ТЕАТРАЛНИЯТ „РАКОВСКИ” - БЪЛГАРСКИ ЗАГЛАВИЯ – II ЧАСТ

Този сезон всички театри се надпреварват да лепят гордо в афишите си български заглавия.
Започвам с честването на 70 години от раждането на Станислав Стратиев в Сатиричния театър, което беше подгрято още през юни с книга-албум „Стратиев и Сатирата”. Две са заглавията от Стратиев през октомври в Сатирата – „Максималистът” на 7 октомври с режисьор Гаро Ашикян (сценограф – Милена Пантелеева, с участието на Благовест Благоев, Явор Борисов, Милена Аврамова, Пламен Великов, Стефан Щерев, Стефан Денолюбов и Димитър Живков) и „Животът, макар и кратък” на 14 октомври с режисьор Василена Радева (участват - Йорданка Стефанова, Мартин Каров, Константин Икономов, Кирил Бояджиев). Очаква се още едно заглавие от Стратиев в началото на другата година – „Лека форма на тежка депресия”, но все още предстоят уточнения по нея. Новината в Сатирата е, че театърът си има художествен директор в лицето на Камен Донев, който пък от своя страна ще постави през февруари пиеса, специално написана от него в чест на 90-тия рожден ден на Стоянка Мутафова. От друга страна в афиша на Сатирата този сезон ще се играят още няколки негови пиеси, на които самият той си е режисьор „Карнавал”, „Възгледите на учител за народното творчество” и „Характери”. Едно може да му се признае с леко сърце на Камен Донев, че е изключително продуктивен и че е най-поставяния (почти винаги от себе си) драматург в момента. Освен отговорната работа по естетическото съживяване на Сатиричен театър Камен Донев поставя и собствената си пиеса „Кръщене” по неговата пиеса „Живот и здраве” в Армията, чиято премиера е на 6 октомври. През 2002 режисьорът Николай Поляков я поставя в Сатиричен театър. В армейското „Кръщене” ще видим актьорите Мимоза Базова, Елена Райнова, Йоана Буковска, Пламена Гетова, Миро Косев, Илия Добрев, Тигран Торосян, Милен Миланов и др. Веднага след премиерата в Армията Камен Донев почва репетиции на новата сцена на Народен театър „Сълза и смях” върху неговата пиеса „Работно време”, която се оказва втора част на неговия „Почивен ден”, който ще продължи да се играе на същата сцена – Сълза и смях.
Народен театър може да се похвали също с няколко български премиери, освен тази на Камен Донев. През октомври се очаква премиерата на „Да се провреш под дъгата” от Георги Марков с режисьор Асен Шопов. Оказа се, че 45 години стигат, за да се постави отново този текст на софийска сцена. Без фатализъм разбрах за тази премиера на връх 7-ми септември – денят на бурно чествания 100 годишен юбилей на Тодор Живков и тихомълком отбелязаните 33 години от убийството на Георги Марков. Някога тогава (в началото на 1967г.) пиесата е поставена в Театър на Армията от Асен Шопов и след няколко представления и под зоркото наблюдение на трима генерали (така твърди историята) спектакълът е свален, а участващите в него разпиляни из страната. Асен Шопов е изпратен в изгнание в Бургас, заедно с част от трупата. Всъщност сюжета е за ранена партизанка, която се укрива в санаториум за туберкулозно болни, които искат да я спасят от жандармерията. Персонажите са само мъже. В постановката с премиера през октомври в Народен театър участват т.нар. тежка артилерия на Народен театър – Руси Чанев, Валентин Ганев, Чочо Попйорданов, Васил Михайлов, Георги Кадурин и Георги Мамалев. С част от тези актьори режисьорът Асен Шопов влиза след премиерата в репетиции със следващия си спектакъл „Железният светилник” в Армията (премиера – ноември). Участват – Васил Михайлов, Георги Кадурин, Мирослав Косев, Милен Миланов, Пламена Гетова, Йоана Буковска, Антоанета Добрева – Нети и др.
Народен театър излиза с още едно българско заглавие – „Кълбовидна мълния” от Иван Радоев, текст, който не се е играл на софийска сцена от 80-те години, когато е поставен от Крикор Азарян. Неговият ученик Георги Радулов е и режисьор на новата „Кълбовидна мълния” с премиера през ноември. В спектакъла участват Биляна Петринска и Николай Урумов, който пък от своя страна става щатен актьор от този сезон на Народен театър.
Театър 199 също има българска пиеса в репертоара си, но изнамирането й си е съвсем тяхна заслуга. „Колекционерката” от Радослав Чичев е една от двете спечелили първа награда пиеси на конкурса за българска драматургия на името на Славка Славова, провеждан от Театър 199. Любопитното е, че режисьорката Маргарита Младенова се е заема с него, а в моноспектакъла ще играе Светлава Янчева.
Общо взето при бърз прочит на българските заглавия по „Ръкси стрийт” оставям с впечатлението, че липсват задокеански нови български заглавия, сякаш театрите попарени отдръпнаха взор и надежда от тях. Набляга се на класиката, както и на Камен Донев.



