Народен театър полюсно се люшна от американския миналогодишен сезон към тазгодишен руски сезон. В него дирекцията вкарва най-мощните си козове като режисьорите Сашо Морфов, Теди Москов и Мариус Куркински. Очаква ни най-фантасмагоричния руски сезон в Народен театър. И трите пиеси, „Ревизор” (Гогол), „Самоубиецът” Ердман и „Пурпурния остров” (М. Булгаков) са жанрово в зоната на абсурдно - гротескните фантасмагории.
Руският сезон ще започне с „Ревизор” от Гогол, като голямата изненада в него ще е освен режисурата на Мариус Куркински и участието му като актьор в представлението. Различното е, че Мариус Куркински последно е играл в представление, заедно с други актьори на сцената, преди почти 15 години, а по-точно в спектакъла на Явор Гърдев „Таня, Таня” (Малък градски театър, 1996г.) Ролята, която е избрал за себе си в Народен театър е на Градоначалника. Разпределението на актьорите е повече от колоритно. Съпругата на Градоначалника ще бъде Рени Врангова, а негова дъщеря – Александра Василева. В руската гротеска ще участват и Юлиян Вергов (Добчински), Владо Карамазов (Хлестаков – мнимият ревизор), Леонид Йовчев (Бобчински), Йосиф Шамли (Ляпкин-Тяпкин), Димо Алексиев (Шпекин) и др. Сценограф на спектакъла е Фичо – Никола Тороманов; музика – Емилиян Гацов – Елби. Струва ми се, че това е една от премиерите, които ще очаквам с любопитство. Тази руска гротеска, на ръба на дяволичното и твърде човешкото, изпълнена с мощна сатира, ярки типажи, цветни диалози и преобръщания е в пълната потенция на Мариус Куркински.
Друг фантасмагорично абсурден текст, написан през 1928 г. „Самоубиецът” от Н. Ердман е избрал да постави режисьорът Александър Морфов . Интересна е съдбата на „Самоубиецът” – пиеса за мъж, който решава да се самоубие, но постепенно другите около него разбират за това и всеки се опитва по свой начин да се възползва от евентуалното му самоубийство с цел лична облага. Ситуацията кулминира до пълен абсурд. Според съвременната критика текстът е за отношението между властта и обикновения човек, смазан от механизма на пълния обществен контрол, лишен от правото на избор и свобода. Разбира се този текст има нерадостна съдба. Поставена от Мейерхолд през 1928 пиесата е обявена за реакционна и антисъветска и е забранена. После прави опит и Станиславски да я постави, но отново е била спряна. Публикува се за първи път на руски език чак през 1967г. и то във ФРГ, а в СССР излиза от печат през 1987г. За първи път е поставена и отново снета от сцена в СССР чак през 1982г. У нас е поставяна от Крикор Азарян през 1988г. в Театър "София" за първи път (Самоубиецът е Тодор Колев), през 2000-та Недялко Делчев я прави в Сатиричен театър, в главната роля е дебютиращия Руслан Мъйнов, а последно миналата година режисьорката Десислава Шпатова я направи в Пазарджишкия театър.
ТЕАТРАЛНИЯ „РАКОВСКИ” – ЧАСТ IV – ТЕДИ МОСКОВ И БУЛГАКОВ
Теди Москов е избрал за свое заглавие в този руски сезон пиесата на Михаил Булгаков „Пурпурния остров”, написана 1927г. – пиеса с почти идентична съдба като „Самоубиецът” на Ердман.
Само подзаглавието е достатъчно, за да разберем защо точно Теди Москов си избира тази булгакова пиеса , а именно „Генерална репетиция на пиесата на гражданина Жул Верн в театъра на Генадий Панфилович с музика, изригване на вулкан и английски моряци”. В сюжета се преплитат червенокожи, бели арапи, лордове и камериерки, драматург на театър с името Демагогович, Главрепртком в лицето на Сава Лукич, любовници, лакеи... Тази откровена пародия на съветската система и в частност театралната, с мощните си репресивни пипала в лицето на цензурата и Главрепертком за първи път е поставена в театъра на А. Таиров през 1928г. Само след половин година е смъкнато представлението. До смъртта на Булгаков текстът не е публикуван в СССР. За първи път излиза от печат през 1968г. и то в Ню Йорк. В СССР това се случва в следствие на перестройката чак през 1987г.
За пиесата:
Тук няма да пиша за Михаил Булгаков. Ако не сте запознати с биографията му, моля, вижте в руските сайтове – съществува Енциклопедия на Булгаков.
