На 31 октомври в театъра лаборатория бяха представени откъси от пиесите на големия ирландски драматург Самюел Бекет "Първа любов" и "Не аз" с участието на Пиер Сантини, Снежина Петрова и Диана Добрева и с любезната подкрепа на посолствата на Франция и Ирландия. Театралната реализация е на режисьорите Иван Добчев и Маргарита Младенова. Още през април тази година беше премиерата на едноактната пиеса за една уста и един слушател "Не аз" с режисьор Иван Добчев, като спектакълът беше част от фестивала на Самюел Бекет в България.
В него участват актрисите Вяра Табакова, Жорета Николова и Снежина Петрова. Какво е да се поставя драматург като Самюел Бекет? Спечелилият Нобелова награда през 1969 г., но отказал да я получи в Стокхолм, за да избегне задължителната реч, писателят, влюбен в мълчанието, ирландецът, който пише на френски? Със сигурност това е проверка за интуициите, въображението и качествата на режисьора. Бекет не предлага решения, нито помага с текстовете си на сценичната им реализация. В тях много ясно прозира една от основните революции на абсурдизма в драматургията - деконструиране на формите, словото и конвенционалните стратегии за писане и поставяне на театър.
В неговите пиеси няма разказ, логична история, завръзка или пък развитие на действието, а къс човешко състояние. Персонажите често са недъгави, потънали в кал, зарити с пръст, скитници в очакване на Годо. А образите, които рисува чрез накъсаните фрази, на пръв поглед безсмислени, са мрачни, изпълнени с тъга и състрадание към човека. Безсмислието на битието и човешката издръжливост, неведението и нищетата са основните му теми. Бекет е автор, който подлага на творческо изпитание всеки режисьор, защото текстовете му са предупреждение към този, който търси скрит код или ключ към възприемането на пиесите му, към опитите да се даде ясна дефиниция и смисъл.
Новият Бекет в "Сфумато" е театралното събитие, което разруши натрупаните във времето опити у нас, да се опредметява, обяснява, доразказва и илюстрира евентуален видим и външен живот и действие на персонажите на Бекет. Двуезичността на спектакъла припомня отказа на Бекет да пише на родния си език, стремейки се чрез чуждия да достигне до по-голяма яснота. Изразните средства са отвъд словото, действителността е извън думите, а образите се пораждат като в киномонтаж, бързо и нелогично, възбуждайки интуициите. В първата част на представлението откъси от "Последна любов" чете френският актьор Пиер Сантини.
Това е една от ранните пиеси на Бекет. В нея все още се разчита сюжет и присъства история, която в спектакъла се явява като увертюра към "Не аз". Екранът, на който се прожектират субтитрите, се вдига и на сцената седналата на стол Снежина Петрова изрича откъслечните фрази, нелогичния поток от думи на 70-годишна жена, изправена пред смъртта и спомените, хриптяща и стигаща до кресчендо. Френският актьор Пиер Сантини като ехо, контрапункт повтаря нейните думи, докато актрисата Диана Добрева - единствена безсловесна, в дъното на сцената изгражда с движенията на тялото си своята история, един трети евентуален разказ от хилядите възможни. Тя се приплъзва по сцената, обградена от охлузени обувки, вкопчва се в старите, провесени палта и рокли като в полумъртви спомени и достига до своята напълно оголена телесност и душа на фона на пронизващия глас, шепота и паузите на Снежина Петрова.
Ето че и аз съм влязла в капана на Бекет и се опитвам да илюстрирам и преразкажа интуиции, образи и емоции, които докосват първичното и подсъзнателното. Това е представление, разтърсващо със свободата, която дава на зрителите да изградят своя сън, страх и отчаяние. Публиката е режисьор на своето парче представление, притискана и възбуждана от експресиите, крайността и състраданието от сцената и от собственото си въображение. Това е спектакъл, в който зрителят има активна роля и много напомня на въздействието на представлението "Психоза 4:48" на реж. Десислава Шпатова на същата сцена. Състояло се като еднократна импровизация, възползваща се от присъствието на Пиер Сантини в България, събитието "Последна любов" и "Не аз" обаче ще има своето продължение в лицето на двете актриси Снежина Петрова и Диана Добрева, с което дават шанс за още театрален живот на представлението.