Прочетете предишната публикация: ТЕАТРАЛНИЯ "РАКОВСКИ" - ПЪРВА ЧАСТ


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ПРЕМИЕРИТЕ НА ТЕАТРАЛНИЯ "РАКОВСКИ" ПРЕЗ 2011 - I ЧАСТ

„РЪКОМАХАНЕ В СПОКАН” (оригинално заглавие - „A Bahanding in Spokane” )

Премиера на 23 септември, Камерна сцена, Народен театър. Режисьор – Явор Гърдев, сценограф – Даниела Олег Ляхова, музика – Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова, Павлин Петрунов. Премиера – 23,24 септември.

Кратък бекграунд :

Премиерата на  черната  комедия на Мартин Макдона е през 2010 на Бродуей и е първата негова пиеса, чиято премиера е първо в САЩ. В ролята на убиеца, който търси четвърт век загубената си в младостта ръка, е Кристофър Уокън. За нея актьорът е номиниран с наградата Тони.  У нас Макдона  е известен с друга постановка отново на режисьора Явор Гърдев „Пухеният”,  поставена в  края на 2004 във Варненски театър. Излиза у нас само година след шумния й  световен дебют.  Първи на родна сцена поставя ирландската звезда режисьорът Пламен Марков на сцената на Народен театър с „Бившата мис на малкия град” през 1999 (помня страхотната актьорска игра на Мария Каварджикова, наградиха я с АСКЕЕР за нея). За киноманите Макдона става известен най-вече  с брилянтния си сценарий на филма „В Брюж”, номиниран през 2008 с Оскар за сценарий. Мартин Макдона е роден през 1970 г. и става известен първоначално с т.нар. си ирландски теми в пиесите си. „Ръкомахане в Спокан” не е от тях.

И така:

„Ръкомахане в Спокан” е зверска черна комедия, а и не е странно, че Явор Гърдев прави именно този избор за пиеса. В последните години той очевидно има приоритет към този жанр, веднъж с филма му „Дзифт” и най-вече  с постановките си в Москва. Каква е историята на кратко – мъж търси лявата си ръка, която е загубил преди четвърт век. Попада на двама влюбени в хотел, които пък продават ръка. Там има и още един участник -  служител на хотела.  Имаме и негър (от двойката влюбени), който у нас, поради липса, може би ще бъде пребоядисан (това веднага ми напомня на „пребоядисания” негър травестит на Захари Бахаров в представлението на Деси Шпатова миналата година „Ангели в Америка” в НТ). Изобщо „пребоядисването” винаги крие опасност от бутафорност, но как да се набави български тъмнокож актьор у нас?

