Д-р Н. Михайлов: "Ние сме пасивни реципиенти на отпадъците на европейската култура"

 Д-р Н. МИХАЙЛОВ: НИЕ СМЕ ПАСИВНИ РЕЦИПИЕНТИ НА ОТПАДЪЦИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТРА

д-р Н. Михайлов, 05.01. 2024 г. "Панорама"

    „Ние сме пасивни реципиенти на отпадъците на европейската култура. Ние сме ехо-феномен на текущата и то печална картина на една цивилизация, която забравя себе си и крачка по крачка се отрича от собственото си наследство. 

Ние сме в състояние на едно напредващо варварство, защото варваринът е човек без наследство… Ние имаме богато наследство, благодарение на което съществуваме в този свят. А сме обявили война на това наследство, защото го преживяваме, или поне авангардната част от либералната фаланга, преживява това наследство като репресивно и стъпка по стъпка обявява война и отмяна на това наследство, до колкото отнема свободата на избора.“ – д-р Н. Михайлов в предаването "Панорама", 05. 01. 2024 г.

Представяме ви интервюто на д-р Н. Михайлов в обзорното зи изминалата 2023 г. предаване „Панорама“ от 05. 01. 2024 г., с водещ Бойко Василев, в което участието на д-р Н. Михайлов се предхожда от репортаж за Изкуствения интелект в сферата на изкуствата.*

*Репортаж на Стеа-Мария Митева в рамките на предаването „Панорама“ - „Един от въпросите на годината ще бъде за Изкуствения интелект. Представя се едновременно романа на писателя Петър Кънчев – роман за кукера Боян във фантастичния град Багрен, и друг проект - анимация за пингвинче и дракон, които спасяват света от екологична катастрофа – новото е, че е напълно създаден от Изкуствения интелект. С едно натискане на бутон ИИ предлага множество сюжети, казват програмистите на новия продукт. Създаден е продукт, в който, ползвайки ИИ, всеки може да въведе идеите си, а ИИ да ги развие в цялостен сюжет. „Ще измести ли ИИ автора?“ За писателя Петър Кънчев авторството е сетивност и не може да бъде сътворено от ИИ така както човешкия мозък го прави. За създателите на този проект на ИИ като автор, е, че човекът е лишен от удоволствието да участва в целия процес по създаването. Смятат, че с този проект демократизират създаването и публикуването на книги. „ИИ може да не може в момента да изпитва чувства, но вярваме, че ще се научи да имитира чувства и читателят (човека) да не може да различи, че това не са истински чувства.“, споделят програмистите. „Понякога това ме натъжава, защото не знам с какво хората биха се занимавали, ако ИИ вземе цялата работа на хората, но може би всички ще станем фермери и ще си гледаме доматите.“, казва Петър Кънчев. Днес човекът и машината са приятели, казва репортерката Стеа-Мария Митева, дали ще застанат заедно, или един срещу друг, времето ще покаже. Но дори ИИ да се доближи до естествения интелект, писателят едва ли ще изгуби мисията си и удоволствието от сътворяването.“

Бойко Василев: Д-р Михайлов – богослов, психиатър и анализатор. Трябва ли да се уплашим от изкуствения интелект?

Д-р Н. Михайлов: Ако имаме уважение, ще можем и да се уплашим, защото това не е игра, включително и творческа. Между другото аз се съмнявам че един сериозно вглъбен в творчеството човек ще се пита така трескаво за услугите на ИИ, както по-игровито настроените хора от по-младите поколения. Толстой и ИИ, например? Темата звучи нелепо! Има друго нещо. НИИ е свързан с рискове, много големи за човечеството изобщо, защото е интегриран с власт. Първо става много дълбока фундаментална опасност и възниква сериозен въпрос дали политика би могла да контролира този всъщност само технологичен процес, който по предположение може да има своя вътрешноприсъствена логика, както намекна един от вашите герои от този „филм“, да прояви творчество. На самият този ИИ да му хрумне нещо в порядъка на неговата автономна творческа воля. А какво би могло да бъде, то е въпрос на кошмарна, макабрена фантазия. Може да се допусне дори той (ИИ – б.р.) в един момент да оживее. Разбира се, това не е възможно – нещо сътворено от човека да получи дар от Бога, сякаш човекът е Бог, да твори. Не би могъл да твори и не би могло това да бъде наречено творчество. Но има един друг аспект – той е, че тази фундаментална опасност, надвиснала над човека, има отношение към нашия новоевропейски културен и духовен маршрут. Ние съществуваме буквално по дар и по благодат, по обещание и по нещо, което бихме нарекли щастие, в условията на един либерален режим, който малко или повече изтлява, той е в историческия си заник, защото обяви война на собствената си долиберална матрица, на културните основания на собственото си съществуване. Либерализмът не е въпрос на формално либерален договор, на нещо което по конвенция се решава. То е наследство на богата традиция. Някои казват лаконично – „на Атина, Рим и Йерусалим“ – с други думи на пълнотата на това, което се нарича Европа, буквално – чудо. То е, разбира се, традицията на християнството, на либералния хуманизъм, на модерността, на юридическата традиция, на обичаите и националните индентитети не на последно място. А национализма, разбран като фанатизъм и профашистко напрежение на колективната воля, е съвсем поруган и изхвърлен. Не става дума за това, за деградацията на тази национална идентичност или идентичности. Става дума тъкмо за либералните матрица, за това от което собствената ни европейска свобода е породена. Ние имаме или до скоро имахме - защото аз се опасявам да кажа, че още имаме това - на разположение да живеем в този свят. Ние имаме богато наследство, благодарение на което ние съществуваме в този свят. Да довърша само, прощавайте, а сме обявили война на това наследство, защото го преживяваме или поне авангардната част, (за което споменава г-н Шкварек в предаването – б.р.), на тази либерална фаланга, преживява това наследство като репресивно и стъпка по стъпка обявява война и отмяна на това наследство до колкото отнема свободата на избора.

Бойко Василев: Искате да кажете, че живеем в къща без основи, или градим къща без основи?

Д-р Н. Михайлов: Напълно съм съгласен с това, което казвате! Една зле изтълкувана свобода воюва със собственото си наследство на либералната свобода във вътрешно противоречие, което не може да трае дълго.

Бойко Василев: И докъде води това?

Д-р Н. Михайлов: Това води до парадокса на една свобода, която поражда несвобода. Защото късният либерализъм или това, което някои наричат хиперлиберализъм, отменя разбира се трансцедентните, най-дълбоки духовни основания на либералната култура, на културата на свободата, основана върху достойнството на човека като същество сътворено по Божии образ и подобие – това е нашата Библейска памет, християнското откровение. Сега ние отменяме тази трансцедентна истина по откровение, но тя обосновава авторитета, без който не съществува истинска политическа общност. А без истинска политическа общност законът няма сила. Следователно единствената възможност за обществен ред е това което един от основните философи на либерализма Томас Хобс нарича по проект и по собствена мечта – Изкуствен Бог - с други думи технологическата перспектива на една власт, интегрирана с техническите възможности и възможности на технологичния разум – това вече е кошмарът на едно тоталитарно бъдеще, което е при входа.

Бойко Василев: Обаче рецептата за лечение на това каква е? Защото ако кажем да се върнем назад, не звучи много вдъхновяващо?

