За него казват, че е мултиталантлив - активен драматург, актьор, художник. Той режисира седем от своите пиеси, като създава сценографията и костюмите на представленията. Това е Валер Новарина, смятан за един от най-поставяните съвременни френски драматурзи.
"Писателят пише книги, както жената ражда дете. Текстът е като плът. Има една част, в която се формира плътта, бебето няма физиономия, книгата също. От време на време се прави ехография, да се провери какво е станало..." - споделя писателят. Роден през 1947 г. в Швейцария, завършва философия и литература в Сорбоната, но наследява от майка си любопитството към театъра. Израснал в семейство на актриса и архитект, той е една работеща симбиоза от драматург, актьор и художник. Започва да пише поезия и пиеси още в детството си, а през 1974 г. е премиерата на първата му пиеса - L`Atelier Volant - наричана от критиката утопичен театър. През 2006 г. на сцената на "Комеди Франсез" е поставена пиесата му "Бясното пространство" - чест, която малцина живи автори имат.
През юни тази година Валер Новарина посети България по повод представянето и предстоящия превод на пиесата му "Луи дьо Финес" и участието му в Европейското ателие по превод в рамките на "Варненско лято". Днес почти единодушно театърът на Валер Новарина е определян като театър на словото, театър на слуха и като съвременен антитеатър. Казват, че преди да започнеш да четеш негов текст, трябва да го чуеш, но и това не е достатъчно, защото най-адекватното място за текста е театралната сцена. "Във всяко слово има драма, а театърът произхожда от самия език, а не с помощта на езика - твърди френския писател - работя по-скоро в многообразието на френския език и неговата пролиферация. Искам езикът да се развива във всички възможни страни, максимално да го обогатявам и затова се доближавам до езика на XV и XVI век, когато френският все още се е развивал. Ползвам език, който да може да се дооформи. Поради тази причина се интересувам и от писанията на луди хора, на селяни, работници, от диалекти. Търся не просто стандартния френски език, а нюансите на различните социални прослойки."
Съвременният френски театър е все по-обърнат към танца и движението, премахва езиковите бариери. В този смисъл вие утвърждавате старата традиция на френския театър на словото или разрушавате днешните стереотипи?
- Основна характеристика на френския театър е, че винаги е бил театър на езика, например Расин, Молиер, Клодел. Докато в англосаксонския и немския театър има много повече психология. В този смисъл аз наистина утвърждавам традиция. Театърът действително се променя поради икономически причини, защото той има нужда и от международни продукции. Затова и езикът се променя и аз добавям танците като един универсален код, който се разбира навсякъде. Основите на моя театър са в силата на езика и въпреки това използвам и се влияя от цирка и от японския театър.
Авторите, които най-силно са му повлияли, са Арто и Бекет. Още като студент написва курсова работа за Антонен Арто. За Новарина той е писател, поет и теоретик в театъра, който просто се е абстрахирал, изгонил е театралния език. " В Арто има една психиатрична страст, на човек, който наистина е страдал, докато Самюел Бекет обработва текста по един класически начин, сякаш е издялкан в дърво, нещо, което наистина не остарява и винаги остава спрямо времето актуално като Расин и Лафонтен. Написах писмо на Бекет, когато бях тийнейджър, той още не беше нобелист и не беше известен, а аз бях съвсем млад. Кореспонденцията ни беше кратка. Той просто ми отговори: "Благодаря ви за писмото, тук е все по-студено и вашето писмо ме сгрява."
Твърди, че не го интересуват съвременните автори, не че не ги харесва, но по-скоро има нужда от енергията на предишните, старите текстове от XVII и XVIII век. Захранва се с японския театър, цирка и литургията. "В литургията не се преструваме, че правим нещо - правим нещата истински, взимаме един предмет, преместваме го и всичко е точно и ясно. Имам текст, който една жена чете на запис. В него има 250 дефиниции за Бог. Взел съм ги от манастири и различни места. Този текст дава добра представа за ритмичните разлики. Има различни нива на езика. Езикът на молитвата, на измислената, на смешната молитва. Например във френския думите дъх и дух са различни, докато в гръцкия са една дума. Изобщо православните думи дух и дъх са много близки."
Може би защото сме близо до Изтока. Православието е придърпващо към себе си, докато католицизмът е завоевателен.
- Ходил съм на връх Атос, където е манастирът, и наистина имам привличане към православната религия, въпреки че съм католик. Има някаква чувствителност в православната литургия, а католиците са станали малко по-сухи. Харесвам православието.
Какви театрални похвати използвате? Как бихте описали ваше представление?