Кастингът:  

Иван Бърнев, който е неузнаваем с дългата руса перука, в ролята на търсещият ръката си (персонажът на Кристофър Уокън). Прясната театрална публика го обича от ролята му на Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо” от миналата година;  Леонид Йовчев, който ни зявладя още в „Мяра за мяра” на Лили Абаджиева (Малък градски театър) с ангелските си криле, посипван от снежец и с напълно (в добрия смисъл) кретенската си физиономия, за тази роля беше номиниран с ИКАР, аз пък го забелязах най-вече в Малката Дагмар на Ида Даниел (Сфумато). Новината е, че Народен театър е успял да го придърпа като щатен в своите редици, измъквайки го под носа на Военния театър. Теодора Духовникова е единствената жена в представлението, но пък някак съвсем на място с комбинацията си от ангелско и фатално излъчване.  А в ролята на Негъра е Павлин Петрунов – момчето, което в една и съща година (2011) взе и двете театрални награди ИКАР и АСКЕЕР за дебют за ролята си в „Първа любов” от С. Бекет на реж. Нина Боянова. В него играят заедно с Леонид Йовчев.  Според моя нюх Народен театър скоро ще покани както  Павлин Петрунов като щатен актьор, така и представлението на Нина Боянова, което засега се играе в Червената къща.

Сценографията:

Даниела Олег Ляхова е сценограф на „Ръкомахане...”, но силно напомня на постановката на „Пухеният” (поне от това, което се вижда на трейлъра) – действието се развива в хотелска стая – преобладаващо сиво/черна гама с кратки проблясъци на метал, всичко се случва зад стъкло, което отделя публиката от актьорите, т.е подсъзнателно ние публиката се превръщаме във воайори, шпиониращи нещо, което се случва тук и сега на ръба на документалното, натуралистичното и бруталното. Явор Гърдев е от режисьорите, които много елегантно поставят високи изисквания към своята публика, при все желанието му напоследък да дълбае във все по-популярни жанрове. Тази хладна, мрачна и отстранена сценография тутакси ми напомни за друга премиера -  след няколко години прекъсване „Пухеният” на Явор Гърдев ( там актьорите играеха в стъклена кутия, озвучени с микрофони, а публиката, невидима за тях, ги обграждаше отвън – изглеждаше като перверзен експеримент, на който ние публиката сме нарочни свидетели) ще има своя римейк в Театър 199 с нова сценография, отново на Фичо. Актьорският състав е същия - почти (има ново момиче – Иоанна-Микаела Димитрова). Премиерата е в в средата на октомври.

Представлението „Ръкомахане в Спокан” не е подходящо за лица под 16 години. (между другото чуждата преса обръща внимание на твърде честата употреба на „nigger” в текста, а ние знаем, че те са много чувствителни към нея)

„Препоръчителен родителски контрол.Ненормативен език” Това е финалът на трейлъра „Ръкомахане в Спокан”, на фона на тежък саунд върху текста на „Хей ръчички, хей ги две...” .

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО ПРОДЪЛЖЕНИЕ

АСКЕЕРИТЕ НОМИНИРАХА 13 ПРЕДСТАВЛЕНИЯ

А`Аскеер 2011 обявиха номинациите си в 10-те категории.

1. „Бащата” от Стриндберг, реж. Йосиф Сърчаджиев - НТ

2. „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, реж. Теди Москов - НТ

3. "Български разкази” от Мариус Куркински – Пловдиски драматичен театър и продуцентска къща „Артишок”

4. „Август в Оклахома” от Трейси Летс, реж. Ясен Пеянков – НТ

5. „Канкун” от Жорди Галсеран, реж. Бина Харалампиева – копродукция  Малък градски театър с пловдиски драматичен театър.

