобщо няма категория "Танцов театър" в театралните награди в България.

Виолета Витанова и Станислав Генадиев идват от класическия балет, но се обръщат към театъра. Те са само на по 22 години, а вече участват в различни международни и български танцови и театрални проекти. Още през 2004 г. Станислав е поканен да работи за швейцарската танцова компания "Линга", в която и Виолета се обучава. Днес и двамата имат участие в театър "Сфумато" в "Програма Изход", а Imago е първият им хореографски опит, който е резултат от усилията на целия екип танцьори, композитор, сценограф и фотограф - искрени и много отдадени, всички са на не повече от 25 години. "Има ли смисъл да се опитваме да правим танцово изкуство в България?

Или да търсим признание и работа навън докато сме млади", се питат двамата хореографи. Дали ще имат следващ проект у нас остава висящ въпрос. Скоро заминават за Испания, където смятат да се включат към една танцова трупа. А докато тук няма база за танцов театър и действителна адекватна конкуренция, ситуацията не би могла да се промени.

ЛИЛИ ЧУДОТО

Известно е, че всяка премиера на Лилия Абаджиева се превръща в събитие. Тя е от режисьорите, които не те оставя безпристрастен и хладен към случващото се. Отношението на публиката и театралните специалисти към нея и творчеството й от самото начало варира между крайностите на силната любов и пълното отрицание.

Някога "ужасното дете" на българския театър безапелационно стъпи на сцената с провокациите си към сценичните клишета, като използваше средствата на експресивната актьорска игра, гротеската и преувеличението, на пародията, танца, естетиката на ревюто и мъжките актьорски екипи в рокли; водите, които неутолими се изтичаха по сцената, на люлките, върху които любовта единствено се реализираше - онази иначе невъзможна любов - на еклектичната музика, на дързостта й към "големите текстове". Впечатляваше и налаганата естетика и агресивен патос на поп културата, зад която прозираше мрачната поезия и тъгата по изгубения смисъл.

Ако гледате "В полите на Витоша" и харесвате режисурата на Лилия Абаджиева, ще се очаровате от уменията й да извади от сценичната щампа трагедията на Яворов, писана през 1911 г. и обявена за емблематична "модерна драма". Това е и първият опит на режисьорката върху българска драматургия. Страстта, с която обговаря всичките си представления, не подминава и новата й премиера. "Ако не умра, един следобед ще посегна към Яворов", с патос обявява Лилия Абаджиева намеренията си и превръща собственото си живеене в този текст в художествено произведение. Както е известно,


 сюжетът на драмата е автобиографичен за Яворов 

 Само три месеца след смъртта на Мина той написва пиесата, тя веднага се реализира на сцената на Народния театър. Представата за сценична реализация тогава е далеч от "шумни сценични ефекти". Измъквайки се в началото на ХХ век от следосвобожденските настроения, новата модерна драма влече към интимност, съсредоточаване към индивидуалното, а не националното съзнание.

С дързостта на скандална режисьорка Лилия Абаджиева обаче действително посяга към пиесата и обръща знаците. Вместо вникване във вътрешната драма на персонажите и очакваната от повечето зрители концентрация около нещастната любов на Мила и Христофоров (темата за невъзможната любов винаги тегне в нейните представления) виждаме изведена една силна политическа линия. Шоковите първи 15 минути на представлението са едри щрихи на политически скеч, изкривена гротеска на подскачащи, тичащи и блъскащи се участници в политическия фарс. Като неспиращо махало представлението се хвърля от крайната гротеска до мелодраматичната любовна история. "Ние живеем в подобна политическа параноя, провижда паралели с днес режисьорката в драматургията на Яворов. Но разликата е, че тогава по улиците на София са се разхождали гении, а днес трудно може де се срещнат" - тъгува Лилия Абаджиева и припомня, че тази пиеса е метафора за обществения живот в полите на Витоша. Какъв е той за нея? Пошъл, изкривен, гротесков, шумен и безсмислен, съсредоточен в дребното, с повече политика и по-малко поезия - това се вижда от сцената на Малък градски театър. Политическото екзалтира в

триминутно откровено псуване 

 а поетичното е маскирано в иронични дистанцирани рецитации на "Две хубави очи" от четирима актьори, които настървено пият вода и плюят към публиката своето безсмислие. Ако харесвате Лилия Абаджиева, отново ще се насладите на бавното изливане на кана вода в метален леген - метафора за несподелено еротично влечение, отново люлката на финала ще илюстрира единствената възможност за любов в смъртта - там, където пух се сипе върху главите ни и голите тела се вплитат. Отново ще видите на сцената масата, около която се развива интригата. Отново ще сте обладани от големите метафори за любовта и смъртта. Ако не харесвате Лилия Абаджиева обаче, ще се зачудите защо ли точно Яворов е обектът на творческо влечение. Умее ли да разкаже една недотам позната история? Докога ще се автоцитира? Защо във "В полите на Витоша" можеш спокойно да "прочетеш" картини от нейните "Женитба", "Ревизор", "Страданията на Вертер" и да се питаш точно кое от тях гледаш? Защо "матрицата" Лилия Абаджиева има силен и еднакъв отпечатък и като стар фокус вече не интригува? Естетиката на "немите филми" и постоянната фонова музика, която идва да подскаже настроения, защо е? Неовладяните крясъци и топуркане по сцената умишлени ли са? Защо трудно можем да говорим за актьорска игра изобщо, като изключим голямата Светлана Янчева? Безсилие или тайнствен код е всичко това? Някои по-консервативни пък ще възроптаят - "това Яворов ли е", слушайки на финала "Бийтълс", и с тревога ще се питат какво ще разберат младите от всичко това за поета.