Накратко ще ви въведа в историята и съдбата на пиесата. Създадена е по мотив от фейлетона на Булгаков „Пурпурния остров” („Багровый остров”). Пиесата е завършена през 1928 г., но дълго е била задържана от Главния репертоарен Комитет в следствие на острата тогава критика срещу писателя в съветския печат. Както и в неговия „Театрален роман”, така и в тази пиеса се пародира съществуващата театрална система, цензурата, която налага десетки поправки и все нови и нови финали, които да са угодни на властта, както и интригите и редица несвойствени ужким за творческите личности действия. „Пурпурния остров” резонно претърпява редица цензурни изменения и допълнения, някои от които поискани от самия режисьор – известният Таиров. Притесненията на Таиров например са, че репликата: „Казвам му аз на Генадий, да не се жени за актриса...” неприятно напомняла на факта, че самият той е женен за актриса – Алис Коонен, която традиционно „колела и бесела” в театъра. От друга страна самият Таиров в навечерието на премиерата, за да спаси представлението излиза с мнението, че театърът за който става дума в пиесата на Булгаков е провинциален, т.е. става дума за някакъв си град Н. „с всички негови допотопни структури, с всички негови вкаменени общотеатрални сценически и актьорски щампи, които попадат в бурното течение на революцията...” и не ставало дума за московски театри, и нямало прототипи. Компетентната московска публика, обаче, тутакси разбрала, че Таиров се опитва да се измъкне от цензурата.
На кратко: Пиесата започва с пролог - Действието се развива в първата половина на ХХ век. Собственикът на театъра Генадий Панфилович получава от драматурга Демагогски екземпляр на пиесата „Пурпурния остров”, в която по революционен начин е изкривено произведението на Жул Верн. Проблемът е в това, че критикът, който е длъжен да оцени пиесата трябва да замине за Крим и поради това театралната трупа е длъжна за един ден да разиграе генерална репетиция с костюми и декори. С това приключва прологът и започва въпросната пиеса на Демагогски. На самотен туземен остров назрява бунт. Червенокожи туземци се готвят да възстанат срещу властта на белите арапи, с техния крал Сизи-Бузи. На острова пристигат и европейци на яхта, които закупуват много перли срещу бокал „огнена вода” (водка) и си тръгват. Изригва вулкан, в който потъва краля на арапите Сизи-Бузи със целия му харем и гвардия. Неговият придворен взима властта, но е нападнат от туземците и бяга в Англия при европейците, става любовник на жената на Лорда, а в същото време флиртува и с прислужницата Бетси, която пък се оказва любима на другия избягал от Острова арап – Лики-Тики. Тримата бягат от Лорда на Острова, където е възстановен социализмът. Обаче Лордът разбира за бягството и се връща на острова. Там му казват, че съпругата му е изневерявала – покрусен той се застрелва. Туземците заплашват да заразят с чума европейците и те бягат. Епилог: Директорът на театъра Панфилович пита в лицето на цензурата Сава Лукич дали одобрява пиесата, той отсича – Забранява се! Демагогски не издържа и започва да описва нещастния си живот. Отстраняват го. За Сава Лукич проблемът е финалът, защото според него английските моряци, като едни истински пролетарии, са оставени в плен, а не бива така. Генадий (директорът) бързо разиграва нов финал – моряците, под предводителстовто на слугата Паспарту, хвърлят в океана съпругата на Лорда и другите господари. Сава Лукич одобрява пиесата, всички ликуват. Финал.
В представлението на Таиров актьорът играещ Сава Лукич (цензурата) подозрително приличал на присъстващия на огледа глава на театралната секция Главрепертком Блюмов, от който зависело разрешението за представлението. Той бил един от ревностните гонители на Булгаков. Представлението се играе 60 пъти и е свалено. Пиесата пародира много от действителните събития около произведения на Булгаков. Обвинен преди това, че в предишната си пиеса „Дните на Турбинини” липсват „хора от народа” Булгаков умишлено пародийраки въвежда тези желания на цензурата в лицето на слугата Паспарту и камериерката Бетси. В критиката към Булгаков даже се открива пародия към събитията от 1917г. и гражданската война – битката между червенокожи и бели. Немският печат(1929 г.) обявава пиесата като „първият в СССР призив за свобода на печата”. „Новото произведение на Булгаков, разбира се, не е драматическо произведение с мащабите на „Дните на Турбинини”, това е по-скоро гениална драматическа шега със съвременни сатири и с голяма вътрешна ирония... Руската публика, която обичайно при театрална постанвка най-много говори за играта на актьорите и режисьора, този път е заета само със съдържанието. На червения остров на Съветския Съюз, по средата на морето от „капиталистически страни” най-надареният писател на съвременна Русия, боязливо и приглушено, посредством самоиронията, издига глас за духовна свобода!”. През 1930 г. Булгаков в писмо до правителството напълно се солидализира с тази оценка за „Пурпурния остров” и пише ”...мой писателски дълг, както и призив е за свобода на печата. Аз съм горещ поклоник на тази свобода и вярвам, че ако откриете някой писател, който твърди, че тя не му е нужна, той ще заприлича на риба, която публично ни уверява, че не й е нужна вода.” В писмото си Булгаков добавя, че в пиесата действително се издига една сянка – сянката на Главрепертком (цензурата), която възпитава слуги и ласкатели, а това убива творческото мислене.