6. „Кралицата майка” от М. Сантанели, реж. В. Ганев, Театър 199

7. „Зимна приказка” от У. Шексипр, реж. М. Младенова, Театър Сфумато

8. „Първа любов” от С. Бекет, реж. Н. Боянова[1],

9. „Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, реж. Ал. Морфов – НТ

10. „Фауст” от Гьоте, реж. Л. Абаджиева, Варненски театър

11. „Карнавал.com” от Жорди Галсеран, реж. В. Радева – Младежки театър

12. „Преди/След” о Р. Шимелпфениг, реж. Ив. Добчев – Театър „София”

13. „Кола Брьонон” по романа на Ромен Ролан, реж. Вл. Люцканов – Младежки театър

Ще започна с малко статистика за тазгодишните Аскеери:

Народният театър участва с четири представления („Сирано..”, „Бащата”, „Полет над кукувиче...” и „Август Оклахома”) и има следните номинации -  2 номинации за мъжка водеща роля, 1 – за женска водеща роля, 2 – за поддържаща мъжка роля, 1 – за поддържаща женска роля, 1 – за сценография, 1 – за музика, 1 – за костюмография, 2 – за режисура, 1 – за най-добро представление – общо 11номинации в девет категории. Народен театър липсва единствено в категорията „дебют” именно поради водената си политика да е сцена за утвърдени, според техните критерии, творци – само и единствено. Тази ситуация, в която Народния театър се превръща в единствен театрален център, напомня за развитието на българския театър в началото на 20 век и театърът между двете световни войни, когато Народен театър централизира в себе си и власт и съвсем естествено в последствие и художествени постижения...

Театър „Сфумато” участва тази година със „Зимна приказка”, който присъства, за разлика от Народен театър, с цели две номинации в категорията „дебют”, но това със сигурност удовлетворява реж. Маргарита Младенова, която от години се опитва да утвърди Сфумато, заедно с реж. Иван Добчев, като територия на младите –  в нещо като  лабораторен казан за млади таланти. Двамата правилно се ориентират, че това е единствено възможното по-вярно бъдеще.  Другите номинации са за сценография, костюмография, музика, режисура и най-добро представление. Общо номинациите са – 8.

Младежки театър тази година е номиниран с две представления – „Кола Брьонон” и „Карнавал.com” – едно представление на голяма сцена и едно на камерна. Ето къде са разпределени номинациите: за „голямото” представление се пада най-престижната номинация в категорията „най-добро  представление”, после за костюмите и музиката. За „малкото” представление се пада категорията – поддържаща женска роля. Общо номинациите за театъра са – 4.

Останалите театри си разделят по една, най-много по две номинации. Разбира се, може би представлява интерес кое представление е най-номинирано. Но тази година „Сирано дьо Бержерак” и  „Зимна приказка” имат по равен брой номинации – седем. Това в никакъв случай, обаче, не означава, че те ще си тръгнат с най-много награди. 

Може би ще се запитате защо така се вълнувам от бройката номинации и съответно награди. Нека припомня, че отскоро Министерство на културата реши да изплаща „бонуси” ( така ги нарече самото министерство), т.е. по 4 000 лв. за всяка награда (ИКАР, АСКЕЕР, Шуменския конкурс за драма и мисля, че имаше още един конкурс, но не съм сигурна), които ще се изплащат на театъра, в който се играе награденото представление или актьор, сценограф и т.н. С други думи – ако Народен театър вземе четири театрални награди, така както наскоро стана с ИКАР-ите, той автоматично получава 16 хиляди лева. Въпросът е как точно ще се разпределят тези пари? Защото, ако са дадени за музика, някак си не разбирам защо един Антоний Дончев, например, с таланта си трябва да допринесе за поправката на течащи казанчета из Народния театър. И без да го усуквам направо ще попитам – тези 4 000 лв., които знаем, че са нищожни все пак, имат ли някакво целево предназначение или попадат в общия бюджет на театъра? Ще си позволя да задам още един въпрос по тази тема – централизирането на властта в софийските театри няма ли да ги изкуши да си дават все повече награди, след като МК ще им плаща по 4 000 лв. за всяка една? Това, разбира се, не означава, че си мисля, че е възможно, но ме смущава възможността те да бъдат подмамени в едни по-корупционни схеми. А ние нали не искаме това?

