Обедното предаване „КАКВО СЕ СЛУЧВА” по БНР „Христо
Ботев”, с водещ Мариана Ганчева, гост - Гергана Пирозова
Здравейте,
като отговор на всекидневния ни въпрос мога да ви кажа какво се случва
изключително рядко в културното ни пространство, а то е издаването на ново
списание при това за театър, при това с акцент върху критиката. Какви са
причините театралната критика да се изгуби през годините, кой има нужда от нея,
какво е качеството на българския театър днес и от какво се влияе той -
това са част от темите
ни през следващите минути. „В последните години критиката беше подменена с ПР.”
Може би от този цитат трябва да започнем днешния си разговор с театроведа
Гергана Пирозова. Тя е създател на блог за театър в интернет, който обаче има
редкия шанс да се превърне и в книжно издание, чийто първи брой е вече на
пазара. Здравейте!
Здравейте!
Как се получи тази
ситуация?
Коя, с критиката или с
издаването на списание?
Не, с критиката, която
подменихме с ПР, защо се стигна до тук?
Общо взето проблемът е
свързан с медиите и това, че през последните години критиката, не само за
театър, не трябва да конкретизираме
единствено театъра, изобщо критичното писане – за кино, литература и не само -
критичното писане и в политиката, има една обща тенденция, която се случва в
медиите. И за да не политизираме разговора, който по принцип трябва да е
свързан с театъра, има една обща тенденция към ограничаване на различното
мислене, на критичното мислене. Различното мислене винаги звучи критично.
Всичко, което не е критично и не е различно е ПР, т.е реклама. И ние всички го
знаем, нормалните хора го знаят. Странно е, че ми се налага напоследък да го
обяснявам, а то е толкова очевидно.
В крайна сметка може да
има и положителна критика, нали така?
Когато има само
положителна критика това става проблем. Няма как да има само положителна
критика? Ние знаем, че един сезон съдържа над 70 премиери. Как така се случва,
че всичко е положително?
Според мен загубихме въобще идеята, че
трябва да търсим критика, да се вслушваме в критика, че неговото мнение има
някакво значения за нас като публика, като резултат от цялата тази работа.
Исторически ние за
съжаление по някакъв начин сме напрегнати и смятаме, че критиката е свързана
със социалистическата критика, когато са се разигравали задкулисни сюжети на
отмъщения, на властови упражнения върху правещите театър. Това рефлектира върху
възприемането на ролята на критика и през последните т.нар. преходни години, каквито и да
са те. И критиката някак си се приема, че продължава да бъде този инструмент,
чрез който се упражнява някаква власт. Не само власт, а защитаване на някакви
групи, лобита, интереси. Естествено в последните години, и аз не визирам само
последните три-четири години, мисля, че този проблем съществува много преди
това, критиката беше елиминирана в смисъла на това – веднъж беше наказвана от
самите тези, които произвеждат театър като нещо излишно, защото какво прави
критикът, той прави ли театър – не, без да съзнава, че критиката е една брънка
от цялото случване на театъра. Второ – започна така някак си да се говори,
защото ние вечно сме в криза и едва ли не ние трябва винаги да говорим добре за
театъра.
За да го има!
И да казваме „Добре
дошли, добре дошли и моля ви се влизайте в театъра и затова ви пишем хубави
неща, защото там само хубави неща ще ви се случват!”. Това е изключително
вредно и грешно, защото човек ще влезе в театъра два пъти, когато е прочел
„Ура, ура!”, два пъти ще бъде разочарован и ще си каже „Майната му, аз повече
няма да вляза.” Критиката е свързвана обикновено, и това е най-първичното
възприемане на критиката, с това да каже: „Да, харесвам!” или „Не, не
харесвам”. Не! Критиката е едно поле, едно място, в което се отваря ново пространство за говорене, за обсъждане,
за анализиране. Не само! То може да бъде едно творческо пространство за
отваряне на въпроси, на които всеки си търси своите отговори. Така че критиката
не е свързана само с „това - да и това - не”. Това е и моят стремеж.
Не е ли важно за самите
театрали да има друга гледна точка?
Убедена съм, че е важно
и знам, че е важно.
А те не го знаят ли?
