ИМА ЛИ ЗАБРАНЕНИ ПИЕСИ?

Имало ли е забранени пиеси по време на социализма? Ако има, кои са те и какви са причините да бъдат спирани? Вече 23 години театралните историци у нас отбягват да отговорят на тези въпроси. 

 

Текстът, с известни съкращения, е публикуван в театралния брой на сп. L`Europeo, № 28, окт.  2012 - г. V. 

„Ако обективно и честно погледнем в историята на нашата литература, ще трябва с горчивина да признаем, че между празните лавици на някои литературни жанрове най-празна като че е лавицата на драматургията.” из „Задочни репортажи за България” на Георги Марков

 

„Сега, когато се правят показни приготовления за празнуване на 20 години от 9 септември, режимът изглежда държи здраво юздите. Комунистическата партия, съюзена с комунизирания Земеделски съюз и подкрепяна от руснаците, контролира пресата и радиото, и има на свое разположение повсеместна държавна мрежа от войска, милиция, вътрешни войски и тайна полиция, и няма никакви основания да се опасява от ефективна опозиция.” Из архива на Форин офис по времето на първия британски посланик Уйлям Харпъм

реч на Тодор Живков по случай 75 г. Народен театър
сн. Изгубена България

Годината е 1964-та, София – подготвя се празнуването на 20 годишнината от 9-ти септември. Краят на театралният сезон е изпълнен с вълнения. Иде Третият Национален преглед на българската драма и театър, който се провежда на всеки пет години. Автобуси от цяла България превозват възбудени театрали и мащабни декори от всички кътчета на страната, предварително избрани от районни комисии, комитети и мастити театроведи. Народен театър, като абсолютен център на „културата и просветата”, домакинства. Сред бароковия разкош на най-голямата ни сцена, в плюшената червена ложа винаги присъства Първият секретар на Република България – Тодор Живков, някога мечтал да стане актьор, но изиграл единствено ролята на Гошо Кокалчето в любителска трупа. Но тази скромна част от биографията на Първия не обяснява напълно страстта му към театъра. Знаем, че социализмът  отдава огромно значение на колективното изкуство „театър”, като най-ефективно средство за пропаганда, а и нали всичко се прави за народа. Телевизията едва прохожда, а киното, независимо от съветите на Ленин, е с по-малка производителност. Театралното изкуство е награждавано и съблюдавано от градски, районни, национални прегледи, комитети и отдели „за правдивото изобразяване на действителността в нейното революционно развитие”. Стотици чиновници, съюзи, литературни и театрални дейци, комисии, списващи театрали, будни граждани се включват в армията на съблюдатели на единствено възможния „социалистически реализъм”. Последната дума е на Тодор Живков и затова всяко потрепване от червената ложа в театъра е следено внимателно - от артистите на сцената до гардеробиерката в публиката. Игра на пинг понг съпътства всяко важно представление. Докато Тодор Живков от ложата вдишва въздух и отпъжда муха, стотици очи „разчитат” символиката на кратките му движения. Все пак, трябва да му признаем, че има много театралност в тези многозначителни сценки. И така – в дъното на сцената на Народен театър виси огромен портрет на Ленин, с вълнение и усърдие се играе „Грешката на Авел” – димитровградско представление,  написано от ремсиста и вече утвърден писател Емил Манов, режисирано от съвсем младия Асен Шопов. 

Емил Манов

Предлагат чудесен сюжет – старият и младият комунист спорят на фона на строително скеле, изследват се „причините, които пораждат частичните прояви на обществен кариеризъм”. Съвсем подходящо за изобразяване на съвременната социалистическа действителност. Нали затова се хвърлят толкова усилия по изграждането на изцяло нова социалистическа драматургия. Даже режисьорите избрали да поставят българска съвременна драма били поощрявани с 1000 лв. извънреден хонорар. Новата драматургия  имала за цел да сътвори и утвърди новия свят, новата социалистическа личност, новия човек. Нищо не предвещава драматичния финал. Тук сведенията са противоречиви – една част от очевидците твърдят, че Тодор Живков напуснал театъра още в средата на представлението. 

