"КНИГА ЗА ИЗГАРЯНЕ" ОТ ИВАН ДОБЧЕВ И ГЕОРГИ ТЕНЕВ

"Книга за изгаряне" - от Иван Добчев и Геогри Тенев, режисьор - Иван Добчев, сценограф и костюми - Иван Добчев, Наталия Тодорова, Ивана Ненчева; музика - Христо Намлиев, режисьор на видео филмите - Димитър Сарджев; оператор на видео филмите - Кирил Проданов, Веселин Христов; фотогра - Симон Варсано; действащи лица - Кънчо Кънев (Писателя в емиграция), Цветан Алексиев (Първия - водач, емигрант), Васил Ряхов (Втория - сомелиер, емигрант), Даниел Рашев (Третия - пиротехник, емигрант), Цветан Даскалов (Четвъртия - шофьор на камион, емигрант), Александра Василева (Преводачката), Йосиф Сърчаджиев (Учителя)
Премиера - 13 март (петък), 19.00, Театър Сфумато

„КНИГА ЗА ИЗГАРЯНЕ“ на Иван Добчев и Георги Тенев е втора част от замисления преди година проект „Терминал 2“, сфуматовският проект, обърнал напълно погледа си към актуалното, към болезненото настояще, за което театърът ни рядко говори, повече зает да ни забавлява, докато адът и отчаянието ни превземат тотално. Ползвайки сюжети, които ни заобикалят, травмиращата история за Пламен от Варна се превръща и в епицентър на най-горещия въпрос – тя наша обща ценност ли е или нашият общ провал. Може би това е най-честната позиция в момента – да превърнеш театъра в арена на неизговорената болка от натрупания гняв, от подмените, които ни заобикалят, чрез езика на авторския театър, стъпил радикално върху най-трудните теми на настоящето. Не само – да се взреш в тях критично, без страх, че би бил патетичен и да възкликнеш – ИЗПАДНАЛИ СМЕ В МРАКА!

Това е диагнозата на времето и всеки, който се преструва, че не сме там, явно обитава друга планета. След „Самолетът закъснява“ на Маргарита Младенова си мисля, че точно сега няма място за друга позиция в театъра, ако театърът е твоя мисия, ако мястото на Човека, докато светът се разпада около него, е твоя център. Струва ми се цинична позата на щраус с глава в земята, в която преседява българският театър през последните години. Оголил единствено своята пълна несъстоятелност докато се преструва, че игрите със стил и форми, деконструкциите на клишетата на отминалия театър, са по-важни, по-верни, или пък, че олигавеният от телевизионни трикове развлекателно-халтурен театър би бил радвал своя оскотял зрител,  българският театър се превърна все повече в територия на евтино развлечение или безсилно упражнение по стил.  Поразителен симулакрум, в който несъществуваща реалност се прожектира върху настоящето и се представя за реалност – една стратегия, позната ни от тоталитарните общества, идваща от не така далечното ни социалистическо минало, когато действителността не можеше да се представя „омърлушена, обезверена, в немощна безизходица“, защото  нали ковем оптимистично „светлото бъдеще“.

ИЗПАДНАЛИ СМЕ В МРАКА – и затова трябва да се говори, за да не се завърнем в миналото, докато ни баламосват, че театърът е тържище.

В сюжета на „Книза за изгаряне“ в разказа на Иван Добчев и Георги Тенев се сблъскват два различни мирогледа как се излиза от МРАКА – за Добчев е чрез прилагане на автентичен опит, в който поколенията могат да се съберат – обратно на логиката на еволюцията, докато според Георги Тенев сме по-скоро изправени пред предизвикателство на колизията – военна или революционна.
В този „смущаващ“, по думите на Георги Тенев разказ се питат Пламен, изгорелият на площада във Варна, наша обща ценност или нашият общ провал е?

