страници

петък, 20 април 2012 г.

ДУЕЛЪТ НА СТАЙКО МУРДЖЕВ С ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН


Текстът е публикуван в http://e-vestnik.bg/14571/duel-na-evgeniy-onegin-s-rezhisyor-v-teatara-na-armiyata/
 със следното въведение:
Бел. ред. - Следващата по-долу театрална рецензия предизвика бурни дискусии, коментари и нападки във Фейсбук. Авторката Гергана Пирозова е театровед, работила е в столични театри, била е автор на статии за театъра във в. “Дневник” и др. издания, но пише рецензии и в блога си, доколкото вестниците избягват да публикуват такива. Оказва се, че и статия в блог може да предизвика скандал. Рецензията, без да е крайна, засяга един от най-популярните млади режисьори Стайко Мурджев. И изглежда накърнява образа му на “вървежен” и признат като талантлив и млада надежда.
Затова във Фейсбук следват реакции на негови симпатизанти и нападки към авторката.
Оказва се, че във времето на социалните мрежи една театрална рецензия може да има нов живот. Случаят поставя въпроса за търпимостта към критика и за липсата на театрална критика в медиите, които изчерпват темите за театър с информации за премиери и интервюта с актьори и режисьори.

Театърът на Армията, амбициран да произвежда свои имена и хитове, излезе с нова премиера - "Евгений Онегин” с режисьор Стайко Мурджев (р.1984, гр.Смолян) – младата надежда на българския театър, който от изгряваща звезда през 2010 беше тутакси засмукан от институционалния театър и назначен за щатен режисьор в Театър на Армията. За година и половина момчето, завършило при проф. Пламен Марков, има три премиери на голяма сцена в софийски театри и една в Пловдив, както и няколко награди, номинации и даже национална грамота от Министерство на Културата за високи творчески постижения, връчена му веднага след дебюта от Министъра на културата Вежди Рашидов. Мненията за него се движат от „конюнктурен” до „скандален”, но е сигурно – той е харесван от директорите на театри.

Мога да му призная едно на режисьора Стайко Мурджев, че умее да подрежда актьори по сцената. Те, за разлика от спектаклите на други, не препускат хаотично по нея, а съвсем намислено се подреждат като на шахматна дъска – ту фигурата на Коня идва напред, ту Царицата стои в засада отстрани, пешките не излизат на авансцената, защото не са важни, пък и нямат многозначителни монолози. Изобщо, вижда се, че е положено освен усърдие и занаят (нали е ученик на Пламен Марков, за когото казват, че поне на занаят учи) да се влиза и излиза навреме, деликатно в тъмните участъци и без спъване и падания да се отправят към изходите на сцената. Едните персонажи винаги влизат от дясно, другите – винаги от ляво, защото тук ни се дава нишан да разпознаем кой кой е според режисьора. Естествено на финалната сцена, която се разиграва най-после в Петербург, а не в мрачната провинция – местата са сменени...(вероятно и сигурно знак, че и животът на персонажите е сменен, даже наопаки обърнат). Много е важно, че се поставят такива малки знаци-камъчета – точно като при Хензел и Гретел. Който ги открие, той намира верния път/ключ към авторовото намерение на режисьора.

Но да си призная Стайко не е искал много да ни мъчи – камъчетата са едри и ясно различими, като например свирепо режещите звуци на тревожна музика между всяка сцена. Ясно е, тук ще има драма, пък и тя става все по-натегната в хода на представлението, защото режещите триони на тревожната музика се появяват на всяка пролука докато актьорите преконструират мизансцени. И за да няма никакви съмнения относно драматичните моменти, те (тревожните триони) съвсем като в знаковите барабанчета на Изаура (които биеха многозначително, докато някой мамеше горкото момиче), се появяват във всеки по-тревожен миг. И така: тревожна музика ни дава знак, да разтревожим сърцата и умовете си, защото в този миг се случва драма. Но, нека почнем отначало, за да не изпуснем някои от знаците!