- Моите спектакли са наистина парадоксални. Те са много различни - има клоуни, части от литургии, и представленията много се променят. Те са точно като една сила, като че ли става въпрос за някаква стихия, която започва по един начин, развива се, минава през различни фази. Оприличавам ги на дъска, която е паднала в река, което не е естествено. Може да видите спектаклите многократно, но никога няма да гледате едно и също нещо - веднъж ще бъдат страшно смешни, след това емоцията ще се промени. Идеята е всеки от зрителите да хване нещо индивидуално от пиесата, а не абсолютно всички да разберат едно и също.
Каква дисциплина проявявате към себе си като писател?
- Действително има дисциплина и конкретен график. Имам нужда да работя в ателие, да работя в голямо пространство. Започвам с химикалка и в момента, в който текстът стане малко по-голям, го качвам на компютър, принтирам го и в едно огромно хале слагам текста по стената, като снимка. Така го виждам в пространството, гледам го и пренареждам страниците от стената, както художниците и композиторите правят. Текстът в един момент се изправя пред очите ми. Никога не говоря за това, което пиша, а и не мога да пиша в затворени и малки пространства. Имам чувството, че текстът е органичен, като плът, като жена, която ражда деца. Има една част, в която се формира плътта, бебето няма физиономия, книгата също. От време на време се прави ехография, да се провери какво е станало...
Кога е раждането?
- Самото раждане е, когато някой го прочете за първи път.
Темите, които го вълнуват, са стандартни - животът, смъртта, любовта. Напоследък има засилен интерес към медията и телевизията като тема. Към противопоставянето на комуникацията и словото, защото "словото в театъра е наистина подарък и не е само обмен. Независимо дали става въпрос за езика във вестник, телевизия или медия, но в театъра този език се развива много повече и наистина намира своя обем".
Сам определя текстовете си като неразбираеми, но едновременно с това абсолютно прозрачни. "Всяка книга пиша по нов начин и с нови правила. Писането не е като да строиш къща, а както поставяш палатка - бързо, изведнъж, да не бъде мислена, направена книга, а да се получи за един момент."
Какъв е театърът на Новарина - от театър на словото през литургията до политическата сатира и клоунада. Това е театър, който е лишен от миметизма (подражанието), така както сме го изучавали от Аристотел. С това може би е свързан и основният принцип на Новарина. Театърът не може да достигне своя невъзможен двойник - живота. И за да се избавим от превъзходството на живота, трябва да се откажем от спектакъла, в който зрителят се оглежда като в огледало. Тогава възниква театърът на словото.
"Писателят пише книги, както жената ражда дете. Текстът е като плът. Има една част, в която се формира плътта, бебето няма физиономия, книгата също. От време на време се прави ехография, да се провери какво е станало..." - споделя писателят. Роден през 1947 г. в Швейцария, завършва философия и литература в Сорбоната, но наследява от майка си любопитството към театъра. Израснал в семейство на актриса и архитект, той е една работеща симбиоза от драматург, актьор и художник. Започва да пише поезия и пиеси още в детството си, а през 1974 г. е премиерата на първата му пиеса - L`Atelier Volant - наричана от критиката утопичен театър. През 2006 г. на сцената на "Комеди Франсез" е поставена пиесата му "Бясното пространство" - чест, която малцина живи автори имат.
През юни тази година Валер Новарина посети България по повод представянето и предстоящия превод на пиесата му "Луи дьо Финес" и участието му в Европейското ателие по превод в рамките на "Варненско лято". Днес почти единодушно театърът на Валер Новарина е определян като театър на словото, театър на слуха и като съвременен антитеатър. Казват, че преди да започнеш да четеш негов текст, трябва да го чуеш, но и това не е достатъчно, защото най-адекватното място за текста е театралната сцена. "Във всяко слово има драма, а театърът произхожда от самия език, а не с помощта на езика - твърди френския писател - работя по-скоро в многообразието на френския език и неговата пролиферация. Искам езикът да се развива във всички възможни страни, максимално да го обогатявам и затова се доближавам до езика на XV и XVI век, когато френският все още се е развивал. Ползвам език, който да може да се дооформи. Поради тази причина се интересувам и от писанията на луди хора, на селяни, работници, от диалекти. Търся не просто стандартния френски език, а нюансите на различните социални прослойки."
Съвременният френски театър е все по-обърнат към танца и движението, премахва езиковите бариери. В този смисъл вие утвърждавате старата традиция на френския театър на словото или разрушавате днешните стереотипи?
- Основна характеристика на френския театър е, че винаги е бил театър на езика, например Расин, Молиер, Клодел. Докато в англосаксонския и немския театър има много повече психология. В този смисъл аз наистина утвърждавам традиция. Театърът действително се променя поради икономически причини, защото той има нужда и от международни продукции. Затова и езикът се променя и аз добавям танците като един универсален код, който се разбира навсякъде. Основите на моя театър са в силата на езика и въпреки това използвам и се влияя от цирка и от японския театър.