Ето защо харесвам Лилия Абаджиева - за театралния дискомфорт, който създава, и за смелостта да покаже и разголи себе си, за смелостта дори да се изложи.

Участват: Пенко Господинов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Стоян Младенов, Христина Караиванова, Светлана Янчева, Василена Атанасова, Александър Димов 

ЕКСПЕДИЦИЯ СТРИНДБЕРГ В "СФУМАТО"

Премиера в Театър Сфумато на режисьора Маргарита Младенова на пиесата на Стриндберг „Г-ца Юлия” със заглавието „Жан, Жули и Кристин”

В "Сфумато" започна "Експедиция Стриндберг". След "Програма "Изход", посветена на Толстой и Цветаева, театърът-лаборатория обърна поглед към северния Фауст на несъзнаваното - Стриндберг.
За Стриндберг е писано много. Известно е, че той пръв въвежда в пиесите си битката между половете, между мъжа символизиращ рациото, и жената, създадена като изкушение, като изкарва на показ подсъзнателните мотиви на персонажите. По това време психологията придобива все по-голяма популярност. "За театъра и зрителите е голямо изпитание да попаднат в пространството на Стриндберг -  несъзнаваното, зона, която, ако бъде отблокирана, трудно може да се контролира и човек не знае дали изобщо може да се върне оттам" - предупреждават двамата режисьори на "Сфумато" за премиерата на "Жули, Жан и Кристин". "Госпожица Юлия" е текст, създаден в натуралистичния период на шведския гений, което обаче е условно, тъй като писателят вече съдържа модерните предчувствия за кризата на индивида.
Въпреки това в тази най-поставяна негова пиеса ясно съществува един от най-ярките натуралистични мотиви - този на увредената наследственост на персонажа, на миналото, което винаги трагически го застига. "Всъщност тази история може да се разкаже много пошло - твърди Маргарита Младенова - една графиня преспива с лакей, не може да преживее този провал и се самоубива." В тази пиеса има автобиографичен момент. Самият Стриндберг е дете на майка слугиня и баща аристократ, както главния персонаж госпожица Юлия. Тя е обладана от двойствеността на аристократичната гордост и необузданите женски страсти, наследени от майката. Действието се развива в най-ниските етажи на къщата - между врящите тенджери, месомелачките, легените с вода и отходните канали. Тук последната Графиня ще намери своя предрешен край като метафора на света, който умира сред отпадъците. Стриндберг обаче създава своите персонажи сложни, те не могат просто да се изчерпат с един мотив. Докато при режисурата на Маргарита Младенова Жули (Госпожица Юлия) е само и единствено проекция на умиращия духовен и копнеещ човек, който става жертва на новия цивилизован варварин Жан (слугата). И това става ясно от самото начало.
Сблъсъкът на двата свята е предварително решен. Така режисьорката отново експлицира трагическата си идея за свят, в който същински духовното изглежда безсмислено за другите. "Жули си отива и като че ли светът нищо не губи и в тази безполезност се крие предизвикателството. Идва на ход поколението на Жан и Кристин (слугите) и това е истинската трагедия",  оповестява Маргарита Младенова. Духовното, вместено в образа на Жули (Графинята), сякаш умишлено и самоубийствено се устремява към своя край. Така нещата в света са ясно предопределени.
Прагматичното няма слабости, а духовното е жертва. Кое е прагматичното? Онова, което днес двамата режисьори определят като перспективното поколение, което е умно, оцелява, знае езици и за него не съществува любов и нищо духовно. Тази модернистична представа за свят предопределя представлението на Маргарита Младенова. "Светът е ужасен. Отиде си последната Графиня!" - сякаш възкликва сцената, скрита в парите на врящите казани. Натуралистичната жестокост на предметния свят, видимия, където порозовялото месо излиза от мелачките и кървави легени се изливат в каналите, където металните тенджери и течащите води неумолимо убиват и последния копнеж по невъзможното (любовта) е сцената на новия безбожен и бездуховен свят.
Премиерата на "Жули, Жан и Кристин" ("Г-ца Юлия") на реж. Маргарита Младенова е първата от обявените общо три постановки върху Стриндберг. Следваща премиера е на "Мъртвешки танц" с участието на Светлана Янчева и Владимир Пенев, отново под режисурата на Маргарита Младенова. "Д-р Стриндберг" е заглавие на третия проект върху шведския драматург, с което режисьорът Иван Добчев ще постави своя финален и обобщаващ поглед върху експедицията Стриндберг.
Сценография: Даниела Олег Ляхова, участват: Албена Георгиева (Жули), Христо Петков (Жан), Мирослава Гоговска (Кристин)