МАРИНА ЦВЕТАЕВА В "СФУМАТО"

На 31 март в "Сфумато" от 19 часа е премиерата на втората част от програма "Изход" - "Станция Елабуга" -  авторски спектакъл на режисьорката Маргарита Младенова, която разказва за последната спирка от живота на Марина Цветаева.

Програма "Изход" е творческа инициатива на режисьорите Иван Добчев и Маргарита Младенова, която се състои от две представления и серия ателиета, посветени на философията, труда и съдбата на Л.Н. Толстой и Марина Цветаева. Спектаклите "Станция Астапово" и "Станция Елабуга" проследяват последните дни на руските писатели като два случая, в които биографията следва "гласа" на твореца. Два примера за това, че е възможно съзнанието да определя битието. Написаното се случва, а не случилото се описва.

Станция "Елабуга" е мястото, където Марина Цветаева слага край на живота си на 48 години, след като й е отказано да стане миячка на съдове в стола на съюза на писателите. По време на Втората световна тя е евакуирана с 16-годишния си син Мур в село Елабуга. 1941 г. в едно от нейните писма месеци преди това тя пише, че отдавна се оглежда за кука, на която да провеси въже. Денят, в който се обесва, изчаква всички да излязат, слага парче плат на прозореца и напуска света, в който трудно е приемана. И до днес не се знае къде е погребана. Синът й Мур не присъства на погребението, там са били само непознати и случайни хора.

"А на мен - простете ми. Не смогнах да понеса", пише Цветаева в последното писмо до сина си. Тази неумолима участ следва всички й близки. Дъщеря й Ариадна е арестувана през 1939 г. и заточена в Далечния север, реабилитирана е през 1955 г. Мур умира 1944 г. от раните си, докато е мобилизиран в редовете на Червената армия. Още през 1920 г. умира на три години втората й дъщеря Ирина - от глад и слабост. Сергей Ефрон, съпругът на Цветаева, който по време на революцията се бие на страната на белогвардейците, емигрира, а по-късно става ревностен комунист, е разстрелян тайно през 1941 г. Сестра й Анастасия е арестувана през 1937 г. и заточена на север. Тя е освободена и реабилитирана през 1958 г.

Животът на Цветаева е изпълнен с обрати. Няколко години след революцията тя емигрира при мъжа си Сергей Ефрон и водят труден, често мизерен живот на бегълци. Марина Цветаева до края на живота си не се причислява към нито един лагер, за което никой не й прощава. Отхвърлена и от едните, и от другите, великата поетеса оставя вярна единствено на неумолимото си желание да пише.

Действието в "Станция Елабуга" започва от последния й ден. Цветаева грижливо преглежда, подрежда, глади, сгъва и сортира предметното съдържание на живота си. Решението е взето, но нищо в поведението й не го подсказва. Постепенно пространството се заселва с хората от нейния малък кръг - майка, сестра, дъщеря, мъж приятели... Нахлуват местата на номадския й живот - Германия, Швейцария, Полша, Чехия, Франция, Италия. Образът на Марина се "размножава" между няколко актриси, които играят  майката - дъщерята - сестрата - поетесата. Чрез текстове на Цветаева - проза, спомени, диалози, представлението се занимава и със значението на безсловесния живот. Сцената се превръща в телесност на духа до последния жест, в който Марина казва своето "не" на този живот, за да продължи да съществува в света, вървейки срещу течението.

Екипът включва Марко Конталупо и Катаржина Гданьек като хореографи, седем актьори и двама танцови актьори от компания за съвременен танцов театър "Линга", Швейцария.

Участват: Христо Петков, Албена Георгиева, Мирослава Гоговска, Снежина Петрова, Цветан Алексиев, Елина Алексиева, Мариан Бозуков, Жоана Чесич, Станислав Генадиев, Фабиен Донио. Сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова. Оригинална музика: Асен Аврамов. Видеофилм: Любомир Младенов

