ИНТЕРВЮТА

 

НЕПУБЛИКУВАНОТО ИНТЕРВЮ С Г-Н ПАВЕЛ ВАСЕВ

Представям на читателите на Блогът за театър едно  непубликувано интервю, проведено през есента на 2012 с тогавашния директор на Народен театър „Иван Вазов“ г-н Павел Васев. То не видя навреме бял свят, първо поради това, че не успяхме да го продължим, така както се бяхме разбрали с директора, а и заради протеклия месец по-късно епистоларен скандал на територията на Блогът за театър между все още изпълняващия тогава директор на НТ Павел Васев и напусналата режисьорския щат в НТ Лилия Абаджиева. Прецених тогава, че  акцентирането върху фигурата на Павел Васев отново на моя територия няма да е проява на добър вкус и би се тълкувало превратно.

От дистанцията на времето, обаче, откривам, че това непубликувано навреме интервю е придобило ценна патина особено днес, когато... (прочетете цялото интервю тук)

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: В МОМЕНТА С КУЛТУРА СЕ ЗАНИМАВАТ ЕДНИ ХОРА, КОИТО СА ДЪЛБОКО НЕВЕЖИ

Срещам се с режисьора Маргарита Младенова провокирана от разговора по БНТ и нейната позиция в предаването, че тази реформа „даде купища дефекти и политиката на държавата да дотира държавни културни институти единствено и само на принципа на бройка продаден билет е грешна...“ Резултатът от тази политика е видим и с просто око – реформата доведе до свръхпроизводство на нискокачествена продукция.
В разговора се опитвам да разбера кой в крайна сметка стои зад тази реформа, която очевидно не е успешна, защо тази реформа се оказва удобна за едни десет театъра от общо 50, трябва ли държавата да се откаже от някои от театрите и на какво трябва да се заложи като културна политика. (прочетете цялото интервю тук)

БОРИС ГРОЙС: ЖИВЕЕМ В СВЯТ НА ГЛОБАЛНА КОНКУРЕНЦИЯ, КЪДЕТО ВСЕКИ Е СРЕЩУ ВСЕКИ

Третата международна конференция в Музея за съвременно изкуство „Гараж“ е на тема: Къде е чертата между нас? Поучителни разкази от настоящето, състояла се на 21.03. 2015.
Представям Ви доклада на Борис Гройс: Разликата между западния постмодернизъм и източния постсоциализъм.
Открих[1] руския философ, изкуствовед и писател с германско гражданство Борис Гройс[2] като автор преди две-три години по повод колебанията ми относно същността на българския постмодернизъм в театъра – има ли го, какви са характеристиките му, кои са представителите му. Дали постмодернизмът като феномен на западната култура, при нас не придобива други измерения, предвид различните условия, в които се създава едното и другото изкуство. От какво се еманципира постмодернизмът в Западна Европа и в бившия Източен блок? В една от статиите на Борис Гройс «Междинният стил: социалистическият реализъм – между модернизма и постмодернизма», разглеждайки различните естетически стратегии на западния модернизъм и социалистически реализъм, който е част от модернизма на ХХ в., той прави еретичното за българското театрознание заключение, че соц-реалзмът, като един междинен стил, се явява прото-постмодернизъм. (прочетете целия текст тук)

ГАЛИН СТОЕВ: МИСЛЯ, ЧЕ ЖИВЕЕМ В НАЙ-ТРУДНОТО ВРЕМЕ, НО ТЕАТЪРЪТ НИ ПРИПОМНЯ, ЧЕ СМЕ ЕДНО

На 28 мая 2015 в Зала 4 на НДК се състоя среща с режисьора Галин Стоев, на която присъстваха над 200 човека. Митологозиран от по-младото поколение и припознат като „свой“ Галин Стоев в последните години стана известен с това, че с елегантната си режисура превърна текстовете на Яна Борисова в събития, че е първият българин поставящ в театралната крепост Комеди франсез, както и че участва в официалната селекция на фестивала в Авиньон, че поставя из цяла Европа, живее между Париж, Брюксел и София и най-вече, че прискъства в медийното пространство у нас като успял, талантлив и космополитен човек – образ-фикция за повечето хора.

