ТРЕТА ЧАСТ - ДИСКУСИЯ "КОЙ Е ГЕРОЙ НА НАШЕТО ВРЕМЕ" с участието на д-р Михайлов, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев и др.

ТРЕТА ЧАСТ на дискусията, проведена на 2-ри юли в Театър "Сфумато" на тема: "Кой е героят на нашето време?"

 

Василена Радева

Участват Василена Радева, Д-р Николай Михайлов, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев, Силвия Станоева, Деляна Хаджиянкова

Василена Радева

За мен е истинска наслада да ви слушам и цялото това изложение, което направихте, цялата тази дълбинна интерпретация, както и разговора ви с Явор. Аз по никакъв начин не бих могла да вляза в този разговор на това философско ниво, с тази терминология. Аз искам съвсем за кратичко и простичко да ви кажа една вътрешна гледна точка. Защото имам чувството, че със цялата начетеност и осмисляне на нещата, вие всъщност доста се отдалечавате от реалността и от това, което се случва. Да, съгласна съм, че пошлостта може да завладее всяка една идея дори нематериалните неща. Това, което е ядрото на протеста, нещото, което накара хората да излязат, е една единствена мисъл и тя е: няма да позволим това да се случи. Оттам нататък как се разви това, как се изродиха части от хората, които са там, е вече въпрос на реалност и е логично. Но обществото, за което в началатото на тази дискусия се говореше като за колективен герой, всъщност играе ролята на коректив, тъй като ние имаме едни антигерои и това са политиците, т.е. имаме си съвременен антигерой. И всъщност хората излязоха с чистото си неразбиране и недоумение как това може да се случи. Възмущение е силна дума, но възмущението също е обект на силни човешки страсти, за което говорим, че е обект на театъра, обект на идивидуална криза. Хората излязоха на улицата на 14 юни просто защото не можеха да позволят конкретния повод Пеевски да стане ръководител на ДАНС. Тази общност, която едва ли може да се нарече „народа“, взе ролята на коректив, на хора, които не претендират да са герои, да бъдат реформатори, не претендират да формулират какво трябва да се прави, какво искат. Единственото искане е въпрос на справедливост. Има граници, които не бива да се прекрачват. Има неща, които са недопустими. Това всъщност е и връзката с екологичните протести, които вървят повече от десет години. Хората излизат със съвсем простото искане, да речем, да няма втори лифт на Пирин, да не се застроява Карадере и т.н. Това са все неща, които са малки огънчета, малки вулканчета, които са борба за справедливост.

И затова кризата тук е, че липсва героят. Ако народът си върши работата като коректив на политиците, което според мен е много демократично, оттам натакът това, което чака народът, и за което много греши обикновено на изборите (като това да избере Симеон или Волен Сидеров да влязат в парламента), е героя - човекът, който да осмисли нещата и да продължи нататък, т.е. да направи реформата, да даде новите идеи, да внесе всъщност силата на доброто, да се бори срещу този антигерой, ако приемем, че има антигерой. За това мисля, че хората, които са на улицата днес, в чистия си порив, в голямата си част те не са по никакъв начин елементарни. Това са хора със силно чувство за справедливост и те излязоха просто защото границите се прекрачиха и не могат да си останат вкъщи усамотени, грижейки се за душата си. (ръкопляскания)