Д-р Н. Михайлов: Не, това не би било възможно, г-н Василев! Не е възможно един такъв особен рецидивизъм. Това е антиквариат някакъв, антикварно въображение – да бленуваш минало, което няма да се върне. Проблемът не е в миналото, а във вечното и неизменното, в ценностите, без които човекът не е жив. Ценностите, чрез които човек е жив, са ценностите на миналото, на настоящето и бъдещето. Ако не се възстанови трансцедентния хоризонт на вечните ценности, без които няма авторитет, а има власт, ако не се възстанови етиката, основана върху вечната ценност на Бога по откровение, ние имаме само на разположение политика, която решава за добро и зло. Тя възлага върху себе си една непривична роля, за да дефинира и декретира доброто и злото.

Бойко Василев: Как изглежда това което казвате в огледалото на българската политика или обществен живот?

Д-р Н. Михайлов: Аз мисля, че ние сме слаби, защото сме пасивни реципиенти на отпадъците на европейската култура. Ние не сме европейци. Ние сме ехо-феномен на текущата и то печална картина на една цивилизация, която забравя себе си и крачка по крачка се отрича от собственото си наследство. Ние, ще повторя пак, сме в състояние на едно напредващо варварство, защото варваринът е човек без наследство. Той не го уважава, не го почита в малкия обем на националната общност.

Бойко Василев: Всяко наследство ли заслужава почит?

Д-р Н. Михайлов: Разбира се, че не. Но не всяко наследство е такова, че да не заслужава почит само защото принадлежи на миналото или е обявено за минало, което няма меродавност в настоящето и бъдещето. Това е категориална грешка да се мисли, че миналото е минало, настоящето е настояще, а бъдещето бъдеще. Ценността на трите части на времето принадлежат на вечността, на това което стои неизменно. А човекът има стойност и не представлява нещо временно, нещо което е конюнктурно обусловено, нещо което принадлежи на конвенцията на едно време – а е такова мистериално същество, специална субектност, която, както казва християнското учение – принадлежи на Бога, защото е създадено от него по негов образ и подобие като свободно и разумно същество. Ако този тип метафизическо размишление не успее да възстанови разума, за да може да преживее истината като съзерцаема, а не само като феномен на практическата полза, като функция на прагматическото действие, защото технологическата истина е това и нищо друго - днес се мисли само в терминологията на ползата когато се размишлява върху истината - това е страшна беля. Миналите поколения, които имат достижения на духа, съвършено недостъпни на днешния човек, са мислили другояче, защото са имали мисловен капацитет да съзерцават истина, да интуират същности и да имат метафизическо въображение. Ние днес сме лишени от това! Вместо това сме,  дали да не кажа - в ужаса на един био-технологически бяс, който посяга и върху природата на човека, за да я реформира, за да я трансформира и да заличава следите на човешкото в перспектива.

Бойко Василев: Можете ли тогава да кажете с една дума, кое може да успокои или дори да въодушеви българската душа?

Д-р Н. Михайлов: Аз мисля, че ние ще намерим, ако потърсим, образци в собственото ни духовно и културно наследство. Ние имаме исихаска култура. Ние имаме следователно култура на много висок образец на духовно съзерцание. Ние имаме исторически прецеденти на духовно труженичество. Имаме какво да намерим в собствената си история. Имаме възможност да се учим от европейското културно наследство. Това бихме могли да правим. Но въпросът е в това, че ние трябва като членове на Европейския съюз да престанем да бъркаме, буквално по патологичен начин, текущата европейска администрация със същността на великата европейска традиция.

Бойко Василев (на финала на предаването режисьорът Виктор Божинов представя втори сезон на тв сериала „Вина“, и на въпроса - как с една дума да предложи оптимистична теория за България през следващата година, Божинов предлага думата „надежда“ – б.р.): Д-р Михайлов, какво Ви носи оптимизъм на Вас в началото на годината?

Д-р Н. Михайлов: Вижте, нека бъда откровен, аз не страдам от излишък на оптимизъм въобще. Мисля, че съм казвал във Вашето студио и преди - няма нищо по-безкрупулно от оптимизма – това казва немският философ Шопенхауер. Защо е безкрупулно да бъдеш оптимист? Защото е лекомислено и безотговорно. Ако бъдеш дълбок искрен песимист, който търси избавление, не търси удоволствие, а търси спасение, той ще постигне светлина. И ще задава този въпрос по друг начин, е ще го преживява по друг начин и накрая, може би без отговор, без артикулация, ще може да преживее това велико избавление и това велико осъществяване да бъдеш човек. Надеждата следователно е свързана с друг вид проглеждане. Не с политически постулираната цел на стандарта, което направо порази въображението на българина, защото се струпа върху бедната му глава след 45 години комунизъм, като едно обещание на Рая. И той пое тази мечта, заживя с нея и се научи да бъде едно претенциозно същество, което не може да миряса да критикува собствената си власт, която по нищо не се различава от нея. И на края се получи едно вечно мърморене, в състояние на полумизерия, или полублагоденствие – както изберете. Това е комично, а ако е комично, то е и вариант на някаква поносимост – това искам да кажа.

КРАЙ

  

ЗАПОЧНАХА РЕПЕТИЦИИТЕ НА КАЛИГУЛА НА ДИАНА ДОБРЕВА НА СЦЕНАТА НА НАРОДЕН ТЕАТЪР

                

                            "Днес текстът на Камю е предсказание за идващия фашизъм"

КАЛИГУЛА от Алебр Камю

Премиера – октомври 2017, Народен театър, голяма сцена.

Режисьор – Диана Добрева, сценична адаптация – Александър Секулов, сценограф – Нина Пашова, музика – Петя Диманова, драматург – Мирела Иванова, превод – Наташа Колевска, Красимир Кавалджиев

Участват: Деян Донков (Калигула), Валентин Ганев, Йосиф Шамли, Жорета Николова, Александра Василева, Биляна Петринска, Албена Ставрева, Вяра Табакова, Зафир Раджаб, Деян Ангелов

Днес започнаха репетициите на "Калигула" от Албер Камю, един проект на режисьорката Диана Добрева на сцената на Народен театър. На нарочна пресконференцията режисьорката сподели:

 „Мисля, че точно във времето, в което живеем, особено последните събития, в чисто политически план, темата за диктатурата е нещо, което мен много силно ме вълнува.  И по-скоро необходимостта на народите да живеят в състояние на диктатура. Откъде произлиза това? Каква е самата природа на диктатора? Как се ражда един диктатор и какви са основанията му да стане такъв? Мисля, че текста на Камю е изключително актуален, независимо, че навремето той е бил отправен и насочен към фашизма по някакъв начин. Сега още повече, и е абсолютно необяснимо как отново и отново, и отново независимо от всички цивилизационни процеси се връща това, има необходимост да се живее в диктатура. Това е! И, разбира се, в случая с Калигула за нас е много интересна каква всъщност е самата природа на диктатора, как той става такъв и как умира.“

Александър Секулов, който е автор на драматизацията на „Вълци“ по „Трънски разкази“ на Петър Делчев, спектакъл от този сезон на режисьорката Диана Добрева на сцената на Пловдивския Драматичен театър, допълва:

„Има нещо, което Хегел нарича „дух на времето“ и в този смисъл историческото време, в което живеем и духа на драматургичния текст удивително съвпадат. И ако премиерата на този текст е била 45-та година и е била рефлекс към вече миналия фашизъм, то сега е предсказание за идващия такъв. А това, което на мен лично ми е интересно в този текст и ще се радвам да бъде интересно и на зрителите е изследването на поетичната, артистичната страна на диктаторите. Как поетите стават съвършени диктатори.“

ЦЯЛАТА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ПО-ДОЛУ:

