НОВИЯТ СОЦИАЛЕН РЕБУС НА ВЪЗКРЕСИЯ ВИХЪРОВА

„Амарантос” от Димитър Кабаков е изборът на режисьорката Възкресия Вихърова за сцената на Сълза и смях.

Премиерата на представлението "Амарантос" на режисьорката Възкресия Вихърова в театър "Сълза и смях" ще задава много въпроси. Най-вече затова доколко чрез театъра може да се обговорят проблемите на тийнеджърите, да се стигне най-вярно до желания адресат - младите, да се навлезе в контекста на ежедневието, като се избегне ниското и все пак да се остане в сферата на сложния театрален език на Възкресия Вихърова. Този амбициозен ребус избира за тема социалния феномен - ранно забременяване и стресиращите статистики за челно място на България по аборти, направени на възраст до 20 години. Това е базата, т.е. текстът, откъдето тръгва режисьорката.
"Амарантос" е пиеса, написана от Димитър Кабаков, преди това я нарекъл "Косопад", появява се през 2007 г. на конкурса за българска драматургия в Шумен "Друмеви празници". Не печели нищо освен публикация в техния сборник. "Косопад", или еволюиралият в "Амарантос" текст, коментира объркания тийнейджърски свят, който винаги остава ужасяваща загадка за възрастните.
В претъпкания текст на Кабаков има едно бременно 18-годишно момиче Ирина, от добро семейство (т.е. това не се случва само на малцинствата и може и нас да ни покоси), което отива само в родилното, изпада в делириум, припомня си, бленува... В сюжета на пиесата редовите майки и бащи, приятелки, братя, учители и т.н. колосално изникват като Архангел Михаил, Създателят и Неземното, с които тя влиза в комуникация. Тук, разбира се, няма да си задаваме въпроса как му е хрумнало, че тийнеджърите, като изпаднат в затруднение, и си говорят с Архангел Михаил, а за избора на Възкресия Вихърова.
Признавам, че ми е трудно да си представя театър с бременни гимназистки, зареден с висок социален и обществен патос, предназначен за тийнейджъри, и всичко това, произведено точно от Възкресия Вихърова, която в последните години все по-колебливо устоява на изкушението "комерсиален" театър. Не защото тя създава такъв, а защото никога не успява докрай да го направи.
Какво се случва в "Амарантос", представление малко след нейните "Ужасните родители" и "Коко Шанел", в които неуверено боравеше с движенческия и психологически театър едновременно? "Амарантос" е представление, в което сюжетът е изчистен до сюрреалистични картини, в които мултиплицирани бременни 12-годишни Ирини, движещи се като една, с плисирани поли, огромни кореми и куфари се отправят сами към своя ад на множество гинекологични средновековни столове, със скърцащи зловещи метални конструкции, върху които ще лежат окървавените деца родилки, пищящи и заобиколени от озверели санитарки.
Поздравления! Никога не съм виждала по-кошмарна и сюрреална, изчистена еманация на ужаса от раждането, преекспониран в екраните на сцената, откъдето зеят в болезнени гримаси лицата на десетки бременни.
Всичко това е чудесно, ако не си беше поставило за цел да приласкае именно ученическата публика, която най-после трябваше открито да заговори за своите проблеми, да се припознае в тези картини и персонажи и да си отдъхне от тежестта, че никой не я разбира.
Очевидно е, че "Амарантос" има много явен адресат и се старае в тази посока - уличен сленг, интернет, трева, баскетбол и оглупели родители, чудесни мултимедии, млади актьори, тук-там прекъсвани от Йорданка Стефанова и Валентин Ганев - като кръпки, пришити към панаира и хаоса на младежта.
Ясно е, че в делириума на детската душа се случват чудовищни неща. Но по-явно е, че Възкресия Вихърова не успява да скрие ярките си театрални жестове под куртоазните заявки на текста и на дирекцията на театъра "Амарантос" да се превърне в социален и обществен диалог, да прерасне в нещо повече от театър.

СЕКЪНДХЕНД "МАРИУС & КУРКИНСКИ"

Малък градски театър започва сезона с премиера на Мариус Куркински. "Великолепният рогоносец" от Фернан Кромелинк

