МРАК И ВЪЗДИШКИ ПО МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА

Преди 120 години, когато за първи път се поставя пиесата "Иванов" от А. П. Чехов на сцена, зрителите реагирали така шумно, че аплодиращи и освиркващи се сбили и изпочупили столовете и креслата в залата. Днес това е напълно невъзможно, не само защото театърът вече не предизвиква откровени и екзалтирани реакции, но и защото щампите, наслагвани столетие върху Чехов, обеззъбиха драматургията му, превръщайки я в еталон за мирова скръб на фона на дълги монолози и наситени паузи. Само в последната година обаче Народният театър се размина с най-награждаваното представление на Димитър Гочев "Иванов" по технически причини и създаде своя продукция под режисурата на Маргарита Младенова.

С какво привлича Иванов, този "невъзможен персонаж", който е антитеза на всички герои - малодушен, слаб, пасивен, който още в първите редове на пиесата е наричан лигльо и психопат, и докато се жени, "смазан от нищожните си подвизи", се застрелва. Всъщност едно от големите майсторства на Чехов е да ни въвлича в истории без герои и дидактически заключения. В представлението на Маргарита Младенова обаче Иванов е нещо повече от малодушния и нищонеправещ персонаж. Натоварен с тежката задача да е героят на нашето време, Иванов на Младенова е вече именно онзи човек, "който не лъже, който не знае, който не свиква и не приема", отхвърлен от средата, от живота, той прави единствения възможен избор - самоубийството. И така тази модернистична пиеса на Чехов някак тутакси зазвучава като късно романтическо произведение и вместо иронията към героите и щампите те сякаш са реабилитирани при Младенова.

Иванов (Деян Донков) - вглъбен, отчаян, смазан от неразбиращите го околни, от интригите и загубата на любовта, с шептящ, равен глас, отстранен, превърнал се в шут в собствените си очи, се осъжда на смърт. "Иванов" на Маргарита Младенова е трагедия - тежка, мрачна, изпълнена с присъда към нашето време на негерои. Иванов е издигнат в ранг на герой, а драмата - в трагедия. Плавно от полумрака на сцената изкристализират клишетата за Чехов. Сиво и мрачно е в света на Чехов - според Младенова - място на дълги въздишки и паузи, на големи монолози, изричани в центъра на сцената, на всепроникваща тъга по изгубеното и невъзможно щастие. Бавно и тягостно се излива иначе тази "лека като перце, без нито една дължина" пиеса от сцената на Народния театър, оживена единствено от второстепенните си персонажи.

Представлението е ясно разделено на персонажи, които изричат многозначителни съждения със силен трагедиен привкус, и другите - с фарсово-водевилно поведение. Силната игра на Жорета Николова, Мария Сапунджиева и Стоян Алексиев (фарсови герои) превръщат този спектакъл в най-добрия пример, в който актьорите с второстепенни роли видимо владеят сцената повече от първостепенните. И не защото меланхоличният, скърбящ по себе си Иванов (Деян Донков) или пък дейният, завладян от прозата на ежедневието Боркин, управител на имението на Иванов (Захари Бахаров), не са достатъчни. Може би и не защото Анна Петровна, умиращата от туберкулоза съпруга на Иванов (Ана Пападополу), е странно раздвоена в представлението между хриптящия и властния тембър. И не защото доктор Лвов (Валери Йорданов), квинтесенция на издевателстващия с т.нар. своя истина и правда върху всички, звучи приглушено. А сякаш защото всичко това сме го гледали хиляди пъти.

Гениалността в драматургията на Чехов, в която повечето герои са заети да жалеят по себе си, се изразява най-вече в това, че персонажите му не влизат в шаблона на доброто и злото. С какво е скандализирала пиесата преди 120 години? Може би именно с отказа да има герои и с това, че зрителят е трябвало да бъде ангажиран с истории за обикновени хора, даже някак несимпатични, в които не желаел да се припознава - един радикален подход. Защо обаче "Иванов" не успя да е скандален, полемичен от сцената на Народния театър? Защото отново ни връща в удобството да се разпознаваме в герои, да се съизмерваме, да съчувстваме на клишета, в което няма нищо разтърсващо.