 2 май 2017 г. Народен театър

Диана Добрева - Здравейте на всички. Първо да кажа причината, поради която се налага тази пресконференция. Както знаете от публикации в медиите, трябваше да се стартира с друг проект „Майстора и Маргарита“ (М. Булгаков). Сметнах за необходимо да направим тази пресконференция, за да обясним причините, поради които се наложи това заглавие и този проект да бъдат отменени. „Майстора и Маргарита“ се отлага може би за края на другия сезон. Това ще уточним с директора на Народен театър г-н Донкин - кога точно ще се случи. Тази промяна наложих аз поради причината, че проектът „Майстора и Маргарита“ трябваше да се случи с доста нови технологии, които трябваше да бъдат вкарани в спектакъла. Поради трудността на изработката на новите технологии, се оказа, че те изискват повече време. Оставяме си почти една година, за да може технически да е изрядно подготвено. Ще се работи с 3D mapping и други нови технологии и се оказа, че нямаме възможността в момента да започнем. Така че този проект не се отменя, а само малко се отлага във времето. Това наложи да бъде сменено заглавието на проекта, като в никакъв случай, разбира се, промяната на заглавието не е някакъв компромис. Към пиесата на Камю „Калигула“ съм имала от много години дълбок интерес и това заглавие може би щеше да се случи след „Майстора и Маргарита“.  В ролята на Калигула е Деян Донков, с когото отдавна искам да работя, както и с всеки от актьорите, с които също отдавна съм искала да работя и Слава Богу вече ще мога да направя. Това са изключителния Валентин Ганев, за който бях предвидила много сериозна роля в „Майстора и Маргарита“, но сега това ще е една предпоготовка и запознанство за следващия проект, Йосиф Шамли, Жорета Николова, Александра Василева, Биляна Петринска, Албена Ставрева, Вяра Табакова, Зафир Раджаб, Деян Ангелов. Това са актьори, към които отдавна имам интерес. Освен пресконференцията днес е и нашата първа репетиция. В 12:00 часа очакваме доц. д-р Николай Гочев, който ще бъде наш консултант за Калигула. Познавач на епохата и на самата историческа фигура на Калигула.  Ако имате някакви въпроси. Александър Секулов - сценична версия и адаптация на пиесата, Нина Пашова - сценография, Петя Диманова ще бъде композитор на представлението.

Стефан Джамбазов - Защо Калигула и какво ще кажеш на първата репетиция?

Диана Добрева - На първата репетиция ще оставим доц. Гочев да говори дълго. Радостно е, че можем да работим с такива хора с такива познания. Защо Калигула? Защото първо аз, както знаете, съм завършила френска филология и от много години имам към Албер Камю особено отношение. Самата аз съм го превеждала в университета. Като писател, драматург и философ имам силен интерес към него. Защо Калигула? Защото мисля, че точно във времето, в което живеем, особено последните събития, така чисто в политически план, темата за диктатурата е нещо, което мен много силно ме вълнува.  И по-скоро необходимостта на народите да живеят в състояние на диктатура. Откъде произлиза това? Каква е самата природа на диктатора. Как се ражда един диктатор и какви са основанията му да стане такъв. Мисля, че текста на Камю е изключително актуален, независимо, че навремето той е бил отправен и насочен към фашизма по някакъв начин. Сега още повече, и е абсолютно необяснимо как отново и отново, и отново независимо от всички цивилизационни процеси се връща това, има необходимост да се живее в диктатура. Това е! И, разбира се, в случая с Калигула за нас е много интересна каква всъщност е самата природа на диктатора, как той става такъв и как умира.

Румен Спасов - Споменахте и за Камю – писател, драматург и философ. Обикновено говорим за него първо като философ. Въпросът ми е към Александър Секулов. Какви радикални конфликти ще се появят на сцената. Как този умозрителен текст заживява? Дали с ирония, както е при Дюренмат или

Александър Секулов – Има нещо, което Хегел нарича „дух на времето“ и в този смисъл историческото време, в което живеем и духа на драматургичния текст удивително съвпадат. И ако премиерата на този текст е била 45-та година и е била рефлекс към вече миналия фашизъм, то сега е предсказания за идващия такъв. А това, което на мен лично ми е интересно в този текст и ще се радвам да бъде интересно и на зрителите е изследването на поетичната, артистичната страна на диктаторите. Как поетите стават съвършени диктатори.

Диана Добрева – Все пак ние сега няма как да кажем какво ще стане, какво ще бъде, защото сега и оттук нататък това ще бъде един процес на изследване, което е и най-хубавото поне в моята работа, защото гледам никога да не тръгвам с готови формули. Някои от актьорите тук вече са работили с мен. Жорета и Александра знаят, че много от нещата се случват в самия процес. Така че се надявам всички конфликти, за които питате, да се изяснят в процеса на работа.

Ирина Гигова - Спектакълът на Явор Гърдев „Калигула“ още се помни и периодично се появяват слухове, че ще възстановява на различни сцени. До колко той ще е една отправна точка, от която да се отдалечите?

Диана Добрева – За мое много голямо съжаление аз не съм гледала този спектакъл, защото той е бил поставен във Варненския театър и съм се разминала с това да го гледам. Там Калигула се е играл от Димо Алексиев – един прекрасен актьор, когото аз много обичам и който игра в моето представление „Казанова“. А заедно с Димо направихме 30 представления в Париж. Предполагам, че Димо е бил един прекрасен Калигула.

Гергана Пирозова – Казвате, че темата е необходимостта на човека да живее под диктат. Но ми се иска да разбера, говорейки обобщено за човека, дали този спектакъл ще се взре и в българския контекст?

Диана Добрева – Аз се надявам да е така, защото този спектакъл ще се играе в България и трябва да се гледа от хората, които живеят в тази страна. Няма как това да се подмине, според мен. Надявам се да е така. Разбира се ние скоро със Секулов си говорихме за това, колко е необходимо в днешно време през български съвременни текстове да се търсят кодовете на съответния народ и съответната националност. И, разбира се, е по-лесно, а може би и по-трудно. Но така или иначе пристъпвайки към този текст това ще се случи, според мен, защото в крайна сметка Камю не се занимава толкова с историята на римския император, колкото има една много по-човешка страна. Камю изключително много се занимава с един образован човек, човек поет, който заради своя идея решава да преобърне цялото мироздание, да промени света, да направи света..., да го сътвори извън всякакви закони наложени в този момент. Така че в същината си това е един човешки проблем, не е проблем на някаква националност. Но ще видим в процеса.

Александър Секулов – Може би е редно да споменем, че ще работим по превода на Наташа Колевска и Красимир Кавалджиев, това са наши колеги. Които безкрайно уважавам.

Диана Добрева – Драматург на представлението е Мирела Иванова. По принцип е необичайно за актьорите, че на първа репетиция имат пресконференция. Виждам ги, че са малко неоклюш. Според мен не е лошо един проект да започне с една пресконференция и после даже да се проследява пътя на едно представление. Ако искате тях да ги попитате нещо.

Въпрос към Деян Донков - Защо е приел проекта, гледал ли е предишната версия?

Деян Донков – Аз съм гледал филма, предишната версия и следващата версия (смях). Този текст на Камю ме възбужда заради това, че тази категория, когато се казва, че това е зло, това е лошо, а при Калигула видях, че това не е така. Това зло не го приема за зло и обръща наистина с хастара наопаки категории като „добро“ и „зло“ и къде се корени това нещо, още от детството ли е имал среща със злото. И наистина днес в световен план няколко тикви управляват. За България, например, аз отдавна си мисля, че сме по-космополитни и това трябва да е едно конвертируемо представление и да не е насочено към нашия български контекст, а въобще световен. Все пак това е по-интересно. Другото което е, че всеки един диктатор винаги се е самообожествявал – знаете румънския диктатор Чаушеску. Самите диктатори до последния момент не вярват, че това ще им се случи, те са спрели да се чувстват като хора. Те казват: „Аз съм Бог.“ Ето това е много интересно – как решаваш, че си Бог.