„Използвайки формата на представяне на една книга, спектакълът «КНИГА ЗА ИЗГАРЯНЕ» има амбицията да «представи» голямото не-случване на Промяната, която продължи цели 25 години и в крайна сметка се превърна в Подмяната. На прицел в нашия спектакъл са интелектуалците, които са били /би трябвало да бъдат!/ духовните водачи на Протеста, на съпротивата срещу всичко онова, което подменя Демокрацията с Плутокрация, Свободата със Зависимост – от Олигархията, от Банките, от продажната Преса. Това е спектакъл-биография на една несбъдната Революция, биографична книга, която е по-добре да бъде изгорена, но това е и книга за едно ИЗГАРЯНЕ - САМОИЗГАРЯНЕ на едно момче, което ни дава сигнал, че сме изпаднали в Мрака.“ – Иван Добчев

„Тази „Книга за изгаряне“ е нещо като бележник за кошмари, казва Георги Тенев, кошмари, които не искаме да се сбъднат, но докато съчинявахме по време на писането и репетиционния процес, ни връхлитаха от новините.“ Защото днес реалността изпреварва въображението и това е най-голямото доказателство, че изкуството не може да бъде бягство от лошата актуалност на света, а подготовка за среща с тази действителност, пише Георги Тенев в предварителния текст към спектакъла, публикуван по-долу.
Дали всичко това ще се получи или ще остане в зоната на желаното, и дали политическото в театъра ще се възприеме от публиката е друга дълга и важна тема, но заявката е на лице - премиерата е на 13 март и всичко по-горе може би ни предстои.

НИЕ НЕ СМЕ В ИЗГНАНИЕ, НИЕ СМЕ В ПОСЛАНИЕ... /по Бекет/

Иван Добчев

Опитвам се да открия механизма на тази метаморфоза – как изгнанието се превръща в послание. Срещал съм много изгнаници, самият аз често съм се изживявал като изгнаник, макар че никога не съм напускал/бягал от Отечеството, но никога не съм усещал патоса на Посланието в окаянските вопли на просто напусналите България, нито пък съм се изживявал като Пророк, заради отчуждението и неразбирането от средата, в която съм имал нещастието да се пръкна. „ Когато хората се чувстват нещастни, започват да се наричат българи.”,това звучи като злъчна шега, но в шегата има и истина. Затова вероятно и тези, които са емигрирали, и тези, които остават,  но се усещат като „вътрешни” емигранти, приемат това състояние на нещата като Орис.

Опитвам се да си припомня случаи на поети-изгнаници, които са препращали през изгнанието някакво Послание ...Овидий, захвърлен в периферията на Империята, отгдето отстранен ще види по-ясно смисъла на произтичащото в света и даже в самия Рим, по-късно Бродски, който отчужден в Америка ще каже диагнозата на болестта в Русия или нашия Ботев, който отдалече, отвъд Дунава ще чуе зловещия грак на гарвана и ще призове Майка България да оплаче своя Единствен Син...

Вероятно в нашия опит да ги „завърнем в бащината къща” се таи надеждата да открием  между дисиденстващите бунтари, напуснали някога Отечеството като жест на отхвърляне, на тотално несъгласие с режима на посттоталитарните нагласи и осъзнато неверие в потенцията на тоя народ да промени съдбата си, някаква неугаснала искра от онова, дето го е формулирал Поета като „НЕ СЕ ГАСИ, ТУЙ ЩО НЕ ГАСНЕ”.

В биографията на нашите герои мъждука все още спомена за един самозапалил се и изгорял човек, който най-радикално от всички е изразил протеста си, отпратил е Послание, което през времето ще понесе едно момче – възможният му син, възможният  наследник на техните идеи, на техният протест и алтернативата на техните ARRIVALS.

Използвайки формата на представяне на една книга, спектакълът «КНИГА ЗА ИЗГАРЯНЕ» има амбицията да «представи» голямото не-случване на Промяната, която продължи цели 25 години и в крайна сметка се превърна в Подмяната. На прицел в нашия спектакъл са интелектуалците, които са били /би трябвало да бъдат!/ духовните водачи на Протеста, на съпротивата срещу всичко онова, което подменя Демокрацията с Плутокрация, Свободата със Зависимост – от Олигархията, от Банките, от продажната Преса. Това е спектакъл-биография на една несбъдната Революция, биографична книга, която е по-добре да бъде изгорена, но това е и книга за едно ИЗГАРЯНЕ - САМОИЗГАРЯНЕ на едно момче, което ни дава сигнал, че сме изпаднали в Мрака.
 

КАКВО Е МЛАДЕЖЪТ, ИЗГОРЯЛ НА ПЛОЩАДА – НАША ОБЩА ЦЕННОСТ ИЛИ НАШИЯТ ОБЩ ПРОВАЛ?

Георги Тенев

 

Сюжетите, с които ще ви занимаваме в „Книга за изгаряне“, са свързани в проклетия възел на свободата като страдание: какво избирам, когато избирам свободно?Националната принадлежност (включително и езикът) вид право ли е или вид задължение?