В продължилият на час и половина Галин Стоев със самоирония и голяма доза доверие към слушателите сподели какво за него е театъра. Дали е комуникативен проводник, социална акупунктура, мощен инструмент, който може да произведе атомна енергия или просто е място, което да ни припомня, че сме едно. Идеалното представление е като православната икона, твърди Галин Стоев, то би гледало зрителя, докато зрителят го гледа, защото театърът има смисъл единствено, ако предизвиква т.нар. активно гледане, т.е. когато зрителят се превръща в съ-автор на спектакъла. Как режисьорът разказва спектакъла на Теди Москов „Фантасмагории“ (1990) и защо киното е неморално, кога се е чувствал като овчарчето Калитко и в кого вярва, можете да прочете от страниците по-долу.

BLOGът ЗА ТЕАТЪР PRESENTS „ЙОРДАН СЛЕВАЙКОВ&ДИМИТЪР ДИМИТРОВ – THE SPIDERS”

„Мощен спектакъл“, „спектакъл, пленяващ публиката“, „задължителен за всеки спектакъл“, „пиесата „Паякът“ е от тези, които дават основания да се ходи на театър“, „ако можете да посетите само един спектакъл, то това трябва да е „Паякът“, „трябва да се изисква да бъде гледан от всеки, който присъства на фестивала“, „витае екзистенциалното ехо на Бекет и Сартр и политическите метафори“, „благодаря за вълнуващия спектакъл“ – това са само част от отзивите на американската преса за участието на българския спектакъл „Паякът“ от Йордан Славейков и Димитър Димитров на най-големия северноамерикански фестивал New York International Fringe Festival. Това е и първото участие на български спектакъл там, няма да се изкушавам да злоупотребявам с тази така мечтана у нас категория „първи“... (прочетете повече тук)

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА ЗА РЕФОРМАТА, ВЕЖДИ РАШИДОВ, ШЕФА НА САБ, ГИЛДИЯТА И ОБЩИТЕ НИ ЗАБОЛЯВАНИЯ

Представям Ви едно интервю за сп. Театър от началото на месец юни 2013-та. Въпросите на Кева Апостолова са 10 и касаят бившия министър Вежди Рашидов, шефа на САБ Христо Мутафчиев, т.нар реформа,театралната гилдия, социалистическите порядки, които не ни напускат, мястото на театралната критику у нас и търпимостта на нашите творци към нея.

Бях помолена от Кева Апостолова да махна онази част, в която намесвам агент Вероника (Красимира Филипова), защото ни е колега. Смятам, че отмина времето на мълчанието - поне моето. Отпечатвам въпросите на Кева така както ми бяха пратени и без малките "невидими" корекции, които променят смисъла.
...

Но за мен истинският скандал всъщност е предателството от страна на САБ и нейния председател към театралната гилдия и почти любовните му отношения с тогавашния министър на културата Вежди Рашидов, докато той устройваше смъртоносния капан за българския театър, маскиран като „реформа”, докато затваряха театри, докато десетки актьори останаха без работа и бяха унижавани и публично омаскарявани, докато пред цялата общественост се внушаваше, че актьорът е лумпен, който трябва да спре смешния си плач, докато назначаваше „временно изпълняващи длъжността директори”, които... (прочетете целия текст тук)

ГЛАСЪТ НАРОДЕН НА НЕДА СОКОЛОВСКА

Неда Соколовска е театрален режисьор, когото спокойно можем да подредим в графата „млади“, ако пропуснем факта, че за нея това понятие „театър на младите“ не означава нищо, защото т.нар. млади не винаги са млади и театърът им не винаги е театър всъщност. Изобщо делението на млади и немлади в българския театър си остава наш феномен, който за удобство разделя неконвенционалния театър от конвенционалния, което за Неда Соколовска си е чист остатък от соц-театъра. Неда Соколовска е първата у нас, която поставя  вербатим театър („дословен театър“) – вид документален театър, съществуващ активно в световната практика от 10 -15 години. За мен нейният пробив в театъра е заради избора й точно сега да се занимава със социален и политически ангажиран театър, по начина по който го прави - устремено.

Всъщност е пълен парадокс защо българският театър в състояние на 23 годишна освободеност от нормативния социалистически реализъм не успя да бъде до край откровен и смел и продължи срамежливо, а може би и страхливо да отбягва цял един жанр – а именно политическия театър. Сигурна съм, че един ден това ще бъде тема на дисертации.
Какъв е театърът на Неда Соколовска?

СТЕФАН ЯНКОВ:"СЪЖАЛЯВАМ ВЕЖДИ РАШИДОВ, ЗАЩОТО БЛЮДОЛИЗЦИТЕ ОКОЛО НЕГО СА ГО МЕТНАЛИ, ЧЕЕ ИЗВЪРШЕНА, И ТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ, ТЕАТРАЛНА РЕФОРМА."