Асен Шопов

Не искам да се поставям на мястото на екипа  в този момент. Други свидетели твърдят, че крайно резервиран Той изгледал до край „Грешката на Авел”, но не ръкопляскал, а видимо раздразнен напуснал ложата. Още рано сутринта, докато вестникарското мастило се размазвало по страниците, станало ясно, че театралните критици добре са разчели жестовете на Първия. Излиза тежката кохорта на критиката в „Работническо дело” и „Народна култура”, които не с меч, а с перо довършват жеста на Тодор Живков. И както подобава следва обсъждане на видяното по покана на Министерство на изкуството и културата. Този път докладчици, партийци и участници в спектакъла са заключени в залата в Народен театър, а за цвят са поканени гости от китайското посолство. На финала се разгарят такива страсти, че азиатските нерви се опънали необичайно и китайците демонстративно напуснали залата.

Лили Иванова

 Годината е 1964 – хит е  филмът на Въло Радев „Крадецът на праскови” с Раде Маркович и Невена Коканова,  замръзва Черно море, излиза дебютният албум на Ролинг Стоунс „Routе 66”, Боян Радев печели първия си олимпийски златен медал по класическа борба, утвърден и химнът на България, провежда се  първият конкурс за естрадна музика, Рита Павоне  е любимка, а „Питър, Пол и Мери” вече са вдъхновили Лили Иванова за кавъра й „Ако имах чук”, „Златният Орфей” се предава на живо по Българска телевизия и улиците опустяват, Анди Уорхол прави шаржа  със снимката на Мерилин Монро, 

Горуня

а Горуня извършва единствения и неуспешен опит за преврат над Тодор Живков, „Ропотамо” и „Феята” вече са препълнени със софийска бохема, а по купоните се ухажват с танца „let kiss”. Българите са осем милиона и половина и имат 100 хиляди телевизионни приемници, на 9-ти февруари  в САЩ се излъчва по телевизията концерт на Бийтълс  – гледат го 73 милиона.

Какво се е случвало в душната зала на 10 юни, сряда, 1964-та година, разказва стенографският протокол, изпълнен с т.нар. от семиотиците парактекстове (т.е. авторови думи, а тук – описание на шумовата атмосфера от стенографа) като: „дълги ръкопляскания”, „възражения, шум в залата”, „оживление и смях”, „ възгласи „Браво!”, „глъчка, шумно напускане на залата”...

Тези спонтанни реакции в годините ще станат абсолютна рядкост в иначе обявилото се за противник на „култа към личността” общество, митологизирало се като по-свободното „априлско поколение”.

На проточилото се седем часово обсъждане авторът Емил Манов, 46 годишният ремсист, със смъртна присъда преди 9-ти септември, а след това полковник в армията, ще изкрещи нервно към атакуващите го в залата „Престанете... Аз не съм бебе!”, докато методично обявявали греховете на „Грешката на Авел” и най-вече това, че героите губели своя оптимизъм и се усещал един такъв неправомерен полъх на тъга и безперспективност в пиесата. А основното, според присъстващия академик  Георги Караславов („Татул” и „Снаха”) на социалистическата съвременност, е оптимизмът. Как така героят Тони, от името на младежта ще задава такъв объркан въпрос - „Кажете какво ми се иска?”. 
И ето ви драматургичното чудо, което се ражда тогава – Теорията на безконфликтността. За какво иде реч? При социалистическия строй драматическият конфликт отмирал и възниквал неантагонистичен конфликт между „отличниците” и „ударниците” от една страна и „само добрите” от друга. С прости думи казано, добрите трябвало да се равняват по отличниците, а те от своя страна да ги превъзпитават, за да е още по-ведра картината на изграждащия се социализъм. Проф. Гочо Гочев се противопоставил на това с възгледа си за трудния оптимизъм на съвременността, като се опитвал да убеди другарите, че няма лошо да има конфликт. Мисля, че и Бекет, и Йонеско могат да завидят на тези формулировки. Изобщо абсурдът влече българския театър, но с обратен знак. Докато абсурдистите рисуват образа на безсмислието и отчаянието по това време, то българският социалистически реализъм се напъвал да е все по-оптимистичен и ведър. Но не това е интересното в този така сочен сюжет за малък разказ. След разгрома на пиесата, посърналите димитровградски актьори се качили на автобуса и с отчаяние и плам изпели „Вихри враждебни се вихрят над нас”. Същият ден трябвало да играят пред студенти в Софийския Университет, но изневиделица лъснал надпис: „Представлението се отлага оти артистите са болни от шап”. 

Банно-перилен и дезинфекциозен влак на БЧК пристига при младежите,
строители на Димитровгард, 1951 г.