Тъй като често хората на театъра са склонни да дават крайни оценки и да манифестират театралните си предпочитанията, аз няма да си позволя да определям във всяка категория кого предпочитам. Смятам, че нивото е горе-долу еднакво, което не е чудесен факт  и оттам нататък става дума за по-субективни натрупвания и решения.  Но, това което ми прави впечатление на тазгодишните А`Аскеери е, че в техните номинации не присъстват извънстолични представления, освен участието на Варненския театър с „Фауст” на Лили Абаджиева, което от своя страна не е и толкова тяхно представление, колкото на самата Лили, която винаги ярко отпечатва себе си върху произведенията си. Другото е на Мариус Куркински, който знаем е свободна театрална единица и също не може да се каже, че е пловдивски продукт. Това потвърждава мнението ми, че Аскеерите тази година се отказаха да флиртуват с идеята, че са републиканска награда, че реят взора си над цяла България и ревностно следят всяко театрално трептене било то и в Горно Драглище, а и в името на общото национално единство са готови  да се огънат в поощрителни награди, затваряйки си очите пред качеството на продуктите. А може би това е и знак, че българския театър става все по-отчайващо централизиран единствено и само в София. Няма шанс за провинциалния театър с водената политика, както от МК, така и от неговите защитници в София. Аскеерите са избегнали  още едно нещо – никакво кокетиращо внимание към т.нар. млади в театъра. Често съм си мислила кое е по-добре – да поощряваш или да държиш на класата?
 Тази година номинациите са показателни и за друго - мина времето на изненадите, на революционния патос и жарките театрални спорове, на тръпнещото очакване дали "нашите" ще победят...Театърът все повече се прави от едни и същи хора  и се гледа от една и съща публика. Чакам тази добре смазана машина или да продължи да функционира до своето пълно затихване или да бъде опровергана - не с крясък, нито със зле прикрит конформизъм, който нарича себе си постмодернизъм, а със силата на качествата си и на таланта, който не се страхува да бъде извън Машината.

Следват номинациите в десетте категории:

ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ

Валентин Ганев за ролята на Бащата в „Бащата” от Аугуст Стриндберг, постановка Йосиф Сърчаджиев, Народен театър „Иван Вазов”

Деян Донков за ролята на Сирано в „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

Мариус Куркински за моноспектакъла „Български разкази” по произведения на Ангел Каралийчев, народни приказки и предания, постановка Мариус Куркински, копродукция на Драматичен театър „ Н. О. Масалитинов” – Пловдив и Продуцентска къща „Артишок”

ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯ

Бойка Велкова за ролята на Вайълет в „Август в Оклахома” от Трейси Летс, постановка Ясен Пеянков, Народен театър „Иван Вазов”

Ирини Жамбонас за ролята на Ремей в „Канкун” от Жорди Галсеран, постановка Бина Харалампиева, копродукция на Малък градски театър „Зад канала” и Драматичен театър „ Н. О. Масалитинов” – Пловдив

Невена Мандаджиева за ролята на Майката в „Кралицата майка” от Манлио Сантанели, постановка Валентин Ганев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

ИЗГРЯВАЩА ЗВЕЗДА

Бойко Кръстанов за ролите му на Автолик, тъмничар и служител  в „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

Павлин Димитров за ролята на Обичащия в „Първа любов” по Самюъл Бекет, постановка Нина Боянова, Продуцент: Н2О Филм

Явор Бахаров за ролята на Флоризел в „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ

Владимир Карамазов за ролята на Кристиан дьо Новилет в „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

Иван Бърнев за ролята на Били Бибит в „Полет над куковиче гнездо” от Кен Киси, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов”

Стоян Радев за ролите на Мефистофел, дявол, дух на ада във „Фауст”от Йохан Волфганг Гьоте, постановка Лили Абаджиева, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна

ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ

Ангелина Славова за ролята на Ана, програмистка в „Карнавал” от Жорди Галсеран, постановка Василена Радева, Младежки театър „Николай Бинев”