Когато се спасявам аз – в емиграция, в изолация, в самотно изкуство или самотна лудост – в същото време спасява ли се и човекът до мен, анонимната единица, съставяща народа ми?

Съдбите на демокрацията през последните 23 години са сюжет на един утопичен сън и един отрезвяващ финал на съня. Използваме факти и документи, използваме въображение и на моменти – нагла фантазия.

Мълчаливото бунтарско геройство на Симон Варсано – наивният и щастлив акционист, който изписал в навечерието на промените скандален надпис с името на Тодор Живков и не къде да е, а в самия център на столицата. И куршумите, които народната Държавна сигурност му е пратила в краката. Потъналия в забрава анархистичен акт срещу някогашния паметник на Сталин в  София (1953 г.) и парадоксални факти около тази поучителна история. 2013, 2014, 2015 – травмирани са мнозина и извират нови и нови чувства около все още актуалния паметник на Съветската армия – разраняваме и този белег върху лицето на града. С една чисто фантастична хипотеза: заговор за разрушаването на спорния монумент. Но кой знае – какво ли ще стане, докато мъдрите се намъдруват и кога фантастичното става факт? Реални и виртуални, терористите, анархистите, бунтарите, (анти)героите превземат сцената. Засега само в пиесата и спектакъла – но тази „Книга за изгаряне“ е нещо като бележник за кошмари, които не искаме да се сбъднат, затова ги изговаряме на глас и искаме някой да ги опровергае. Вирусите (компютърни, епидемични, вируси на екстремизма или фанатичната вяра/неверие), които съчинявахме по време на писането и репетиционния процес – на няколко пъти те ни връхлитаха от новините. Реалността изпреварва въображението. И това е най-реалното доказателство, че изкуството само по себе си не може да бъде бягство от лошата актуалност на света, не е зона на уют и сигурност, бариера пред действителността. Изкуството, театърът конкретно, е подготовка за среща с тази действителност.

*

В тази история всеки вложи по нещо, което стана основополагащо. Иван донесе емигрантите, завръщащи се обратно не с носталгия, а с някакъв проект. Аз внесох образа на младежа, който никога не е заминавал – защото се е запалил и е изгорял на площада. Между тези два полюса – на завинаги заминалия не-емигрант и вечно завръщащите се емигранти – се натрупва силно напрежение. Върху това напрежение е построен и спектакълът, който ще гледате.

*

Иван Добчев е много сложен партньор за съавторско писане. За мен това не е новина, не и сега, при петия ни общ проект. Но особеното и сложно в случая беше, че ние трябваше да обединим два различни възгледа върху най-съществения въпрос на съвременната културна ситуация: Коя е основната духовна ценност и съществува ли изобщо консенсус за нея?

И тъй като съчинението ни не е историческо, а по силно смущаващ начин е актуално, затова и контрастът между тези и антитези не може да бъде доведен до устойчив баланс. Ето защо „Книга за изгаряне“ има едновременно утвърждаващ и унищожаващ патос.

Ние с Иван нямаме противоречие, а имаме озадачаване по въпроса: къде е финалът на актуалната история и нейната духовна, етническа и цивилизационна трансформация? Или финалът отдавна вече се е случил, а това, което наблюдаваме, са представи, конструкции, виреещи все още в съзнанията ни?

Факт ли е разрухата на българската интелигенция? Трагедия или библейско спасение е „изтичането“ на златната младеж във външна диаспора?

Залезът на чувството за общност – да го оплакваме ли? Или да търсим в него избуялия здрав корен на номадите, които са ни поселили на този полуостров.

Има ли някой – и кой? – правото да говори за „български проект“? Къде е връзката между културната памет и настояще – в страната или извън нея?

Има ли бъдеще за този език, на който все още приказваме със смаляваща се демография? И има ли език за това, което ни очаква и което по неволя наричаме „бъдеще“? Войната или мирът са перспектива? Творенето или революционното отричане?

Иван по-скоро е обърнал поглед към автентичния опит, в който поколенията могат да се съберат – обратно на логиката на еволюцията, въпреки и почти „против“ проклятието на разпадането. Аз, от своя страна, съм с поглед към едно неизбежно предизвикателство на колизията – военна или революционна, но във всеки случай с екстремен привкус. И от нея, смятам, не може да ни извади проектът, възложен на силите на човешкото.

