СЕКЪНДХЕНД "МАРИУС & КУРКИНСКИ"

Малък градски театър започва сезона с премиера на Мариус Куркински. "Великолепният рогоносец" от Фернан Кромелинк

Малък градски театър започва сезона с премиера на Мариус Куркински. "Великолепният рогоносец" от Фернан Кромелинк - представление, изпълнено с добри намерения, очаквания и догадки ще бъде ли вълнуващо и ново, разтърсващо и откровено така, както режисьорът ни обещава всеки път.
Този път: отново темата е за любовта, изнемогата и страстта, които убиват или подлудяват човек, отново със сценично пространство, което чудно защо използва хитринките на куклено представление, отново съвсем млад актьорски състав, който упорито напомня на актьорските техники на водача на спектакъла, отново е фарсово-гротескно, в което се преплитат лирично-трагични оттенъци на фона на изнемогващо разкривени лица и интонации, които пък трябва да ни увлекат в чисто театралното поле - нали все пак това е театър, а не истинският живот.
А тези усилия изненадващо ни насочват към анимационни шаблони, където: героите по правило преувеличават оценките си, емоциите, хълцанията и въздишките си, преекспонират жестовете, озвучават действията си, предметите и мислите си дори малко кукленско и марионетно. И всичко това е много насериозно, мислено и упражнявано, за което се изискват физическа издръжливост, влизане на актьорите в големите концепти на режисьора, живеене в този свят на чудеса - театъра.
Театърът, за който Мариус Куркински ни споделя, че влиза в него облечен в "най-хубавата работна дреха", но подозрително приличаща на втора серия или секънд хенд на "Укротяване на опърничавата" в Сатирата от миналия сезон. И няма лошо в това, ако не беше отново така обяснително, натруфено с шутки и закачки, по-укротени, по-вяли, с отново уж "големи" метафори, чрез които да проникнем в трансцеденталния свят на режисьора - пък и музиката помагаше за това. И тя си имаше мисия да илюстрира свят, за да не се объркваме в знаците - ту приказна, ту фолклорна.
Няма да преразказваме сюжета - нали това било забранено. Но страшното е, че ако го направим, ще обезоръжим търпението на зрителя напълно, защото представлението усърдно се стреми да ни вкара в детайли в тези необикновени събития около един влюбен мъж, който иска да бъде рогоносец, една любяща жена и още малко персонажи от селото за украса. Пък и два часа и половина, ако отнемем радостта от изненадата от сюжета, ще трябва да се концентрираме в режисьорските похвати. Кромелинк е белгийски автор от миналия век, написал тази значителна за драматургията лирично-фарсова пиеса, в която се разгръщат ниски и високи страсти, ревност, любов, лудост и човешка глупост, концентрирани в главния персонаж Бруно (Александър Кадиев, който действително дава всичко от себе си). Чрез него обаче режисьорът по стар модернистичен подход вкарва авторефлексии, припознавайки се в него, и го превръща в герой на любовта. Това разбираме и на финала, където всички са с маски - отново алюзии към първа серия ("Укротяване на опърничавата"), защото това е само театър в театъра, това трябва да е една великолепна илюзия, приказка, сън, от който трябва да се събудим замаяни, но със съществени прозрения за живота и любовта. За съжаление с пълните ми адмирации към актьора Мариус Куркински, този сън беше твърде дълъг дежа вю.

ЕЛЕНА ПАНАЙОТОВА: НЯМАМ ВРЕМЕ ДА ПРАВЯ КОМПРОМИСИ

Интервю с режисьорката Елена Панайотова по повод последната й премиера в Театър „Сфумато” „Замлъкване” по филма на Бергман „Персона”.