СБЪДНАТАТА МЕЧТА НА НАУМ ШОПОВ

Миналата година Наум Шопов навърши 75 години. Година по-късно за отбелязването на юбилея на големия български актьор Народният театър излиза със суперпродукцията си "Крал Лир", в която Наум Шопов ще изиграе мечтаната от него роля. Поканен е и известният млад режисьор Явор Гърдев.
На 16 март на сцената на Народния театър отколешната мечта на актьора да играе Крал Лир ще се сбъдне, и то със сериозната трупа на театъра с участието на Мария Каварджикова, Жорета Николова, Марта Кондова, Юлиан Вергов, Йосиф Шамли, Деян Донков, Валентин Ганев, Иван Радоев, Владимир Карамазов, Валери Йорданов, Захари Бахаров, Калин Яворов, Марин Янев, Христо Чешмеджиев, Стоян Пепеланов.
Това е третият проект на режисьора Явор Гърдев по текст на Уилям Шекспир. Интересът му към "Крал Лир" е продиктуван от предизвикателството на големия текст, също така и от амбицията му да се занимава с пиеси, в които има сложна загадка. Темите за насилието, вината, контрола, властта като еротичен нагон, по-силен от смъртта, го вълнуват отдавна и често режисьорът е определян като родеещ се с Арто, "където думите стават заклинания и целта е да екзалтира, да омагьоса, да спре чувствителността".
Роденият на 27 юли 1930 г. Наум Шопов често е определян като един от най-загадъчните и чувствителни актьори в българския театър и кино. Играл в над 30 филма, между които "Крадецът на праскови", ,"Цар и генерал", "Вилна зона", "Топло", той започва театралната си кариера в Старозагорския театър като стажант. Без завършено средно образование и поради политическа неблагонадеждност остава извън театралната институция ВИТИЗ. Наум Шопов успява да се наложи на сцената и през 1958 г. е поканен за актьор към трупата на Военния театър в София. Играл
 
четири пъти Ленин
 

актьорът остава в съзнанието на публиката с ролите си в "Коварство и любов", Животът е сън", както и в "Делото Дантон" през 1978 г. на Анджей Вайда. През 1966 г. дебютира реж. Крикор Азарян в Театър 199 с "Дневникът на един луд" на Гогол и с огромни притеснения и респект кани вече нашумелия Наум Шопов за своето представление. Четиридесет години по-късно София осъмна с плакатите

 "Наум Шопов е луд"

рекламиращи премиерата на "Крал Лир". Още преди години актьорът споделя пред директора на Народния театър Васил Стефанов, че мечтае да играе Крал Лир, като си представя това да се случи или в Народния или във Военния театър, тъй като финансовите възможности и актьорските трупи са най-пълноценни там. Първоначално е искал Леон Даниел да постави Шекспировата трагедия, по-късно през 2001 г. се завърта името и на нашумелия режисьор Галин Стоев. През 2005 г. Народният театър прави още един жест към големия актьор Наум Шопов, като подкрепя юбилейната театрална обиколка в провинциалните театри "Наум Шопов на 75", където актьорът играе в "Последната лента на Крап" по Самюел Бекет под режисурата на Димитър Еленов. Софийската публика помни абсурдистката пиеса по Бекет "Последния запис" на сцената на Театъра на армията през 1992 г. с режисьор Крикор Азарян, за която роля Наум Шопов печели "Аскеер" за водеща мъжка роля. Десет години по-късно, през 2003 г., той е награден и за цялостното творчество отново с "Аскеер". През този период най-значимата роля на актьора остава в "На дъното" по Горки на режисьора Ал. Морфов като Лука. В ранните години на демокрацията заедно с Вельо Горанов Наум Шопов прави "Крал Лир" в театър "Движение", но остава без резонанс в театралните среди. Актьорът открива в този класически шедьовър освен трагизма и много бликащ хумор, който вероятно иска да реализира с помощта на режисьора Явор Гърдев.
Наум Шопов признава за себе си, че
 
когато го хвалят

вдига носа си по-високо, отколкото го правят другите хора, а когато се проваля, потъва в бездна, от която трудно излиза. Пресен е споменът за честването на 70-годишнината на актьора, когато той се разболя тежко, а актьори от трупата на театъра събираха средства за "бедстващия" Наум Шопов.
"Когато една пиеса предполага своя възможен прочит, за мен е някак безинтересна, защото такъв текст не ме поставя пред изпитания" - споделя режисьорът Явор Гърдев и ако спазва анархистичния си принцип, както сам го определя, на
 
естетическо неподчинение
 
то вероятно публиката я очаква истинска провокация от сцената на НТ. Смятан за един от интелектуалците в театъра, доказал склонността си към експериментиране не само с театралната среда, но и с театралния език изобщо, Явор Гърдев все пак успя в годините да запази дистанция към тенденцията да се политизира възможния театрален прочит, флиртувайки с използването на актуални социални ситуации в театъра. Обвиняван в скандалност заради смесването на различни театрални и кинотехники, режисьорът никога не е считан за самоцелен и търсещ моментния ефект. Неговите театрални опити често проправят пътеки към нови естетически открития за българската публика.
Явор Гърдев отново работи с проверения в годините екип: сценография и костюми: Никола Тороманов, авторска музика - Калин Николов.

СНЕЖИНА ПЕТРОВА: ГНЕВЪТ ВЪРШИ ЧУДЕСНА РАБОТА

Интервюто е публикувано в началото на 2006г. във в. Дневник.


