страници

неделя, 15 септември 2013 г.

КАК СЕ ПРОВЕЖДАТ КОНКУРСИ ЗА ДИРЕКТОРИ НА ТЕАТРИ У НАС? - ПИСМО ОТ Г-Н ДИМИТРОВ

Коментар на г-н Димитър Димитров от фейсбук страницата му, с негово позволение, по повод състоялите се в последните месеци конкурси за директори на институции в областта на сценичните изкуства. Г-н Димитров взима участие в конкурса за директор на Младежки театър. Впечатленията му са достатъчно интересни и дават повод за една  бъдеща и необходима дискусия - Как се провеждат конкурсите у нас? Кой ги провежда? Кой назначава комисиите и кои са участниците в тях? Компетентни ли са? Нагласени ли са конкурсите? Прозрачни ли са? Дали не е дошло време концепциите на кандидастващите за поста "директор" да стават публични, след като театрите се финансират с публични пари?  Оставям възможност  на участващите в описаните събития, на потърпевши, засегнати, съгласни, несъгласни или просто на хора с професионално мнения да го споделят с нас.
Публикуваният текст по-долу е мнение на г-н Димитров, не мое. Но той може да бъде база за едни бъдещи разговори. Във фейсбук имаше достатъчно коментари по повод последните назначения, но в тях преобладаваха обидни квалификации, които в един професионален разговор не вършат работа.

Повече за г-н Димитров вижте тук

Опитвах се да остана настрани. Да не коментирам театрални събития в България. Но не устоях.

Чета във facebook напъни за прозрачност по повод избора на нов директор на Сатиричния театър и не мога да разбера защо всички са толкова учудени, че конкурсът е предопределен. В коя държава живеете и творите, колеги? Има ли в тази държава нещо, което да не е предопределено? Нека не забравяме, че комунизмът в България не си е отишъл. Никога не я е напускал. Той просто мимикрира. И което е още по-страшно, създаде свои клонинги, прикрити под различни политически формати.

Искам да ви върна 23 години назад, когато комунизмът в България си „отиде”, после се „възроди” и даде начало на собствен „Ренесанс”. И тогава, както и преди, нямаше ненагласени конкурси за директори на театри. Твърдя това, защото аз съм един от свидетелите.

След като бях експулсиран от театралната система през 1986 и бях работил какво ли не (последно до 1989 г. бях каскадьор в тогавашния Киноцентър, Бояна) подадох документи за един от първите „демократични” конкурси за директори на театри през 1990 г. Заради „голямата ми уста” и неугодно поведение, конюнктурната система и нейните „послушници” ме отбягваха, но бях допуснат до конкурс за директор на ДТ Враца. На събеседването председателят на комисията Стойчо Мазгалов ме попита: „Как така реши от каскадьор да станеш директор на театър?” Аз отговорих: ”Ами, защото мисля, че е време каскадьори да поемат управлението на театрите.” Комисията се развесели... Вечерта, след конкурса, някой ми се обади по телефона и каза: „Виж сега, за Враца имаше предварително утвърден кандидат (Огнян Данчев, театрален критик). Ти не знаеше ли? Но тъй като ти се представи блестящо искаме да ти предложим да станеш директор на ДТ Ловеч.” И аз приех.

Тогава беше объркано време. Всички се деляха на червени и сини и... какви ли не. Цареше страх и хаос, но за разлика от сега, надежда имаше и всички вярваха, че промяната ще настъпи като преминем през „най-трудното”.

През 1992, преди да изтече мандата ми в Ловешкия театър, подадох документи за конкурс за директор на ДТ „А. Будевска” Бургас. Седмица преди интервюто дълго разговаряхме с Киро Варийски (той заемаше някаква длъжност в МК тогава) убедени, че сега вече манипулации не може да има. На събеседването ме попитаха: „Ти си директор на театър, добре се справяш, имаш още една година до края на мандата, защо искаш да се местиш?” А аз отговорих: „ Защото искам да съм директор на театър в град с жп гара.” Комисията се развесели. Същата вечер сценарият от преди две години се повтори. Обади ми се Иван Кондов, който беше председател на комисията и деликатно ми обясни, че за Бургаския театър имало специален кандидат (Николай Недялков), но ако искам мога да поема ДТ „Васил Друмев” Шумен (конкурсите за двата театъра бяха същия ден). До тогава директор на театъра в Шумен бе Росина Данченко - режисьор, а театърът се славеше като „най-пияният” театър в България. И така аз станах директор на театъра в Шумен.

Пиша това не защото изпадам в умиление и искам да споделя биографията си. Просто давам примери от преди доста години, тъй като сценарият не се е променил и досега - обявяваме конкурс за да го спечели „наш човек”.