След 20 дни самият Тодор Живков наминал към Димитровград и на среща с миньори и ужким на шега нарекъл режисьора Асен Шопов „брадат козел” и „суинг” (носел дънки), което си било почти присъда. Явно срещата с трудещите обаче не минава елегантно за Тодор Живков и театърът в Димитровград се затваря за 9 години. Но преди това следва единственият случай в историята на социалистическия театър, когато цял един град, днес меката на „Пайнер”, се хвърля в защита на театъра си. Целият Димитровград – гордостта на социализма,  „градът на мечтите”, построен след указ на Георги Димитров от 50 хиляди бригадири, се втурнал да пише кърваво писмо до Първия. Динамичен и съкрушаващ образ – миньори, учители, строители, инженери скрибуцали с писалки, а в местната поща, зарита от телеграми към Първия, излязла заповед: „Забранено за телеграми и писма”.

"Бъндараците"

Годината е 1964 - САЩ започват активното бомбардиране на Виетнам, само преди месеци е убит Джон Кенеди, а светът едва отдъхва от Карибската криза,  на косъм от Трета Световна война,  д-р Мартин Лутер Кинг получава Нобелова награда за мир, това е годината, в която баща ми забелязва майка  ми, факт е новият бански костюм – монокини, а в края на годината Че Гевара ще изнесе прочутата си реч пред ООН в защита на чернокожите в Америка и Южна Африка,  ражда се Моника Белучи и Елена Йончева, Киану Рийвс и Георги Христов, започва телевизионният театър и се снима първият български телевизионен филм „Русият и гугутката”, курортите Златни пясъци и Слънчев бряг вече са построени, а първият британски посланик по това време Уйлям Харпъм описва България като „малка селска страна, населвана от потомците на раса, която е била бедна, лошо управлявана и без приятели през своята история.” Създава се гъста театрална и кино мрежа в страната, от две години съществува първата рок група Бъндараците, а Бийтълс са посрещнати в Австралия от 300 хиляди фенове.

Какво последвало за творците от димитровградския театър? Асен Шопов обръснал брадата си, за да бъде допуснат на разговор с Тодор Живков, който пък му позволил все пак да работи, но в Хасково. Само след няколко години режисьорът ще претърпи още няколко намеси  и забрани от съблюдаващите за жизнената правда театрали и партийци. Емил Манов се насочва към детско-юношеска литература и фантастика, а през 1967-ма за една година става подпредседател на Съюза на писателите. Заглавието „Грешката на Авел” излиза за втори път на бял свят чак през 1982 г. на некролога на автора й. Директорът на димитровградския театър Иван Русев е уволнен, но след съдействие и настояване от артистичните и партийните среди го възстановяват в хасковския театър. Ако се питате дали тази пиеса е дисидентска, веднага ще Ви отговоря, че тя не е, нито е искала да бъде, нито някой от участващите в нея е имал изобщо такива намерения. Самият автор е убеден комунист и цялата тази саморазправа с пиесата му идва съвсем изневиделица.

45 годишната история на театъра по време на социализма е изпъстрен с мътни сюжети на игри между управляващи и подчинени, в които се преплитат няколко общи детайли. В тях винаги присъства сянката на Тодор Живков, неговият вкус и разбиране за театър и пропаганда. Ако не присъства  пряко любителят на театъра, банкетният ас, то усърдието на чиновниците, злоупотребата с власт и влияние от страна на критиците и вътрешните интриги са другите убийствени предпоставки за бързата смърт на част от пиесите. Имало ли е забранени пиеси по време на социализма? Ако има, кои са те и какви са причините да бъдат спирани? Това са въпроси, на които вече 23 години театралните историци у нас отбягват да отговорят?  Вероятно, защото някои от жертвите и палачите все още са между живите или защото може и да е имало забранени пиеси, но е нямало истински забранени автори, а това е  в основата и на една от най-страшните манипулации на управлението на Тодор Живков – изкусният баланс между цензура и поощрение. В по-голямата си част авторите на т.нар. забранени пиеси успяват да реализират десетки други свои театрални произведения, да получат постове и допълнителни облаги, което ги обричат на зависимост.