Снежина Петрова е актриса, предпочитана от най-успешните ни театрални режисьори през последните 10 години. Участва в емблематични представления като посмъртното "Три сестри" на Стоян Камбарев, "Таня,Таня","Марат/Сад", "Живот х 3" Монолози за вагината", "Археология на сънуването","Месец на село" и във всички театрални опити на режисьорката Десислава Шпатова. Последният такъв художествен акт е "Психоза 4:48" на Сара Кейн, реж. Деси Шпатова, представление изпълнено с болезнена експресия и откровеност. Непосредствено след него излезе и медийно загретият спектакъл на Младен Киселов с участието на Снежина Петрова "Веселите Разплюеви дни", който остави у мен привкуса на отломките от един стар сценичен език, където гротеската и сатирата трябваше да ме разсмеят и събудят. Той обаче ме изпълни с въпроси как успя от актьорските умения на Снежина Петрова, които енергетично въздействат на публиката в "Психоза 4:48", да ги "отесни" в двуизмерната плоскост на чиновническия епос във "Веселите Разплюеви дни".

Снежина Петрова е асистент на Цветана Манева по актьорско майсторство в НБУ, играе в над пет представления, повечето от които са хитови, а както сама споделя, този сезон е истински маратон - четири премиери в рамките на четири месеца. Предстои излизането на второто представление от проекта "Изход" на "Сфумато", посветен на голямата руска поетеса Марина Цветаева, където Снежина ще се преобрази в четири Цветаеви. Новият проект с режисьорката Деси Шпатова е с работното заглавие "Кафе и цигари" - няма сценарий, изгражда се по време на репетиции.


________________________________________


Какви бяха предизвикателствата в "Разплюеви дни"? Младен Киселов работи в различна театрална естетика от твоя опит досега.

- От самия театър изявиха желание да се включа в кастинга. Струваше ми се, че ще бъде изпитание, а аз обичам такива екстремни моменти - да се направи нещо толкова голямо в такъв кратък период. Радвах се на възможността да се срещна с Младен Киселов. Бях гледала само "Есенна соната" и влязох на чисто, непредубедена. В крайна сметка мисля, че да се прави театър толкова бързо не е моята рецепта.

За първи път ми се случи да не мога да осъществя лична връзка с героите си. Явно става дума за някакъв друг тип актьорско умение, но може би с времето ще успея да придърпам към себе си поне един от героите. Има представления, с които се сливаш, които са близки до твоя темперамент, до твоята скорост на живеене и на мислене, до вътрешната ти интензивност. Има и други, които са ти чужди...



Има ли различни видове публика?

- Аз съм на сцената и нямам идея каква е публиката и само усещам кога тя се концентрира, кога следи, кога се разсейва. Честна реакция е, когато хората напускат едно представление. Публиката не може да бъде класифицирана на софийска и провинциална, театрална и нетеатрална дори. Но може би хората, които ще харесат "Психоза 4:48", няма да харесат "Веселите Разплюеви дни" и обратното. Мисля си, че публиката в много случаи е много по-напред и ние трябва да се учим от нея. Не да правим изкуство, което да я обслужва, но да се съобразяваме с нея. Понякога публиката е по-точна и не е лесно да бъде манипулирана.

Защо новите имена в българския театър често тръгват от алтернативните пространства, от експеримента, но бързо се дисциплинират и стигат до конвенционалната сцена и театър?

- Аз съм актриса на свободна практика, което е едно много трудно съществуване. Основните ми проекти са с режисьорката Деси Шпатова и са независими. В повечето случаи те поглъщат огромна част от енергията, не само артистична, но и организаторска. Изисква огромна енергия ти да съществуваш въпреки системата, да съществуваш в алтернативно измерение. А тази енергия не е безкрайна. Точно преди "Психоза" се чувствах изключително изморена. Мислех, че няма да можем да продължим с Деси по този начин, въпреки че за мен чисто актьорски, като развитие на моята артистична природа, това е бил най-смисленият проект.



У нас сякаш не успяха да се реализират алтернативни театрални пространства. От кого зависи това? От системата, от хората, които правят театър, от публиката?

- Нямам отговор. Непрекъснато всички го коментираме и търсим, но ние сме една говореща нация, а не правеща, и това се отразява и на битието ни като артисти. Като че ли знаем как трябва да се случи всичко, но просто не го правим. Естествено, свързано е с пари, свързано е с решение на цялото общество и на държавата - какво да правим с културата. И това решение не се взима радикално, а парите винаги са били оправдание да се измъкне човек.

Трябва ли държавата да помага на културата?

- Трябва, иначе започваме да правим чалга. Не знам дали всички хора имаме нужда от нея, но аз за себе си знам, че нямам. Нашата държава даже не може да си позволи да покани едно скъпо, добро представление. Така нашето театрално съсловие остава много далече в целостта си от световните тенденции. Но може да се окаже, че ако се съпоставим с това, което се случва навън, може и да придобием самочувствие. И защо не ни се позволява да го придобием? Спечелих стипендии, за които съм положила огромни усилия, и имах шанса да гледам представления в чужбина. Бях две седмици в Берлин и само една-единствена вечер видях нещо, което ми хареса, но човек се учи и от неуспешните неща. Ние все още можем да се просълзяваме на сцената - нещо, което не видях за тези 14 дни там.