Диана Добрева – В същината си голяма част от диктаторите са много големи романтици. Така че и това е много интересно да се проследи.

Деян Донков – Занимават ме най-сериозните човешки въпроси в Калигула. Къде се корени злото?

Диана Добрева – Къде се корени и как се трансформира.

Деян Донков – Той самият казва: „Аз се възхищавам от собственото си безразличие.“, защото дори и пред него да екзекутират хора той казва: „Възхищавам се, че нищо не ми трепва.“ Ето това е много интересно.

Въпрос към Деян Донков – А какво Ви беше впечатлението когато за първи път се сблъскахте с този образ? Представихте ли си го по някакъв начин?

Деян Донков – Този образ го гледах в шести клас с Малкълм Макдауъл и понеже бях в шести клас бях с едната ръка в гащите (смях). Е какво да правим сега, то хормони... Всъщност ние бяхме облагодетелствани в северозападния край, защото имаше едни филмови маратони по сръбската телевизия, която ловяхме само там – шейсет часа само филми, без реклами като сега и тогава гледах класики, които не съм и подозирал, че са, защото бях между пети и седми клас. Последно Танго в Париж, например – на сръбски се казваше „ЕрОтичен филм“ (смях).

Въпрос към Деян Донков – Аз имах предвид при първия прочит на пиесата, но и този отговор е добре (смях).

Деян Донков – Вие ме питахте за образа, а аз този образ го видях тогава за първи път. А за пиесата ние го казахме преди това – за злото...

Диана Добрева – при актьорите е много интересно съвсем в началото влечението им към някакъв образ чисто интуитивно. И Слава Богу, че в природата на актьора понякога интуицията е по-силна.

Анелия Янева – Деян Донков премина и от отвъдната страна вече като режисьор, така че не знаем дали интуицията му все още е така недокосната или вече ще има участие и друга гледна точка.

Диана Добрева – не сме работили досега с него.

Деян Донков – Всъщност това се случва малко след Христа и за мен е много интересно това как той мрази Бог и мрази хората през Бог и Бог през хората и въобще цялото това нещо е много интересно, което може да се изследва в този текст.

(дълго мълчание!

Диана Добрева – разпределението на ролите ще се случи по време на репетициите.

Гергана Пирозова – Сигурно не е редно да се гадае, но се сещам, не знам откъде ми идва тази асоциация, за Фелини, който нощем до себе си имал едно тефтерче и рисувал картини от бъдещите си филми. Преди да стане режисьор той е бил карикатурист и всички идеи, които му идвали и през нощта като образи, в съня, вместо да ги записва с думи ги скицирал. Познаваме творчеството на Диана, което е много, как да кажа,  поне за мен, може и да не съм права, обвързано с такива образи, съноподобни. Дали имате такива образи вече? Предполагам е нахално, защото може да ги имате и да ги криете. Но все пак дали имате такъв образ, който се появява преди думите.

Диана Добрева – по принцип има, но малко ще го спестим сега, защото се оказа, че например в Саломе тръгнах с нещо конкретно като образ, но той изцяло се промени и се измести. Така че това което в момента стои като образ не е точно визуален, той е по-скоро на усещането, на сетивността. Ще се опитам чисто визуално да вляза в главата на Калигула. Това дали е възможно и как ще се случи, не мога да дам отговор. Но ще се опитам да вляза в главата на Калигула и всички функции на неговия страх или болест, на неговия луд или нормален мозък. Това все пак е някаква посока, но е само като сетивност, като усещане, а не е нещо конкретно и материално.

КРАЙ

 Начало на репетициите започнаха с лекция от доц. д-р Николай Гочев.

 

доц. д-р Н. Гочев, Александър Секулов, Жорета Николова

"МАЙСТОРИ" ПО ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ

"...как да повярваме, че този конфликт е между еднакво силните, когато режисьорът сплесква своите майстори до гротеска, в която вибрират единствено страсти, по-близки на индийски сериал, а не фундаментални представи за свят?"

„Майстори“ на Рачо Стоянов под режисурата на Петринел Гочев в Народния театър може да изкуши всеки пишещ да се увлече в преразказ и анализ на пиесата, забравяйки, че е присъствал на сценична реализация. Неизбежно е, защото „Майстори“ е първата българска пиеса, обявена като „добре направена“, направо майсторски написана, още при инсценирането й през 1927 г. - отново в Народния театър под режисурата на Масалитинов. „Майстори“ е пиеса, която с появата си на сцена се превръща в хит. Критиката е обладана от нея, зрителите – щастливи, даже възродени. А днес, след 90 години я изучаваме като христоматийна и затова всеки опит да се постави на сцена се разглежда ревниво под лупа. Така е за специалистите. Останалите възприемат срещата с Рачо Стоянов и „Майстори“  чрез единствения медиатор в случая – режисьора Петринел Гочев и неговия екип.

И все пак  какво е карало зрителя от 27-ма година да припознае като свой този сюжет от българското Възраждане, облечен в народни носии, обитаващ  малко българско село, в което майстори на дърворезбата залагат честта и любовта си в облог, при това ползвайки стилизирано-поетичен език? Историческият и културен контекст е важен – 20-те години на ХХ в. са обладани от чувството на разочарование, от ужаса на преживените национални катастрофи и войни, от узнаването, че цивилизацията е в упадък, а човекът с индивидуалните си амбиции е заплаха. Модернизиращата се България, познала в театъра  П. Ю. Тодоров, П. Яворов и даже авангарда на Гео Милев, вечно догонваща европейските открития, приемаща, че традициите на родното само затрудняват пътя към Европа, а националната идентичност единствено напомня за мрачното минало като патерица, се оказва неработеща. Необходима е промяна – унизен и разсипан, българинът се нуждае от национален положителен образ, но изкусно поднесен, който да върне загубеното достойнство, колективната памет, която да не разделя, а да обединява. Такава пиеса е „Майстори“ – извадила българина от Възраждането, в образец, в архетип на националното и родното, а драматичните му битки за идентичност, вплетени изкусно в любовната интрига, разтърсвали публиката до плач, тогава.

Какво ни разказва Петринел Гочев от сцената на Народния театър днес? Скулптор и живописец, освен режисьор, сам нарекъл себе си Майстор, припознал драмата на двамата резбари и тяхната привидна полюсност в своя, е започнал разказа чрез дълга експозиция, в която чираци, еснафи и майстори работливо жужат по сцената, докато публиката се нанася. Атмосфера на хармония, облечена в земни цветове, дърво и лен,  нарушавана от триони, чукове, и един обладан от вдъхновението майстор – Найден (Иван Юруков), подпомаган твърде работливо и любовно от своята Милкана (Гергана Змийчарова). Експозиция, проточила се във времето до там, че зрителят да се осъмни това ли е всичко. Но в тази извънредно дълга сцена, която идва да усмири гладният за динамичност зрител, режисьорът полага и най-добрата си идея в спектакъла, безжалостно разпиляна по пътя на разказа – за битката на Твореца във Възраждането, подобно на ренесансовия човек, който от занаятчия се издига в демиург, богоподобен творец на светове, човек на изкуството. И не случайно би ни се сторило, че в малките бели шапчици на персонажите ни се привиждат картините на Вермер, а в демонстративно насочваното огледало в лицето на Твореца/Найден – въпросите за изображението и авторството. Няма как живописецът Петринел Гочев да не знае за тях. Не е случаен даже втъканият образ на Мъдреца, който като в древногръцка трагедия, сляп и с тояжка, покрил лицето си с ленено расо, изрича част от „За буквите“ на Черноризец Храбър, малко след обладаните от съвършената хармония труженици, които ритмизирано подмятат помежду си и цялата глаголица. Нали, както казва Мъдрецът, азбуката е от Бога, а резбарят, майсторът пише на божествената азбука с длетото. Сакрално е, макар и до известна степен театрално недодялано. 