Георги Марков

Вероятно единствен в категорията забранен автор попада Георги Марков, емигрирал при „лошите” след спирането на няколко негови пиеси. Първата проява на цензуриране на негова пиеса е през 1967-ма. „Да се провреш под дъгата” с режисьор Асен Шопов в Театъра на Българската Армия е спряно след 13 представления.  Цял един генерал напуска демонстративно залата, като използва сценична пауза и изкрещява в залата пред слисаната публика „Това повече не може да се търпи!”. Пиесата е обвинена в песимизъм. Уволнени са пет човека, между тях и Наум Шопов, който със съпругата си, е заточен две години  в Бургас. Злополучна е и съдбата на другата пиеса от Георги Марков, която Асен Шопов репетира по същото време - „Комунисти”. Неговата театрална съдба е абсолютен образец за умението на Тодор Живков изкусно да подхлъзва творците, даже и тези, на които симпатизира. Не е тайна, че Георги Марков се е радвал на охолен живот и особено внимание от страна на Първия. Не е и случайно, че Той го въвлича в сюжет, напомнящ история от близкото съветско минало с главни персонажи Булгаков и Сталин. През 1968-ма, когато чешките събития объркват и паникьосват целия Източен блок, Георги Марков написва две пиеси „Аз бях Той” и специално поръчаната от партията пиеса „Комунисти”. Кое е необичайното? За по-пълноценна работа Георги Марков е допуснат до архивите на ДС, за да напише подходяща пиеса в чест на 9-ти септември. Не знаем на какво е попаднал, но написва пиеса, която се оказва неподходяща и неудобна, а може би съвсем удобна за намеренията на Тодор Живков в този момент. След няколко заседания на репертоарната комисия я спират като вредна. Примката около врата на Марков се затяга. Подобно подхлъзване от властта получава и Михаил Афанасиевич като му се подшушва, че Сталин ще се зарадва, ако той напише пиеса за него. Булгаков добросъвестно се заравя в архивите и написва нещо си по историята за някаква стачка някъде из Кавказ с участието на Сталин. Праща пиесата, „където трябва” и с цялата трупа на МХАТ тръгват на почивка. По пътя пристига телеграма, че пиесата е спряна, а Сталин е дълбоко възмутен. От стрес Булгаков отключва наследствено заболяване. В деня на смъртта му загадъчен глас, силно напомнящ този на Сталин, попитал съпругата му по телефона: „Вярно ли е, че Булгаков почина?”. Георги Марков се хваща на капана с досиетата и пиесата „Комунист”, но именно тя е произведението, което, казват, вбесява Тодор Живков.  Ден, след като се забранява още на вътрешно въртене неговата пиеса „Аз бях Той” и кипи скандалът с „Комунист”, Георги Марков напуска България, за да не се върне никога. По-нататък историята е позната.

Т. Живков награждава Асен Севарски с почетното звание
"Заслужил деятел на културата"

Едно е съвсем ясно - социализмът се отличава с трайната си грижа и контрол върху изкуството. В Източния блок театърът е най-мощната медия и остава форматът  от най-голямо значение - място за пропаганда и средство за утвърждаване на идеологията. Затова  театрите се множат, но и социалистическите отличия. Човекът на изкуството, като проводник на социалистическите идеи, е почти митологизиран. Бързо се появяват звания като лауреат на Димитровска награда, на Димитровска премия, Народен артист, Заслужил артист, Герой на социалистическия труд. Цели 855 творци имат званието „заслужил артист”, за сметка на „заслужил художник” – 244 и низвергнатите от социализма „заслужил икономист” – 25 броя. 

Репертоарна комисия определя ясните правила – всеки театър трябва да поставя през годината 50% процента съвременна българска драматургия, 30 % съветска, 10 % класическа и 10% западна драматургия. Още през 1953г. на режисьорска дискусия се налага мнението, че словото е най-мощното средство на артиста за въздействие върху публиката – „циркаджийство е свободата на жеста”. Цялото внимание е насочено към драмата и затова от 1952-ра започват националните прегледи за съвременна българска драма, където се спретват най-големите битки за надмощие между войнстващите по между си литературни фракции.
 

 

Юлия Огнянова - сн.архив от книгата
"Юлияда" на Румяна Емануилиду

Какво трябва да знаем за тази част от историята на родния театър? Той претърпява няколко много важни обрата. Въвежда се „социалистическия реализъм” като единствено възможен в театъра, след хрушчовото размразяване идва т.нар „поетична вълна” в театъра - нахлуването на поетите в драматургията към края на 50-те. Бързо ще припомня, че началото е поставено в известния бургаски период към края на 50-те, в който голямата режисьосрка четворка – Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел и Методи Андонов започват да работят  с поетите Валери Петров, Иван Радоев, Иван Теофилов (Свежин), Иван Пейчев и създават театъра на единомишлениците. Те просъществуват три сезона и са разпръснати из цяла България. Тогава един от ударите срещу тях изненадващо пада върху най-праволинейния комунист Орлин Василев, вече утвърден автор. 