(смях)
Зная, че всички четат
критика. Повярвайте ми! Всички всичко четат. Естествено, че един човек, който
създава някакъв творчески продукт е раним, тъй като това е една деликатна зона,
тя е интимна зона, зона на духа и всяка една критика е възприемана лично и е
възприемана тежко. И съответно негативно. Но съм убедена и вярвам в това, че
интелигентният човек има нужда даже от този, ако ще и недобър отговор, недобра
рефлексия на неговия продукт, за да може да види възможните огледала, какво се
отразява от това, което той произвежда. Защото всеки може да си попее в банята
и да си каже, че пее чудесно. Е, да, ама пред публиката се случват други неща.
Да, видяхме такива
случаи в поредицата риалити.
Затова театралната
критика, не съм много добре запозната как стоят нещата в киното, в
литературата, та в театъра се обособиха
групи от театроведи, които в общи линии са две, защото и държавата ни е
малка, не могат да бъдат пет.
Те и гилдиите са ни
малко.
И те са два, които по
някакъв начин си противостоят, но не в полето, в зоната на говоренето за
театър. Те си противостоят в някакви кой на кого е любим.
Да, на лична основа.
Общо взето това е моето
индивидуално усилие да направя списание, колкото и безумно да звучи.
И много трудно.
Не е трудно да ви кажа.
Не, наистина. Костваше ми някъде около пет месеца да усвоя идеята в себе си, че
това може да се случи и си представях, че е нещо ужасяващо и невъзможно.
Абсолютно нормално е. И много ми се иска хората да повярват, че всеки може да
го направи, защото трябва да ги има тези индивидуални полета – добри, лоши,
професионални и не толкова професионални, но те ще са някак си отговор на тази
масовизация, която се случва в момента в медиите, на това набиване, че ние
нямаме нужда от културни полета и всичко е свързано с това да ти кажат отиди
там в пет или отиди там в седем, а после се хапни в еди кой си ресторант, който
ни прави реклама, и вие го разбирате това, и ни влезте в положението. Не!
Трябва да има индивидуални боричкания и индивидуални отстоявания, защото един
ден ще станат пет, ще станат 10, ще станат 20 тези пространства и те ще
съществуват, и това е важно. И даже си мисля, че точно сега това е много важно.
Само ваши текстове ли
ще има в това списание?
Не и слава Богу.
Намират се и други
критични гласове?
Не само, аз се надявам
те да стават все повече и затова поставям това списание като театрално
пространство, като ново и различно театрално пространство, в което ще има
свободно говорене, независимо. Защо казвам независимо? Защото веднага се
предполага, като кажеш, че си независим, че знаеш отговора на това от кого си
зависим, от кого може да бъдеш зависим. В България съществува едно списание за
театър.
Списание „Театър”.
Да, което с геройските
усилия на неговия редактор Кева Апостолова съществува, но то е финансово
зависимо от Министерство на културата и от Общината, защото получава някакви
пари от тях. И тук това списание веднага е обречено на едно мълчание и то в
момент, когато най-големите проблеми са именно там. Защо са там най-големите
проблеми? Защото българския театър е изцяло финансиран и зависим от
Министерство на културата. Последните три години са като рефлексия от
предходните години и големите промени, които се случиха някъде след 2005,
когато изцяло се централизира финансирането на българския театър. И в момента ние
сме в апогея на тази централизация. Ние си имаме един министър и той казва на
кого, какво и защо. Дали точно той го казва или неговите заместник-министри ние
не можем точно да знаем. Можем само да предполагаме. Това ограничаване
естествено, че те прави зависим. Как ще кажеш, че в Министерството на културата
има проблем, когато то те финансира. Нали утре ще ти се обадят и ще ти кажат,
че спират да те финансират и ти какво правиш? Някак си отново попадаме в
някакви кръгове, окръжности, в които периферията става независима, така както
по време на социализма. Хубавият театър и големите открия не са се случвали в
София. Те са се случвали в провинцията, там където ехото на централизацията
намалява, ехото на управляващите е по-слабо. И на мен ми беше внушено: Кой чете
за театър? Кой изобщо се интересува от театър? Кой се интересува от дълги
текстове? Хората искали като в туитър - да четат някаква информация, която им
се крещи в две изречения.
Тези постулати много се
наложиха в съвременната култура.