д-р Николай Михайлов

Д-р Николай Михайлов

Това няма свършване. Вие сте права, какво да кажа. Така е. Първите три дни бях там, нали. Ние сме хора от един и същи протест. Случайно не сте ме видяла и случайно не съм ви видял. Ние принадлежим на този възвишен театър там, защото сме хора с чувство за справедливост. Първата реакция беше абсолютен скандал и не можеш да не се изсипеш там, защото някаква норма, трансгресия се нарича, държавническа, е мината вече. Това е нещо по-сакраментално отколкото изглежда на пръв поглед. То не е политическо даже. Това е именно архаично. Тук минаха, нанесоха някаква много голяма травма върху гражданските сетива. Това е много основоположно. И си излезе там през тази метафора на Пеевски, което е едно такова същество особено, почти инфернално. Мълчи много дълго време, а от него страшно много зависи. Нещо като изключително затлъстяла птица, изведнъж събудена за някаква екстремна справедливост, представете си. Човек изпълзял от подземието, за да травестира висшата социална ценност – справедливост. Това е потрес някакъв, кошмар. И да е настанен над властта! Защото ДАНС се управлява от човек, който е повече от президента и от министър председателя. Това е демиург на тайните, той е potestatem clavium (властта на ключовете), да връзва и да развързва, нещо като Папа на българските тайни и непогрешим, защото никой не може... Е, изля се това! Това не може да не даде някакъв отпор и иска отпор наистина, безусловно. Оттам нататък има разпад на това. Хубаво е да има и ще продължи да има, но има разпад. И ще видите, че в строг политически смисъл това ще доведе до неудача. Не е вярно, че това ще открие нова политическа епоха в България оттук нататък. Не е вярно това! Не е вярно! Просто няма да стане. И ви го казва не човек, който е извън реалността, макар че като се замисля сериозно бидейки психиатър, кой знае, може и да има нещо такова (смях в залата). А от друга страна се опитах да направя някаква апология на това, че всеки трябва да се изтръгне, да се отскубне от реалността. Аз много ценя това да си извън реалността и да бъдеш с нея. Тъй че с вас съм, с вас специално (посочва Василена Радева – б. р.), с моите скептически уговорки, които не мога да си спестя, защото съм това, което съм – малко извън реалността, не само по силата на характера, но и по силата на убеждение. Сигурно много съм живял, да кажа самохвално. Аз съм живял и през това, което съм виждал в хората. Виждал съм и през самонаблюдение и през моя маршрут в политиката, защото аз я знам отвътре и това не ме препоръчва много. Знам неща, които вие не знаете. Отстрани сте щастливи. Вътре човекът е нещастен в тази политика. Накрая ще бъде така, както ще бъде, но е хубаво да има и ентусиазирани хора. Как да споделиш този ентусиазъм ако знаеш? Нали знанието е печал. Не е кой знае какво това знание, някакво особено качество, но е знание през опита. Горчиво знание. Извинете ме, много говоря.

Маргарита Младенова

Маргарита Младенова

Не мога да разбера защо толкова се разстройвам от тази тема за протестиращия човек, но истината е, че тя някак си дълбоко ме разстройва. Сигурно това е по причина на някакво непреодолимо вътрешно колебание как аз самата всъщност гледам на това, което се случва. Струва ми се, че не можем и тук правим някаква грешка в дискусията, не можем да припокриваме човека, който стои на площада с някакво свое действие, с героя на нашето време, тъй като самият този протестиращ човек не се състои изцяло в протестите. Тъй като самият този протестиращ човек дълго време е стоял, натрупвал, създавал някакви свои проекции, светове, сбъдвал, съгласявал се е или не. И спонтаността на това излизане ми говори, че този човек, ако би могъл да не излезе да протестира, той нямаше да излезе. Той не разчита на протеста като на сцена, на която да се състои неговото сбъдване в останалата част от живота му. Това е, което аз страшно много улавям и ценя в тези хора. Не само защото не са зарязали работата си, а защото те стоят и заявяват една мярка, персонална, личностна на поносимост, която е надскочена. Това има смисъл. Това само по себе си има смисъл, който надскача, спороед мен, това какво ще се случи. Естествено, че тези хора ще се върнат, ще се приберат в къщи, но аз лично вярвам, че при следващия прецедент, който напряга границата на поносимост, те ще излязат отново. Не мисля, че купонът ги събира и не мисля, че тази друга форма на демонстрация с какво не са съгласни, е същинското им вътрешно състояние. Познавам много от тях и знам, че те не са в патоса си политически същества. И тук някъде, това е лакмус, чувствителна реакция на злото, възпроизводството на зло и лъжа, в която пък ние стоим години наред и някак си се затваряме в театралните си общности, загърбвайки всичко това. И си казваме: през изкуството се състои нашият битиен обем, нашето по-голямо предназначение. Това, за което сега говоря, е въпрос, който ние в „Сфумато” си задаваме от доста време.