Само до мига, в който този съвършен свят не е нарушен от идването на другия – Живко (Зафир Раджаб), така както е и по сюжет – Майсторът, някога непризнат от еснафите на селото, седем години скитал се, получил пари и слава навън, припознат като чуждия, но и титанът, който ще се сблъска с другия майстор - Найден, с когото ще премерват вдъхновение, представите си за творчество, с когото ще делят  една любов и ще пожертват животите си. И точно тук спектакълът магически, като с пръчица, се разпада, защото Живко, учудващо за законите на драмата, е уродлив, дори понакуцващ като един Ричард III и точно като него подло възнамерява да отнеме кралската корона на твореца от селото, истинския – по Петринел Гочев. А иначе по Рачо Стоянов Живко е романтическият бунтар, защо ли? Край на интригата! В зрителя тутакси умира илюзията, че Милкана, красавицата на селото, някога е могла да се врече на този. А и защо на Найден ще му се иска да се съревновава с него – плазмодия, предварително посочения злодей? И като водопад от камъни целият спектакъл нервно до истерия припада в кахърната мелодрама, където темата за творчеството е сведена до бесовицата на двама ревнивци, обладани от дявола, вероятно. В помощ на тази истерика идва и Милкана, до неузнаваемост нервна, разположена единствено в тясната актьорска амплитуда – мило момиченце/ харпия, разтърсваща сцената с хоризонтални и вертикални влетявания, приклещила сюжета към себе си до там, че всяка друга поява на сцената да ни се стори кротка. 

Тази хиперактивна Милкана кулминира садомазохистичната си природа в една сцена - мъжът й Найден, освирепял от съмнения, я души с колан на тезгяха, заковава я с пирони, като един женски Иисус, докато лицето й се разкривява от истинска болка. А уж трябваше да е най-милата Милкана. Селото е взривено, публиката на метър от истерията също, защото е напусната от илюзията, че това е театър. И в развръзката, в самия трагичен финал, накъдето тегли драмата, за режисьора не стига смъртта на Милкана, прободена от Найден, като същ Отело, но убива и двамата майстори (не по Рачо Стоянов), които продължително и ненаситно се промушват, докато по сцената капе кръв, а Милкана се гъне в краката им. Удвоен ефект на реалността – хем е бутафорно, хем съвсем наистина се стискат до кръв на метър от зрителя.

Знаем, че изкуството е сублимация, самият режисьор казва в свое интервю, че тази пиеса е за него, той е и двамата майстори – доброто и лошото, адът и раят на вдъхновението, и тяхната смърт вероятно е пречистваща за него. Остава, обаче, отворен въпросът защо му е на майстора Петринел Гочев да отнеме достойнството на майсторите в пиесата, превръщайки ги в карикатури, движени от страсти. Нима е пропуснал, че тази класическа за българския театър пиеса е материализирала конфликтите в обществото, а именно сблъсъка на две базисни идеологеми, две представи за свят – на закрилника на традициите,  пазителят на нормите и ценностите на общността, зад които може да укрива и собствения си страх и на другия, бунтаря, дошъл отвън, авантюриста, разрушител на общността, но и носител на индивидуалното и новото. Нима днес тази 90 годишна пиеса не звучи познато, когато конфликтът между тези идеологеми хипертрофира в разрушителна агресия. И как да повярваме, че този конфликт е между еднакво силните, когато режисьорът сплесква своите майстори до гротеска, в която вибрират единствено страсти, по-близки на индийски сериал, а не фундаментални представи за свят. И ако Петринел Гочев, както твърди, ни представя собствения си вътрешен конфликт на майстор (изненадващо решение да изобразиш всичко това като лична драма), то аз мога да го уверя, че той такава няма – още в 20 минута, с появата на Живко, в ролята на злодей, тази негова вътрешна битка е решена. Конфликтът вече е невъзможен, защото антагонистите се видимо неравностойни. Зрителят е оставен единствено за свидетел на  саморазправа, в която преобладават ниски страсти,  истерия, кръв и сълзи, много сълзи и естествени течности, за да е като в живота. Къде изчезва титаничната война, която се съдържа в тази драма и която осмисля конфликта?

И да, днес всякак може – достатъчно е да наситите сцената с чувства, непременно ги хореографирайте, най-вече символически изпълвайте движенията – например:  любовта танцува като птица, ревността е танеца на дявола и прочие, не пропускайте сцените с насилие, при това натуралистично ги уголемете, за да е истинско, защото зрителят трябва непременно да повярва, че това е живият живот, макар да сме свидетели на изкуство, нали и е хубаво това да не се забравя - пренебрегвайте словото, то е атрибут на размишлението, неглижирайте автора, той така или иначе е мъртъв и няма как да се разсърди,че поетично-стилизираната му реч е скършена. С тези съвременни трикове може да поставите всяка класика, уверявам Ви.

Знаем, че изкуството е и терапия, символично умиране и възкръсване от пепелта. Но остава загадката защо режисьорът повлича терапевтично и себе си, и спектакъла към сапунената мелодрама, при това с „Майстори“ – пиеса майсторски ползвала достиженията на модерната драма, втъкала битката между колективното и индивидуалното, забравената национална идентичност и достойнство, родното и чуждото, старото и новото – все теми особено актуални днес, за които се иска минималното усилие и смелост да отскочиш от личното.

Следващи дати: 17, 27 февруари и 13, 19 април – Камерна сцена, Народен театър, 19:00 – 21:00

ПРЕДСТОИ ОБСЪЖДАНЕ НА СТРАТЕГИЯ ЗА ФИНАНСИРАНЕ И РАЗВИТИЕ НА СВОБОДНАТА СЦЕНА В СОФИЯ

"Трябва да се чуят всички мнения", алармират от извънбюджетния сценичен сектор, опасявайки се, че предстоящата стратегия за финансиране и развитие на бъдещата свободната сцена в София, е създадена и обвързана с тесен кръг артисти.

На 27 януари, 2017 от 17:00 - 18:30 в Гьоте институт ще се проведе официална публична дискусия, в която ще се обсъди бъдещата визия, както и стратегията за развитие на София като творчески град и по конкретно в сферата на свободната творческа сцена.

Прави впечатление от информацията на страницата на събитието във Фейсбук,  че вече е изготвена такава стратегия, която е за период от седем години (2016-2023) и която утре (27 януари) ще бъде официално представена за обсъждане. В ядрото на стратегията са АСТ (Асоциация на независим театър, която обединява 40 артисти), които от години тясно си сътрудничат със Столична община и Министерство на културата, както "Червената къща" и новият театър в НДК (ДНК).

До редакцията на Блогът за театър бе изпратена покана за събитието, но не от организаторите. В писмото се съдържат някои опасения, че само една малка група артисти, които стоят зад тази стратегия, се опитват да представляват целия сектор пред общината и Министерство на културата и които имат "специфична стилистична платформа и виждане за изкуството".