Този текст има за цел да освети част от изминалите т.нар. преходни години след 1990г., в които се проведоха няколко опита за реформиране на театралната система, останала ни в наследство от социализма.

Повод за епистоларния ни разговор с г-н Стефан Янков, състоял се през октомври месец, е набъбналата от въпроси тема около настоящата т.нар. „успешно приключила театрална реформа” на последния министър на културата г-н Вежди Рашидов. Освен хронологичното проследяване на предходните министри на културата и провежданите от тях реформи, ще разберете и за ролята на театралните директори, провинциалните театри, Съюза на артисти и що е то театрална „мечка” – кодово понятие от жаргона на директорите.
Стефан Янков е един от критично настроените театрали към настоящата реформа. Помня преди години дългите ни разговори за театър и вярвам, че има какво да научим от него - самият той е участник в няколко реформи и със сигурност е запознат отвътре с механизмите, структурите и последствията от предишните опити, както и от настоящата реформа. Като шеф на бившата вече НТЦ (Национален Център за Театър) е от онези, които прокараха няколко, обявени по-късно за еретични, идеи за реформиране на театралната система.

 

ДИАНА ДОБРЕВА: "ЛИПСВА НИ СВОБОДА И ТАЗИ СВОБОДА СКОРО НЯМА ДА ДОЙДЕ!"

Повод за нашия разговор е предстоящата премиера на „Декамерон” в Театър Българска Армия, на 29, 30 ноември и 1 декември.

Започвам по-отдалеч разговора. Изчезна от родния театрален ефир. Последната ти премиера беше „Казанова” преди три години.Четири.Какво се случи през тези четири години?През тези четири години организирах много неща по пътуването на „Казанова”, което е доста тежка работа и поради факта, че нямам театър зад гърба си и аз върша всичко. Нямах как едновременно с това да правя нещо друго ново. Та, тръгнахме на турнета, бяхме по френски театри, в националния Theatre Saint Raphael, Theatre Durance – Франция, в Монако бяхме на фестивал, в Румъния ходихме. Всичкото това си беше една много тежка организация. Освен това направихме „ Медея” във френски вариант."Медея"
Къде, с кого?Това е българо-френски вариант. Медея оставам аз да я играя - на френски език, обаче. Също Анели Пино, която ми беше от стария екип и в новото представление играе двойничката на Медея и дойката. Язон се играе от френския актьор Оливие Ренал – френска звезда от киното и също Жан-Шарл Нуво в ролята, която играе Даниел Рашев.

МИЛА ИСКРЕНОВА: "НЯМА КАК ДА СЕ РОДЯТ ПЛОДОВЕ В ПУСТИННА ОБЛАТ. А КАКТУСИТЕ ЦЪФТЯТ ТВЪРДЕ РЯДКО"

За основа на нашия разговор използвам авторския ти текст  "Реалност, без която не можем". Оставям с впечатлението, че големият проблем на съвременното сценично изкуство у нас е липсата на връзка  с реалността. В едно твое интервю от 2000 г.[1] коментираш, че днес хората изключват възможността чрез изкуството си да взаимодействат с проблемите на конкретния ден. Не се използва реалният живот като провокация, а се ползват теми от света на сюрреализма, емигрират в света на абстрактното. Твърдиш, че това е така, защото действителността е прекалено хаотична и объркваща, за да допусне по-смели и директни интерпретации. Споделяш, че може би с тази задача ще се занимава следващото поколение. Ето, изминаха 12 години от тогава, а в този текст от 2011, който публикуваме, отново поставяш на преден план липсата на връзка с реалността. Как ще коментираш това, че вече повече от 20 години продължаваме да нямаме връзка с нея?

МИЛА ИСКРЕНОВА: Доколкото мога да анализирам процесите, мисля, че тази тенденция на „бягство от реалността” не се е променила. Дори напротив – в произведенията на младите хореографи виждам още по-непроницаема неутралност спрямо действителността. Новите поколения в съвременния танц у нас са много по-образовани и информирани, но опитите им остават предимно в същата сфера на абстрактното и сюрреализма. Не съм разговаряла с тях директно, но имам общото впечатление, че те са дълбоко вътрешно емигрирали от тази действителност и поради това тя не ги вълнува. Да, стряскащо е, че за 12 години не се е променило почти нищо.

ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА: "УМОРИХ СЕ! НЕ ВЛАДЕЯ ЗАКОНИТЕ И ИГРИТЕ, ПОЗНАТИ НА АПАРАТЧИЦИТЕ"

Представям ви разговора с режисьорката Лилия Абаджиева, публикуван във втори брой на списание "BLOGЪТ за Театър"

Ние сме някакви бивши революционери, съвременни конформисти. С тази констатация не се гордея...

... Дадоха ми една награда на филмовата академия и там беше г-н Министъра и се обърнах директно към него. Това беше по-миналото лято. И му казах, че според мен последното нещо, от което има нужда българската култура е т.нар. опити да се правят реформи върху сценическите изкуства. Давам си сметка, че той има съветници, надявам се там да има и театрали, и хора, които разбират.

По принцип има, те са длъжни да имат това образование.

Не е моя работа да се занимавам с това какво образование имат, но се уморих да си създавам врагове от единственото просто нещо, че казвам това, което мисля. В крайна сметка това е много тъжно. Ужасно е тъжно и не е страх, а умора.

От бакалските отношения ли?

Под „бакалски” имам предвид това, че един директор трябва да стои с калкулатор и да изчислява колко билети са продадени, колко лева влизат, колко звезди се вкарват...

Реформата я коментираме, говори се за нея, а резултат, промяна - никаква.

По-тъжното е, че съсловието не реагира. Това е най-тъжното. Карат ме да се сещам как са живели моите родители по време на социализма. Човек може да продължи да се огорчава от подобни взаимоотношения.

ЯВОР ГЪРДЕВ: "ИМАМ ПОП-ФОЛКЛОМЕТЪР И ВЕДНАГА РАЗПОЗНАВАМ ТОЗИ ТИП ТЕАТЪР"

Разговор с режисьора Явор Гърдев по повод гостуването на 4 юни на руското му представление „Грозният” в Народен театър. Представям го несъкратено и неподправено, така както протича един естествен разговор. Темите преминават от „Грозният” от Мариус Фон Майенбург, през предстоящия „Хамлет”, работата с руските актьори и театъра в Русия, българския поп-фолклорен театър и „пазарния принцип” в културата, нуждата от театрална критика и необходимостта от "ОПЕРАЦИЯ „Бой по вкуса”.ЯВОР ГЪРДЕВ: Винаги е възможно да произведеш радикален жест контрабандно. Т.е. да казваш, че правиш едно, а да правиш друго. То и тогава така беше. Като работех през 90-те години да не би да беше по-добре? Тогава нямаше пукнат човек, който да иска да влезе в театър. И влизаха по 10-15 човека. Това също не беше креативна ситуация, защото самият опит да се свържеш с някого пропада напълно и тогава актьорите остават в пълна демотивираност и не знаят за какво го правят всичкото това. Там идеализмът работи до определена зона, в която почват да падат спектакли всяка вечер, защото има по 10 души. И какво, това по-добре ли е? Не е по-добре! Даже аз не мисля, че е толкова фатално, просто сега си изисква малко повече смелост. 90-те години бяха малко повече смели, защото имаше усещането, че се сменя светът и тази смяна зависи от това ние как ще го направим. И аз съм имал такова самочувствие и такова желание. Винаги съм чувствал, че в ръцете ми има нещо, което е такова: Ето сега ще го направя по такъв начин. Ами те сега например поставят директно в София. Аз работих в Димитровград, където влизаха по десет души – на сцената качвахме по 30 стола, а се запълваха 10. Толкова беше зле, толкова беше паднал интересът към всякакъв театър...

МЕЖДУ СВИНСКИТЕ ГЛАВИ И СВЕТИЯ ДУХ - ЗА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН 2011