Гергана Кофарджиева за ролите на Щиглеца, жена над 70-те в „Преди / След” от Роланд Шимелпфениг, постановка Иван Добчев, Драматичен театър „София”

Радена Вълканова за ролята на Барбара Фордъм в „Август в Оклахома” от Трейси Летс, постановка Ясен Пеянков, Народен театър „Иван Вазов”

 СЦЕНОГРАФИЯ

Васил Абаджиев за „Фауст” от Йохан Волфганг Гьоте, постановка Лили Абаджиева, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна

Даниела Олег Ляхова за „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

Чавдар Гюзелев за „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

КОСТЮМОГРАФИЯ

Даниела Олег Ляхова за „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

Петя Стойкова за „Кола Брьонон” по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев”

Свила Величкова за „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

 ТЕАТРАЛНА МУЗИКА

Асен Аврамов за „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

Антони Дончев за „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

Кирил Дончев за „Кола Брьонон” по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев”

РЕЖИСУРА

Александър Морфов за „Полет над куковиче гнездо” от Кен Киси, Народен театър „Иван Вазов”

Маргарита Младенова за „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, Театрална работилница „Сфумато”

Стефан Москов за „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, Народен театър „Иван Вазов”

НАЙ - ДОБРО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

„Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

 „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

 „Кола Брьонон” по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев”

За цялостен принос към театралното изкуство: Коста Цонев

Празникът ще се състои на 23 май в Театъра на армията.

Режисьор на галаспектакъла е Владимир Люцканов, а музикалната картина е на Дони.

Журито се състои от следните членове: Атанас Атанасов, Асен Шопов, Васил Михайлов, Вълчо Камарашев, Георги Новаков, Жорета Николова, Илка Зафирова,  проф д.изк.н. Камелия Николова, Леонид Йовчев, Мария Диманова, Марин Янев, доц. Марина Райчинова, Меглена Караламбова, Милен Миланов, Нина Стамова, Розалия Радичкова, Светлана Янчева, Стоян Алексиев, Яна Титова.

---

[1] посочен е само продуцентът: H2O филм, представлението не е ясно къде ще се играе, преди това беше в Червената къща, после веднъж в Младежки театър, номинирано е в категорията „дебют”  и затова има неясна съдба, което е обичайно. Помня даже наградени представления в тази категория, които нямаха след това сцена.

 

ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА 28 март 2011

28 март БНТ - Денят започва с култура - обсъждане на театралните награди "ИКАР" - доц.Виолета Дечева, Гергана Пирозова и наградените Вл. Люцканов (най-добър спектакъл "Нортдост"), и Мария Илчева и Александър Деянов - Скилър за музиката на "Ноктюрно". В третия файл обсъждаме предстоящия закон за сценични изкуства заедно с унгарката Марта Вайда - секретар на унгарското театрално сдружение и доц. Виолета Дечева.
След коментара ми, че театралната гилдия е ръкопляскала на Министъра на културата г-н Вежди Рашидов на раздаването на театралните награди "ИКАР", докато цяла година ги е наричал лумпени и тунеядци, получих обаждане от Министерство на културата да се извиня публично, лично или по имейл на Министъра, или да дам писмени доказателства, че той е използвал точно тези думи, които не му били в речника...Не съм се извинявала на никого. Но си давам сметка за претенциите и заниманията, макар и краткотрайни, на нашия Министър на културата. Радвам се обаче, че от този телевизионен разговор става ясно, че г-н Люцканов, в качеството си на директор на Младежки театър, заяви, че участва дейно в състоящата се според него успешна театрална реформа. Аз съм доволна, че знам поне един, който стои открито зад нея и носи отговорност за последствията от нея. Надявам се!

БРАК, БРАЧНА ДВОЙКА, ДВОЙКА, КУРКИНСКИ...

Повод за този текст е излязлата юни месец 2010 г. премиера в Театър "199" "Отворена брачна двойка" от Дарио Фо под режисурата на Мариус Куркински и с участието на актьорите Рени Врангова и Веселин Анчев.