"Ако искате да сте „в час“ с онова, което се случва с пространствата, където могат да се осъществяват арт-проекти извън вече утвърдените места (театри, галерии, концертни зали и пр.) – при по-добри условия за свободните артисти - и ако не бихте искали тези пространства да се управляват/ползват само от определен тесен кръг артисти, работещи в определена стилистика (както е например в „Червената къща“), а да останат отворени за действително широкия кръг „свободни артисти“, работещи независимо от каквито и да е организации в избраната от тях самите стилистика, жанр, изкуство – тази дискусия може да се окаже източник на полезна информация, а и възможност за задаване на въпроси и заявяване на позиция.
Необходимо е, според нас представителите на общината да чуят различните мнения, идеи и нужди, за да се генерира (максимално възможната) полезна за всички реформа.", пишат в писмото независимите артисти.

Публикувам цялото писмо, а по-долу можете да прочетете и официалната покана от организаторите на събитието. Прави впечатление, че публичното обсъждане се състои от две части - първата, която ще е затворена за публика (!!!) и втората - отворена за публика, медии и бизнес.
Тази стратегия е важна за всички, които се занимават със сценично изкуство извън бюджетната сцена. Вероятно е обвързана с бъдещето финансиране на целия сектор.

Здравейте, Приятели

Позволяваме се да Ви изпратим линк към едно събитие, което може би ще Ви заинтригува. Става дума за „публична дискусия“ посветена на т.н. Предложение за стратегия за развитие на свободната творческа сцена в София „Споделена визия“, която ще се проведе в Гьоте Институт утре (27.01.2017, петък – от 17 до 18:30)

„…Целта на това първо проучване е да изгради визия, споделена от различните участници в свободната сцена за изкуства и да разработи предложение за стратегия за развитие на свободната сцена за ВИЗУАЛНИ ИЗКУСТВА, ТАНЦ, ТЕАТЪР, МУЗИКА и ЛИТЕРАТУРА. Усилията ни са насочени към това чрез анализ и дискусия да се определят достижими непосредствени и дългосрочни стратегически цели за устойчиво развитие в седемгодишен период (2016 - 2023). Пряк резултат е подготвянето на предложение за стратегически документ, подкрепящ устойчивото развитие на свободната сцена за изкуства….“

Става дума за това, че в последните две години общината е подела курс към реформи и декларира желание и готовност да даде по-добри възможности на т.н. „свободни артисти“. Съответно в този моментум се е създала „инициативна група“ и се е заела/или е била поканена – да изработи „стратегия“.

Според нас диалогът трябва да се отвори максимално към различни представители и по-широк кръг свободни артисти. Добре е да сме част от това - защото ни засяга. В противен случай - активните - те защитават своите интереси и се получава нежелан монопол там, където трябва да има сътрудничество и споделяне на ресурс.

Конкретният проект "Споделена визия" е иницииран от Асоциация за свободен театър и се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община Програма Европа 2016 от „Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура – 36 маймуни“.

Същата активна група от артисти, е в основата на няколко други немалки проекта, които се реализират с финансовата подкрепа на общината (сред тях „Топлоцентрала“, „ДНК“, както и „Синергия“).  АСТ има 40 члена – един от които е и „36 маймуни“, а свободните артисти само в столицата са разнообразни, стотици, ако не и хиляди – и то само в сферата на изпълнителските изкуства). За момента обаче – само те – ACT - представляват свободните артисти пред общината (със своята специфична стилистична платформа и виждане за изкуството).

Убедени сме че е хубаво хората, работещи в сферата на изкуството да чуят и да се включат в дискусията – особено, ако се чувстват като представители на свободните артисти и не искат да останат изолирани от процеса

Та така – идеята ни е, че ако искате да сте „в час“ с онова, което се случва с пространствата, където могат да се осъществяват арт-проекти извън вече утвърдените места (театри, галерии, концертни зали и пр.) – при по-добри условия за свободните артисти - и ако не бихте искали тези пространства да се управляват/ползват само от определен тесен кръг артисти, работещи в определена стилистика (както е например в „Червената къща“), а да останат отворени за действително широкия кръг „свободни артисти“, работещи независимо от каквито и да е организации в избраната от тях самите стилистика, жанр, изкуство – тази дискусия може да се окаже източник на полезна информация, а и възможност за задаване на въпроси и заявяване на позиция.

Необходимо е, според нас представителите на общината да чуят различните мнения, идеи и нужди, за да се генерира (максимално възможната) полезна за всички реформа. КРАЙ

Следва официалната покана от страницата на Споделена визия.

ТОЧКИ НА СПОДЕЛЯНЕ
Работна среща за обсъждане на прилагането на Предложението за стратегия за развитие на свободната творческа сцена в София Споделена визия. С участието на представители на публичната администрация, медиите и бизнеса.

 

27 януари, 14:00 ч. – 18:30 ч.
Гьоте-институт България (ул. „Будапеща“ 1)

Програма:
14:00 ч. - 16:30 ч.
(затворена за публика част от програмата)
Кръгли маси: работни групи за секторите публична администрация, медии, бизнес

17:00 ч. - 18:30 ч.
Участници:
Гергана Димитрова, Петя Колева, Владия Михайлова, Катрин Хрусанова от екипа на „Споделена визия”
Михаела Иванова (Столичен общински съвет)
Демна Димитрова, PR експерт – културни събитя
Анна Адамова, Български център за нестопанско право
Иван Велков, зам. председател на СОС
Биляна Генова, директор на дирекция „Култура”, СО
Любо Георгиев, член на координационната група за „Визия за София”
Румен Драганов, Институт за анализи и оценки в туризма
Миша Николич, Athlon
Стефан Иванов, основател на студио North3D, артист за видеоигри
Николай Колев, БНТ, Денят започва с култура
Светослав Тодоров, в-к „Капитал”
Марин Бодаков (поет и журналист)

 

„Споделена визия” е резултат на съвместните усилия на представители на свободната сцена в сферите на визуалните изкуства, литературата, музиката, танца, театъра и Столична община. В широк кръг от участници, работни групи и публични обсъждания през 2016 г. бе създаден основен документ със споделени принципи за развитието на свободната творческа сцена в София. В процеса на изготвяне на документа се направиха анализи и се събраха мнения, на базата на които са предложени приоритети, цели и конкретни дейности, които биха създали една цялостна екосистема за развитие на изкуствата като част от градския живот на столицата. Предложените мерки предполагат стратегически партньорства между различни сектори. Основната цел е най-динамичният сегмент от различните видове изкуства да разгърне устойчиво възможностите си и да подкрепи развитието на иновациите и творческия потенциал на града.

Обсъждането на стратегията в Гьоте-институт София е първото след официалните публични представяния и дискусии, свързани с работата по документа. То цели предложенията да се популяризират извън тесните професионални кръгове и да създаде работна среда, в която от гледните точки на публичната администрация, медиите и бизнеса да се анализират разписаните принципи и мерки. Специално поканени представители на тези сфери ще изразят своето отношение и ще обсъдят възможности за бъдещи съвместни действия.

Предложението за развитие на свободната сцена на изкуства кореспондира с вече приети и действащи стратегии за града от страна на Столична община като Стратегията за интелигентна специализация, Стратегия за младите хора, Стратегия за столичното образование, както и Стратегия за развитие на културата в София.

