СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ДРАМАТУРГИЯ БИЕ ТРЕВОЖНА КАМБАНА

"Хората от Оз", Стефан Вълдобрев, Атанас Атанасов, Цветана Манева
фотограф Николай Николов

(текстът е публикуван в Capital Light)



Съвременната българска драматургия е в подем. Такъв извод можем да си направим от непрекъснатото роене на конкурси за нови пиеси и лавинообразното увеличаване на новите заглавия по театрите. Само на софийските сцени се играят над 40 български пиеси, написани през последните няколко години. А преди време поставените нови заглавия се ограничаваха до 7–8 за цяла България за една година. Днес можем да се похвалим с рекордните 25 нови български пиеси, написани и поставени през 2013. В тази бройка не влизат опитите на експерименталния театър, където границата между текст, сценарий, импровизация и танц е тънка.

Но колкото повече текстове за театър се раждат, толкова по-ясно става, че българската съвременна драматургия все още не умее да създаде този свой текст, който да е актуален, верен, умен и достатъчно талантлив да говори на повече от една ограничена група хора. Защото и малкото текстове, които можем да откроим през последните години, имат едно общо заболяване – не желаят да се харесват на голяма общност от хора, не искат да конструират свят, в който да се огледа множеството, а предпочитат да се херметизират и да се целят към избрана от тях предполагаема елитна публика. Тук не коментираме опитите на булевардния театър, в който се съчетават естрадни скечове, телевизионни шутове и представа за комично, застинала във времето на Бранислав Нушич. Човек би предположил, че комерсиалният български театър ползва машина на времето и вечно ни завръща пак и пак при Ст. Л. Костов.

Говорим си за онзи български съвременен текст, който сам себе си поставя във високото, където целите, представите и стратегиите са с такива намерения, поне според авторите. Такъв текст по правило се оттласква от битовото, уличния жаргон, злободневието – далеч от вестникарските заглавия. Във високите нови български текстове персонажите отказват да живеят в познати реалии, даже не обичат да носят български имена. Българската драматургия е оживена от Исидора, Бертран, Труман, Джеймз и прочие непопулярни имена у нас. Не само – вероятната загуба на идентичност на българската драматургия докара съвременните персонажи до това да обитават територии напълно абстрактни, клаустрофобични или отдалечени на хиляди километри оттук.

"Злият принц", Цветан Алексиев - фотограф Калоян Божилов

Ако тези неписани правила не са спазени, най-малкото ще са натикани в хижи, мазета, затънтени села или направо на празни полета и магистрали. И защото всеки текст е представа за свят и някакво отражение на обществени настроения, съвременната българска драматургия бие тревожна камбана. Не само заради загубата на идентичност, кризата на идеи, дефицита от съвременни рефлексии, но най-вече заради инфантилното бягство от реалността. Инфантилно, защото завръща зрителя в познатото и опитано старо, държейки го на повърхността на тревогата, като го лишава от критичен коментар на действителността. Всъщност всяка драматургия съдържа своя ключ за изобразяване на света – ключът на илюзията или на нейното нарушаване. Съвременната българска пиеса не обича да нарушава статуквото, социалните митове и клишета. В най-смелите си прояви би отворила пространства за интерпретации от страна на зрителя, но често точно тук е капанът.

Номинираната за ИКАР 2014 пиеса на Яна Борисова "Хората от Оз" (Театър 199) е част от познатата вече поредица, предхождана от "Малка пиеса за детска стая" и "Приятнострашно". В нея са съчетани всички възможни най-добри намерения, даже на ръба на алтруистичното, за които може да послужи една драматургия – да успокои, да анестезира болния, разтревожен зрител, създавайки му илюзорен свят само от умни, красиви и богати хора, обитаващи милионерски блок в Манхатън. Те, почти лишени от действия – ако не броим стереотипното за драматургията на Яна Борисова нахлуване на враждебен чужд елемент в приказния свят на персонажите й – винаги жена, провинциалистка, възвишено ни съветват за живота и всичко останало.

"Старостта е състояние на духа.", "Любовта е много нетактична.", "При мъжете в началото няма отвъд физическото влюбване. При жените има.", "Чувствата са океан! Никога не бива да забравяме, че сме от кал, а водата е наоколо.", "Да говорим спокойно за любовта е лукс." И така още пет страници, като всяка една от тези сентенции може да послужи за заглавие на колонка в "Космополитън". Не – това не е ирония. Текстът на Яна Борисова не крие, че иска да е женски, успокояващ, звучащ почти като мантра, който да замести курс по йога. Това е текст, който категорично отказва да приеме реалността и приласкава публиката си с онова най-чудно свойство, като я накара да се почувства избрана и част от малка, но умна сплотена група. Театър на утехата и амнезията. Талантлива е Яна Борисова – умее го това.

Христо Петков, "Между празниците", фотограф Яна Лозева

 

Обратният стремеж откриваме в текста на Стефан Иванов "Между празниците" (Театрална работилница "Сфумато"), също номиниран с ИКАР 2014, който напълно се е отказал от наратива, добре познатата структурата на фабулата, персонажите и комуникацията между тях, конфликт и прочие задължения на "добре написаната пиеса". Текстът присъства с две монологични платформи, които е възможно да се срещнат единствено във въображението на публиката. "Между празниците" привидно изглежда непредназначен за театър текст, близък до поемата и есето, разчитащ не на приласкаването, а на афективното разпознаване в него. Текст, породен от преживяното сега и пречупено през опита на автора си, критично поставящ ни в епицентъра на случващото се днес чрез познати реалии, събития и коментари към тях, особено през изминалото лято. Те могат да допаднат или отблъснат зрителя, но имат смелостта да са критични, да оглеждат действителността, за съжаление с драматургична стратегия, която може да бъде усвоена от по-подготвена публика.

Съвсем друго е желанието на Георги Тенев в "Злият принц" (Народен театър "Иван Вазов"), където авторът, без да крие, ни уведомява, че има за цел да постави съвременен трилър, пиеса "ноар", с напрежение и интриги. Тук целите са от драматургично естество, при все че авторът твърди, че иска да извлече и морални поуки. В текста съвестно се проследява фабулата, в центъра на която е един сериен убиец и произведените от него осем трупа. Действието се случва някъде по нашите магистрали, в хижи и бензиностанции. Светът на ужаса, какъвто е стремежът на автора, е, разбира се, мрачен, превзет от ченгета, бивши мутри, наркомани, налудна нимфетка, ветерани от Афганистан и един впиянчен писател. Всичко това напук на твърдението, че българската драматургия е извън настоящето, иска да изглежда актуално, в него обаче липсва едно от най-важните качества на кримката – достоверността.

Кой би повярвал на криминален сюжет, ако убийствата са очаквани и се случват бутафорно на метър от теб. За финал се оказва, че серийният убиец Принца е загубил нероденото си дете. От детството му изплува горчиво съжаление - никога не е станал цар. Тенев е заложил алиби, че всичко това може да е сънят на загубилия ума си Принц, защото на сцената, както и в текста, един по един излизат като призраци осемте трупа и дружно пеят естрада, която много иска да бъде хит. Въпреки това остава реалността на жанра - кървава криминална драма, но без желания ефект за напрегнатост и интрига.
Всички изброени по-горе текстове вероятно никога няма да бъдат поставени от други режисьори, няма да имат и допълнителен живот. Те са създадени да бъдат изконсумирани сега и може би това е най-яркият им белег, който ги приближава към настоящето. Те са три опита в българската съвременна драматургия, които искат чрез упойка, ужас или споделяне да приближат българския зрител до себе си. А българският зрител все още е търпелив.