от Асен Константинов - театровед
Текстът е по повод ноемврийския фестивал на Асоциация за свободен театър и е публикуван в последния он-лайн брой на сп. ЛИК - декември 2013.
Трите акции и голяма част от над 30-те независими и
студентски продукции, съставящи Ноември – месец на свободния театър,
демонстрираха повече липсата на идеи за театър, отколкото на условия и средства
за осъществяването им.
Ето каква била работата |
В заведение, наречено „Клуб на хорото”, в един от подлезите
около НДК, хореографката Галина Борисова (идея и структурна композиция) и
музикантът Тодор Стоянов (звук, светлина и музикална интервенция) предложиха
безплатна вечеря на шестима доброволци от петдесетината зрители на акцията им „Ето
каква била работата“. Сравнително бързо най-екстровертните или гладни
почитатели на нестандартния арт приеха многозначително отправената покана да се
настанят около маса на дансинга и започнаха стандартен трапезен разговор,
докато им поднасяха менюто от три курса и доливаха червено вино в чашите им.
Тръпнейки какво ще се случи по-нататък, останалата част от публиката се
стараеше да следи както тривиалната раздумка на хранещите се, така и (иронично)
прочетените от Борисова откъси от нещо като американски свидетелски показания
за позитивно мислене. В един момент симпатичната дама, която готвеше и
сервираше на шестимата, постави върху главата си парти перука, сякаш нещо във
вече установените правила на играта ще помръдне. Не обаче. Галя Борисова само
прикани вечерящите да говорят по-силно, та да можем да почерпим мисли от
семплите им диалози, и постепенно след десерта и зрители, и похапнали започнаха
да се разотиват.
Нокаут |
Както обаче ни набиват в главите, безплатна вечеря просто не
съществува в природата. „Перформативната акция”, която трябваше да ни отговори
на въпросите: „Можем ли да ядем и пием по осем часа на ден и да правим любов по
осем часа на ден, от какво се състои човешкият живот” и прочие философски
загадки, струва на Асоциацията за свободен театър (или по-правилно на основните
донори на фестивала – Министерство на културата, Национален фонд „Култура” и
Столична програма „Култура”) 1500 лева за реализирането си. Другите два
проекта, които са отговорили на изискванията на организаторите да са обвързани
с темата на фестивала Добавяне на стойност, да притежават актуалност,
иновативност, оригиналност на формата и съдържанието, както и ясно заявена
позиция и лична мотивация за реализиране, се оказаха "Бели Петна" на Милена
Станойевич, в който облечени в бяло дейци на независимия театър „провокираха и
предизвикваха себе си” като живи статуи на площад „Св. Неделя”, и "Нокаут" на
Надежда Московска и Мирослав Йорданов, в който бокс треньорът Владислав
Георгиев, в отлична спортна форма, бъхтеше 90 минути чувал с пясък под звуците от
интервю за заниманията му с този спорт, докато накрая силите му се изчерпаха.
Танцувам Мария Калас |
Това са трите проекта, които са спечелили конкурса на АСТ,
за да станат ядрото на третия Фестивал на свободния театър. Само мога да
фантазирам какви идеи са предложили останалите 14 кандидата за тази чест. Дали
им е липсвало подобно новаторство, или пък личната им позиция не е била така
ясно изразена? При всички случаи „перформативната акция” се оказа не толкова
благодатна територия дори за опитни пърформъри като Галя Борисова, която в
друга вечер показа отново бляскавото си соло "Танцувам Мария Калас". То започва
от ръба на пародията с танца й от "Търсейки Версавия" (постановката й с Балет
„Арабеск” от 2001) и се развива в драматургична линия, сглобяваща
противоречивите фасети от образа на оперната (а и танцовата) дива. От
вътрешните колебания и демонстративните претенции на примадоната през волята и
амбицията, вдъхновението и възторга, властта на сцената и самотата на
гримьорната – всичко е пронизано от особената уязвимост на големия артист,
който винаги е емоционално оголен и детски открит в играта.
