След повече от десет години "мармаладови" представления режисьорът Теди Москов обеща изненади за своята публика. "Сирано дьо Бержерак" ще се раздели с т.нар. от него "абсурдни спектакли по импровизационен сценарий" и също - за първи път ще работи със звездите на Народен Театър – Деян Донков и Владимир Карамазов.
"Ще направя един старомоден театър", съобщи режисьорът, подчертавайки, че ще се придържа към високия текст в мерена реч и ще потърси онази"старомодна деликтност, която липсва в днешния ден" чрез поезията. Самият текст, написан през 1897 от Едмон Ростан, по времето, когато шествали романите на Зола, предизвиква истински фурор именно със старомодната си мерена реч и разбира се с онзи романтичен повей, в който се чува ехото на трубадурската песен - мечтата по "вечната невъзможна любов" отекваща и до днес, защото "ние обичаме повече страданието, а щастието ни отегчава малко..." . Теди Москов потвърждава горното допълвайки: "всичките си желания гледам да отлагам, за да са по-мечтани", защото "всичко, което не постигаш, остава мечта, а постигнатото забравяш." В какво ни устремява Теди Москов?
Сирано дьо Бержерак - мъж с голям нос и голям дух, страстен дуалист, войник и изключителен поет, символ на духа победил тялото, мъжът отложил завинаги земното щастие, човекът, който пожелава да пише любовни писма от името на друг (красивият и неборавещ с думите Кристиян) до жената, която обича. Финалът на Ростан е повече от апотеоз на онази мечтана "вечна невъзможна любов", на онова отложено щастие. Тя – Роксана, щастливата вдовица на Кристиян , с неосъществена плътска любов, и поради това щастлива, разбира, че голямата й любов всъщност е грозникът Сирано, но именно в онзи миг, в който той умира...защото "истинската любов отблъсква всеки обект, за да се устреми към безкрая." (Фихте). Ето как Сирано, трагичният и по принуда клоун с голям нос, устремен в безкрая, се превръща в алтерего на Теди Москов, който признава: "Искам да го доближа, но дали някога ще мога да "стигна" Сирано?" и сам си отговаря – "Дали да не го оставя мечта".
Как? Като "преведе" Сирано на своя театрален език – на скечове, гегове, комедия дел арте, бурлеска ( повлияна от братя Маркс), където телесното (за първи път Теди Москов го показва като негатив - неодухотворено и безсловесно) експлоадира в изплезвания, подпръцкваня и гротескно кълчене. Защо? Защото глупостта, сладникавата красота и вътрешна грубост на Кристиян (Владимир Карамазов) е представена единствено като войнстваща селяндурщина. И нали гледаме постановка на Теди Москов, няма как да няма препратки с тук и сега, независимо, че режисьорът се кълне в преклонението си към текста. Кристиян е откровен съвременен персонаж – провинциалист и турист с мускули, диалект и много амбиции, който обича "пуФкав леб и да е.."- образ измайсторен така автентично от Владо Карамазов. Грозният с красив ум Сирано (Деян Донков) пристъпва едва с Носа - почти говорещ, с човешки размер и от дунапрен – тежащ върху лицето на Сирано като Дамоклев меч – така неудобен и труден за носене, защото "носът е обиталище на душата", а тя тежи. Но грозотата става красива, само ако душата е богата, нали? А скъпоценното се проявава чрез езика, т.е. красивите думи - полето, в което Сирано е победител и наемник. Носът се превръща в платно на лодка и в най-скъп другар, а притежателят му Сирано грижливо и пъпка ще изтиска от него, но само в началото – там, където Теди Москов разпръсква цялата си енергия да размее ниските страсти на публиката. Роксана (Ани Пападополу), обектът на влечение, крехката кокетка в синьо (съвсем като Синята Фея), ясно е обявена от Теди Москов като жена, която "докато прави любов с потен културист в ръка държи книжка със стихове на Димчо Дебелянов". Триъгълникът е ясен – имаме двама глупаци и един одухотворен грозник, а също – пречещи обстоятелства в лицето на злия Граф дьо Гиш (Димо Алексиев, който в началото е с бутафорен костюм на Супермен или Мишелин– да се разбира мускулест идиот). Всичко това се стича под прекрасните декори на Чавдар Гюзелев – графични, като нахвърлен ескиз на недовършена картина, които стилизирано изглаждат бутафорните ръбове на режисурата.
Признавам, че в потока от френетично прелитане на асоциации, онагледяване на думи и безкрайни гегове, някъде в средата на двучасовото представление, се замечтах за старомоден словесен театър – деликатен и кънтящ със смисъла на своите думи. Както ни го беше обещал режисьорът, мечтаейки и мъчейки се, по неговите думи, да потъне в красотата и поезията. И точно тогава, в средата, когато простакът Кристиан, умирайки във война разбира, че Сирано обича Роксана, а писмата са обляни от любовните сълзи на своя автор, цялото представление магически се обръща в трагедия. Истината е разпозната, действителното лице на меланхоличния шут Сирано – разгадано. И ето тук режисьорът Теди Москов щедро ни хвърля от комедията и ниските страсти в неотъпкания от него жанр на трагедията, предварително подвел ни, че ще ни разказва докрай за сериозните неща чрез кикот. Присмехулникът Теди Москов рязко завива в трагичната поетичност на Ростан, където " всяка поезия скрива нещо трагично" . Този път режисьорът само временно ни увлича в удобството на комедия дел арте, но все по-ясно ни разкрива своята маска на смешнотъжния клоун, срамежливо прикрил я с тук там отстранени шеги. И въпреки умилението от това остава чувството за прекомерност в геговете и неувереност във висините на трагедията – точно така както едно дете се увлича...в играта и мечтите.