Пренасям ви в съвремието. През месец Юли тази година, (след дълго чакане от Март до Юли и смяна на няколко министри на културата) се „осмелих” да се явя на конкурс за директор на Младежки Театър „Н. Бинев” , София. Познавам опонента си Владко Люцканов от 1975 г. Познавах и част от комисията. Въобразих си, че ще оценят онова, което предлагам и опита ми като art manager, който съм натрупал и доказал през годините изживени и в България, и в Австралия, и в Канада. Не мога да кажа, че не се получи диалог с комисията и че не ми бе дадена възможност детайлно да изложа намеренията си. Но не искам да премълча факта, че през цялото време доминираше просташкото поведение на председателя на САБ Христо Мутафчиев. Той, освен лаическите си въпроси и некомпетентни забележки, се осмели да ме обвини в „комунизъм”. Тогава разбрах, че този човек не е талантлив актьор, а той просто си е такъв и на сцената и в живота. Зарадвах се, че този не е председател на моя синдикат (аз съм член на ACTRA, Toronto)... По време на интервюто бях изненадан когато член на комисията Светла Бенева ми зададе въпрос: „Защо в репертоара си съм включил тези режисьори?” Имаше нюанс на пренебрежение и насмешка по повод двамата професори Здравко Митков и Румен Рачев, които застанаха зад мен и бяха съгласни да работим в екип, ако стана директор на Младежкия Театър. Обосновах избора си, но по поведението на голяма част от комисията разбрах, че неизвестно за мен защо, тези режисьори не се славят с добро име. Малко по-долу ще се върнем и на този факт...Така или иначе, този конкурс бе за да се узакони следващият мандат на Влади Люцканов. Неговият татко и мой преподавател във ВИТИЗ бе голям приятел със Стефан Данаилов. Не, че това има значение. Просто факт. Лошо няма, но защо не се промени схемата? Няма нищо нередно, както е и по света, да назначиш някого на когото имаш доверие, на пост, за който мислиш, че е достоен. Кому е нужен този нелеп спектакъл наречен „конкурс”?

В комисията която ме „разпитваше” беше Вероника и сателити, и всички известни и неизвестни агенти и дознатори или доносници на ДС. Всички те ме питаха разни неща, които не са им много ясни, защото за тях слънцето изгрява от Бусманци и залязва в Мало Бучино. А аз не съм преподавал изкуство само в Африка. Но не това е страшно, а това, че българинът (независимо в каква област) е винаги компетентен и знае повече от останалите. И винаги иска да поучава, а не да се научи. Нелеп факт. Така осъзнах, че сам се бях поставил в позицията на идиота, на който всички се опитваха да втълпят, че по света може да е „така”, но тук е „иначе” и това „иначе” е по-добро от онова „така” по света... Та, затова зададох по-горе въпроса: в коя държава живеете колеги-театрали? И какво правите за да промените „сценария” след като той не ви допада? Нищо няма да се промени само. Еволюция няма, доказано е.

Връщам се в Сатирата. Преди време, когато научих, че Калин Сърменов (не го познавам лично) е станал директор на Сатирата и се опитва да провежда нова кадрова и творческа политика си помислих, че идва „новото време”. Дори написах и публикувах в негова защита статия: ”Защо Сърменов”, по повод нападките за строгата му политика в Сатирата. Но независимо кой го е назначил и протежирал бях изненадан, когато седейки като зрител в залата се „докоснах” до „естетиката”, която се опитва да наложи. А след като научих, че той реализира сценични проекти, които издържат едва 2-3 представления и отпадат от репертоара разбрах, че Милото няма никаква представа и от мениджмънт. Но той не е единствен представител на тази театрална управленска „каста”, която политическата бъркотия в тази държава създаде и репродуцира. Спирам по темата, защото тя е необхватна, тъй като така се възпроизвеждат „директори-артмениджъри” (без понятие от финансово и общо планиране; интелектуална и творческа стратегия и тактика на възпроизводство...) в 99.99% от българските театри. Всеки е човек на някого! А това вече е тежка форма на корупция. И би трябвало да е наказуемо според едни закони които не действат в „тази държава”.

Искам да се върна на „учудването” на същата тази комисия за присъствието на името на проф. Здравко Митков в моя проект за репертоар на Младежки Театър. Така както ТЕ, почти с отвращение ме гледаха, когато се обосновавах защо точно това е режисьорът, който залагам в репертоара си, сега ТЕ го одобриха за директор на „най-смешния” театър на ул. „Ст. Караджа” №26.

С професор Митков завършихме ВИТИЗ в един клас. Но аз не съм бил близък с нито един от състудентите си. Затова си позволявам да съм извън интригите в съсловието и да бъда обективен.