Един разговор на Силвия Чолева и Гергана Пирозова за театралния сезон 2011

БНР, Христо Ботев, Артефир, декември 2011

В този разговор коментираме няколко спектакъла, чийто премиери са осъществени до декември 2011 – „Рицарят на Светия дух” на Маргарита Младенова, „Кръщене” на Камен Донев, „Завръщане във Витенберг” на Иван Добчев, „Ревизор” на Мариус Куркински, „Ръкомахане в Спокан” на Явор Гърдев, „Изобретателната влюбена” на Елена Панайотова, „Едно малко радио” на Теди Москов. По-късно, пак през този сезон, но 2012 г. Теди Москов постави два нови спектакъла, а Явор Гърдев направи знаменития си спектакъл "Нощна пеперуда".
ГП:...Не можем да избегнем да говорим за театъра без да влизаме в някакъв локален контекст. Ние живеем тук и сега. Тези дни непрекъснато ни се натрапва една истории с едно прасе (мъчителното убийство на малко декоративно прасе, по време на Студентския празник – б.а.) и в крайна сметка това прасе оживя под друга форма като Оскар по Нова телевизия (повече от две седмици в знак на протест срещу убийството на прасето, с водещият Иво Андреев на Времето по НТВ на екран беше и домашното прасенце Оскар). Едната част от населението каза – Ужасна история се случи, гаврят се с прасенцето! Другата част, заедно с премиера на България, ни казва, че за да станеш мъж или човек няма как да не си отрязал поне една свинска глава, а сигурно и да си я забил на кол, защото така завършва историята с прасето в Габрово. И аз се изправих пред себе си и си дадох сметка, че съм от страната на онези, които никога, извинявам се за което, не са рязали свинска глава, нито са я забивали на кол. И си казах, дявол да го вземе, аз не съм станала човек или поне не съм станала онзи човек, който успява на тази територия, защото нали това ни е примера за успех, трябва да си го минал това като опит. Изведнъж се сетих каква огромна връзка има този случай с представлението „Рицарят на Светия Дух”(чиято премиера беше по същото време), където всъщност...

 

ЕЛИН РАХНЕВ: "НОСИМ СЕ В НЯКАКЪВ ПРОВИНЦИАЛИЗЪМ И БЕЗСМИСЛЕНА СУЕТА"

Срещаме се, за да продължим един разговор, в който и двамата споделихме общ гняв защо българският театър все повече се институционализира и се превръща единствено в държавен театър...

ЕР: Не знам дали това е гняв, недоволство или мой личен проблем, но си мисля, че колкото и нещата уж да се случват и театрите да са пълни, ние се въртим в безкраен затворен кръг. Докато не се случват малките пространства на идеите, малките пространства, в които човек може да бъде себе си, да бъде Вселена, винаги ще се въртим около държавния театър. Той от своя страна ще си има своите десет режисьори, които ще бъдат едни и същи, тези десет режисьори ще имат своите актьори и сценографи... и така до безкрая. Не е логично аз да говоря, като човек, работещ точно в такъв тип театър, но си мисля, че трябва да се промени този статус на мислене. В едни съседни от нас държави могат да си позволят да правят други неща, да усвояват идеи в друг тип пространства, докато ние тук се носим в някаква унилост, провинциализъм и безсмислена суета. Истината е, че голямата институция дава някаква сигурност. За теб се грижи цяла машина и за теб работят малко повече хора. Несигурността е да излезеш сам на площада и да извикаш. Какво значи да правиш театър, кино, арт? Това е да извикаш докъдето можеш и това е тема, която е много актуална сега. Докъде обаче се чува екотът на този вик, докъде можеш да разпориш планината и да насълзиш облака...

 

ЕЛЕНА ПАНАЙОТОВА: НЯМАМ ВРЕМЕ ДА ПРАВЯ КОМПРОМИСИ

Интервю с режисьорката Елена Панайотова по повод последната й премиера в Театър „Сфумато” „Замлъкване” по филма на Бергман „Персона”.

Защо танцовият и физически театър сякаш не се случва у нас?
 "Някога имаше страхотен заряд, създаването на НБУ и екипа на Възкресия Вихърова, който заразяваше поколения. Например опитите на Деси Шпатова, Димитър Недков, Лили Абаджиева и дори Явор Гърдев и "Сфумато", които приемат и разбират театъра на жеста. Но той не се случи, защото не възникнаха категорично нови системи за обучаване. Няма модели и младото поколение няма откъде да се зарази. Ако в Холандия (от години Елена Панайотова работи там) има пренасищане на театралния пазар, на всякакви средства в него, загубата на критерии за качество и интерес към традицията, то в България за съжаление има оповърхностяване на театъра.
Искам да прескоча негативните части от нашата история, защото живеем в XXI век. С това представление искам да анонсирам появата на "Пърформанс лаборатория", София, в която да мога да правя уъркшопове и да въвличам хора, и да се опитвам да изследвам театъра на движението. Не сме намерили място за него, но всички ние се чувстваме като откриватели, най-накрая да реализираме себе си без никакъв компромис."