ЦЕНТРОФУГАТА НА ТЕДИ МОСКОВ - ПРОВАЛЕНАТА МАНИФАКТУРА "РИЧАРД III"

Георги Мамалев, Жорета Николова/фотограф
Атанас Кънчев

Отдавна е ясно – режисьорът Теди Москов създаде такъв собствен театрален стил, че вече няма значение дали поставя "Ричард III" или "Спящата красавица", нещо балканско или собствен мармаладов микс от текстове. Всички те блестят с отразената светлина на своя автор Теди Москов, доказал, че всичко е възможно да бъде центрофугирано и изстискано от собствено съдържание в пералнята на въображението му. Но след 20 години центрофугиране в едни и същи каламбури, скечове и пяна от остарели вицове прането започна да придобива един и същи бозав цвят като след многобройна употреба.


(тук можете да прочетете писмо на Теди Москов до редакцията на Capital Light по повод тази рецензия)

Какво може да накара един творец да повтаря едни и същи ходове повече от 20 години, като знаем, че всяко занимание с изкуство идва да превъзмогне и приведе в обществено приемлива форма нашите страхове и мисли? Какъв е този негов натрапчив сън или кошмар, който 20 години превръща всичко в марката "типично за Теди" – нещо като стил, нещо като стигма?

Някога Теди Москов създаде своята "Улица" и като древногръцки титан беше погълнат от своите деца "Комиците" и "Пълна лудница". Някога Теди Москов превърна театралния си стил в модна линия, пожелана и фалшифицирана от десетки арт мошеници, превръщащи изкуството в конфекция. А и нали натрапчиво ни повтарят, че всичко е в името на публиката и затова по неин калъп трябвало да се крои.

А калъпът на Теди се оказа най-универсален – хем за обикновените, хем за взискателните, хем за наивните, пък и за нихилистите, за добрите, но и за циниците, за образованите, но и за нечленоразделните (нали е почти анимационен, няма нужда от субтитри). Даже сам нарече последната си модна колекция "Ричард III" – спектакъл-комикс, т.е продукт с много картинки, малко текст, екшън с наситени цветове и най-вече предназначен за деца. Разбира се, това е маркетингов трик, защото не е много оригинално да се шегуваш, че нещо на голямата сцена в Народния театър по трагедия на Шекспир е за деца. А всъщност може и да не е оригиналничене, а изпадане от реалността. Защото явно се забравя, че при ползването на един и същи калъп, за да създадеш поредната пародия, пропускаш, че тя има три основни закона – да е неочаквано остроумна, т.е. асоциативните връзки да са бързи и неползвани досега, да е парадоксална – т.е. да съпоставя привидни несъвместимости, и също така да е кратка – нещо като добрия виц. Но най-вече пародията има за цел да е едновременно смешна и критична.

Йосиф Шамли

Защо пародията "Ричард III" не е смешна, не е остроумна, не е неочаквана, не е кратка и не е критична, при все че уж основната тема на спектакъла е влечението към властта, което било присъщо на урода и злодея? Защото, най-простичко казано, асоциативните връзки, които трябва да са парадоксални и да ни очароват с остроумието си, са съвсем банални, до болка ползвани, до втръсване еднакви. Защото е ужасно клиширано злодеят да е клоун и това да предизвиква смях (Стивън Кинг отдавна измисли съвършеното клоунско зло в "То"), също така злодеят да се играе от комик (Георги Мамалев, който пълноценно се увлича в кратките скечове, но в "дълбокомислените" монолози пропада до неудобство) или пък политическите опоненти, както е по Шекспирова пиеса, да са облечени в хокейни екипи, защото тук трябва да ни изникне "неочакваната" асоциация – политиката е груба като спорта и между стиковете може да се търкалят и нечии глави. Банално е да пародираш кървава трагедия, като караш злодеи да порят бебета и да мажат кръв върху филии – това и в анимационните филми вече е забранено като демодирано злодейство. Изобщо инфантилната визия напълно е превзела "центрофугата" на Теди Москов.

На сцената пълзят дунапренени плужеци, порят се парцалени бебета, режат и кълцат картонени мечове, огромни рисувани картини декори се тътрят по сцената, озверели кралици кърмят деца уроди от огромни гърди, клетви се леят, цветисто обогатени от фолклора на футболните агитки, метежници с партизански такета плахо превземат властта, сляпа Темида (Параскева Джукелова) танцува сиртаки с наемни убийци, кралица Маргарита (Жорета Николова) проклина урода злодей Ричард с рок изпълнение на акустична китара. И защото непременно трябва, както е в запазената марка "типично за Теди", горницата да се разменя с долницата, цялата анимационна суматоха на сцената е примесена с балкански ритми, нали трябва да го приплъзнем към нашата актуалност. Как? С кючеци, маанета и сиртакита. Да, ама това е само на някои реалността, която ежедневно ни се натрапва като "наша" от онези същите, за които по-горе си говорихме - фалшификаторите, арт мошениците, хипнотизиращи ни с конфекции и изместена реалност.

Защо "Ричард III" на Теди Москов не е смешен? Защото очевидно въображението му, "центрофугата" от асоциативни изненади, която ужким беше най-щедрият трик на "калъпа Теди Москов", бе превзета от клишетата на собствените му имитатори, превръщайки се в копие на собственото си копие. Манифактурата е провалена. Колекцията "Ричард III" е демодирана и зле скроена като произведена в китайски цех, навяваща тъга и неудобство от липсата на реалност, от липсата на достоверни мерки, от куртоазна псевдокритичност, насочена единствено към неясното някога и някого, а ужким за диктатори ставало дума.

Защо деветдесетарските театрални кумири се превърнаха в статукво, в което тяхната реалност става все по-чужда, все по-тяхна, все по-отдалечена? Изобщо е уморително да се смееш 20 години на един и същи виц, а какво ли му е на автора на този виц...