Иван Радоев
Тъмно е на сцената, само „трионите” вият по нея, свещи припламват в мрака отсреща. Върху чига в центъра на сцената виси конструкция, която иде да обозначи врата в зала на имение (т.нар. условна сценография от края на 60-те и началото на 70-те у нас е посяла неизлечими щампи ). На „вратата” в полумрака се появява мъж, с перука и костюм, съвсем подходящ за времето на Луи 14-ти. Не, не става дума за тази епоха. Нали гледаме Евгений Онегин и действието се развива по роман някъде между 1819 – 1825г.? Онзи с перуката е Мосю Трике (Мирослав Косев), слугата - франсе, което, за да не го объркаме, че е такъв, има подходящ писклив глас и лигав агцент, меки китки и костюм от епохата на Луи 14-ти. Знаци колкото си искаш и все до болка познати, а-ха да ги нарека клишета. Някои казват, че не може без клишета, нали трябва да имаме общи кодове и щампи, за да се разпознаваме. Но аз ви казвам – може без тях, даже съм виждала как съвсем добре се получава, но в случая сигурно е важно и на кого искат да разказват в това представление, нали?

Там отпред на авансцената, в тъмата лежи полугол Той и само ръмжащият му глас издава страшната мъка, но и сила, която крие в себе си, като един ранен звяр в клетката на глухата провинция. Това е Евгений Онегин/Иван Радоев, но веднага ми изскочи в съзнанието сцената с Деян Донков и неговият Дон Жуан в Народен Театър, и първата му поява в мрака, докато протягаше голи ръце от ваната към слугата Сганарел. Няма нищо странно в това, нали сам Онегин, скучаещ и отегчен от живота, напомня на Байроновия Чайлд Харолд и Дон Жуан, писани почти по същото време. Стайковият Онегин непременно ще удържа и обхожда през целия спектакъл централния вертикал по сцената – нали е централен персонаж. Но ето ви трик: Татяна Ларина – другата „централна” в разказа, стои в крайно ляво, като контрапункт на случващото се в центъра, защото Тя е различна, нали?
Анастасия Лютова, Весо Анчев
А Тя, като една Ледена Царица, ще отблъсква пешките около себе си. Да се чуди човек как провинциалната меланхоличка, доверчивата и неопитна Татяна, която се отнася по четенето на любовни романи и се отъждествява с всяка героиня в тях, се превръща във Вечната Амбър и малко от героинята на „Опасни връзки” Маркиза дьо Мертьой (Глен Клоуз във филма, а при нас е актрисата Анастасия Лютова). Докато вледенена и съскаща високомерно наблюдава пухкавата си и весела сестра Олга и впианчената си майка (Пламена Гетова), Татяна рухва под ударите на чара на Онегин, който пък не спира да повтаря: „Взимате ме за някой друг!”. Двамата като еднакви по мащаб титани се сблъскват на сцената, съвсем като в „Опасни връзки”, но никак като Евгений Онегин, където всъщност едно провинциално момиче се влюбва в петербургски млад дворянин, известен с похожденията си, но безкрайно отегчен от живота. На финала, когато вече е ясно, че „мръсникът” Онегин е съсипал няколко живота, при това е убил и човек, бива отмъстен от успялата Татяна – вече омъжена за Княз, млад и богат (Веселин Анчев), обитаваща елита на Русия.
Въпреки че всъщност Пушкин жени Татяна за възрастен, достолепен и с военен мустак Княз, но колко му е съвсем мъничко да подменим смисъла. Той, Онегин, ще коленичи пред нея, и съвсем като в „Перла”, а-ха да си речем, че това трябва да е поне Мехмет, ще се обясни в любов, а тя ще го отблъсне, после ще поплаче, но пак ще го отблъсне. Не, не – това не е турски сериал, нито колумбийска сапунка.

Това е Евгений Онегин! Разпарчетосан и оголен единствено до сюжет,(който даже не е така по роман), бързащ да ни разказва кой на кого какво прави и свеждащ произведението на Пушкин до любовен роман с перипетии. Разбира се, пропуснах да ви разкажа за Олга (Анастасия Ингилизова), под чиято миловидност се крие пресметлива жена, но съдбата и нея наказва, (според Стайко Мурджев), и се жени за отвратителен простак – насила. А по роман хич, хич не е така. Очарователният млад поет Ленски (Явор Бахаров), който бива убит в дуел от Онегин, сякаш в скокливото си поведение на сцената ни натъртва, даже прекомерно подчертава, че е инфантилен, а по роман той просто е идеалист и поет.