Не, не! Те започват да
отпадат. Абсолютно съм убедена. Започват да отпадат, защото човекът е мислещо
същество и има нужда и от едни дълги текстове, например. И когато се появи
блогът за театър, в крайна сметка ефектът за мен беше поразителен. Мога да
следя за интереса към него по брояча. Започнах да виждам, че блогът се превръща
в медия и моите текстове са в пъти по-четени от текстовете за театър в големите
медии. И си казах, значи тук има нещо и то може да се случва. Човек трябва да
се изпълни с вяра и защо го казвам това, защото се хванах как преди година
съветвам мои колеги за неща, които самата аз не правя. Казвах им, че сме се
концентрирали в кръгчето и търсим решения в окръжността, в която винаги сме
били. Излез от тази окръжност. Виж отстрани това кръгче, в което сме.
Вдъхвахте смелост без
вие самата да я проявявате.
Изведнъж се хванах,
какво се случва с мен, аз давам съвети без самата аз да се променям.
Какво всъщност ще има в
първия брой?
Има рецензии,
интервюта, аналитични текстове, но най-важното е, че отварям поле, и много ще
държа на това, за нови пиеси, едно пространство, в което да ги има тези пиеси,
каквито и да са те - добри, лоши, всякакви, те някак си обговарят нашето
пространство в момента, какво се случва в него. Като театровед и човек, който
все пак се интересува какво се случва в миналото, и зная колко е важно това
зная, че един текст днес може да не ти звучи О.К., но след 20 години да
разбереш, че точно тогава той е означавал нещо и е казвал нещо. Тези полета
трябва да съществуват. Защо? Защото се оказва общо взето, че и местата за
издаване на тези пиеси не съществуват.
Ако излезем от полето на критика като
положение на театъра в момента, като качество на постановките, как ще щрихирате
положението в момента?
Кое е общото положение,
това звучи общо взето като „как изглежда международното положение”? (смях).
Вероятно има добро и
лошо. Така е винаги и все пак като тенденция?
Като тенденция и не
трябва да се преструваме, че не е така, театърът е зависим от политическите
решения, които се взимат как да се управлява един театър. Той винаги е зависим.
И в исторически план. И не става въпрос само исторически наш план, защото
нашият театрален исторически план е кратък – на 156 години. Ние нямаме кой знае
каква грандиозна театрална история.
За нашата история е сравнително голям
период.
Театърът е привнесена
градска култура у нас, но това е театроведска тема. Ние говорим за сега. Тъй
като ни се внушава от известно време, защото е криза, че ние трябва да сме
бляскави, ние трябва да сме ласкави, трябва да прелъстяваме публиката и тя
трябва да влиза на талази, защото е криза и защото продадените билетчета
увеличават бюджета. Изобщо цялата тази илюзия, която се опитват да ни внушат, а
ние знаем, че не е илюзия и е съвсем тенденциозна, че театърът трябва да се
моли за своята публика, в нея има едно много опасно внушение, че театърът,
правещите театър...
Трябва сами да си спечелят публиката.
Не, не става дума за
маркетингови и мениджърски решения, става въпрос за самия творчески продукт, за
самия художествен продукт, че той трябва някак си да се нагоди, да предугади
вкуса.
Какво иска зрителят?
Да, ама не е ясно кой
зрител, защото става дума за всички зрители. И се започва едно, с извинение, от
Тутракан до Михайловград да се чудим какво иска зрителят. И тук има едно голямо
изкривяване, защото творецът има интуиции. Има интуиции за бъдеще, има интуиции
за минало, които са независим и не могат да се нагаждат на някакъв и нечий вкус
- дали към вкуса на Христо от Мичурин или на Пешо от Люлин. Има нещо
изключително сбъркано в това, че ние позволяваме изобщо да се коментира
изкуството по този начин. Позволяваме да се говори за театъра, като че той
някъде застава на някакъв пилон и започва да крещи: „Моля ви се, ела те да ме
гледате и ми платете три лева или пет, а може и безплатно.”
Има понякога и обратният момент. Ако
една постановка е лишена от гледаемост, не се посещава от зрители, тогава с
голяма лекота тя се обявява за елитарна и за постановка, която не е била добре
разбрана.
Значи тук много
внимателно трябва да се говори за това, защото този тип говорене
И тогава губим къде е истината.
Този тип говорене дойде
централизирано. Това внушение и това противопоставяне, че има масов театър,
който е забавен и пълни салони
Който привлича маси и елитарният, който
е за 20 души, например.
