Ако скоро не сте били на спектакъл на Теди Москов, е сигурно, че комбинацията от "Спящата красавица" на Шарл Перо, психоанализата на Фройд и комедия дел арте ще ви се стори толкова парадоксална, че добавката към заглавието "...или сънят на сценичния работник" може да ви дойде като пиршество на въображението. Ако ви е за първи път, ще сте очаровани от клоунадата, геговете, несъвместимите колажи, анимациите, препратките към класически произведения, извисяванията и принизяванията, нелогизмите, препускането в света на асоциацията.
Ще ви е хубаво от обърканото поведение на долницата и горницата, които по правило при Теди Москов се държат наопаки, пък и нали оттам идва и комедийният ефект. Ще се радвате на актьорите, които бълбукат в света на импровизацията, маските, нелепите костюми, смяната на роли и жанрове. Ще се прекланяте пред умението на този режисьор да разбива онези омразни клишета на традиционния театър - чрез разгромяване на логическите връзки, протичащото действие и разказа, като всичко се превръща във фонтан от хрумки и анекдоти.
Но ако това е третата негова премиера, която гледате в последната година, може да ви се стори и като един и същ виц, който се разказва от 20 години и вече ви е малко трудно да се разсмеете на него. "Смешното е безцелна игра с идеите и с представите на разсъдъка", пише Исак Паси и щеше да бъде реализирано в "Красотата спи", ако това беше първото представление на Теди Москов, а годината около 1990 - някога, когато той създаде своите деца "Улицата" и "Мармалад", а други впоследствие ги имитираха и ги превърнаха в чудовища като "Комиците" (и още куп развлекателни шоупрограми). Някога, когато образът на гротескната театрална критичка виждахме за първи път и беше смешно.
Някога, когато рокендролът беше млад и лозунгът "Псевдоинтелектуалската нагласа ни е чужда" (Теди Москов) звучеше революционно. Някога, когато смешно-тъжната клоунска маска ни гъделичкаше, че и ние познаваме света на Марсел Марсо. Някога, когато песните на Рада Москова минаваха за джаз импровизации, а кукленската сценография ни умиляваше с отказа на Москов да влезе в света на възрастните, по подразбиране - света на лошите, където днес според режисьора красотата спи. Само че годината е 2009 и "Спящата красавица", която "оригинално" е преобърната в "красотата спи" и омразната псевдоинтелектуалщина в лицето на Зигмунда Фройд вече не изненадват, нито звучат революционно, а носталгично припомнят за завинаги отминалите времена на "Улицата".
Защото не е смешно, че спящата красавица тича боса по сцената и пее ..."Боса по асфалта" , че отново "малкият човек" в лицето на чистачката пред тоалетната трябва да ме умили с невъзможните си мечти по... Бонд, Джеймс Бонд, че Пръцко и Пръцка поемат по "лайняния път" на живота, но влюбени, и така до безкрая в потока от френетични връзки и натрапчиви асоциации, в които и д-р Менгеле се отбива (нали имаме и колективни кошмари), бездетна кралица, импотентен крал, анимирано прелитащо ято книги, поело към по-добри страни, в които се чете (тук публиката пляска - все пак тя чете, пък и на театър ходи) и Стамат Клуни и Джордж Петров (това е в резултат на комбинация от обърканите сънища на клета жена със собствен мъж и секс символ... хм, пак от 90-те) и така до безкрая...
Няма да се изкушавам да правя игра със заглавието и да напиша, че смешното заспа при Теди Москов. Единствено се надявам да не е като в "Спящата красавица" - за 100 години.
В "Красотата спи, или сънят на сценичния работник" участват Светлана Янчева, Иван Петрушинов и младите попълнения на театъра - Александър Кадиев, Стоян Младенов, Евгени Будинов и Христина Караиванова.
Преди година режисьорката Лили Абаджиева за пръв път се обърна към абсурдиста Самюъл Бекет със знаковата пиеса "В очакване на Годо" в Сатиричния театър. Тогава за пръв път тя успя да реализира най-чисто чрез театралния си език драмата на погубените илюзии, отчаянието и тегнещото безсмислие. Преди това изминаха повече от десет години, в които Лили Абаджиева самоуверено рушеше авторитети, посягайки на големите текстове на Шекспир, Гьоте и Чехов, превръщайки ги в игра на знаци, колажи и клишета. В този период Лили Абаджиева утвърди себе си в клише на автоцитирането, като всяко следващо представление продължаваше живота на предишното, повтаряйки цели сцени, теми и персонажи.
На сцената на Театър 199 Лили Абаджиева отново поставя Бекет. Този път с категоричното послание, че дойде краят на играта - краят на илюзиите и надеждите. Ако в "В очакване на Годо" миналата година се появиха първите симптоми за екзистенциалната умора на режисьорката, в "Краят на играта" темата е доведена до своя пълен завършък. Човекът е изправен пред собствената си безнадеждност в един абсурден свят, който изглежда все по-познат, все по-малко литературен и неукрасен.
Крайният абсурдист, мрачният присмехулник Бекет е най-верният посланик на Лили Абаджиева, която уверено препотвърждава, че светът днес се разпада и изчезва... почти е изчезнал. И има ли по-категоричен текст от този за двойка родители, с отрязани крака, които надничат от кофи за боклук, и за двама инвалиди, които могат да бъдат и господар и слуга, и баща и син, и отражение на една и съща личност. Самотни, изолирани, привидно лишени от разум, затворени в клаустрофобичното убежище, за тях светът е капан, а навън е смъртта, но и те са мъртви. В "Краят на играта" има само едно протичащо действие, което проследява постепенното износване и спиране на един стар механизъм - животът.
Има ли по-актуален автор от Бекет за Лили Абаджиева, която се отказа от собствените си театрални игри, любими млади актьори, поп културата, шумът и гълчавата жизнерадостност? И с пиетета пред авторитета Бекет тя го следва във всяка запетайка, движение и дума. Няма украси, няма ярки режисьорски концепти - празна сцена, две кофи и инвалидна количка, стълба, върху която Клав (Николай Урумов) стотици пъти ще се покатерва, за да наднича през мърлявите прозорци към опустелия свят. Хам (Валентин Танев), който, прикован на стола, сляп и с черни очила, притиска в себе си трикрако бутафорно кученце. "Нищо не е по-смешно от нещастието", казва Нел (Илка Зафирова), надничаща от кофата. Няма по-абсурден свят от този на Бекет, в който отчаянието ражда смях. "Мръсник! Защо си ме създал", крещи прикованият син на омразния родител. "Няма как да знам предварително, че ще бъдеш ти! Ще ми дадеш ли бонбон с лешник", отговаря Наг (Йосиф Сърчаджиев) и сякаш всичко се изчерпва.
Лили Абаджиева отново скандализира, този път като затвърди отказа си да флиртува с публика и критика и повтори темата за погубените илюзии и умъртвения свят. Дойде краят на съчиняването на утопии, краят на безсмислената суета. Няма нищо по-симптоматично от това връщане към текстовете на Бекет и другите абсурдисти в последните три години на българска сцени. След повече от 15 години абсурдният свят отново стана актуален, а представлението "Краят на играта" е честният отговор на Лили Абаджиева.