Авторите, които най-силно са му повлияли, са Арто и Бекет. Още като студент написва курсова работа за Антонен Арто. За Новарина той е писател, поет и теоретик в театъра, който просто се е абстрахирал, изгонил е театралния език. " В Арто има една психиатрична страст, на човек, който наистина е страдал, докато Самюел Бекет обработва текста по един класически начин, сякаш е издялкан в дърво, нещо, което наистина не остарява и винаги остава спрямо времето актуално като Расин и Лафонтен. Написах писмо на Бекет, когато бях тийнейджър, той още не беше нобелист и не беше известен, а аз бях съвсем млад. Кореспонденцията ни беше кратка. Той просто ми отговори: "Благодаря ви за писмото, тук е все по-студено и вашето писмо ме сгрява."
Твърди, че не го интересуват съвременните автори, не че не ги харесва, но по-скоро има нужда от енергията на предишните, старите текстове от XVII и XVIII век. Захранва се с японския театър, цирка и литургията. "В литургията не се преструваме, че правим нещо - правим нещата истински, взимаме един предмет, преместваме го и всичко е точно и ясно. Имам текст, който една жена чете на запис. В него има 250 дефиниции за Бог. Взел съм ги от манастири и различни места. Този текст дава добра представа за ритмичните разлики. Има различни нива на езика. Езикът на молитвата, на измислената, на смешната молитва. Например във френския думите дъх и дух са различни, докато в гръцкия са една дума. Изобщо православните думи дух и дъх са много близки."
Може би защото сме близо до Изтока. Православието е придърпващо към себе си, докато католицизмът е завоевателен.
- Ходил съм на връх Атос, където е манастирът, и наистина имам привличане към православната религия, въпреки че съм католик. Има някаква чувствителност в православната литургия, а католиците са станали малко по-сухи. Харесвам православието.
Какви театрални похвати използвате? Как бихте описали ваше представление?
- Моите спектакли са наистина парадоксални. Те са много различни - има клоуни, части от литургии, и представленията много се променят. Те са точно като една сила, като че ли става въпрос за някаква стихия, която започва по един начин, развива се, минава през различни фази. Оприличавам ги на дъска, която е паднала в река, което не е естествено. Може да видите спектаклите многократно, но никога няма да гледате едно и също нещо - веднъж ще бъдат страшно смешни, след това емоцията ще се промени. Идеята е всеки от зрителите да хване нещо индивидуално от пиесата, а не абсолютно всички да разберат едно и също.
Каква дисциплина проявявате към себе си като писател?
- Действително има дисциплина и конкретен график. Имам нужда да работя в ателие, да работя в голямо пространство. Започвам с химикалка и в момента, в който текстът стане малко по-голям, го качвам на компютър, принтирам го и в едно огромно хале слагам текста по стената, като снимка. Така го виждам в пространството, гледам го и пренареждам страниците от стената, както художниците и композиторите правят. Текстът в един момент се изправя пред очите ми. Никога не говоря за това, което пиша, а и не мога да пиша в затворени и малки пространства. Имам чувството, че текстът е органичен, като плът, като жена, която ражда деца. Има една част, в която се формира плътта, бебето няма физиономия, книгата също. От време на време се прави ехография, да се провери какво е станало...
Кога е раждането?
- Самото раждане е, когато някой го прочете за първи път.
Темите, които го вълнуват, са стандартни - животът, смъртта, любовта. Напоследък има засилен интерес към медията и телевизията като тема. Към противопоставянето на комуникацията и словото, защото "словото в театъра е наистина подарък и не е само обмен. Независимо дали става въпрос за езика във вестник, телевизия или медия, но в театъра този език се развива много повече и наистина намира своя обем".
Сам определя текстовете си като неразбираеми, но едновременно с това абсолютно прозрачни. "Всяка книга пиша по нов начин и с нови правила. Писането не е като да строиш къща, а както поставяш палатка - бързо, изведнъж, да не бъде мислена, направена книга, а да се получи за един момент."
Какъв е театърът на Новарина - от театър на словото през литургията до политическата сатира и клоунада. Това е театър, който е лишен от миметизма (подражанието), така както сме го изучавали от Аристотел. С това може би е свързан и основният принцип на Новарина. Театърът не може да достигне своя невъзможен двойник - живота. И за да се избавим от превъзходството на живота, трябва да се откажем от спектакъла, в който зрителят се оглежда като в огледало. Тогава възниква театърът на словото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар