ПОЛЕТИ И ПАДЕНИЯ С "ИКАР" 2015

"Сватбата на дребния буржоа" от Б. Брехт, реж. Петринел Гочев,
номинации за режисура и майсторско техническо осъществяване
(Театър "София")

Няма напрежение около тазгодишните номинации за "Икар". Даже отсъствието на какъвто и да било дебат около тях е показателно - театралните награди у нас вече интересуват предимно театралите. Все по-капсулиран и извън реалността е българският театър. Липсата на фаворити и поне едно театрално събитие, което да предизвика обществен резонанс извън театралните коридори, са само резултат от дългогодишната изолация на българския театър и изпадането му извън времето. Всъщност жертва на тази политика е именно публиката, която има все по-малко достъп до чужд театрален опит. И какво излиза! Българският театър се съпоставя с българския театър – една обречена ситуация, която, ако беше в пиеса, бихме я определила като водеща до психично отклонение.
Но ние тук за българските театрални награди "Икар" си говорим, организирани от Съюза на артистите, които традиционно на 27-и март, международния ден на театъра, награждават отличилите се с постижения театрални продукти. За да добием представа кой как избира, трябва да се отбележи, че четиричленна комисия селектира номинациите и различна от тях комисия, която до последно се пази в тайна, гласува наградите. Защо се пазят в тайна имената на втората комисия, ще попитате. За да нямало натиск върху техния избор. Но предвид слабия интерес и липсата на какъвто и да било спор около номинациите този акт изглежда напълно безсмислен.

"Каквато ти ме искаш" от Л. Пирандело, реж. Теди Москов (НТ),
фотограф - Атанас Кънчев

Тазгодишните номинации, както отбелязахме, са плод на преценката на четиричленна комисия (проф. Ромео Попилиев и Деница Езекиева – театроведи, Йосиф Сърчаджиев – актьор, Петя Стойкова – сценограф). За целите на номинациите те са изгледали 100 спектакъла, поставени през изминалата календарна година, в която има средно 270 нови заглавия. В тази нелека задача те са отличили около 30 заглавия, които по думите на комисията са на едно добро средно ниво. Завидна честност! Но най-впечатляващо е старанието, с което не са пропуснали нито един държавен и общински софийски театър. Така появата и на минимално напрежение е елиминирано с един замах. Но "икарите" имат и тежката задача да погледнат и извънстоличния театър. За да има макар и малка справедливост, всички извънстолични номинации са натикани в категории "дебют" и "куклен театър" (която си има отделна комисия), които по правило не са в епицентъра на съревнованието. Защо е така? Защото извънстоличният театър все повече е притиснат от философията на пазарния принцип, който разпищолено бълва халтура. Ще попитате какво е халтура. Най-краткият отговор е – нещо, което с малко вложени пари иска да носи бърза печалба. Няма други амбиции, нито постижения.


"Влиянието на гама лъчите върху лунните невени" от Пол Зиндел

Желанието на комисията тази година да избегне комерса е съсредоточило номинациите в предимно камерни спектакли, някои от тях наричащи себе си алтернативни, предназначени за малобройна публика, често обречени на краткотраен живот. Друг съществен факт е, че в българския театър и според номинациите отсъства цяло едно поколение, онова преди прехода. Най-видимо е в най-важната и конкурентна категория - за режисура. За най-добра режисура са отличени спектаклите на Теди Москов ("Каквато ти ме искаш" от Пирандело, Народен театър), който започна своя път преди прехода, но славата му дойде след това; Петринел Гочев – ("Сватбата на дребния буржоа" от Б. Брехт, Театър "София"), от средното поколение, изцяло продукт на "новото време", който след дълго прекъсване отново се върна на голямата театрална сцена, и Марий Росен ("Влиянието на гама лъчите върху лунните невени" от Пол Зиндел) – режисьор от по-младото поколение, който има траен интерес към алтернативния и извънинституционален театър. Да избираме фаворит между тях е донякъде безсмислено, защото са достатъчно различни и необходими за разнообразието в българския театър. Но в ръцете на комисията за награди е решението кой тип театър притежава най-високи постижения – познатият театър на Теди Москов, силно ангажираният и енергиен театър на Петринел Гочев или алтернативният театър на Марий Росен, борещ се за всеки театрален сантиметър съществуване.

Александра Василева и Велислав Павлов в "Свобода в Бремен. Госпожа
Геше Готфрид", фитограф - Иван Дончев

Подобна е ситуацията и в категорията за водеща женска роля, в която са номинирани Александра Василева за ролята си в "Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид" от Фасбиндер, Народен театър, с режисьор Григор Антонов. За нея актрисата вече бе наградена с АСКЕЕР 2014; Ана Вълчанова за ролята на Майка Беатрис в алтернативия спектакъл на Марий Росен "Влиянието на гама лъчите..."; Светлана Янчева за ролята на Жана в едноименния спектакъл, режисиран от Явор Гърдев в Народния театър. От една страна, тази категория я обитават три големи актриси, всяка с различна сценична биография и присъствие, заслужаващи внимание. Но за съжаление пиесата на Ярослава Пулинович "Жана" си остава в полето на комерса, в което е попаднала една от най-мощните ни актриси Светлана Янчева.
Друга категория, в която присъстват три достатъчно интересни театрални опита, е за майсторско техническо осъществяване. В нея откриваме стремеж на комисията да се опита да извади под прожектора три достойни, но достатъчно различни сами по себе си продукта. "Але хоп" - вербатим спектакъл на Неда Соколовска и театър Vox Populi – гравитиращ около документалния театър, със социален елемент; "Страх" – куклен спектакъл за възрастни на режисьора Веселка Кунчева, която остана без конкуренция в този жанр с тандема й със сценографката Мариета Голомехова (номинирана и за този спектакъл, и за другия им съвместен проект "Момо" в Младежки театър "Н. Бинев"); и не на последно място, "Сватбата на дребния буржоа" на Петринел Гочев в Театър "София", който заслужава искрени адмирации за сценичната среда.