Проектът „Споделена визия” задава съществена и неразработвана досега перспектива за формирането на визията за бъдещето на София като творчески град и касае моделите на управление на културата, връзката между свободните творци, гражданските организации, творческите предприемачи и институциите, динамиката на създаване на творчески процеси и продукти, съвременната идентичност на българската култура на картата на Европа и света, създаване на повече възможности пред творците и гражданите и разкриване на нови хоризонти пред публиките и гостите на града.

Събитието се организира от екипа на „Споделена визия” с финасовата подкрепа на Гьоте-институт България и в партньорство със Столична община.

 

 

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: СЛУЧВАЩОТО СЕ С РЕФОРМАТА В ТЕАТЪРА Е НЕДОБРЕ СКРОЕН ФАРС - ИНТЕРВЮ, БНР, 12+3

Родопски драматичен театър в Смолян

 

Позволявам си да публикувам интервюто, което бе направено на 16.02.2016 и реализирано в ефир по БНР на 17.02. 2016 във вида, който е на страницата на БНР, като за читателите на Блога за театър пускам по-долу и пълния текстови вариант на разговора между мен и Васил Жечев от страна на БНР.

Тук можете да чуете звуковия файл от интервюто по БНР по повод провежданата театрална реформа. Коментарите са от страна експертът към Министерство на културата Елиянка Михайлова и мен, която твърди, че няма да се закриват театри, няма да има съкращения и на дневен ред не стои въпроса с откритите сцени.

http://bnr.bg/post/100659770/elianka-mihailova-nama-da-se-zakrivat-teatri-zaradi-dalgove

От редакцията на БНР на сайта на радиото пишат:
Дали натрупаните дългове заплашват преобразуването на знакови културни институции в открити сцени? Сред проблемните сцени са театрите във Велико Търново, Враца, Смолян, Благоевград и Кърджали, операта в Стара Загора и ансамбъл "Филип Кутев". Поради желанието на Министерството на културата (МК) тези институции да тръгнат по нов начин, дълговете им бяха опростени. Те започват годината от нула с условие да представят оздравителни програми и планове за стабилизиране, обясни пред "Хоризонт" експертът Елиянка Михайлова. Тя бе категорична, че няма условие за преобразуването на тези културни институти в открити сцени. По думите й, не става дума за закриване.

Министерството на културата не може да опрощава дългове, това може да направи само Министерският съвет, опонира театралният критик Гергана Пирозова, според която подобно опрощаване на дълговете от МК никъде не е легитимирано по законов път. Това са бюджетни учреждения, всеки приход и разход е с подписа на министъра на културата, обясни Пирозова и попита, как при това положение министърът е изненадан от натрупаните дългове. Според нея в повечето случаи на неизплатени задължения става въпрос за неизплатени заплати.

Гергана Пирозова

Пирозова нарече случващото се недобре скроен фарс.

Откритата сцена означава ликвидиране на творческия състав, подчерта тя и прогнозира, че целта е до година-две държавни бюджетни пари да отидат към частни организации.

Министерството на културата се държи не просто като мащеха към културните учреждения, а като дерибей, смята Гергана Пирозова.

 

 

По-долу можете да прочетете пълният текстови вариант на разговора между мен и Васил Жечев (БНР)

ВАСИЛ ЖЕЧЕВ: Потърсихме и другата гледна точка в случая на театралния критик Гергана Пирозова. Г-жо Пирозова, като че ли са неоснователни притесненията на хората, заети в сценичните изкуства, в посочените осем културни институции у нас, защото МК твърди, че натрупаните дългове са опростени и се подготвя в двуседмичен срок оздравителна програма.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Тук има някакво недоразумение. Разбирам от Вас, че са опростени дълговете, защото това никъде не е легитимирано, по законов път, то няма и как. Няма такъв документ. Поради простата причина, че не Министерство на културата е този, който може да опрощава дългове, това може да направи само Министерски съвет със съответното постановление, което не съществува. По-интересното е, че формулировката, понятието, терминологията „дълг“ не съществува в закона за закрила и развитие на културата. В такъв смисъл, че  няма как да се формират някакви дългове, акумулират, генерират и каквото там било. Съществуват единствено „преходни остатъци“. Тук имам по-важен въпрос, обаче,  към хората от Министерство на културата, които продължават да пращат грешни сигнали към обществеността. Първо, защо не признаят по някакъв начин, че за да има „дълг“, както те го наричат, той може да се формира само и единствено на базата на тяхната методология. Това са бюджетни учреждения. Всеки приход, всеки разход е с подписа на Министъра на културата. Нищо не може да бъде направено без негово знание, разбирате ли ме за какво става дума?

ВАСИЛ ЖЕЧЕВ: Да

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Аз съм изключително изненадана как Министърът на културата е изненадан  от някакви „дългове“ януари месец, отгоре на всичко едни „дългове“, които са споменати за първи път в отговор на едно депутатско запитване, едни суми, които са изредени за десет театъра, които суми странно защо после се променят, а са със подписа на министъра. За Филип Кутев, например,  са споменати 78 хиляди лева, изведнъж тези пари с 320 хиляди лева точно за пет дена се увеличават. По-интересното е дали можем да видим някакви отчети как се генерират тези „дългове“, защото тук ще стане още по-интересно. Бюджетните учреждения, такива каквито са всички културни институти в България са субсидия, която е на базата на приходи, които културните институти са реализирали, и които са изплатили, т.е. дали на държавата. На базата на тях им се връща сума под формата на субсидия, чиято ставка е определена от методологията на Министерството. Защо Министерство на културата не кажат колко от парите, които дължаха на културните институти, платиха и колко не платиха. Защото тук ще видим и голямата лъжа, защото Министерство на култура, за съжаление, се държи не просто като мащеха към културните учреждения, а за съжаление като дерибей.  И това трябва да стане ясно. Защото трябва да си поговорим за целта на цялото това поведение. Знаете ли, че още от януари 2015 г., при втория мандат на Вежди Рашидов, 30 процента от дължимите суми към културните институти не са изплатени и те започват да се сриват надолу, за да стигнат до ситуация, в която много от театрите още в средата на годината не можеха да си изплащат заплатите, защото  тези пари не бяха върнати от Министерство на Културата. И този странен ход, уж хаотичен, от страна на Министерство на Културата, беше последван през февруари  от въвеждане на нова методология, със задна дата, т.е. театрите отново бяха губещи, а обърнете внимание, че те вече тези средства са ги върнали в хазната. Но не спря с това, а юли 2015 г. съвсем съзнателно се направи трета смяна, нова методология, в средата на годината със задна дата, която връща назад финансово още веднъж всички културни институти. Оттук  нататък те са вечно задлъжнели. Никъде, обаче, ние не можем да видим този отчет, не само – има депутатско запитване към г-н Вежди Рашидов и Министерство на Културата да покаже и да направи този отчет как са се генерирали тези „дългове“, който е задължителен, защото това са публични пари – кой колко дължи. Защото тогава картината ще стане още по-интересна. Ще видим, че всички няма как да не генерират задължения, такъв е замисълът на реформата им. Но знаете ли какво е „задължение“ по смисъла на бюджетното учреждение – неразплатени задължения, това са в повечето случаи неизплатени заплати, т.е. Министерството сега твърди, че театрите му дължат, а всъщност то дължи, при това заплати на актьори. И това го доказват, разбира се, всички тези малки, тихи протести на актьорите, свикнали с всякакви унижения. Ето, един Врачански театър, който преди месеци написа отворено писмо, че не си получават заплатите. Някой обърна ли внимание? По-интересното е, че имаше негласно решение от страна на Министерство на Културата за съкращаване на персонала. Това негласно решение вече се формулира от заместник-министъра на културата Боил Банов пред парламентарната комисия по култура тези дни. Защото чувам напоследък, че нямало такава идея за „открити сцени“.