Любопитна съм как след 74 години тази пиеса ще бъде поставена на сцената на Народен театър. Силно се надявам, че в образа на Цензурата няма простичко да е поставен така любимия пародиен образ на Теди Москов - „изкуфялата” театрална критичка, защото знаем, че платената Цензура е единствено обслужващ персонал на властта. Върху какво ще наблегне този път Теди Москов – върху гротеската, клоунадите, туземците, арапите и техните бутафорни битки или ще ни покаже и другото възможно лице – на съсипания драматург, който на финала тихичко се разбунтува срещу „ограниченията на свободотата на творчеството”. Анализаторите на Булгаков твърдят, че този образ е автобиографичен.
Връзката Булгаков-Москов:
Теди Москов поставя „Майстора и Маргарита” през 1997г. в Театъра на Армията. С модернистичен рефлекс спектакълът е обявен за първата постановка, селекционирана за официалната програма на Авиньонския фестивал. От една страна е първа, т.е. уникална, един вид първопрохождаща, от друга страна, поради изначалната ни слабост да се „равняваме на европейските ценности” представлението е оценено най-отгоре – от Авиньон. Ние, тук встрани от центъра, в периферията на европейските ценности, разбира се, обичаме това представление. Има и за какво! Беше толкова ударно различно от всичко, което бяхме гледали тогава. Първо изборът на автора Михаил Булгаков беше така грандиозен, въпреки че театралите знаят, че десет години преди това пръв Слави Шкаров поставя Булгаковата пиеса „Кучешко сърце” (у нас сме гледали филма от 1988г. – онзи същия чернобял/ръждив филм на Владимир Бортко) в Сливен, а Иван Добчев същата година го прави в Сатиричен театър. Между другото пиесата е написана през 1925г. и издадена чак през 1987г., а у нас през 1989г.) Това, разбира се, идва да покаже, че някак Булгаков беше пропускан, при все страстното заливане на театрите с „непоставяни” и „забранени” текстове в „зората на демокрацията”.
Аз, обаче, помня „Майстора и Маргарита” на Теди Москов в Армията (1997 г.). Помня, поради своята неопитност, как ми зееше устата, докато десетките Маргарити излизаха на сцената, подредени в редица (на това му казват деперсонализация на образа, т.е. нямаме психологически издържан цялостен и единен образ, а е мултиплициран и с това му е отнета индивидуалността). Помня Деси Тенекеджиева как тракаше и пляскаше пред голите си гърди с два чинела (може и да са били капаци на тенджери), помня преекспонираните символи на социализма, уродливо натрапващите се съветски символи, пък и съветските войници, маршове, петолъчки, идващи да покажат веднъж дяволското лице на социализма, а и онзи почти гоголевски фантасмагоричен и дяволичен свят на Булгаков... И така ми зееше устата от почуда, докато очите ми се пълнеха със символи, а ушите ми бързаха да се ориентират във всеобщия хаос на сцената, че не познах моите Майстора и Маргарита, и даже ми стана горестно, че съм била така недозряла, глупава, така политически неопитна, че съм си била позволила да омаловажава при четенето всички тези така важни символи и знаци, до степен, че да не разпозная в представлението на Теди Москов моите Майстора и Маргарита, и моя Воланд. А сюжетната линия с Пилат Понтийски и Йешуа Ха-Ноцри, поради религиозната си принадлежност, беше почти липсваща. Пък и да стигна до там с моето си натрапчиво четене на „Майстора...”, че да не мога да махна от главата си „кадрите” от стелещите се мъгли на Патриаршите езера, нежността, която ме обхващаше, докато забранено си мечтаех за мой Воланд, който ще ме научи да летя. Изобщо детска му работа. А тогава, през 1997, Теди Москов беше яростно зает в това представление да ни отврати до край от живота в Съветския съюз и затова беше и това съсредоточаване в него, това хипнотично вдаване в него. Както и да е. „Майстора и Маргарита” беше първото подобно театрално явление, с такъв мащаб, пък и тогава така се запленявахме по тази постмодерна свобода на жанровете, тази игра на преппратки, кино-цитати, тв техники, гримове, маски, кокорения, клоунади и гротески, и подобни бляскави за окото и ласкаещи ума техники.
Очаквам с истинско нетърпение какъв тедимосков Булгаков ще видим 15 години след „Майстора и Маргарита”, но знам, че всеки от нас е свободен да направи каквито си иска алюзии с действителността, без да е необходимо да уверява, че не му е нужна вода.