*

Какво е за българския интелектуалец емиграцията – краят или началото? Сега, след като „Книга за изгаряне“ е вече завършена пиеса и готов спектакъл, си дадох сметка, че преди две години създадох персонажа на един български Писател (в пиесата „Злият принц“). А ето, че сега има и още един – Писателят в „Книга за изгаряне“. Сравнявам съкровения патос в монолозите и изповедите на двамата Писатели.

Това, което откривам е, че единият е избрал вътрешното изгнание в комфорта и „златната среда“ между артистичен бунт и гражданска пасивност. И този компромис го опропастява като автор. Другият емигрира от езика и това неспасяемо отнема съня му, кара го да пише виртуално и реално само една книга.

Затова от Писателя-номенклатура остава голяма табела, дебело подчертано име, заразителен чар и погубена личност. Той не оставя книга.

А този тук, писателят-скитник, се стапя, остава неизвестен за литературния канон. Но оцелява физически. И завещава книга. Това е именно „Книга за изгаряне“. Уви, трябва да бъде изгорена, такъв е характерът на този ръкопис. Но вие имате право да го видите, преди клечката да бъде запалена.

*

Откакто и на нашите площади започнаха да горят хора, вече знаем, че катастрофалната модерност не е нещо задочно, не е реалност, случваща се на някакъв друг, далечен адрес. Събитието е близко, протича в реално време. Но колкото по-бързо става всичко, колкото по-светкавичен е транспортът му през медиите – толкова по-забавена е нашата реакция. До степен – че няма никаква реакция вече. Между реалност и реакция няма разлика. Ние приемаме реалността и реагираме на нея възможно най-банално: като ставаме част от реалността. Но има ли някой, който все пак излиза от кадъра? Луд? Талант? Гений? Смахнат? Откровение?

Спектакълът „Книга за изгаряне“ е за онези, които имат вълнение от ето този въпрос: Какво е младежът, изгорял на площада – наша обща ценност или нашият общ провал?

*

В този спектакъл явно бензинът ще бъде движеща енергия. Бензинът и миризмата на взривоопасните му пари. Парфюмът на нещо ново, което ни разгаря. Страсти, които не познавахме. Мотиви, крайност, каквито не подозирахме у себе си.

КРАЙ

 

 

 

 

"КЪЩАТА НА ГНЕВА" НА ДИАНА ДОБРЕВА

В клаустрофобичното пространство на Театър "Възраждане" на черна сцена-кръст пет жени с дамгосани бели лица-маски треперещи вдишват предчувствието си за смърт. В дома на обречените няма въздух, няма светлина, а вцепенение от предстоящия ужас, в който всяка надежда напуска бавно телата им. Пет жени, отчаяно вкопчени в гнева като последен импулс за живот, поклащат телата си в ритуален танц. Това е история, която започва с погребение и завършва със смърт, история за живо зазидани жени в къща, пропита от гняв и потиснати страсти. Това е и последната пиеса, написана от Фредерико Гарсия Лорка два месеца преди да бъде убит от франкистите, втъкал в нея усещането си за смърт и неизбежно насилие.

"Къщата на гнева" на Диана Добрева по "Домът на Бернарда Алба" е третата пиеса от т.нар. селска трилогия на Лорка, в която влизат "Кървава сватба" и "Йерма" (текст, отново поставен от режисьорката само преди година на сцената на "Театър на Армията"). След пищния визуален и емоционален спектакъл "Йерма" този митологичен и трагичен импулс от пиесите на Лорка нямаше как да не изригне в "Къщата на гнева" – най-безпощадната му и мрачна пиеса, в която цялото действие протича по време на принудителен траур, заградено от смърт, мълчание и лицемерие. Замислен като критика на селското общество и мястото на жената в Испания през 30-те години на ХХ в. "Домът на Бернарда Алба" всъщност е по действителен случай, разиграл се в детството на автора.