Като актриса ти си много експресивна и смела в демонстрацията на чувства. Не е ли немодерно днес да си емоционален?

- Има такава тенденция, особено в театъра извън България. Това е театър, лишен от риска да навлезе в емоционалността, и всичко е подменено. Пак е въздействащ, но емоциите са подложени на огромно съмнение, защото самите актьори отказват автентично да ги употребяват и те стават вторични. И за да компенсират тяхната липса, заменят с формалистични, външни неща. Харесвам формата, но мисля, че чувствата са най-голямата красота в театъра. Красиво е да чувстваш и другите да го видят и да ти съ-чувстват. Това не е лесно и определено изхабява, изчерпва. Човек има някакъв предел, до който може да стигне. А може би няма предел? (Смее се.) Все пак съм изненадана, че в България има толкова много хора, които са готови да работят наистина на ръба на вътрешния си предел. За една такава страна, в такова положение, в този край на Европа това е удивително. За съжаление държавата не си дава сметка какво богатство притежава и го похабява.

Има ли режисьор, с който тепърва мечтаеш да работиш?

- Като по-млада мислех, че една среща с Пина Бауш би била страхотна, въпреки че аз не съм танцьорка. Гледала съм нейните ранни представления на касети и те са припокривали моята чувствителност абсолютно. В Ню Йорк след толкова години можах да видя на живо нейно представление, което беше доста по-различно. Цялата тази екстремалност и болезненост беше изчезнала, беше се скрила дълбоко. Човек явно не може цял живот да вади това от себе си. Представлението се опитваше да проповядва позитивизъм. Но стоеше някак евтино на фона на предишния й опит.

Образите, които изграждаш, са в регистъра на трагичното, коментирани през иронията. Споделяш, че харесваш Нина Симон, Мария Калас, в които също присъства този драматизъм, тоталност и безпощадност към самите тях. Чувстваш ли се "непригодна към този несъвършен свят"?

- Дано никога не реша дали съм пригодна. Живея с ясното съзнание, че не мога да съществувам в някакво спокойствие и доволство. Имам претенции към живота, към себе си и може би големите философи могат да го преживеят спокойно и хармонично, но аз не съм достигнала това съвършенство. Приела съм, че щастието няма да ме следва непрекъснато и ще го постигам само в някакви мигове. Намерила съм смисъл в това да давам и това ме мотивира.

Какви са твоите жертвоприношения, за да бъдеш актриса?

- За да имам материал и енергия за сцената, нагласата ми е аскетична. За да правиш изкуство, да абсорбираш някаква енергия, трябва да усещаш болка непрекъснато. И може би това е една от жертвите - да намирам причина и основание за това. То ме мотивира и държи будна. Невинаги се случва и не се отключва във всяко представление. В по-прост смисъл имам шанса в рамките на този кратък живот наистина да премина през много версии за това какво би могъл да бъде животът и затова тази игра е велика и всички сме зависими от това.

Имало ли е роля, която дълго време се е загнездвала в теб?

- Докато репетирам, е най-трудно. Нямам сили за нищо, освен да спя и да репетирам. Тогава човек не се жали и няма защити. Най-дълго работихме "Психоза", няколко месеца всеки ден и там потъването беше най-силно, но то беше и съзнателно, за да можеш да извадиш нещо от себе си. В представлението вече имаш рефлексии, защитни механизми.

Има ли нещо, за което смяташ, че си се предала?

- Със сигурност. Аз съм много отговорен човек и както е качество, така е и голям проблем, защото от чувство за отговорност правя компромиси със себе си, за да не уязвя работата. В този смисъл имам крушения.

А в какво вярваш?

- В най-големите щампи.

Бог? Най-голямата щампа.

- Ха-ха! Да, тя е толкова голяма. Вярвам, че има някакво божествено начало и божествен край, но това, в което вярвам, е доброто, колкото и нелепо да е това. Може да е спекулативно, но вярвам, че доброто е голяма сила. Целият живот се опростява, когато човек се довери на Доброто.

Това близко ли е до смирението?

- Да, да пренебрегнеш гордостта.

А как се справяш с гнева?

- Гневът трябва веднага да се преработи (смее се) в нещо друго. Определено не го изхвърлям, иначе на сцената върши прекрасна работа и освобождава много неща, които съм преработила преди това. Просто вярвам, че когато стигнеш до това да приемеш фактите, да приемеш ситуацията, да приемеш живота, това означава и да простиш и да прескочиш гнева.