Всъщност когато замислихме тази дискусия и я обявихме, а това беше преди няколко месеца, нямахме представа какви неща още ще се случат. Ние я направихме във връзка с работата година и половина върху този тип човек, който е извън картината. Имам предвид „Медея – майка ми“. И вижте сега, според мен, разбира се, че героят на нашето време не е положителен герой. И при Лермонтов той е негерой. А какъв е? Да очертаем какво той съдържа, каква е неговата характеристика, има ли го, няма ли го, един тип ли е или са няколко. Нали това някак си е, което ни занимава всички, които се занимаваме с театър и в същото време сме и хора, които не живеят на острова на Робинзон Крузо, а тука и също имат някакви граници на поносимости, които или се калцират на някакви нива или пък обратно – са като фонтанели. В крайна сметка самата природа на артистичния импулс, според мен, е някакъв вид ангажираност. Към какво? Това определя кой от нас какво търси в театъра. Опитахме се да си преместим погледа от нашето убеждение, че творбата, че театърът, че сцената съизмерва човека между горната и долната бездна и как те, както би казал д-р Михайлов, влияят на живота тук. Човекът в тази вертикална цялост, в този срез - това сме правили през всичките си проекти и опити. Сега искахме да преместим този поглед към едни хора и тяхната съдба, за които няма горна и долна бездна, а имат една бездна, в която те съществуват и тя се персонифицира обикновено до кмета и полицая, т.е. принудите на оцеляването. И да погледнем на тях като какви? Те имат ли право да бъдат предмет на театъра? Или ние ще се гнусим от тези неслучени хора, защото те са продукт? И не е ли предмет на театъра, не просто да ги защитиш или да ги пожалиш, или да ги обвиниш, а да анализираш кои са причините тези хора да са в отсъствие на собствената си възможност. В какво състояние е майчиният инстинкт в това трето хилядолетие, в което зачеват, за да продават деца и тези жени го правят, за да отглеждат другите си деца. Къде ще ги сложим, в кое чекмедже? С какъв знак, в кой плюс или минус?

Тази дискусия повярвайте ми не е за да защитим становище, в което сме убедени и е готово, постулираме го и го противопоставяме на някакво друго становище, а по-скоро да отворим  разговора неформалния, към едни потоци, които ни занимават, към едни избори или накланяния на везните, за които ние не сме окончателно решили. Има ли някой от вас, който окончателно да е решил, какво за разлика от вчера, за разлика от утре, днеска театърът трябва да прави? И трябва ли да има в това „днеска“ изтриване на паметта за вчера,отрязване на хоризонта на интуиция за утре, на страхове, на предупреждения. Е, тогава как ще работи артистичната интуиция? Как ще ги слагаш ти като на прокрустово ложе – вие вчера какво, пък ние днес какво... За какво говорим? И се оказа, че като погледнахме на тези хора, защото ние другояче не можем да гледаме, значи имат собствен поглед и това може би е това, без което не може артистичното. То не е непрекъсната защита на собствената идентичност, Яворе. То е може би някаква генетична повреда на погледа, а може и да не е повреда. Но този поглед гледа така. Той няма инстинкта да защити непременно себе си и своята правота. И като гледа така какво вижда? И ние видяхме в тези бурени, продукти, неразвити хора е т.н. същият този потенциал, който има във всяко дете, дистанцията на случено/неслучено, която не е в тяхна полза през сънищата им се опитахме да конструираме. Защото изкуството наистина трябва да вижда човека целия, това да се опитва, а не в локалното негово измерение. Това е много голяма деформация според мен, превърната и узаконена почти в тенденция да се констатират ясните неща. За какво тогава е театърът? Констатира ясното с пълна сила публицистиката, журналистиката, телевизията. Животът надскача въображението на артиста по чудовищност несравнимо. Никога не може въображението на артиста да го догони. Тогава за какво? За да провидиш целия човек, възможен даже в провала, даже там, където той не се е случил. И тогава ти би могъл да кажеш нещо за героя на нашето време, който вероятно по-често е в това, което би могло, а не се е случило за този човек, отколкото в това, което му се случва, уви.



Бойко Богданов

Бойко Богданов

За съжаление дойдох малко по-късно, но искам да изразя, без никаква куртоазия, възторга си от вашето красноречие и - без да съм съгласен с всички изразени мисли - от блясъка на мисълта ви (към д-р Николай Михайлов – б. р.) Не мога да говоря сложно. Искам да кажа три прости неща, до колкото мога да се впиша в контекста. Изглежда, че от сянката на Маяковски отивам към сянката на Чърчил, защото преди години в началото на промяната спирах репетиции, за да ходя да викам по улиците. Дори спрях една своя специализация, за да лежа и спя в палатка пред президенството. Сега в сянката на Чърчил, към която пътувам, в никакъв случай не бих си спрял репетициите, в никакъв случай не бих отишъл да викам по улиците, колкото и да ми е горно „до”-то на социалното безумие и безобразие, което извършва елита в кавички, самонарекъл се политическа класа. Моля ви да отговорите по-късно какво означава точно „политическа класа“, защото за мен това е странно понятие. Просто ще вляза в следващия си проект. И искам най-чистосърдечно да ви благодаря затова, че за първи път чух, някой да изрече нещо, което съм написал поне преди осем години. Театърът е припомняне. Той съществува заради това, за да припомня на човека, че е човек, защото човекът е склонен да го забравя.