Представлението на Елена Панайотова "Замлъкване" по филма "Персона" на Бергман си е избрал най-подходящото място - "Сфумато" - театърът, който без пропадания успя да съхрани естетическата си политика. Като режисьор от първото поколение ученици на Възкресия Вихърова Елена Панайотова заявява, че днес е по-категорична отвсякога за своя език на правене на театър, т.е. че театърът може да се заражда от движението и че движението може да е причинител на емоция.
"Някога, през 1966 г., именно в "Персона" Бергман прави хитовия си кадър чрез наслагването на двете лица на актрисите, технически нечувано дотогава - разказва режисьорката. Филмът изкарва Бергман от голяма криза в неговия живот и ако той не си е бил позволил тази свобода, сигурно не би могъл да продължи нататък. Бергман се заиграва със средствата на киното, без да се интересува от това дали ще бъде комуникативен."
Фино, изящно и сетивно, представлението "Замлъкване" е категорично в намерението си да не флиртува, поднася наготово или да предоставя шаблони, в които да го положим. Основната тема в представлението е мълчанието, отказването от словото. Тишината е единствено изпълнена от бавните и повтарящи се движения на актрисите, погълната от празното пространство, и гласът, който е натоварен да произнесе, изпее, извика текста.
"Сюжетно във филма една актриса спира да говори, отказвайки се да приеме ролите, които трябва да поеме в живота - на актриса, майка, съпруга - социалните роли като средство за комуникация. Представлението не следва сюжета, а по-скоро идеята да открием друг тип човешка комуникация, предвербална, отвъд словото. Днес, продължава Елена Панайотова, сме толкова заети да слушаме думите, които изричаме бързо, без да се замисляме, които подвеждат и създават недоразумения, но трудно довеждат до спокойствие, смирение и приемане на собствената ни природа." "Замлъкване" е актът, в който се отказваш да говориш, пътят, в който ще се усамотиш в мълчанието.
Забравили сме да съзерцаваме, а представлението приканва към това." Безкомпромисно и много искрено, "Замлъкване" на Елена Панайотов е като изящна стъклена статуетка на фона на крещящите еднозначни жестове в театралното пространство у нас. "Искам да предам послание, без да го крещя по мегафон, защото това, което се налага с агресия и на висок глас, както знаем, не може да бъде чуто. То поражда защита и съпротива."
Именно "Замлъкване" си позволява смело да експериментира с готовността ни да се оставим на вътрешната ни тишина, да доизградим, въобразим или опустеем света в нас. "Дълго време комерсиализацията ме потискаше или ме спираше да изразявам собствените си мечти и стремежи, но нямам време повече за компромиси, защото това, което ме вълнува, няма как иначе да го споделя в този си живот."

Защо танцовият и физически театър сякаш не се случва у нас? 
"Някога имаше страхотен заряд, създаването на НБУ и екипа на Възкресия Вихърова, който заразяваше поколения. Например опитите на Деси Шпатова, Димитър Недков, Лили Абаджиева и дори Явор Гърдев и "Сфумато", които приемат и разбират театъра на жеста. Но той не се случи, защото не възникнаха категорично нови системи за обучаване. Няма модели и младото поколение няма откъде да се зарази. Ако в Холандия (от години Елена Панайотова работи там) има пренасищане на театралния пазар, на всякакви средства в него, загубата на критерии за качество и интерес към традицията, то в България за съжаление има оповърхностяване на театъра.
Искам да прескоча негативните части от нашата история, защото живеем в XXI век. С това представление искам да анонсирам появата на "Пърформанс лаборатория", София, в която да мога да правя уъркшопове и да въвличам хора, и да се опитвам да изследвам театъра на движението. Не сме намерили място за него, но всички ние се чувстваме като откриватели, най-накрая да реализираме себе си без никакъв компромис."

Текстът е публикуван във в. Дневник

ТРИ ВИСОКИ ЖЕНИ

Предстоящите премиери през новия сезон в Сълза и смях са на режисьорките Възкресия Вихърова, Елена Панайотова и Диана Добрева.