Михаил Милчев в "Мадам Мишима"

С известна преднамереност в старанието да отличат от всички поколения е и категорията за водеща мъжка роля, където са номинирани актьори като Марин Янев за "Вятърът в тополите" (Младежки театър "Н. Бинев"); младият Явор Борисов за ролята му на Филоктет в едноименния спектакъл на Весела Василева (Театър "Сфумато"); Михаил Милчев за ролята му в моноспектакъла "Мадам Мишима" от Елена Алексиева, режисьор - Калин Ангелов (Театър "София" ) – едно филигранно и чувствено постижение на актьора.

Всички по-горе изброени категории са най-любопитните от гледна точка на това комисията по награждаването какъв тип театър ще избере – на миналото, настоящето или бъдещето. В останалите категории много повече прозират желанията за поощрения, като например при "дебют", където за първи път са номинирани цели пет постижения, въпреки че трябва да се признае, че е приятен фактът, че отбелязват и различен дебют от този на актьор или режисьор. Номинирани са дебютните сценографии на Виктория Филипова ("Лазарица", режисьор Крум Филипов, Родопски театър); Даниела Николчова за "Албена" от Йордан Йовков (реж. Василена Попилиева, Габровски драматичен театър) и за "Всичко наопаки или наопаки всичко, Наопаки всичко или всичко наопаки" по Жан-Батист Молиер (реж. Пламен Марков, Драматичен театър "Стоян Бъчваров" – Варна).

"Страх" от Веселка Кунчева

Може би тук е мястото да обърнем внимание на един парадокс през годините, съществуващ при "Икар"– номинирането и награждаването на един артист за постиженията му в няколко проекта през годината. Парадокс, който поражда множество въпроси. Защото, както знаем, всеки държавен театър за всяка награда от този национален форум получава финансово поощрение от 4000 лв. от Министерството на културата - как биха си ги разделили... Съществуват въпроси и от естетически порядък – това награди за цялостното творчество на артиста през годината ли са или за конкретни постижения. В този парадокс влиза номинацията за музика на Христо Намлиев в цели три спектакъла, различни в естетическите си търсения, като "Антигона" (реж. Иван Добчев, Театър "София"), и "Момо" и "Страх" на режисьорката Веселка Кунчева – всички те продукти на различни театри. Или пък номинациите за сценографията на Мариета Голомехова, отново за "Момо" и "Страх", или за дебюта на Даниела Николчева в два спектакъла едновременно. В никакъв случай това не компрометира качествата на артистите, но поставя под въпрос състоятелността на номинациите. Само за миг си представете, че при оскарите номинират един актьор за три филма...

"Йерма", реж. Диана Добрева

В останалите номинации, с известни амплитуди между почудата и радостта, няма големи изненади, като прави впечатление, че водещо е желанието всеки софийски театър да бъде част от театралния празник чрез поне една номинация. Но няма как да не обърнем внимание, че тези номинации са белязани от липси – съзнателни или не. Отсъстват постиженията на режисьора Диана Добрева и нейната "Йерма" ("Театър на Българската армия"), в която визионерският и емоционален театър намират най-силна реализация. Отсъства и спектакълът "Кривите огледала" от Дейвид Линдзи-Ъбър на режисьора Ивайло Христов (Младежки театър), най-вече заради актрисата Станка Калчева в него. Липсват и едни от основните играчи като Маргарита Младенова, особено заради смелостта й да постави такава театрална инсталация като "Самолетът закъснява" (Театър "Сфумато") – най-честно коментиращият настоящето спектакъл и затова по-трудно възприеман. Липсва режисьорът Иван Добчев, отбелязан в категориите дебют и поддържаща женска роля в неговата "Антигона". Липсва и Мариус Куркински и завръщането му в жанра на моноспектакъла със "Сънят на смешния човек" (по Достоевски). Но трябва да отбележим, че като цяло липсват и част от големите фигури изобщо в театъра като Възкресия Вихърова, Лилия Абаджиева, Явор Гърдев, който не успя с опита си с "Жана". Изчезна и по-старото поколение, част от което ни напусна, а другите не успяха да се адаптират към новото време. Маргинализирането на провинцията лиши също така театъра ни от изненадата на "съмишленици".

Всичко това се вижда от тазгодишните номинации, в които отсъстват ярки събития, дебати, открояващи се фигури. И колкото да им се е искало на номиниращите да се противопоставят на комерсиалния театър, то те го правят чрез избора на спектакли, които предизвикват слаб интерес както в публиката, така и в театралите.
За да се върне вниманието към наградите "Икар", които все повече се превръщат във вътрешнозаводско мероприятие, е необходимо да се отворят хоризонтите. Веднъж като се създадат нови категории, които да отговарят на новите театрални форми. Но най-вече като се превъзмогне вътрешното високомерие, което все повече капсулира наградите и ги лишава от възможни дебати и критика. Така театралните награди ще придобият и своя истински смисъл – да са онова празнично събитие, чрез което публика, артисти и театрали от всички гилдии да могат да споделят или противопоставят гледни точки. Стига, разбира се, това да е целта на организаторите. И за да не изпадаме в излишен алтруизъм, практическа функция на "Икар" може да бъде и удължаването на живота на наградените продукти, като ги разпространяват извън столицата. Така изтиканият встрани провинциален театър ще може да е част от този празник.