Д-р Николай Михайлов

Благодаря ви за хубавите думи. Аз мисля, че качеството на този протест, вълнението на това събитие, е свързан с това, че той е метаполитически, отвъд политическото. Разгледан на политическо равнище нищо не струва, честно. Защото не знае какво иска. Там има страшно разноезичие – старата група на ГЕРБ, някакви нови искатели на политическа слава, фрустрирани политически групи, екстравагантни политически избори и някакви такива. Това е просто Вавилон там. Ако ги питаш и ако решиш, че протестът е политически, и те трябва членоразделно да ти обяснят защо си там, си просто в кризата на човек без отговор. Ще разбереш, че тази работа не струва въобще. Трябва да се разбере това което каза госпожата преди (Василена Радева – б. р.), Грети преди малко и Явор по някакъв начин в своето интервю. То е интуицията за дефицит на справедливост, една изтеглена такава, вътрешно копнежно изтеглена в съществото на всеки един. Потребност от това животът да бъде, да постигне някаква норма на благоразумие, на някаква базисна почтеност. Ако сме хора, съобществото ни да бъде съобщество на хора. Точка. Точката е гняв и гневът на тези хора е точка. Те не искат друго. Как да стане, защото е политически този протест. „Долу правителството!“ Защо? Защото това е правилството на политическата класа, на вас. Това е инфантилно. Политическата класа изобщо не е архевиновника на българската неудача. Строго погледнато ние там на този митинг протестираме срещу глъбинната си политическа неадекватност, срещу ограничения си ресурс да се състоим като политическа общност. Смирената и по-благоразумна и по-дълбока норма на осъзнаване трябва да бъде нормата на осъзнаване тъкмо на това, че не могат да бъдат групирани някакви елити за по-удобен общ разстрел, да бъдат опаковани тъкмо в тази словесна категоризация на виновници, строго погледнато. Не е това! Просто не е това! Електоратите са виновни. Клакьорството на културните елити е виновно. Не може човек, който изпълзя от подземието, говоря за Борисов, буквално СИК – представа нямате какво съм чувал, какво се говори, какво се знае – това беше чествано от елитите. Има един конформизъм тъкмо на хората на културата и на изкуството, даже в този феномен. Къде са те? Сега са на площада, скандализирани от това, че Пеевски... Скандално е! А къде беше това да се скандализират преди от управление, което... как да кажа, от усета си, че сцената приютява одиозна фигура от гледна точка на вкуса и на чувството за справедливост.