Когато някъде по света (цивилизования) едно име има биография, която включва титла Професор от театрален институт; бивш Ректор и настоящ Преподавател в същия този институт; режисьор с дълъг списък от постановки, човек владеещ езици, разбиращ от музика и изобразително изкуство; преводач владеещ не един език, отворен към света и... какво ли още не, всички го аплодират. Никой не търси кой и защо го е протежирал, на кого и защо е служил, какъв личния му живот. Нали важното е да се върши работа. И качеството на тази работа да е на ниво. Едва ли всички ние харесваме филмите на Quentin Tarantino; едва ли всички харесваме в еднаква степен пиесите на Harold Pinter или Edward Albee, но това не ги прави по-малко значими. И ако наистина Професор Здравко Митков е новия директор на Сатиричен Театър „Алеко Константинов”, то нека му пожелаем успех, нека го подкрепим в тежката мисия да се оправя с един от „най-глезените” софийски театри. Защото, ако не друго, професор Здравко Митков е човек с талант, интелект и доказана естетика, което е предпоставка за това, че в този театър нещо ще се случи.

Моля всички, чиито имена и псевдоними споменавам тук да не приемат това лично. Те са просто участници в това, което се случва. Ние всички сме представители (включвам и себе си тук, защото никога не съм преставал да бъда българин) на една културна система със своите стойности, недостатъци, възходи и падения. Нека се обичаме и ценим повече и намерим начин да творим заедно.

След няколко седмици аз си тръгвам за Канада, но ще продължавам да следя събитията тук, да бъда част от вас. На добър час на всички нови директори като Здравко Митков и нови-стари директори като Влади Люцканов и дано достойно се справят с тежката си и отговорна мисия да защитават и развиват театралната ни култура.

4 коментара:

  1. О,бедна г-це Пирьозова!Не са минали и петнайсетина дни от интервюто Ви за сегашното състояние на родния ни театър, за театралните нрави и ето поредната вдъхновяваща вест: след един добре дирижиран конкурс за директори начело на Сатиричния театър и Театър Българска армия се класират оповестените неотдавна като сътрудници на бившата Държавна сигурност г-дата Здравко Митков и Мирослав Пашов-Кипарис. Ако първият е поне ерудиран човек със солидна професионална биография, то вторият е един тотален "Г-н Никой", нагъл простак и грубиян, управлявал ТБА три години /в качеството си на и.д.директор/като частна семейна фирма и довел театъра до пълното му художествено обезличаване.Единственият му "творчески актив" е обстоятелството, че е протеже на бевшия зам.министър на Културата ,печално известния със съсипващата театралната ни система реформа - "специалистът"полковник Митко Тодоров.
    Впечатляващото в случая е фактът,че този избор на директори е направен от експертна комисия с председател прроф.Ромео Попилиев-театровед, Светла Бенева-декласиран театровед, Елена Баева - бивша актриса и настоящ театрален педагог, любимия Ви актьор,синдикалист и председател на САБ Христо Мутафчиев,е цетера.
    Г-це Пирьозова препоръчвам Ви горещо в следващите си аналитични текстове да разширите т.нар.проблемен контекст и да се позанимаете с разнебитеното театрално съсловие и в частност театроведската гилдия, които от доста време поради лекомислие, самовлюбеност, грандомания, в много от случаите - от некадърност, причиняват какви ли не злини на българския театър.
    Стратиев, ваш почитател.

    ОтговорИзтриване
  2. Още бях "жълто пиле" в театъра, когато казвах, че културата в България, в частност театъра, са "картина или метафора на българското общество" с всичките му скрити и явни недостатъци и конфликти. Сега положението е още по-трагично - защото ако преди четвърт век обществото и партийната аристокрация поне малко уважаваше изкуството и се боеше от острата уста и свободолюбието на творците, коткаше ги и ги държеше изкъсо, то днес вече няма уважение, няма страх, няма култура. Култура няма в тези, които управляват, защото културата е неунищожима, просто е зваряна в ъгъла. А управниците се изживяват като "артисти" с цялята пошлост и непрофесионализъм, който излъчват и налагат на нацията от екраните на тв и сцените на митинги и политически акции.

    ОтговорИзтриване
  3. някой да знае членовете на комисията, които избират директорите на театри, да ми ги каже!

    ОтговорИзтриване
  4. Да, хубаво е концепциите за развитието на театрите на различните кандидати да станат публични. Хубаво е кандидатите за директори да не прелитат от един към друг театър, а да имат визия и мечти за развитието на театъра за който се кандидатират. Хубаво е да знаят какво могат и до къде могат да стигнат. Хубаво е да не са абонирани за конкурси за директори. Хубаво е да са образовани. Хубаво е да търсят въпросите на комисиите и да се радват, че чрез тях могат да защитят концепциите си. Хубаво е да са наясно с какво се захващат и да носят лична отговорност за свършеното и несвършеното, когато спечелят конкурса.

    ОтговорИзтриване