И какво правим? Отиваме на
развлекателен театър, морни след работния ден, с подути крачета, да си починем
два часа и после щастливи сядаме на салата и ракийка.
Няма ли такова
разделение?
Не, няма такова
разделение и не бива да има, и няма как да има. Изобщо този тип говорене може
да съществува само в дълбоко провинциална държава. За съжаление ние изпадаме в
тотална провинциалност в момента щом позволяваме изобщо да се говори, да се
правят тези противопоставяния по този начин, че щом не се посещава едно
представление то е елитарно. Няма такова нещо. Щом не се посещава, то пада.
Елитарните, т.нар. представления, те стоят. И мога да ви кажа, че те доказваха
себе си тази година с абсолютно пълни салони и това е една страхотна митология,
и това се внушава умишлено,
Да, да, имах предвид, че се внушава от
самите му създатели, че са създали нещо твърде високо.
че развлекателния театър единствено пълни
салон. Не е вярно това. Хората не са глупави. Хората започват все повече да се
усещат, че им се предлага сурогат. Защото онова, което те разтревожва, което ти
човърка ума, да, то не се приема лесно, то не е чипс. Да, то ти засяда някъде
там, но човек започва да мисли, защото човек има нужда да бъде и разтревожен,
да бъде разклатен. Тези салони са пълни и повярвайте ми това е страхотна митология.
Това не е митология, а опасно внушение, че високият театър, онзи, който
обговаря проблемите е непосещаван.
Кое представление ви
разклати, както вие казахте, този сезон?
Щастлива съм, че мога
да кажа, че си имам представление, което няма да спирам да препоръчвам и това е
„Нощна пеперуда” на Явор Гърдев.
С какво ви докосна то?
Ако можех да дам
простичък отговор, бих се обявила за гений. Всъщност за това, че обговаря по
този радикален и едновременно деликатен начин големите проблеми, които
съществуват в момента в нашето общество, особено свързаните с изкуството, със
ценностната система, как реагираме на различното. Не желая да разказвам това
представление, защото смятам, че всеки трябва да бъде зарадван в изненадата.
Има и други...
До колко всъщност качеството на...
„Рицарят на Светия
Дух” - великолепно представление. Пълни
са салоните! По никакъв начин не се оставяйте на това внушение, че там хората
не ходят на театър. Не е вярно! Няма билети. Аз пуснах всичките си възможни т.нар.
връзки, за да взема два билета за приятели. Абсурд! Казаха ми – „Октомври,
ноември, евентуално.”
Положителен пример
Това не са единични
случаи. Това е умишлено противопоставяне, за да ни се внуши, че ние имаме нужда
само от развлечения. В кое общество, и отново ще кажа в исторически план, кога
се внушава на една маса хора, че имат нужда само от развлечения? Ами това е
толкова очевидно и ясно, и за мен е смешно, че ние изобщо се чудим. Толкова е
ясно, когато ти обясняват „абе гладни сте, тъжни сте, нещастни сте, ама дайте да
се развличате”
Да се позабавлявате
малко... Да, така е, то тръгна тази масова дейност от медиите.
Това не бива да се
позволява по никакъв начин, да се допуска, да се остава без коментар - това, че
ни се внушава, че имаме нужда само от развлечения.
От друга страна, вече има, както
казахте, и вашия блог, много свободни полета в интернет, където хората могат да
намират мнения, ако търсят. Дали търсят?
Все повече се търси,
определено. За мен е любопитно, че блогът ми се посещава от много хора от
чужбина, от целия свят, от такива местенца, които наистина ме изненадват.
Любопитно е това, наистина.
Явно имаме активна
емиграция. Не съм правила и един опит за реклама.
От уста на уста е най-добрата реклама.
Оставих го сама да
покълне и да израсте каквото и да е то. Звучи много възторжено и ако човек не е
запознат с това какво се случва, наистина ще му звучи възторжено. Не, това е
направено с много усилия и много колебания.
Колко често ще излиза
списанието?
В края на всеки месец
ще се продава на определени места като книжарница „Книжици”, книжарница „Петър
Берон”, Дюкян Меломан, книжарницата на НАТФИЗ, Art Hostel, Paper Cake и др.
Благодаря ви много за
този разговор. Гергана Пирозова беше наш гост.
8 август, 2012 г.