Ей, хора, айде да се събудим! Трябва да наплискаме лицето си със студена вода. Да се прогледне за тези неща. Не може това. Като са се събрали там да идеализират собствената си потребност от справедливост да обкръжат някак си с телата си тези клакьори на същата тази партия от вчера и да ги изнесат на друг площад. Вие скъпи сънародници, обичани от нас хора, трябва да зреете на друг площад, не на този. Ние с вас нямаме много общо. Вие искате нещо конкретно, ние искаме нещо идеално. И затова този протест в крачка се разпада на политически предпочитания. Разпада се на недоразумения и се разпада в една, в последна сметка, политическа нечленоразделност и подкопава собствените си идеални основания. Ценя този текст на Явор, защото неговият акцент е: „дръжте високата норма“. Тази висока норма не се държи, не! Аз знам смътните очаквания, отчаянията на тези хора там, които ходят, ходят... Мога, защото имам потребност да презюмирам, че има такава идеалистична воля у българския човек. И мисля, че има. Не мога да дескридитирам тези хора и не мога да мисля за тях зле. Мисля за тях по-скоро добре. Но хайде строго погледно, хайде с разум, хайде с радикализъм на искането. Няма нищо по-сигурно от това, че ако този протест бъде разгледан от гледна точка на строгата и радикална норма на Гърдев, че това трябва да бъде протест срещу начина, по който се движи нашата национална общност, на начина, по който е управлявана тя, този протест не може да издържи собественото си идеално основание. Не може! Не е на това ниво, въобще не е. Не е. Не е това. Просто не е това. Отидете да видите лозунгите. На нищо не приличат. Никога няма да отида на такъв протест, на който има лозунги като „червени боклуци“ и „мафия, ще ви...еди какво си“. Край с това. Свърши се. Това беше в началото на 90-те, сега – не. Абсолютно нетърпимо е. Защо? Защото този протест има велика функция, висока нота. Защото си струва да отидеш там, където този протест вече не е на идеалния площад, на тяхната агора, там където те трябва да си припомнят какво значи да си гражданин. И се ражда един нов конформизъм, в който тези думи, които аз съобщавам, се възприемат много зле, много зле. А гражданите са нетолерантни. Знае се от френската революция насам. Могат да ти отрежат и главата. А то това е мястото на великия дебат и тука трябва да започне. Хубаво е, че се състоя този протест. Чудно е. И тук не иронизирам. Храброст обаче е той да бъде проблематизиран, да бъде размислено върху неговите основания и върху неговия процес. Това е абсолютно задължение на всеки, който има съвест.

Модерният човек е тревожният човек, защото е човек без основания. В Сикстинската капела в Рим от Микеланджло това е забелязано. Микеланджело рисува Адам, изпъден от Рая с разширени зеници и ококорени очи. Това е лицеизраза, това са очите на човек, който е погълнал огромна доза тревога, историческа тревога. Това е човек, който отпада от свещен ред, губи структурата на своя живот, губи сигурност, губи икономическа сигурност в гилдията, губи политическа сигурност в системата на феодалните лоялности, губи религиозна сигурност, защото не е член на католическия универсум, на църквата, губи семейна сигурност, защото не е в широката общност на едно патриархално семейство и т.н. Поканен е за индивидуален почин в историята. Изпъден е не само от Рая, но е изпъден, така да се каже, от охраняващите тела на историческия път. Изпъден е. Сам е. Гениалната интуиция на Микеланджело - и ето това е един възможен отговор за интуитивното задължение на театъра - да види, че този човек оттук нататък е радикално проблематизирано същество, същество на въпросите, на една велика тревога, на неугасим вътрешен пожар. Ще трябва да се стопанисваш смислово без Господа Бога, без смисъла с главна буква. Ще трябва да го изваждаш от собствените си недра на разнебитено същество, конфликтно. Ще трябва трескаво да го търсиш и да идолизираш перманетно, да абсолютизираш частични истини, да се бориш за утопии и да направиш от историята поприще на кръвоизлианията. Това ли е историята? Без всякакво съмнение е това. Големите утопии, големите илюзии на 20 век погребаха насилствено в името на идеала стотици милиони, стотици милиони. Какво представлява нашият протест от гледна точка на това осмисляне на тези стотици милиони. Най-големият враг на човека и най-голямата негова опасност са идеалние му чувства. От възвишеност се случват индустриалните кръвоизлияния на този свят. Робеспиер е трескаво възвишен човек. И Ленин в неговата непоседливост – и той самичкият. Човек трябва да заподозира възвишените си състояния и да разбере същината на своята драма. Ококорени са очите на този катастатичен, грехопаднал човек. Ай, това колко е хубаво с Микеланджело и как е намерено – широко отворени очи с разширени зеници. В тревога зениците се разширяват поради такъв атропиноподобен ефект се нарича това. Вегетативната система на разтревожения човек разширява зениците. Когато видиш един човек в страх, виждаш един човек ококорен с разширени зеници. Това е този разпътен човек. Няма по-красив образ от това. Утешенията на днешния човек, ще повторя, са утешения на ероса. Последният рубеж, последната подръчна утешителна маневра – ерос. Порнографията е индустрия, която печели несъизмеримо повече от всичко, от което печелят тези, които манипулират радикално човешките маси. Нищо не върви без това. Памет, казвате, абсолютно, за човека, повтарям това. Това е покана за радикално мислене, за радикално действие върху една сцена. Ако оттука в малка аудитория се случат прецеденти на радикално скъсване с реалността, която е илюзорно тиранична, това е събитие „What is done good is done forever“ – Което е направено добре е направено завинаги. Няма значение колко души, от кого, как. Това са чудесните случвания на театралната сцена. Това е дълбинна мечта. Има ли нещо по-ценно от това? Има ли нещо по-натъжаващо от това да видиш един театър просто захвърлен в пазарната стихия, буквално блуден театър, разпродаден. Както би казал Волен Сидеров: „Театър – жрица на любовта.“ Мъчно е, защото тука (сочи към сцената – б.р.) човешки тела, изтръгнати от някакъв социален контекст идват, така да се каже, адамично голи. Идват без всякаква защита, за да свидетелстват за собствената си човечност през някакъв текст, през нещо такова. Удивителна работа е това, да знаете. Ама да не е подкупно. И да не е в илюзията.