БРАК, БРАЧНА ДВОЙКА, ДВОЙКА, КУРКИНСКИ...

...това са обърканите, но чистосърдечно показателни тагове на сайта на БТВ към интервю на Мариус Куркински от 6 май тази година. Какво се разбира от тях? Със сигурност,  че през 2010 има нещо, което свързва името Мариус Куркински с брак и брачна двойка в интернет пространството? Значи едно нещо трябва да е ясно – Мариус Куркински не е променил гражданския си статут, но за сметка на това пък заема сериозни граждански позиции относно нарушените права на жените встъпили в брак с мъж, който им изневерява, а те от своя страна са в страшна дилема – дали и те да не изневерят, разбира се, за да отмъстят на този мръсник, но под угрозата, че ще бъдат порицани от обществото.  Тази умилителна и така „актуална” за съвременното общество женска драма е поставена на сцената на „Театър 199” от явно ангажирания с проблемите на жените актьор и режисьор Мариус Куркински чрез комедията, написана някъде през 1983г. от Дарио Фо и съпругата му Франка Раме „Отворена брачна двойка”. Сърцато и целите себе си на сцената се раздават актьорите Рени Врангова и Веселин Анчев. А пък някога през 83-та този текст е звънял от устите на авторите си Дарио Фо, тогава на 57 години и Франка (55) и предизвиквал  един абсолютно италиански скандал. Църквата и благоверното общество (което иначе винаги се гордее с потентността си и бройката завоевания) забраняват представлението да се играе пред лица под 18-годишна възраст и размахват морален пръст срещу неговите автори. Защо? Защото авторите са си позволили да пишат за изневери и разбира се за скандалното решение на една  жена от 83-та година да изневерява на мъжа си с негово знание..., и при все това да си останат в брак, но като „отворена брачна двойка”. Тук няма да въвеждам читателя в биографичните данни на крайно левия Дарио Фо, увлечен по комедия дел арте и съпругата му – феминистка , актриса, драматуржка, с известни житейски драми (това може и в гугъл да се провери), а ще се попитаме кой е въпросът, който вълнува всъщност режисьора, защото нали той си е избрал този текст и тази тема. Оказва се, че голямата тема е цитирам: „Къде остава любовта? Къде е свързването на двама души чрез венчаване?” , наричайки отворената брачна двойка „поредното уродливо явление”.  Този морален казус, този болнав гвоздей, забит в душата на съвременното общество, разбира се може да бъде разобличен най-добре чрез смеха. Казват, той винаги лекувал, най-лесно се смилял и бил най-предпочитан от публиката, съсипана иначе от живота. А за да се приеме още по-лесно от нея има още едно условие – никакви нови театрални езици, не бива да се  използват (защото непознатото плаши), а на определени важни сцени  смисълът трябва да се натъртва  категорично с няколко сценични решения. Например – мъжът мръсник лежи във вана, пълна с вода и плаши обърканата си жена, че ще се самоубие като хвърли във ваната включения сешоар. Тя плаче...Той пуска сешоара във ваната. Следва знак първи за една евентуална смърт: той се гърчи изпечен във ваната; знак 2: червена, т.е. да се разбира кървава примигваща светлина яростно ни удря в слепоочията; знак 3: стържещ звук на късо съединения, т.е. жици/ток/пържене; знак 4: в дъното на сцената се прожектира ренгенова снимка на череп, която примигва и на финала изчезва, т.е.  угасна човешкия живот. Оглеждах се и за пети знак, защото, според режисьорите, винаги има опасност публиката да не разбере нещо...и трябва да й се помага... като на пациент, а нали се провежда терапия по успокояването и разсмиването й, като лекичко й се загадват „големите теми” в живота. Рецептата е перфектна – текстът е простичък, ясен, така умолително и носталгично демодиран, театралният език – перфектно познат и затова спокоен, актьорската игра – сърцата и търсеща контакт с публиката (нали сме в комедия дел арте и гротеската на Мариус), действието протича за не повече от два часа. Ще се посмеете и всичко ще забравите – даже и защо го боли толкова Мариус относно брака и брачните двойки, защо Рени, която твърдят, че в този спектакъл била изиграла ролята на живота си, е симпатична, съвсем морфова и оставена сама да се преборва със сцената, защо Весо Анчев (съпругът) се пули, плези, скача, размахва ръце отново в стил куркински, но не съвсем, защо иначе прекрасният композитор Елби е съчинил меланхолична музика и най-вече защо всичко ми изглеждаше така познато, че чак се натъжих.