В него участват актрисите Вяра Табакова, Жорета Николова и Снежина Петрова. Какво е да се поставя драматург като Самюел Бекет? Спечелилият Нобелова награда през 1969 г., но отказал да я получи в Стокхолм, за да избегне задължителната реч, писателят, влюбен в мълчанието, ирландецът, който пише на френски? Със сигурност това е проверка за интуициите, въображението и качествата на режисьора. Бекет не предлага решения, нито помага с текстовете си на сценичната им реализация. В тях много ясно прозира една от основните революции на абсурдизма в драматургията - деконструиране на формите, словото и конвенционалните стратегии за писане и поставяне на театър.
В неговите пиеси няма разказ, логична история, завръзка или пък развитие на действието, а къс човешко състояние. Персонажите често са недъгави, потънали в кал, зарити с пръст, скитници в очакване на Годо. А образите, които рисува чрез накъсаните фрази, на пръв поглед безсмислени, са мрачни, изпълнени с тъга и състрадание към човека. Безсмислието на битието и човешката издръжливост, неведението и нищетата са основните му теми. Бекет е автор, който подлага на творческо изпитание всеки режисьор, защото текстовете му са предупреждение към този, който търси скрит код или ключ към възприемането на пиесите му, към опитите да се даде ясна дефиниция и смисъл.
Новият Бекет в "Сфумато" е театралното събитие, което разруши натрупаните във времето опити у нас, да се опредметява, обяснява, доразказва и илюстрира евентуален видим и външен живот и действие на персонажите на Бекет. Двуезичността на спектакъла припомня отказа на Бекет да пише на родния си език, стремейки се чрез чуждия да достигне до по-голяма яснота. Изразните средства са отвъд словото, действителността е извън думите, а образите се пораждат като в киномонтаж, бързо и нелогично, възбуждайки интуициите. В първата част на представлението откъси от "Последна любов" чете френският актьор Пиер Сантини.
Това е една от ранните пиеси на Бекет. В нея все още се разчита сюжет и присъства история, която в спектакъла се явява като увертюра към "Не аз". Екранът, на който се прожектират субтитрите, се вдига и на сцената седналата на стол Снежина Петрова изрича откъслечните фрази, нелогичния поток от думи на 70-годишна жена, изправена пред смъртта и спомените, хриптяща и стигаща до кресчендо. Френският актьор Пиер Сантини като ехо, контрапункт повтаря нейните думи, докато актрисата Диана Добрева - единствена безсловесна, в дъното на сцената изгражда с движенията на тялото си своята история, един трети евентуален разказ от хилядите възможни. Тя се приплъзва по сцената, обградена от охлузени обувки, вкопчва се в старите, провесени палта и рокли като в полумъртви спомени и достига до своята напълно оголена телесност и душа на фона на пронизващия глас, шепота и паузите на Снежина Петрова.
Ето че и аз съм влязла в капана на Бекет и се опитвам да илюстрирам и преразкажа интуиции, образи и емоции, които докосват първичното и подсъзнателното. Това е представление, разтърсващо със свободата, която дава на зрителите да изградят своя сън, страх и отчаяние. Публиката е режисьор на своето парче представление, притискана и възбуждана от експресиите, крайността и състраданието от сцената и от собственото си въображение. Това е спектакъл, в който зрителят има активна роля и много напомня на въздействието на представлението "Психоза 4:48" на реж. Десислава Шпатова на същата сцена. Състояло се като еднократна импровизация, възползваща се от присъствието на Пиер Сантини в България, събитието "Последна любов" и "Не аз" обаче ще има своето продължение в лицето на двете актриси Снежина Петрова и Диана Добрева, с което дават шанс за още театрален живот на представлението.
Няма коментари:
Публикуване на коментар