Асен Константинов

Трудно мисля, че ще се върнем към театър след всичко, което се каза, но може да се върнем по-конкретно към театралната практика. Много опизиции се натрупаха в хода на говоренето. Д-р Михайлов коментира встъпителните думи на Георг Жено, който вече не присъства тук, и затова ще кажа няколко думи за неговия спектакъл, който вероятно мнозина от вас са гледали, а които не са, бих им го препоръчал. Този немски режисьор, завършил в Русия, е прекарал над два месеца в руския град Нурилск, който е вторият по големина отвъд полярния кръг. Там се среща с болни от СПИН и прави интервюта с тях. Този автентичен текст на тези болни хора разказва историята на това как те са се освобидили, почувствали са се свободни от обществото. Казвам го във връзка с вашите думи „свободни от“ без да знаят за „свободни към“. И там в това травматично пространство на тяхната едновременна свободност и едновременно оставане със самия себе си, се разиграва всъщност спектакъла на Георг Жено. Там се намесва Бога чрез отричането му, чрез търсенето му. Нека не преразказвам спектакъла сега, но можем да отворим една тема. Защо изведнъж театърът започна да търси в едни крайни ситуации, каквито са и в „Медея – майка ми“ , в едно крайно преживяване, в едни хора, които мнозина от нас нямат сред познатите си, но разбира чрез тях нещо за себе си, защо се обръща към документа. На мен ми е интересно как чрез тях разбираме нещо за себе си, даже и да са в този архаичен базис, за който вие говорихте. От всички теми, които са възможно дискусионни тука може някой от вас да пожелае да каже друга, която му е любопитна.

Силвия Станоева

Силвия Станоева

Здравейте, аз се казвам Силвия Станоева и съм актриса. Тази година имах възможността да участвам в два спектакъла. Единият се казва „Клер, Мадам Соланж“ с режисьор Касиел Ноа Ашер. Той е по текстове на Батай и Жан Жьоне, а другият е с режисьор Веселин Димов и там общо взето използвахме три текста – един текст на Игор Бауерзима, на Патрик Марбър и също на Колтес. Там си говорихме за отчуждението на съвременния човек. И Веско спомена, че героят на съвременния театър, на съвременното кино, на съвременното изкуство е кибер-човека, който е изключително отчужден от реалността и едновременно се опитва да го преодолее. В спектакъла с Касиел първите неща, които изговорихме, бяха, че нашите герои не се страхуват, че те нямат срам, не се оправдават, а са хора, които имат мечта и са хора, които се стремят да бъдат свръхчовеци, т.е. хора, които искат да могат сами да управляват живота си. И аз честно казано в протестите, в мен като млад човек и актьор, виждам най-вече това – една изключително активна, безпардонна, ако щете нагла позиция на младия човек да заяви: „Аз искам да движа собствения си живот.“ В този аспект смятам, че съвременният герой е индивидуалност и е по някакъв начин егоист. Защото може да ви се стори наивно, обаче аз мисля, че всеки един от нас и от колегите актьори просто иска да може да върви напред, писнало му е от страха, който нашите родители имат и абсолютно иска да има контрол над собствения си живот. Не става въпрос за никаква политика, за никакви общества. Мисля, че на младите хора им е писнало от това, че някой е захапал кокала, че иска да се прави на умен, че иска да движи неща, които вече не му принадлежат, защото в крайна сметка този живот се развива. Мисля, че съвременният герой е натупорчено младо копеле, което иска да си поеме живота в собствените ръце.