 

Новият сезон в театър "Сълза и смях" се очертава да бъде предизвикателен и със собствен облик. На една и съща сцена ще се срещнат три от най-интересните български режисьорки. Театърът, който е и отворена сцена, тази година продуцира три собствени представления, които ще бъдат режисирана от Възкресия Вихърова, Елена Панайотова и Диана Добрева.
На 20 октомври предстои първата премиера с "Амарантос" от Димитър Кабаков, който е изборът на Възкресия Вихърова. Само три години след големия успех на нейното представление "Домът на Бернарда Алба" в Народния театър днес режисьорката признава, че е изправена пред въпроса дали да продължи да се занимава с театър, или да абдикира. "Засега оставам мъдро в полето на даденостите за театър", е отговорът на Възкресия Вихърова, която все повече се стреми да уравновеси в представленията си физическия и психологическия театър. Тя избира за следващото си представление историята на бременна 16-годишна ученичка от френската гимназия. "Интересуваме как едно дете, за да се защити от саморазрушението, дали като се дрогира, напива или го удря на развратен секс, изразява своя протест срещу нещо. За тези неща винаги се говори и този страх преследва всеки, който се докосва до децата", казва режисьорката. За да навлезе в контекста, екипът провежда проучвания в няколко училища, като чрез т.нар. театър форум провокират ученици да разиграват и споделят истории.Тази инициатива излиза извън рамките на представлението, като всеки месец ще има сесии, в които темите от спектакъла ще бъдат обговаряни с публиката в присъствието на специалисти и обучени хора. Ирина - 15-годишната ученичка, в спектакъла на Възкресия Вихърова се играе от няколко актриси. Формално за режисьорката този спектакъл е връщане към принципи, в които словото да бъде изпято и изтанцувано. Ангажирани са девет млади актьори и пет от т.нар. от режисьорката класици, които да могат да понесат тежестта на текста, но едновременно и да свирят на инструмент. Между тях са Вальо Ганев, Йорданка Стефанова и Невена Мандаджиева. Освен живата музика на сцената ще има и мултимедия, а сценограф отново е арх. Зарко Узунов.
Следващото предизвикателство е на режисьорката Диана Добрева със спектакъла "Казанова". След "Медея" и "Макбет" тя успя да се утвърди като режисьор със собствен почерк, в който визията и експресията надделяват. Репетициите на "Казанова" започват на 15 ноември, а в главната роля ще бъде Владимир Карамазов. Останалият актьорски екип засега се пази в тайна. "Сценарият е въз основа на автобиографични и биографични книги за Казанова, както също и мои лични интерпретации върху живота, мислите и сънищата му. Един режисьор трябва да е готов да се изправи лице в лице със страха, да е готов да се откаже от сигурността на предварителните си решения и да се впусне в един процес на търсене, съмнения, отхвърляния, открития", казва режисьорката. От този сезон дебютният й спектакъл "Медея" също става част от репертоара на "Сълза и смях".
Докато за Възкресия Вихърова театърът е вече в ситуация да се преодоляват дадености, а за Диана Добрева - да се сблъскаш със собствените си страхове, то режисьорката Елена Панайотова смята, че повече няма време да прави компромиси в театъра. Проектът в "Сълза й смях", който предстои през април 2009 г., ще си постави за цел да разсмее публиката чрез малките комедии на Чехов. "Много малко неща ни карат да се смеем от сърце, поп културата и чалгата все повече ни карат да се усмихваме горчиво или просташки, а комедията, без да предизвиква заиграване и оценка, може да донесе наслада." Репетициите започват през февруари, като актьорският състав ще е от пет души, четирима млади и един възрастен актьор, без да са уточнени все още имената. Идвайки от школата на Възкресия Вихърова и опитите й във физическия театър, Елена Панайотова твърди, че истинското вълнение за нея в театъра е движението на човешкото тяло. Ако за режисьорката правенето на театър досега е било лутане, то чрез предстоящата премиера през октомври "Замлъкване" по филма на Бергман "Персона" в "Сфумато" смята, че най-после категорично заявява своя собствен език на правене на театър, а именно театърът, който се заражда от движението.