страници

събота, 17 ноември 2012 г.

ХАМЛЕТ - ПЪРВИЯТ ЕКШЪН ГЕРОЙ НА НАРОДЕН ТЕАТЪР

Хамлет/Леонид Йовчев и Офелия/Весела Бабинова


Можете да прочетете за "Хамлет" - ТУК

Рецензията е публикувана в Capital Light.
По-долу публикувам пълния текст.





Хамлет -  първият екшън герой на Народен театър

Хамлет/Леонид Йовчев по време на репетиции
Кой е Хамлет? Това е въпросът. Всяка епоха от 16 век насам поставя този въпрос и дава своя отговор. Едва ли има пиеса с повече интерпретации и завинаги полепнали по нея клишета. Признайте си, че ако видите на сцената млад мъж  в черно, с отнесен поглед, който държи череп в ръка и му говори, със сигурност ще се сетите, че това е Хамлет или поне негова пародия. А образът на млада жена в бяла рокля с венче в косите, която налудничаво се стреми към река, се превръща през Романтизма даже в мода. Да се опиташ  поне да се самоубиеш като знак на девича несподелена любов било признак за възвишеност. Естествено модернистите опорочават Офелия и я докарват до състояние на жена, полудяла от сексуална неудовлетвореност, нали Фройд вече е на историческата сцена и всяка женска нервност  си имало едно обяснение. Тази малка прелюдия иде да покаже, че днес през 21 век ние сме обременени с множество интерпретации  от минали епохи относно датския принц и причините за неговата меланхолия. Това ни влияе до степен , в която единствено се интересуваме от това дали всеки следващ кавър на „Хамлет” ще задоволява очакванията ни или ще ни скандализира.

В ролята на Духа - Константин Станчев, който впечатли
с необикновено добрата си артикулация и
актьорски умения, а е едва на 13години.
Феноменът на представлението на Явор Гърдев в Народен театър се състои в това, че се опитва да балансира между очаквания и намерения за нови скандални прочити с почти завиден майсторлък. Освен тази нелека задача, режисьорът си е поставил за цел в никакъв случай да не открие пред  зрителя ни едно втвърдено клише, а напротив – бойкотирайки ужким познатите образи, той ги превърта в ръцете си толкова пъти, че те загубват своя първообраз. Разбира се, ние сме уверени в ерудицията на Явор Гърдев и знаем, че зад всяко такова превъртане има умисъл, не само – цяла магистрала от възможни прочити. Например духът на убития Крал, който  се появява пред Хамлет (Леонид Йовчев), изигран някога от самия Шекспир, в нашия „кавър” се явява в образа на русо момченце, невинно пристъпващо към ада/сцената. Веднага се сещаме за няколко възможни тълкувания. Или например недодяланата тийнейджърка Офелия (Весела Бабинова), с кубинки и микрофон пее на караоке Адел, понякога фалшиво, но кой казва, че Офелия пее вярно. Но да се върнем към очакванията. Въпросът за епохата сякаш най-много интересува средният театрален зрител, който твърди, че най-вече си иска „истинския „Хамлет”. Но как да се удовлетворят пуристите, които не подозират, че самият Шекспир кара неговата Клеопатра от I-ви век пр. н. е. да играе билярд, измислен по негово време, а  Юлий Цезар да чува камбани да бият в Рим.  Така че важният въпрос тук е какво е времето на Явор Гърдев? 
Най-коментираната сцена, в който Хамлет е гол. За мен
е и една от най-красивите любовни сцени в театъра.Нищо
по-категорично няма от абсолютната "голота"
на влюбения човек.
И така: върху мрачната сцена на Народен театър проблясват сурово единствено металните скелета, които ще се превъртат ту в замъци, ту в бойни стени, ту в мостове над течащи реки (сценография – Никола Тороманов – Фичо, Даниела Олег-Ляхова, Венелин Шурелов). В ужаса на ада или в комикса за ада има само няколко цвята – черно, метално, сиво, бялата рокля на Офелия  (няма как, тя е булка по едно време) и червената рокля, разбира се на Гертруда – нали е Кралица,  а след Фройд, потиснат сексуален обект на Хамлет.  Изобщо костюмите на повечето персонажи в нашия „Хамлет” са милитари футуристични, извадени сякаш от видеоиграта за  Лара Крофт – нали времето може да плава, а какво по-съвременно от нулевото виртуално време. За подсилващ ефект се ползват автомати с оптични лазери и то съвсем сериозно, които подозрително напомнят на  детски играчки. Няма лошо, но всеки намек за бутафория и пародия, не допуска сериозния прочит. А кавърът на Явор Гърдев е съвсем сериозен. Даже, за да се подсили важността на събитията и казаното, всички актьори тревожно ще крещят в микрофони и  ще тичат. Те нахлуват от всички врати, балкони, странични ръкави и даже зад гърба ни – нали е протегнат метален мост между нас зрителите и сцената, върху който ще пристъпва плахият Дух и всички гости на Дания. 
Клавдий/Мариус Куркински
И това е съвсем според очакванията на зрелищния театър, който предпочита глъчта и масовката, разбира се и пищните визуални ефекти. Като в героичен холивудски екшън в центъра е свръхгероят Хамлет, заобиколен от ансамбъла от второстепенни персонажи и няколкото цветни образа на по-важните, като например Полоний (Вальо Ганев с рижа вирната брада, напомнящ на клише за евреин) или Гертруда (Светлана Янчева, почти замръзнала в кожените си ботуши). Но най-вече Клавдий (Мариус Куркински), незнайно защо облечен в кафява униформа, очевидно насочваща ни към Хитлер (отказвам да приема тази бутафорна асоциация) и чиято театрална природа стихийно пренася върху Клавдий още няколко роли от неговите си моноспектакли.  