Асен Константинов

Силвия подаде може би още една тема. Ако си мислим, че мнозинството от хората е таково, театърът не е ли огледало, което по някакъв начин иска да разбере такива ли са тези много хора. Вероятно тук ще останат много въпроси без отговор. Но има друг въпрос – чувстваме ли се политическа общност, това се спомена тук. Има ли някаква свързаност между хората тук и сега, между тези, които живеем в тези граници? Чувстваме ли се едно и с човека, който рови в кофата и с човека, който е в парламента или правителството, защото той явно по някакъв начин е свързан с нас, след като сме го избрали. На такива въпроси ме навеждат не само думите ни, а и в това, което виждам да работят и режисьорите, по-отчетливо в последната година. Така, че ако има някой, който да каже за конкретната си практика...

Иван Добчев

Иван Добчев

Радвам се, че Николай получи импулс да направи този страхотен анализ на ситуацията и на генезиса на тази ситуация. Ще ви кажа нещо много лично и интимно. Тази сутрин ме събуди плача на майка ми по стационарния телефон, който имам само заради нея. И тя плачейки неразбираемо ми казва нещо за болница, за някакъв доктор. Аз абсолютно се панирам и не мога да разбера абсолютно нищо повече. След което телефона го взема някакъв мъж, който казва, че е лекарят й, който казва, че ще трябва да й прави операция и че операцията е на живот и смърт. В един момент започва да ми казва Ванка, аз започвам нещо леко да вдявам и след 15 минутен разговор, който се прехвърли на мобилния ми телефон, почвам да разбирам, че това е манипулация, че това е театър. Женицата, която играеше майка ми, беше страшно близко до нейния глас и с нейния диалект, много убедително плачеше, както не съм успял нито една актриса да разплача. Ужасно. Това просто ме хвана за гушата. И се обаждам на брат ми, който съвсем спокойно седи и казва: „Какви са тези глупости, обади се веднага в полицията. Това е манипулация.“ Аз се срещнах с този човек. Това е героят на нашето време. Това е Антихриста. Това е Двойникът на Достоевски. Това е героят на нашето време – двойникът на Иван. За мен тези хора, срещу тях, срещу този герой вероятно е този протест. И вероятно хората, момчетата и момичетата на този протест имат интуиция за това, че Антихристът се е възцарил, дошло е неговото време. Какво може да се направи? Това, което Николай направи като анализ, съм абсолютно съгласен и така скърцайки със зъби го приемам, че наистина и аз не виждам някаква същинска алтернатива. Не виждам това да се добере до смисъла си. Но наистина е хубаво, че го има. Това е, което аз мога да кажа.

Деляна Хаджиянкова

Деляна Хаджиянкова

Аз не мога да говоря със свои думи, тъй като талантът ми е да говоря с чужди, но някак си ми се прииска от известно време насам, а и Иван ми даде много добър повод. Да, иска ми се да вярвам, може би съм идеалистка, точно хората, които са на улицата с всички тези... Няма как, Николай, при такава огромна маса да няма изцепки, ще го кажа по този начин. Няма как да разчитам, че когато отида на протеста всички ще говорят културно като мен и приятелите ми. Изключително ми се вярва, тръгвам от темата за Антихриста, че тези протести - и нека не се правим, че това не е така - са едни опити на човечеството да излезе отвъд религиите и отвъд политиката. Смятам, че те търсят този повод нагоре. Смятам, че това е връщането на човека към себе си. И аз бих нарекла този другия човек, който се бори с Антихриста, опитвам се да го формулирам тези два часа, бих го нарекла Мечтател. Защото човечеството започна да мечтае навътре към себе си, такава каквато е и работата на театъра. Знаете тя се състои като някакъв вид регресия, като че ли това също е някакво мечтание навътре обратно. Иска ми се да вярвам, че тези протести действително са отвъд религиите, отвъд политиката и че ще стигнат някъде там. Защото е ясно, че вече хората нямат конкретни лица и това е най-хубавото, че те не могат да посочат – искам този или онзи да ме управлява, тъй като такива за всички очевидно няма. И вярвам, че енергията им, може би не на този, а на един следващ протест, ще формира някаква вибрация, на някакви личности, които ще могат да изведат човека, нас, конкретно българите, а и в по-голям мащаб, горе или по-скоро навътре – там, където е същността му. Да ги наречем мечтатели – тези съвременните хора.

 КРАЙ