В едно съм сигурна – театърът на Армията ще се пълни с мързеливи да прочетат романа ученици. Те няма как да не отбележат и много красивите, като във филмите костюми, съвсем незагадъчната режисура, ясните за разбиране човешки пъзели и достъпния превод на романа не в мерена реч. Не само – настроението е така традиционно, че всичко от сцената ще се поема безгрижно от публиката (без пистолетните изстрели, които стряскат позадрямалите мисли твърде често в спектакъла). Питам се дали проф. Здравко Митков не се е преродил преждевременно в него и защо му е на Стайко Мурджев така да иска да се харесва? Мигар не знаем, че младостта е една и е съвсем кратка, и само тогава ни се прощават своеволията и даже грешките, когато опитваме и затова ни е дадено да опитваме.


Пиша всичко това като приятел на Стайко Мурджев, защото знам, че ще го подлъгват, че е велик млад режисьор, който единствен от младите овладява голямата сцена, докато го подхлъзват по пенсионерските клишета и някои не съвсем почтени сметки.


„Евгений Онегин” (Пушкин) на режисьора Стайко Мурджев в Театър на Армията; драматизация на Юрий Дачев, музика – Петър Дундаков, сценография и костюми – Нина Пашова, пластика – Милен Петров, с участието на: Иван Радоев, Анастасия Лютова, Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Пламена Гетова, Мирослав Косев, Явор Бахаров, Ангел Генов, Веселин Анчев, Георги Новаков


7 коментара:

  1. Напълно съм съгласен с рецензията. Днес, 17 май 2012, бях на спектакъла и останах потресен не само от режисурата, но и от текста на Ю. Дачев, и най-вече от изумително слабата актьорска игра. То не беше крещене, монотонно фалшиво декламиране с продрани гласове, то не бяха сковани и лишени от всякаква естественост движения. Пълно разочарование. Оценка: слаб 2!!

    ОтговорИзтриване
  2. Да, "Онегин" може да се сведе до сюжет, направен от "две писма, един дуел и една сватба". Останалото е Пушкин

    ОтговорИзтриване
  3. Юрий Дачев е просто едно недоразумение в театъра, голи претенции, взема класически текстове и ги карикатури, защото е едно бездарно комунистическо отроче, което лансират онези с меките китки като него.

    ОтговорИзтриване
  4. Този Юрий Дачев просто е осакатил и окарикатурил Пушкин! И му дават да прекроява високата класика! Скандално! Как е възможно?! А и режисурата е ужасна, просто една пародия, подобна на тези на Теди Москов, но Теди Москов е шут и го знаем, а това момче,Стайко Мурджев от Смолянско / страхотно театрално име!/ е много нагъл. Да се подиграва така с класиката! Изобщо това не е театър.

    ОтговорИзтриване
  5. Юрий Дачев е едно бездарно, но лансирано комунистическо отроче, син на първия секретар на БКП в Шумен. Не може да пише свястно, използва класици, за да ръкоделства бездарно върху тях и да си карикатури. Не знам защо го държат в този Малък градски театър зад Канала, след като не става за нищо. Този "Евгений Онегин" е поредната гавра на Юрий Дачев с високата класика, същото прави и другият нагъл бездарник и чалгарежисьор в театъра Теди Москов, а глупавите ни репортери, които не разбират от изкуство и нямат никакви критерии, ги хвалят тези мошеници в театъра: Камен Донев, Теди Москов, Сашо Морфов, Юрий Дачев, Деси Шпатова, Стайко Мурджев - все отбор бездарници, опакото на днешния български театър.

    ОтговорИзтриване
  6. Виждам по написаното от "Анонимен", че има натрупан гняв. Моля, ако е възможно, да пишем открито и аргументирано. Ако не харесвате някого, моля Ви, напишете защо не го харесвате. Но нека единственият аргумент да не е "бездарник", а по-добре да посочите защо, поради какви конкретни поводи, художествени качества и прочие считате, че за Вас той е бездарник. Така, уверявам Ви, думите Ви ще тежат повече. Благодаря Ви!

    ОтговорИзтриване
  7. Гледах постановката.Наистина крещенето ми дойде в повече. По-страшното обаче е липсата на каквато и да е режисьорска концепция. Гложди ме мисълта, че режисьорът не е запознат с пушкиновия текст, не са му ясни образите, ама никак. Излизаш от салона и все едно нищо не се е случило, даже се чувстваш леко раздразнен. Само за информация - не съм от театралните среди, класически музикант съм.

    ОтговорИзтриване