ВАСИЛ ЖЕЧЕВ: Ще стигнем до това, до съкращенията. Разбирам какво според Вас и според закона са „дългове“, но да се концентрираме към въпроса с т.нар. „открити сцени“ - вид пазарен механизъм, формула, либерализиращ сцената в театрите, с който се дава възможност на външни участници, да ползват тази сцени и то далеч на по-добри условия. Не стои това на дневен ред според Министерството, това не Ви ли успокоява?

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Не, защото всичко това са празни думи. Тази цялата ситуация, за съжаление, прилича на недобре скроен фарс, защото всичко това, което се говори през последната седмица, всъщност не е регламентирано. Всички тези говореници за открити сцени, за някакви дългове, за някакви шансове, които се дават, и то от страна на Министерство на културата, което има задължение, негова функция е да защитава, а не да дава шансове на някого, за когото се грижи, и се предполага, че го прави добре. Защото методиките те ги измислят, тази реформа е тяхна.

Много е хубава тази ситуация, която се случва в момента, а именно, че най-после от Министерство на културата признаха, че тяхната методология не работи, защото точно до преди половин година обясняваха от Министерство на културата и техните сподвижници как салоните са пълни, защото те са авторите на тази реформа. Неработи тяхната реформа, защото тя е пълен провал, но умишлен провал, който води именно към тяхното намерение - „открити сцени“. Защото за хората звучи пазарно, но откритата сцена означава едно единствено нещо – творческият състав е уволнен и оставаме на една сграда. Но тук никой не си задава въпроса какви ще са заниманията и грижите тогава на Министерството на културата към културните институти. Защото тяхното занимание е единствено и основно за тяхната дейност, сценичната дейност. Но излиза, че Министерство на културата вече няма да финансирана поддържането на сценична дейност, на трупи, а на сгради. Но тук излиза още един парадокс. В не малко случаи сградите са общински. Сега в тази ситуация три от посочените като „враг на народа“, защото внушението е, че дължат пари на народа, след като се издържат от държавния бюджет, та три сгради от този списък са общински сгради, разбирате ли ме? И единственото послание, което Министерство на културата изпраща в пространството, за съжаление повечето хора не са наясно със законите и не го разбират това, е че те прекратяват със своято дейност. А ще си намалите ли бюджета, след като прекратявате тази дейност? Това е страшен цирк, но по-страшното е, че той никъде не е регламентиран. Всичко, което ни се случва, е едно пускане на слухове в пространството и едно опипване на почвата - може ли да стане това или не може.

ВАСИЛ ЖЕЧЕВ: Какво става с актьорите, обаче, ще има ли уволнения.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Как няма да има уволнения като те започнаха още лятото, съкращенията, притисканиците и извиванията на ръце, защото системата, която създадоха, е чудесна система на изнудване. Всеки директор, когото не харесват, на мига му спират субсидията под една или друга форма и той ще не ще до два месеца е фалирал - защото с какви пари да плати на актьорите, което се и случва. Вие знаете ли, че този Врачански театър, който са го посочили като страхотния враг, дължи 24 хиляди лева, това е страшната сума, което на фона на всичко, което се случва в тази държава, е смешно. Това е театър с огромни традиции, последен културен център на тази територия, театър, който е сцена на международен театрален фестивал, и аз се питам какво ще се случи с този фестивал. Отделно от това там още от преди два-три месеца не си получават заплатите, което се случва до този момент. Което вече знаем какво означава – Министерството не им праща субсидията, дължимата субсидия.

ВАСИЛ ЖЕЧЕВ: Казахте преди малко, че всичко се случва твърде неясно. Откъде тръгна притеснението на гилдията, има ли някакви реални промени в закона? Предприети ли са такива инициативи и в подзаконовите актове, защото ако има реално някакво действие, то би трябвало да се аргументирате. Има ли някаква законова или подзаконава основа?

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Разбирам какво ме питате. За мен ситуацията е ясна. Беше видима още 2010 г., защото още тогава искаха да направят открити сцени, като например Музикалния театър в София, но не им се получи. После с десетки постановления,  всякакви и различни методологии,  сякаш разконцентрираха вниманието. Но това, което се случва в момента в последните дни, започна заради едно допитване на депутат до г-н Вежди Рашидов да даде отчет за дефицитите, защото вече се пускаха слухове, че културните институти има дефицит и как се е генерирал той. След което той изпрати отговор, че няколко институти дължат, не че дължат, а имат неразплатени задължения. Много моля това да се подчертае, неразплатените задължения най-често са заплати.  Оттам те (Министерство на културата – б.р.) много се уплашиха и бързо реагираха на ситуацията. Обърнете внимание, че те изключително бързат в момента. И направиха едно проекто-постановление, прието в Министерски съвет, но до ден днешен не е обнародвано в Държавен вестник, т.е. няма как да се действа спрямо него, защото то не съществува в правния мир. И всичкото това говорене, за някакви две седмици, които се дават на някакви хора как да се оптимизират, което ясно е посочено пред комисията по култура в разговор, че е чрез съкращение на персонал и чрез намаляване на заплатите – всичко това е нелегитимно, защото, пак повтарям, не съществува в правния мир това Постановление, то не е обнародвано. Не само, това Постановление е оформено, написано и изпратено на Министерски съвет, без да е спазена законовата процедура от 14 дневен срок, в който да се види и да даде възможност да се обсъди, което го прави още един път нелегитимно, разбирате ли ме. А също, както е залегнало в в Кодекса на труда, няма т.нар тристранно сътрудничество, за да обсъди това тяхно предложение, т.е. няма ги синдикатите, те не присъстват. Точно онези, които ще защитят работниците, т.е. тези, които са обект на внимание на Министерство на културата и които трябва да бъдат съкратени и с намалени заплати.

ВАСИЛ ЖЕЧЕВ: Какъв е интересът според Вас?

ГЕРГАНА ПИРОЗОВ: Интересът е много ясен. Превръщането на тези театри в открита сцена, отстъплението от това да не се плаща за дейност, ликвидиране на трупите. И тук ще попитате те на базата на какво ще имат бюджет. Ами ще си сформират един фонд за проекти, това което вече витае във въздуха, и отгоре на всичко, с което заблуждават някакви хора как щяло да има страшно много пари за проекти. Е, защо ги няма тези пари в момента, ще попитаме.

ВАСИЛ ЖЕЧЕВ: Казват, че това е в интерес на зрителите, щяло да се повиши качеството.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Ама нали има зрители? Нали до преди половин година ни говориха, че имало много зрители, сега пък нямало зрители.  Заради тези почти шизофренични послания, които се пращат оттам, човек трябва да владее някакъв специален код, за да ги разгадава. Но за мен той е ясен. Опитът им, и това трябва да се чуе, желанието им е да създадат нова театрална мрежа, не тази, която съществува в момента с трупи, а най-просто казано една мрежа, която ще функционира с държавни пари и ще ги налива в частни организации, което е налице законово. Вече в бюджета за 2016 е заложено за заплати 13 милиона по-малко. Забележете, това всичко е предвидено. Защо никой не го казва на глас на тези хора, които цял живот работят като актьори, хореографи или режисьори. Тук по-важното, което трябва да се каже и много силно да се каже е, че до една, до две или до три години, може би затова бързат, схемата ще е - държавни пари, бюджетни да отиват в частни организации. Това е, което наблюдаваме. Същото, което се случи с киното, същата схема. Е, аз ще попитам българския народ готов ли е втори път да го измамят?