Георги Златарев в ролята на Бернарда Алба

 

В ранна утрин Бернарда Алба погребва съпруга си и остава сама с пет дъщери между 39 и 20 години. Животът в андалуските села е особен, там тегнат догмите на католицизма, примесени със суеверия и непокътнатите от столетия правила на селото, които се следват до жестокост. Вдовицата Бернарда Алба има само един изход, за да запази честта и живота на дъщерите си – като ги обрече по правилата на селото на осем години траур. Деспотична, ледена, изсъхнала от жегите на Андалусия, Бернарда Алба в стремежа си да овладее дъщерите си ще погуби най-малката от тях. Това е трагична пиеса, родееща се с древногръцката трагедия, едно от намеренията на Лорка, в която човекът е поставен пред избора между дълга и желанието му за любов и лично щастие. Тази базисна дилема, вдъхновявала и оплодила цялата западноевропейска култура, присъства и в "Домът на Бернарда Алба".

Как се разказва тази трагедия днес, когато чистите жанрове са презрени, а смъртта на сцената не се препоръчва поради опасността от нейното бутафорно банализиране? Защо един режисьор би се отказал да ни подмамва с блясъка на всички онези сочни атрибути, налепвани върху пиесите на Лорка, като задължителното фламенко, огромните ветрила, шума на дантелите, сблъсъка на темпераментни женски тела, гърлените песни и тропота на танцуващи крака. Нали знаем, че Лорка, южняшкият Бергман, е онзи най-тънък познавач на женските демони, а югът по правило е телесен и шумен, ярък и подвластен на емоциите.

Защото това е театърът на Диана Добрева, вече стъпил върху собствените си закони, в които точно като в театъра на Лорка, онзи, за който е мечтал, втъкава символи, алегории, сюрреалистични картини, сънища, архетипи, митове, поезия, за да изведе на сцената като в приказка за възрастни нашите страхове. Нима театърът, който е честен към своята публика, няма това предназначение да изведе от самите нас кошмарите ни, за да ни олекне чрез колективната скръб?

А театърът на Диана Добрева именно в "Къщата на гнева" се отказва напълно от примамките на познатия блясък и ни вторачва и притиска точно като в този дом на обречените в лицата на всички тези жени на сцената, потънали в скръб и отчаяние по изгубения рай. А зад белите маски само в очите им - очите на смъртници, се прокрадва гневът, жаждата за живот. И защото в този архетипно натоварен разказ, в който майката придобива много лица, Диана Добрева е избрала най-категорично безпощадната Бернарда Алба да бъде на Георги Златарев – роля, лишена от всичко женско, втаила и сила, и грубост, и мъжка воля, без опит и за миг да напомни, че някога може би в това тяло се е укривала жена. И като нейно обезвластено отражение е слугинята Понсия (Жана Рашева) оскотяла, превърнала се в животно, което ще оплита в собствените си интриги целия този дом, именно за да отмъсти за миналото си. Там някъде в полудата и отчаянието ще се промъква и най-старата – майката на Бернарда (Ивет Радулова), която ще пълзи по черния кръст на дома, облечена в булчинска рокля, в която се отразяват несбъднатите желания на петте дъщери. В основите на този кръст-сцена като ангел вестител се люлее дете, мълчалив наблюдател на човешките грехове и в своята ангелска милост на финала ще подаде към единствената познала любовта своята нишка към рая, изгубения рай. Адел, най-малката (Николина Янчева), пожелала смъртта, ще смени черната тюлена ризница с кръст по средата като всички останали и съвсем като своя ангел в бяло ще потъне в другия свят. Елегантна сцена на смъртта, с интелигентност и красота, в която човек спокойно се отпуска в тъгата. Сякаш запазена марка на Диана Добрева, която във всеки свой спектакъл ни разказва именно тази история на грехопадение и издигане към Бога.

Това въздигане, сякаш подпряно от гръмовната музика на Петя Диманова, пулсира през целия спектакъл, разкриващ ни сцени на страст и спотаен ужас и потъващи в абсолютния мрак, озвучен от тътена като в утроба. Като в ритуал, в който ритъмът, геометрията на сцената и дъхът на телата се сливат в едно.
Този спектакъл е като сън, който преследва човека през целия му живот. Ако не искате някой да знае за вашите тайни, не го разказвайте от свое име.

„Къщата на гнева“ по „Домът на Бернарда Алба“ на Фр. Гарсия Лорка и текстове на Рафаел Алберти, Мигел Ернандес и Диана Добрева

Режисьор, сценография и костюми - Диана Добрева

Музика - Петя Диманова
С участието на Георги Златарев, Жана Рашева, Ивет Радулова, Донка Аврамова-Бочева, Яна Кузова, Николина Янчева, Лиляна Шомова, Алесия Йосифова

Текстът е публикуван в Capital Light