Малък градски театър започва сезона с премиера на Мариус Куркински. "Великолепният рогоносец" от Фернан Кромелинк - представление, изпълнено с добри намерения, очаквания и догадки ще бъде ли вълнуващо и ново, разтърсващо и откровено така, както режисьорът ни обещава всеки път.
Този път: отново темата е за любовта, изнемогата и страстта, които убиват или подлудяват човек, отново със сценично пространство, което чудно защо използва хитринките на куклено представление, отново съвсем млад актьорски състав, който упорито напомня на актьорските техники на водача на спектакъла, отново е фарсово-гротескно, в което се преплитат лирично-трагични оттенъци на фона на изнемогващо разкривени лица и интонации, които пък трябва да ни увлекат в чисто театралното поле - нали все пак това е театър, а не истинският живот.
А тези усилия изненадващо ни насочват към анимационни шаблони, където: героите по правило преувеличават оценките си, емоциите, хълцанията и въздишките си, преекспонират жестовете, озвучават действията си, предметите и мислите си дори малко кукленско и марионетно. И всичко това е много насериозно, мислено и упражнявано, за което се изискват физическа издръжливост, влизане на актьорите в големите концепти на режисьора, живеене в този свят на чудеса - театъра.
Театърът, за който Мариус Куркински ни споделя, че влиза в него облечен в "най-хубавата работна дреха", но подозрително приличаща на втора серия или секънд хенд на "Укротяване на опърничавата" в Сатирата от миналия сезон. И няма лошо в това, ако не беше отново така обяснително, натруфено с шутки и закачки, по-укротени, по-вяли, с отново уж "големи" метафори, чрез които да проникнем в трансцеденталния свят на режисьора - пък и музиката помагаше за това. И тя си имаше мисия да илюстрира свят, за да не се объркваме в знаците - ту приказна, ту фолклорна.
Няма да преразказваме сюжета - нали това било забранено. Но страшното е, че ако го направим, ще обезоръжим търпението на зрителя напълно, защото представлението усърдно се стреми да ни вкара в детайли в тези необикновени събития около един влюбен мъж, който иска да бъде рогоносец, една любяща жена и още малко персонажи от селото за украса. Пък и два часа и половина, ако отнемем радостта от изненадата от сюжета, ще трябва да се концентрираме в режисьорските похвати. Кромелинк е белгийски автор от миналия век, написал тази значителна за драматургията лирично-фарсова пиеса, в която се разгръщат ниски и високи страсти, ревност, любов, лудост и човешка глупост, концентрирани в главния персонаж Бруно (Александър Кадиев, който действително дава всичко от себе си). Чрез него обаче режисьорът по стар модернистичен подход вкарва авторефлексии, припознавайки се в него, и го превръща в герой на любовта. Това разбираме и на финала, където всички са с маски - отново алюзии към първа серия ("Укротяване на опърничавата"), защото това е само театър в театъра, това трябва да е една великолепна илюзия, приказка, сън, от който трябва да се събудим замаяни, но със съществени прозрения за живота и любовта. За съжаление с пълните ми адмирации към актьора Мариус Куркински, този сън беше твърде дълъг дежа вю.

ЕЛЕНА ПАНАЙОТОВА: НЯМАМ ВРЕМЕ ДА ПРАВЯ КОМПРОМИСИ

Интервю с режисьорката Елена Панайотова по повод последната й премиера в Театър „Сфумато” „Замлъкване” по филма на Бергман „Персона”.

Представлението на Елена Панайотова "Замлъкване" по филма "Персона" на Бергман си е избрал най-подходящото място - "Сфумато" - театърът, който без пропадания успя да съхрани естетическата си политика. Като режисьор от първото поколение ученици на Възкресия Вихърова Елена Панайотова заявява, че днес е по-категорична отвсякога за своя език на правене на театър, т.е. че театърът може да се заражда от движението и че движението може да е причинител на емоция.
"Някога, през 1966 г., именно в "Персона" Бергман прави хитовия си кадър чрез наслагването на двете лица на актрисите, технически нечувано дотогава - разказва режисьорката. Филмът изкарва Бергман от голяма криза в неговия живот и ако той не си е бил позволил тази свобода, сигурно не би могъл да продължи нататък. Бергман се заиграва със средствата на киното, без да се интересува от това дали ще бъде комуникативен."
Фино, изящно и сетивно, представлението "Замлъкване" е категорично в намерението си да не флиртува, поднася наготово или да предоставя шаблони, в които да го положим. Основната тема в представлението е мълчанието, отказването от словото. Тишината е единствено изпълнена от бавните и повтарящи се движения на актрисите, погълната от празното пространство, и гласът, който е натоварен да произнесе, изпее, извика текста.
"Сюжетно във филма една актриса спира да говори, отказвайки се да приеме ролите, които трябва да поеме в живота - на актриса, майка, съпруга - социалните роли като средство за комуникация. Представлението не следва сюжета, а по-скоро идеята да открием друг тип човешка комуникация, предвербална, отвъд словото. Днес, продължава Елена Панайотова, сме толкова заети да слушаме думите, които изричаме бързо, без да се замисляме, които подвеждат и създават недоразумения, но трудно довеждат до спокойствие, смирение и приемане на собствената ни природа." "Замлъкване" е актът, в който се отказваш да говориш, пътят, в който ще се усамотиш в мълчанието.
Забравили сме да съзерцаваме, а представлението приканва към това." Безкомпромисно и много искрено, "Замлъкване" на Елена Панайотов е като изящна стъклена статуетка на фона на крещящите еднозначни жестове в театралното пространство у нас. "Искам да предам послание, без да го крещя по мегафон, защото това, което се налага с агресия и на висок глас, както знаем, не може да бъде чуто. То поражда защита и съпротива."
Именно "Замлъкване" си позволява смело да експериментира с готовността ни да се оставим на вътрешната ни тишина, да доизградим, въобразим или опустеем света в нас. "Дълго време комерсиализацията ме потискаше или ме спираше да изразявам собствените си мечти и стремежи, но нямам време повече за компромиси, защото това, което ме вълнува, няма как иначе да го споделя в този си живот."

Защо танцовият и физически театър сякаш не се случва у нас? 
"Някога имаше страхотен заряд, създаването на НБУ и екипа на Възкресия Вихърова, който заразяваше поколения. Например опитите на Деси Шпатова, Димитър Недков, Лили Абаджиева и дори Явор Гърдев и "Сфумато", които приемат и разбират театъра на жеста. Но той не се случи, защото не възникнаха категорично нови системи за обучаване. Няма модели и младото поколение няма откъде да се зарази. Ако в Холандия (от години Елена Панайотова работи там) има пренасищане на театралния пазар, на всякакви средства в него, загубата на критерии за качество и интерес към традицията, то в България за съжаление има оповърхностяване на театъра.
Искам да прескоча негативните части от нашата история, защото живеем в XXI век. С това представление искам да анонсирам появата на "Пърформанс лаборатория", София, в която да мога да правя уъркшопове и да въвличам хора, и да се опитвам да изследвам театъра на движението. Не сме намерили място за него, но всички ние се чувстваме като откриватели, най-накрая да реализираме себе си без никакъв компромис."

Текстът е публикуван във в. Дневник