КРАЯТ НА ИГРАТА НА ЛИЛИ АБАДЖИЕВА

Преди година режисьорката Лили Абаджиева за пръв път се обърна към абсурдиста Самюъл Бекет със знаковата пиеса "В очакване на Годо" в Сатиричния театър. Тогава за пръв път тя успя да реализира най-чисто чрез театралния си език драмата на погубените илюзии, отчаянието и тегнещото безсмислие. Преди това изминаха повече от десет години, в които Лили Абаджиева самоуверено рушеше авторитети, посягайки на големите текстове на Шекспир, Гьоте и Чехов, превръщайки ги в игра на знаци, колажи и клишета. В този период Лили Абаджиева утвърди себе си в клише на автоцитирането, като всяко следващо представление продължаваше живота на предишното, повтаряйки цели сцени, теми и персонажи.
На сцената на Театър 199 Лили Абаджиева отново поставя Бекет. Този път с категоричното послание, че дойде краят на играта - краят на илюзиите и надеждите. Ако в "В очакване на Годо" миналата година се появиха първите симптоми за екзистенциалната умора на режисьорката, в "Краят на играта" темата е доведена до своя пълен завършък. Човекът е изправен пред собствената си безнадеждност в един абсурден свят, който изглежда все по-познат, все по-малко литературен и неукрасен.
Крайният абсурдист, мрачният присмехулник Бекет е най-верният посланик на Лили Абаджиева, която уверено препотвърждава, че светът днес се разпада и изчезва... почти е изчезнал. И има ли по-категоричен текст от този за двойка родители, с отрязани крака, които надничат от кофи за боклук, и за двама инвалиди, които могат да бъдат и господар и слуга, и баща и син, и отражение на една и съща личност. Самотни, изолирани, привидно лишени от разум, затворени в клаустрофобичното убежище, за тях светът е капан, а навън е смъртта, но и те са мъртви. В "Краят на играта" има само едно протичащо действие, което проследява постепенното износване и спиране на един стар механизъм - животът.
Има ли по-актуален автор от Бекет за Лили Абаджиева, която се отказа от собствените си театрални игри, любими млади актьори, поп културата, шумът и гълчавата жизнерадостност? И с пиетета пред авторитета Бекет тя го следва във всяка запетайка, движение и дума. Няма украси, няма ярки режисьорски концепти - празна сцена, две кофи и инвалидна количка, стълба, върху която Клав (Николай Урумов) стотици пъти ще се покатерва, за да наднича през мърлявите прозорци към опустелия свят. Хам (Валентин Танев), който, прикован на стола, сляп и с черни очила, притиска в себе си трикрако бутафорно кученце. "Нищо не е по-смешно от нещастието", казва Нел (Илка Зафирова), надничаща от кофата. Няма по-абсурден свят от този на Бекет, в който отчаянието ражда смях. "Мръсник! Защо си ме създал", крещи прикованият син на омразния родител. "Няма как да знам предварително, че ще бъдеш ти! Ще ми дадеш ли бонбон с лешник", отговаря Наг (Йосиф Сърчаджиев) и сякаш всичко се изчерпва.
Лили Абаджиева отново скандализира, този път като затвърди отказа си да флиртува с публика и критика и повтори темата за погубените илюзии и умъртвения свят. Дойде краят на съчиняването на утопии, краят на безсмислената суета. Няма нищо по-симптоматично от това връщане към текстовете на Бекет и другите абсурдисти в последните три години на българска сцени. След повече от 15 години абсурдният свят отново стана актуален, а представлението "Краят на играта" е честният отговор на Лили Абаджиева.