Орлин Василев

На втория национален преглед на драмата през 1959 г. критиката се насочва към любимеца и преуспяващия писател Орлин Василев и пиесата му „Заровено слънце”, защото, обърнете внимание – показал социалистическата действителност омърлушена, обезверена. Този страстен комунист, поразен от игрите по високите етажи на литературните кръгове, завинаги се отказва от театъра, но пък за кратко става директор на Национална библиотека. Синът му Орлин Орлинов няколко години по-късно ще отмие срама му пред властта и през 1968-ма ще напише Ода за СССР.

И все пак Бургарският период е бил възможен поради няколко важни събития. На първо място хрушчовото размразяване и последвалото го ехо - априлският пленум на ЦК на БКП от 1956-та, две взаимосвързани събития, обърнати срещу „култът към личността”, които привидно давали повече свобода на хората на изкуството. Как? През 50-те в България нахлува естрадата, мощно масово забавление, което позволява културата да бъде освен възпитателна и развлекателна. Даже в Музикалната Академия през 1962-ра се основава естраден отдел, а няколко години по-късно днешният „Театър София” за година ще бъде „Театър на поезията и естрадата”. Естрадата превзема театъра, естрадата обаче неутрализира и интелектуалците в театъра. Започва дълъг период на естрадничене на българската сцена, дал непоправим отпечатък и на съвременния ни театър. Но естрадата и езоповият език са двете възможни решения за измъкване от цензурата. А и да припомним – края на 50-те и 60-те в целия свят триумфира културата на младите. България не остава по-назад като плахо се проправя нов път първо в драматургията, вкарвайки теми като конфликтът между младото и старото поколение, песни и танци, противопоставяне на родното и чуждото (Западът е в ролята на чуждо, разбира се) и прочие подозрителни теми.

"Обличането на Венера" - архив, Сатиричен театър

В средата на 60-те вече се утвърждава и новата драматургия – абсурдната комедия. В Сатирата Леон Даниел прави на Добри Жотев „Обличането на Венера” (1966), което се превръща в абсолютен хит, защото в представлението участва и рок група „Бъндараците”, обвинени, че подтикват младите към свобода на духа, т.е в  дух на рокендрол. Но така или иначе представлението става  част от всяка новогодишна програма („Кичо лайк мъни”). Подобна е съдбата на „Суматоха” на Йордан Радичков от 1967-ма, която е обвинена, че представя човека като  „озверял, див, примитивен, „без високи мисли”, изкълчен и деформиран” и най-вече „на сцената е потъпкано достойнството на човека”, но това не пречи всяка соц Нова година  Никола Анастасов отново и отново да ни разказва за маменето на „прасето сръбска порода”. Да позволиш дългото съществуване на пиеса, която си критикувал, е една от перфидните манипулации на любителя актьор Тодор Живков за демонстрация на свобода.

Иван Теофилов

Отново е  1964 -  драматична развръзка преживява пиесата „Поетът и планината” на Иван Теофилов (Иван Свежин). Спряна е на седмо представление в Театъра на въоръжените сили, с режисьор Леон Даниел. Представлението изважда от равновесие секретаря на ЦК на БКП Митко Григоров, който се заканва, че ще смачка автора, заради песните в спектакъла „Ода за съществуващото” и „Ода за слънцето”, в които се поставя темата за разделението на хората на големци и малки. Този път, напук на теорията за безконфилктност, пиесата е обвинена в липса на конфликт, а и „трагедията нямала адрес ... и от сцената веело идейно безгрижие”. Леон Даниел избягва ударите на властта като отива временно в Израел. Иван Теофилов забравя за тази пиеса и става драматург на кукления театър – нещо като да те пратят в „трета глуха”. Разминава им се, защото точно в този момент властта е разсеяна от леката престрелка в София в нощта на 8-ми април 1965 г., обяснена със „самоубийството” на Горуня - организаторът на единствения и неуспешен опит за преврат на Тодор Живков.