Йерма |
Между новите продукции в Месец на независимия театър
по-смислени бяха третата постановка на Николай Младенов по пиеса на Лорка "Йерма"
в Университетския театър на НБУ със стилизирано движение и донякъде удържана
актьорска емоция, както и дебютът на режисьорката Анна Данкова Космонавт,
вдъхновен от историята на Владимир Комаров и смъртта му при полета на „Союз-1”
през 1967. Докато слушаме диалозите между пилота и наземното командване под формата на
радиопиеса, на сцената съпругата му Ирина несръчно и вътрешно напрегнато
приготвя
кекс, чисти с ретро прахосмукачка, която се дави и тресе като
летателния апарат с 200 неизправности, в който пътува мъжът й, бори се със
съпротивляващите се съветски машини (респектираща сценография на Станимир
Генов) и с битието си на домакиня, което напомня за космическата безтегловност
с изолацията и отчаянието си. Усещането извиква асоциации с епизодите от 50-те
във филма на Стивън Долдри по Часовете на Кънингам. Впрочем спектакълът имаше премиера още през лятото с друга актриса, но сега в него играе Ива Свещарова, която свързваме повече с опитите й в танца и по-рядко с експерименталния театър, както го разбират в „Брейн стор проджект”.
Останалите театрални опити от Месеца, които успях да видя, демонстрираха неясни намерения и още по-неясни средства за постигането им, но всъщност целта на АСТ Фестивала вече не е показване на продукцията на независимите артисти, а превръщането му в „платформа за комуникация”, тоест отново за разговори как се прави, финансира, организира, да се комуникира с държавни институции, сродни организации и международни партньори, от които да се черпи опит за това как да се прави, финансира…и т. н. Специфичният език на проектите за усвояване на европейски фондове е залегнал и в новите позиции на АСТ: да „носи добавена стойност за обществото, като отразява актуални социалнозначими въпроси и формулира нестандартни решения на конфликтите” и „чрез работата си да развива публиките и допринася за формирането на тяхната културна идентичност”. Последното със сигурност не се случва. Независимата театрална сцена у нас от години има само една, тънка като паяжина публика – познавам по име половината от стотината редовни зрители на АСТ фестивалите и дори на американското представление "Тиха, любезна и спокойна" на Salvage Vanguard в балната зала на НХГ не дойдоха повече от 20 зрители. А то си заслужаваше вечерта, ако не за друго, то поне заради майсторски написания текст и играта на Хана Кена. За съжаление тримата й партньори в играта на „истина или дързост” не бяха на нейната висота, за да може пърформансът да се превърне в нещо повече от остроумно подриване на клишетата на салонната пиеса и женския роман от ХІХ век.
Космонавт |
Останалите театрални опити от Месеца, които успях да видя, демонстрираха неясни намерения и още по-неясни средства за постигането им, но всъщност целта на АСТ Фестивала вече не е показване на продукцията на независимите артисти, а превръщането му в „платформа за комуникация”, тоест отново за разговори как се прави, финансира, организира, да се комуникира с държавни институции, сродни организации и международни партньори, от които да се черпи опит за това как да се прави, финансира…и т. н. Специфичният език на проектите за усвояване на европейски фондове е залегнал и в новите позиции на АСТ: да „носи добавена стойност за обществото, като отразява актуални социалнозначими въпроси и формулира нестандартни решения на конфликтите” и „чрез работата си да развива публиките и допринася за формирането на тяхната културна идентичност”. Последното със сигурност не се случва. Независимата театрална сцена у нас от години има само една, тънка като паяжина публика – познавам по име половината от стотината редовни зрители на АСТ фестивалите и дори на американското представление "Тиха, любезна и спокойна" на Salvage Vanguard в балната зала на НХГ не дойдоха повече от 20 зрители. А то си заслужаваше вечерта, ако не за друго, то поне заради майсторски написания текст и играта на Хана Кена. За съжаление тримата й партньори в играта на „истина или дързост” не бяха на нейната висота, за да може пърформансът да се превърне в нещо повече от остроумно подриване на клишетата на салонната пиеса и женския роман от ХІХ век.
Още със създаването на Асоциацията за свободен театър преди пет години бях сигурен, че организацията трябва да си извоюва пространство, където да се произвеждат независими продукции, за да ги освободи от спорадичното, проектно, полулюбителско място, което им е отредено в системата на българския театър, и наистина да започне да развива своя публика чрез непрекъснатост на дейността си.
Времето на кварките |
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Няма коментари:
Публикуване на коментар