ДОН ЖУАН ДЕ МОРФОВ

След като през 2004 г. Морфов се зарече "Хъшове" да е последната му постановка в България през следващите няколко години, режисьорът се завърна на българска сцена с "Дон Жуан" - представление, превърнало се в триумф на сцената на Театъра на Комисаржевска в Санкт Петербург.
Морфов стана главен режисьор в Народния театър през 1994 г. По-късно беше и артистичен директор на театъра, но след тежък конфликт напусна "Народния" и замина в Русия, където го поканиха за главен режисьор в Театъра на Комисаржевска. И докато българската публика смяташе, че е изгубила един от най-зрелищните си постановчици, руската отрупа режисьора с награди - "Златен Софит" и "Златна маска" за най-добра постановка през 2005 г. за "Дон Жуан".
Постановката "Дон Жуан" в Народния театър е по Молиер. Тя се заявява още в афиша като експеримент и собствен прочит по драматургията на френския класически автор. Има ли нужда да се обяснява кой е Дон Жуан? Той е излязъл отвъд рамките на литературното произведение, превърнал се в обект на интерпретации на всяка епоха и изкушение за таланта на творците. Митът за Дон Жуан пръв обработва в драматургия испанският монах, живял през XVI век, Тирсо де Молина, където прелъстителят Дон Хуан Тенорио след редица любовни авантюри и измами бива наказан от божията ръка за престъпленията си и повлечен към дълбините на ада.
Така пиесата ясно очертава предназначението си да демонстрира, че за всеки извършен грях има наказание. Век по-късно скандалният френски драматург Молиер е привлечен от образа на Дон Жуан - историческите факти твърдят, че италиански трупи комедия дел арте първи разпространяват във Франция маската на прелъстителя. Но докато късния Ренесанс упреква и наказва Дон Жуан за прекомерната му любов към живота и чувството за безнаказаност, Молиер му придава един по-пъстър, по-задълбочен и оставящ възможност за философски интерпретации образ. Така през вековете Дон Жуан преминава през многобройни метаморфози, в които всяка епоха го натоварва със собствените си грехове и престъпления. Той е романтик, неразбран от средата, бунтовник или мъдрец, демоничен или ироничен, вечният влюбен или неспособен да обича, но Дон Жуан остава завинаги с характеристиката на женския прелъстител независимо от мотивацията.
Кой е Дон Жуан на Морфов? Глезен и уморен, гъвкав и залитащ от тежестта на собственото си отегчение, инфантилен и чаровен, безстрастно отдаден на авантюрите, устремил се към някъде утре, към собствения си ад. Дон Жуан (Деян Донков) е вечният беглец - преследван от враговете си и обожаван от жените, презиращ слабостите на другите, провокиращ и безжалостен към чувствата. Дон Жуан търси собствената си вечност чрез състоянието на непрекъсната влюбеност, той е впримчен в собствения си капан на неутолимостта.
В Дон Жуан на Морфов се колажират множество прочити на персонажа - и романтичния, и ренесансовия авантюрист безбожник, и истенциалиста.
Това е зрелищен спектакъл, който няма своите жанрови определения. В него са вплетени и трагичното и така любимото на режисьора иронично отстранение, и фарсът и комедия дел`арте. Бегълците са на колела, а сакралността на изповедта е иронизирана, като се прекъсва от мобилния телефон на божия служител. Бързите обрати лесно ни прехвърлят от трагичното към комичното.
Двойката Дон Жуан и неговият слуга Сганарел (Захари Бахаров) са двете лица на странстващия човек. Демоничен и зъл, страхлив и жалостив, рационален и емоционален, който се устремява към вечното познание, което се оказва и собственият ад. Това е едно пътуване към пропастта на себепознанието, но с майсторството на режисьора да покаже тъжното през фарса. Музикалното оформление е допълнителен инструмент към иронията на спектакъла. Така ритъм енд блус, "Пинк флойд" и Моцарт се оказват в общата картина на тук и сега.
Метафората на цветовете е очевидна. Бялото и черното са светът на Дон Жуан и Сганарел - мрачен, почти по Кафка, а бялото и червеното са към пъстрата картина на селяните - живи и пълнокръвни. Свръхестествената финална сцена по текст, където Дон Жуан е повлечен към божието наказание от ръката на убития от него Командор, е невидима в представлението. Дон Жуан сам се отправя към ада - демоничен и безбожен.
Със сигурност Деян Донков ще присъства в следващите театрални номинации и награди за блестящото си актьорско изпълнение. Рядко може да се види едновременно така нюансирана психологическа игра и префектно физическо присъствие, докато Захари Бахаров (Сганарел) напомняше последната си роля на Шута на Крал Лир - пак саркастичен, понякога меланхоличен. Любопитна и силна е играта на Теодора Иванова (Доня Елвира). А фарсовата двойка от простолюдието Шарлоте (Рени Врангова) и Пиеро (Филип Аврамов) взривиха публиката с комичността си.