 |
| Бойко Кръстанов в ролята на Бай Гичо |
Какво е да адаптираш за театър роман като "Възвишение" (Милен Русков), който в последната година активира читателя до точка на кипене, роман, за който се говори, че е най-добрият български през последните 25 години, роман със застрашителните 404 страници не-фентъзи, при това на котленски диалект, роман с исторически декор и сюжет от Възраждането (с коeто се злоупотребява и от патетични патриоти, и от цинични антипатриоти), роман, в който липсата на женски персонажи и отсъствието на съблазнителни теми не намалява ентусиазма.
Изобщо, сложно е да пожелаеш за театъра роман епос, превърнал се в тотален хит, и то в сферите на високото преживяване. Възвърнал усещането, че читателят не е сам в онези най-тънки трептения на душата, в които всеки подозира, че не би могъл да бъде разбран. Как се адаптира т.нар. роман на път, изпълнен с епични картини, със сюжет, лишен от интериор, прекосяващ планини и реки, и в който, всички умират като в древногръцка трагедия, но някак нелепо, сякаш излишно и по грешка. И всичко това, озвучено от пукота на пушки, тропота на копита, рева на аскерите... и звездното небе, под което един разказвач ни води към възвисението.
Най-трудното за един режисьор, пък бил той и с опита на Иван Добчев, е да устои и защити достойно своето "Възвишение" на сцена, конкурирайки се с все още прясно изградените образи у читателя и неговите свръхочаквания. Преобразуването на литература, особено от такъв ранг, в театър е акт, изпълнен с подводни ями. Не само поради ревнивата публика, обсебена от своя си Асенча и Бачо Гичо, от своите финални съкровения и възвисения и от поезията на езика, не само заради чисто технически стеснения хоризонт на театъра.
© Георги Вачев
Защото, нека признаем, четенето е акт най-сюблимен поради автономията на фантазирането и липсата на смлени визуализации, но и заради заплахата уголемената вселена на книгата да бъде асимилирана от времевото ограничение на театъра до схематично сценично действие, възпроизвеждащо единствено фабулата. Това всички го знаем. Въпросът е как театърът, смалявайки обема на книгата, да избегне и "смаляването" на образите и темите в него.
Защото темата за българските "револуционери", художествено разказана за днешния читател/зрител, е деликатна дейност. Веднъж - да възбудиш вниманието към умъртвените и мумифицирани още от средното образование възрожденски образи, и втори път - да избегнеш люшкането по съвременната халтура, в която всеки, вдигнал плакат с лика на Левски, тутакси се смята за негово копие, и всеки зазорил в кръчмата със "Стани, юнак балкански" – за истински хъш. Нали така услужливо ни се натрапиха новите клишета за хъшове и патриоти – сякаш излезли от филм на Кустурица - принизени и симпатични, впиянчени и обезсмислени.
И всичко това, за да се напълнят персонажите с жива кръв, да се избегнат фалшивата патетика и налудният шовинизъм, твърдят авторите им, но и за да се приближат до вкуса на тежко комплексирания, лишен от лично и колективно самочувствие българин, който е закодиран да харесва единствено себеподобния, па бил той и в локва. И така охалтурени, вместо да се катерим по възвисенията към небесата, непрекъснато придърпваме небесата към общата ни яма. И там дамгосваме върху всеки и всичко именно себе си. Така Левски може да бъде принизен до колеблива шушумига, а всеки занимал се с "револуционна" дейност - до прост интересчия, загубил живота си я от глупост, я от нечие приятелско предателство. Нали такава е матрицата!
Защото, нека признаем, четенето е акт най-сюблимен поради автономията на фантазирането и липсата на смлени визуализации, но и заради заплахата уголемената вселена на книгата да бъде асимилирана от времевото ограничение на театъра до схематично сценично действие, възпроизвеждащо единствено фабулата. Това всички го знаем. Въпросът е как театърът, смалявайки обема на книгата, да избегне и "смаляването" на образите и темите в него.
Защото темата за българските "револуционери", художествено разказана за днешния читател/зрител, е деликатна дейност. Веднъж - да възбудиш вниманието към умъртвените и мумифицирани още от средното образование възрожденски образи, и втори път - да избегнеш люшкането по съвременната халтура, в която всеки, вдигнал плакат с лика на Левски, тутакси се смята за негово копие, и всеки зазорил в кръчмата със "Стани, юнак балкански" – за истински хъш. Нали така услужливо ни се натрапиха новите клишета за хъшове и патриоти – сякаш излезли от филм на Кустурица - принизени и симпатични, впиянчени и обезсмислени.
И всичко това, за да се напълнят персонажите с жива кръв, да се избегнат фалшивата патетика и налудният шовинизъм, твърдят авторите им, но и за да се приближат до вкуса на тежко комплексирания, лишен от лично и колективно самочувствие българин, който е закодиран да харесва единствено себеподобния, па бил той и в локва. И така охалтурени, вместо да се катерим по възвисенията към небесата, непрекъснато придърпваме небесата към общата ни яма. И там дамгосваме върху всеки и всичко именно себе си. Така Левски може да бъде принизен до колеблива шушумига, а всеки занимал се с "револуционна" дейност - до прост интересчия, загубил живота си я от глупост, я от нечие приятелско предателство. Нали такава е матрицата!