Сирано дьо Бержерак - мъж с голям нос и голям дух, страстен дуалист, войник и изключителен поет, символ на духа победил тялото, мъжът отложил завинаги земното щастие, човекът, който пожелава да пише любовни писма от името на друг (красивият и неборавещ с думите Кристиян) до жената, която обича. Финалът на Ростан е повече от апотеоз на онази мечтана "вечна невъзможна любов", на онова отложено щастие. Тя – Роксана, щастливата вдовица на Кристиян , с неосъществена плътска любов, и поради това щастлива, разбира, че голямата й любов всъщност е грозникът Сирано, но именно в онзи миг, в който той умира...защото "истинската любов отблъсква всеки обект, за да се устреми към безкрая." (Фихте). Ето как Сирано, трагичният и по принуда клоун с голям нос, устремен в безкрая, се превръща в алтерего на Теди Москов, който признава: "Искам да го доближа, но дали някога ще мога да "стигна" Сирано?" и сам си отговаря – "Дали да не го оставя мечта".
Как? Като "преведе" Сирано на своя театрален език – на скечове, гегове, комедия дел арте, бурлеска ( повлияна от братя Маркс), където телесното (за първи път Теди Москов го показва като негатив - неодухотворено и безсловесно) експлоадира в изплезвания, подпръцкваня и гротескно кълчене. Защо? Защото глупостта, сладникавата красота и вътрешна грубост на Кристиян (Владимир Карамазов) е представена единствено като войнстваща селяндурщина. И нали гледаме постановка на Теди Москов, няма как да няма препратки с тук и сега, независимо, че режисьорът се кълне в преклонението си към текста. Кристиян е откровен съвременен персонаж – провинциалист и турист с мускули, диалект и много амбиции, който обича "пуФкав леб и да е.."- образ измайсторен така автентично от Владо Карамазов. Грозният с красив ум Сирано (Деян Донков) пристъпва едва с Носа - почти говорещ, с човешки размер и от дунапрен – тежащ върху лицето на Сирано като Дамоклев меч – така неудобен и труден за носене, защото "носът е обиталище на душата", а тя тежи. Но грозотата става красива, само ако душата е богата, нали? А скъпоценното се проявава чрез езика, т.е. красивите думи - полето, в което Сирано е победител и наемник. Носът се превръща в платно на лодка и в най-скъп другар, а притежателят му Сирано грижливо и пъпка ще изтиска от него, но само в началото – там, където Теди Москов разпръсква цялата си енергия да размее ниските страсти на публиката. Роксана (Ани Пападополу), обектът на влечение, крехката кокетка в синьо (съвсем като Синята Фея), ясно е обявена от Теди Москов като жена, която "докато прави любов с потен културист в ръка държи книжка със стихове на Димчо Дебелянов". Триъгълникът е ясен – имаме двама глупаци и един одухотворен грозник, а също – пречещи обстоятелства в лицето на злия Граф дьо Гиш (Димо Алексиев, който в началото е с бутафорен костюм на Супермен или Мишелин– да се разбира мускулест идиот). Всичко това се стича под прекрасните декори на Чавдар Гюзелев – графични, като нахвърлен ескиз на недовършена картина, които стилизирано изглаждат бутафорните ръбове на режисурата.
Признавам, че в потока от френетично прелитане на асоциации, онагледяване на думи и безкрайни гегове, някъде в средата на двучасовото представление, се замечтах за старомоден словесен театър – деликатен и кънтящ със смисъла на своите думи. Както ни го беше обещал режисьорът, мечтаейки и мъчейки се, по неговите думи, да потъне в красотата и поезията. И точно тогава, в средата, когато простакът Кристиан, умирайки във война разбира, че Сирано обича Роксана, а писмата са обляни от любовните сълзи на своя автор, цялото представление магически се обръща в трагедия. Истината е разпозната, действителното лице на меланхоличния шут Сирано – разгадано. И ето тук режисьорът Теди Москов щедро ни хвърля от комедията и ниските страсти в неотъпкания от него жанр на трагедията, предварително подвел ни, че ще ни разказва докрай за сериозните неща чрез кикот. Присмехулникът Теди Москов рязко завива в трагичната поетичност на Ростан, където " всяка поезия скрива нещо трагично" . Този път режисьорът само временно ни увлича в удобството на комедия дел арте, но все по-ясно ни разкрива своята маска на смешнотъжния клоун, срамежливо прикрил я с тук там отстранени шеги. И въпреки умилението от това остава чувството за прекомерност в геговете и неувереност във висините на трагедията – точно така както едно дете се увлича...в играта и мечтите.