сцената, в която Офелия полудява
И в цялата визуална наситеност от бързо сменящи се образи, видео стени, движещи се кръгове, метални инсталации по сцената, проливни дъждове върху нея (нали е трагедия, а в коя българска трагедия няма поне капка дъжд?), истински реки, в които Офелия се дави, а по-късно още няколко трупа ще легнат до нея, изплува мисълта, че съзнанието за трагичното е удавено точно там – в свръхупотребата на визуални ефекти и преекспонираните свръхактивни движения на актьорите. А нали сам Явор Гърдев, като един постбрехтианец твърдеше, че най-важно е отстранението от магиите на театъра, за да се стигне до смисъла?   
Гертруда/Светлана Янчева и Хамлет
Иде и последният кадър – финалът. Като една истинска кървава трагедия, нали Шекспир се учил от Сенека, всичко завършва с много трупове по сцената, които имат своята причинно следствена връзка дали случайно или заслужено ще умрат. Е, в нашите финални кадри шпагите са заменени с юмручен бой, а един от персонажите (Лаерт – Христо Петков) съзнателно изпива отровното вино, от което вече и Гертруда е покосена и Хамлет, който залитайки ще простреля поне три пъти Клавдий, който пък ще се свлича дълго към земята, а миг по-късно таман срещу него слугинята на Офелия ще се самоубие тържествено с изстрел в слепоочието.  После камера от върха на сцената ще проследи многозначително веригата от трупове, за да завърши в застинал кадър с изкривената от отрова уста на Хамлет. Дали пък това не е първият екшънтеатър у нас?

Хамлет с Роценкранц и Гилденстерн
Кой е Хамлет? Можем да сме сигурни, че е плод на много усилия, но сякаш в желанието да зазвучат всички фанфари по сцената е заглушена единствено важната ария. Нашият Хамлет не държи Йорик в ръцете си, нито говори на черепа му, той видимо не отговаря на нито едно клише за Хамлет, и слава Богу. Да, ще препуска и гол по сцената, но красиво, а после по слипове – нали е дисквалифициран като луд.  Той сърцато ще задава въпроси, съвсем апарт. Даже, ужким, за да сме ги чули по-добре ще са взети от непопулярния превод на Шурбанов, нали за всичко е помислено да е по-така... И вместо индивидуалистичния въпрос „Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът!” ще чуем колективния „Да бъдем или да не бъдем – това се питаме.” 

Явор Гърдев по време на репетиции
Сигурни сме, че концептуалистът Явор Гърдев е намислил всичко и както сам твърди, в тази фасетъчна пиеса, няма йерархия на темите, но точно това превръща „Хамлет” в плоскост, върху която прилежно се редят сюжети.

3 коментара:

  1. Хареса ли Ви представлението или не?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Вижте интервюто с режисьорката Диана Добрева, там разбираемо е обяснен въпросът относно харесването и нехаресването на даден спектакъл.

      Изтриване
  2. Със закъснение прочетох тази рецензия и също се изненадах от липсата на позиция в нея. "Липсата на позиция" няма общо с харесване или нехаресване, а по-скоро има общо с неразбиране какво става на сцената като театър. Един театровед не може да оценява спектакъл, без да има ясна позиция за него, освен ... ако наистина няма или не иска да има позиция. Тогава по-добре да премълчи. Спектакълът е грандомански и това заслужава да се каже на режисьора.

    Едно време другарят Сталин казваше, че мълчанието също е критика, само че лоша критика. Е, по-добре "лоша критика", отколкото писането на опус в стил преливане от пусто в празно.

    ОтговорИзтриване