Мирон Иванов

Но малко преди това комична случайност обрича на тиха смърт и друга пиеса – „Мачово бърдо” на Мирон Иванов, режисирана от Методи Андонов в Сатиричен театър. Действието в пиесата и в нашата история се развива в провинцията. По пиеса избухва вулкан, а големците на градчето се чудят какво да правят с него. Дали да не го ползват за минерални бани, дали изложение да направят или просто да обяват, че няма вулкан и някак си да го изгасят. Да напомним, че точно през 60-те години в българския театър нахлува абсурдната комедийна драма, а и тогава се намира най-после ключът към това как да си драг и на властта, и на публиката като се ползва т.нар. езопов език. Сатирата става фабрика за този тип театър и затова става обект и на особено внимание. Репертоарната комисия не вижда нищо смущаващо в „Мачово бърдо” и я пуска за широка употреба на лятно турне в провинцията. За зла участ в един провинциален град председателят на градската управа  се оказва, че бил лика прилика с героя на Георги Калоянчев, който трябвало да вземе нелепото решение за вулкана. На спектакъла публиката открива това и до първия антракт избухвала в методични хихикания. Второ действие минало при празен първи ред – цялата управа напуснала театъра, а провинциалният комплекс произвел обаждане до София и представлението тихо-мълком било задушено след няколко спектакъла. 

"Импровизации"

„Бавната смърт” бил и един от предпочитаните методи за  задушаване на голяма част от нежеланите пиеси. Такъв е случаят и с известния за времето си спектакъл „Импровизация” на Валери Петров и Радой Ралин в Сатиричен театър през 1962-ра, създаден на базата на актьорските импровизации, скечове, песни, каламбури – нещо непозното до този момент у нас и извън нормативната представа за театър. Репертоарната комисия няма нищо против текста, но ето ти беля, не се харесва изобщо на управляващите. След няколко спектакъла се организират веднага разобличаващи обсъждания от услужливия Съюз на артистите. Една сцена вбесила наблюдаващите пуристи. Ескимоси се сгушили в иглу. Идва разгърден ескимос отвън и крещи „Излизайте братя, затопля се!”, а друг ескимос от иглуто с подозрение казал  „Абе и миналата година имаше размразяване, излязох и настинах”. На управляващите им се сторило, че се намеква нещо за Хрушчов и неговото размразяване и то с ирония. „Импровизация” била наказана с тежко мълчание. Няма нито ред в пресата за спектакъла и след няколко месеца тихо напуска сцената на Сатирата при пълен салон. След години участвали в събитията споделят, че за смъкването на спектакъла взели активно участие и хора отвътре. 

Методи Андонов

Същата саморазправа става и няколко години по-късно, когато организират нещо като другарско мъмрене на режисьора Методи Андонов в същия театър и е обвинен в авторитарност и кариеризъм. Изобщо, мърморели актьорите-звезди, какъв режисьор може да бъде той, след като кара акьторите да импровизират по време на репетиция. Големият режисьор си тръгва поразен от човешкото предателство – умира след две година. Подобна е участта на Иван Радоев, който в моето съзнание няма да остане единствено с широко коментираната през прехода тема за неговата „Човекоядка” в „Театър София”, нито с прочутия  банкет на Тодор Живков след спектакъла, обграден с актриси, нито с очевидната подлост на Първия, който пее, танцува танго и се радва на любовта на екипа, а на следващия ден подкукоросва слугинската критика да напише потресаващо лоши рецензии, като държи в напрежение години наред работещите в този театър.  Поразителното за мен не е, че пиесите „Вангела” и „Чудо” на Радоев изобщо не се допускат до сцените по време на социализма, а че Иван Радоев спира да бъде драматург на „Театър София”, напускайки  го силно огорчен след като е осъден от колектива на общо събрание, че не им пише хубави пиеси.  Заразата на страха и слагачеството залива на всички нива участващите в театъра. Не е случайно, че през 1981г. на събиране на интелектуалци по повод  честването на 1300 години България с участието на художници, писатели, режисьори и други дейци секретарят на ЦК на БКП Стоян Михайлов обявява с радост, че социализмът е победил и белег за това е, че няма нужда от цензура, защото, забележете, творците проявяват достатъчно силна автоцензура. Никога повече няма да се повторят събитията от Димитровград. Властта и манипулациите на Тодор Живков успяват. Ако творецът сам не се цензурира, ще му помогнат колегите.