© Георги Вачев
В този капан от възможни клишета може да пропадне всеки, дори и режисьорът Иван Добчев. Спектакълът "Възвишение" на Пловдивския театър е възможно да бъде "прочетен" като "смалена" версия на романа, но и като гъвкаво клише, което избягва да противоречи на по-горните колективни представи за "револуционер". Така образът на Димитър Общи може да ви се стори ненужно еднакъв с хашлашката харизма на Асен Блатечки. А Асенча (Красимир Василев – номиниран с "Икар" за дебют) – овчарчето, на което му се приисква да револусионерства и следва по възвисенията Бай Гичо (нашият общ водач в романа), да ви изглежда опростен само и единствено в ролята на предател. Тъпани пронизват оглушително сцената от колоните на Народния театър, ръждив плат се дипли около стъпаловидното "възвисение", в дъното на което трепти звездното небе.
Картината е мрачна и шумна – нали в колективната памет българското Възраждане е лишено от цвят, сякаш излязло от прегоряла снимка или черно-бял филм. Светът на революцията е мъжки, така е и по роман, но на сцената се явява периодично "сфуматовски" женски "хор на оплаквачките", ритмично нареждайки (да се разбира ритуално). Една ненужна кръпка, разкъсваща сценичното действие, зашита с театрални "конци", които имат за цел да замаскират литературната постройка. А как да умрат "наистина" на финала всички персонажи, както е по роман, без това да не е на ръба на бутафорното на сцената? Пукот, турски зурни и хореографирано падащи хайдутски тела на ръба на възвишението трябва да доведат до финалния минорен акорд, който да зазвъни в иначе състрадателната душа на публиката.
А ревнивият към литературния първообраз зрител напразно дебне точно там, за онези малки, но многозначителни детайли, като откритието на Бай Гичо точно преди смъртта, преди възвисението, че Асенча – предателят, заради когото всички умират, единствен не е вкусил от месата на вярната кобила Дядо Ювана, непожелал да сподели това предателство към нея с другите. И че всъщност човекът не е еднозначен и само разбирането на другия, пък бил той и предател, може да "возвиси". Че осеяният със знаци на съдбата път на Бай Гичо – едновременно мъдър и наивен, в който той се взираше през всичките тези 404 страници, се оказа, че го е подвел и че возвисението ни се разкрива точно там, на ръба на височината, малко преди смъртта – сюблимен момент за всеки читател/зрител, катарзисен миг на откровение, в който всеки от нас има своето интимно обяснение що е "возвисение".
© Георги Вачев
Миг обаче, който премина някак напусто и бързо по сцената на Народния театър, вероятно от съображения да не наклони в патетика и излишна сантименталност. Нали все пак всичко това може да е и ироничен разказ, осеян с афоризми, шеги, попържни и сочен възрожденски език, в който публиката може да се удави от смях. Нали трябва да се отървем от клишетата за революционерите и да погледнем на тях като на живи хора, даже като на повече от живи, задавени в ежедневие и тънки сметки, а в това не се включва усещането за трагизъм. Ето точно в тази деликатна разлика между романа и спектакъла ревнивият читател може да се препъне.
Но "Възвишение" на Иван Добчев си остава събитието на театралния сезон, веднъж, защото има смелостта да театрализира романа на годината, да го превърне в театър, който и в своите несъвършенства е величествен по намерения. Театър, който разкри актьорските достойнства на Бойко Кръстанов. Театър, позволяващ си през историческия сюжет на романа на Милен Русков да прехвърля мостове към днешния ден. Театър навременен и български, позволил си да копае в нови възможни територии. Театър, отказващ се да прелъстява и следва своята публика, пожелал да бъде сталкер и разказвач на нашето време. Време, в което "на нас, българите, ни дай закучени ситуации, поврати, кризи – лични или национални – и ние се възвисяваме като едното нищо".
Миг обаче, който премина някак напусто и бързо по сцената на Народния театър, вероятно от съображения да не наклони в патетика и излишна сантименталност. Нали все пак всичко това може да е и ироничен разказ, осеян с афоризми, шеги, попържни и сочен възрожденски език, в който публиката може да се удави от смях. Нали трябва да се отървем от клишетата за революционерите и да погледнем на тях като на живи хора, даже като на повече от живи, задавени в ежедневие и тънки сметки, а в това не се включва усещането за трагизъм. Ето точно в тази деликатна разлика между романа и спектакъла ревнивият читател може да се препъне.
Но "Възвишение" на Иван Добчев си остава събитието на театралния сезон, веднъж, защото има смелостта да театрализира романа на годината, да го превърне в театър, който и в своите несъвършенства е величествен по намерения. Театър, който разкри актьорските достойнства на Бойко Кръстанов. Театър, позволяващ си през историческия сюжет на романа на Милен Русков да прехвърля мостове към днешния ден. Театър навременен и български, позволил си да копае в нови възможни територии. Театър, отказващ се да прелъстява и следва своята публика, пожелал да бъде сталкер и разказвач на нашето време. Време, в което "на нас, българите, ни дай закучени ситуации, поврати, кризи – лични или национални – и ние се възвисяваме като едното нищо".