Най-страшната диагноза поставена на българските творци, болест, която до ден днешен не може да бъде преболедувана, е автоцензурата. Театърът продължава по инерция да се самопочиства и предпазва от излишни неприятности с властта. Не е случаен феноменът, че българският преход не извади на бял свят нито една скрита в чекмедже дисидентска пиеса. А може и ние да не знаем колко са „арестуваните” пиеси от ДС? За съжаление няма как да пропуснем още едно наблюдение, че големите образци на драматургията от социализма не успяха да имат свой пълноценен живот през прехода и това ги обрече на забвение. Нещо по-лошо – някои от тях бяха реанимирани през 90-те, но в опита си да реставрират минала слава, единствено илюстрираха своята безпомощност и неактулност.

След чешките събития от 1968-ма настъпва един от онези периоди на затягане, който към 72-ра твърдят, че утихнал под давлението на Людмила Живкова. Но нека да не забравяме, че правилата вече са твърдо установени, наказанията също, а автоцензурата работи на пълни обороти. Любимците на властта също са уточнени. Семейство Живкови поделят предпочитанията си в културата – театърът остава в кръга на интересите на Тодор Живков, а поети, художници и скулптури – на Людмила. Нейната смърт през 1982-ра довежда след себе си опити за отчаяно затягане на редиците, но и все по-фриволни експерименти в театъра  с дъх на перестройка.   

Стойчо Мазгалов

Като пореден напън за саморазправа с хората на изкуството е и прочутият със скандалността си случай в Театър „Сълза и смях” с пиесата на Петър Маринков  „1000 метра над морското равнище”, заради която тогавашният директор на театъра Стойчо Мазгалов бива уволнен безпардонно. Всъщност разгневяващото в пиесата били преките алюзии към властимащите. На сцената на Сълзата имало цял истински мерцедес, който по пиеса бил попаднал празен в едно село и хората се чудели на кого е, дали пък не е на бракониери. Само че точно тогава мерцедеси имали само партийната върхушка. Няколко години по-рано в същия театър, разказват отвътре,  дошъл и Коста Странджев с екзотичен текст, който също критикувал по своеобразен начин властта. Самият той як народен човек от сърце написал пиеса за това как  земетресение събаря вилите на по-заможните хора от големия град, които ако се хванат да орат или копаят, ще потече мазнина от тях и "земята ще стане мазна"... Пиесата няма сценична реализация и тук е мястото да кажем, че все пак една част от спрените пиеси не са видели бял свят поради действително ниските си художествени качества. Набедената за  дисидентска пиеса „Любовни булеварди” на Стефан Цанев, спряна от Младежкия театър през 1985-та  и отново поставена през 1988-ма от Борис Велчев, по късно Панкин, будела противоречиво отношение в театралите, даже е обвинена в конформизъм и то в онези години.

"В очакване на Годо"

Края на 80-те – годините на перестройката, привидното размразяване, Иван Станев прави своя колаж от текстове „Алхимия на скръбта” и след четири представления  спектакълът е спрян без право да бъде даже фотографиран.  През 1988-ма  емигрира и завинаги остава да работи извън България. Димитър Гочев вече е напуснал страната, Сфумато мислят за своята лаборатория, Възкресия Вихърова почва своите експерименти с „Дзън”, но тутакси е обругана от слугинската критика и спектакълът е свален от сцената на "Сълза и смях". През 1988-ма Леон Даниел за първи път в България ще постави „В очакване на Годо” на Бекет, написана през 1953-та.

Днес, след 23 години преход, става ясно, че действително най-празна е лавицата на българската дисидентска драматургия. Социализмът остави няколко сериозни травми върху театъра  – полезният за тогава езопов език, от който незнайно защо,  в състояние на свобода, не можем да се отървем, неизлечимата автоцензура и влечението към колективната саморазправа, както и неизкоренимият уклон към битовите картини или напълно абстрактните, за удобство. Ако българската драматургия беше художествен образ, то той най-вероятно щеше да е на хитроумна жена, която с единия крак е стъпила здраво в каца със зеле, а с другия рисува загадъчни  природни картини, докато светът се разпада около нея.

Сигурно сте забелязали – в този текст не цитирам никого. Най-честата молба, която чувах, докато правех това изследване, беше: „Не казвай, че аз съм ти казал.” Раните на социализма не са заздравели, а архивите все още мълчат.