МАРМАЛАДЕНИЯТ СИРАНО

След повече от десет години "мармаладови" представления режисьорът Теди Москов обеща изненади за своята публика. "Сирано дьо Бержерак" ще се раздели с т.нар. от него "абсурдни спектакли по импровизационен сценарий" и също - за първи път ще работи със звездите на Народен Театър – Деян Донков и Владимир Карамазов. 

"Ще направя един старомоден театър", съобщи режисьорът, подчертавайки, че ще се придържа към високия текст в мерена реч и ще потърси онази"старомодна деликтност, която липсва в днешния ден" чрез поезията. Самият текст, написан през 1897 от Едмон Ростан, по времето, когато шествали романите на Зола, предизвиква истински фурор именно със старомодната си мерена реч и разбира се с онзи романтичен повей, в който се чува ехото на трубадурската песен - мечтата по "вечната невъзможна любов" отекваща и до днес, защото "ние обичаме повече страданието, а щастието ни отегчава малко..." . Теди Москов потвърждава горното допълвайки: "всичките си желания гледам да отлагам, за да са по-мечтани", защото "всичко, което не постигаш, остава мечта, а постигнатото забравяш." В какво ни устремява Теди Москов?
Сирано дьо Бержерак - мъж с голям нос и голям дух, страстен дуалист, войник и изключителен поет, символ на духа победил тялото, мъжът отложил завинаги земното щастие, човекът, който пожелава да пише любовни писма от името на друг (красивият и неборавещ с думите Кристиян) до жената, която обича. Финалът на Ростан е повече от апотеоз на онази мечтана "вечна невъзможна любов", на онова отложено щастие. Тя – Роксана, щастливата вдовица на Кристиян , с неосъществена плътска любов, и поради това щастлива, разбира, че голямата й любов всъщност е грозникът Сирано, но именно в онзи миг, в който той умира...защото "истинската любов отблъсква всеки обект, за да се устреми към безкрая." (Фихте). Ето как Сирано, трагичният и по принуда клоун с голям нос, устремен в безкрая, се превръща в алтерего на Теди Москов, който признава: "Искам да го доближа, но дали някога ще мога да "стигна" Сирано?" и сам си отговаря – "Дали да не го оставя мечта".
Как? Като "преведе" Сирано на своя театрален език – на скечове, гегове, комедия дел арте, бурлеска ( повлияна от братя Маркс), където телесното (за първи път Теди Москов го показва като негатив - неодухотворено и безсловесно) експлоадира в изплезвания, подпръцкваня и гротескно кълчене. Защо? Защото глупостта, сладникавата красота и вътрешна грубост на Кристиян (Владимир Карамазов) е представена единствено като войнстваща селяндурщина. И нали гледаме постановка на Теди Москов, няма как да няма препратки с тук и сега, независимо, че режисьорът се кълне в преклонението си към текста. Кристиян е откровен съвременен персонаж – провинциалист и турист с мускули, диалект и много амбиции, който обича "пуФкав леб и да е.."- образ измайсторен така автентично от Владо Карамазов. Грозният с красив ум Сирано (Деян Донков) пристъпва едва с Носа - почти говорещ, с човешки размер и от дунапрен – тежащ върху лицето на Сирано като Дамоклев меч – така неудобен и труден за носене, защото "носът е обиталище на душата", а тя тежи. Но грозотата става красива, само ако душата е богата, нали? А скъпоценното се проявава чрез езика, т.е. красивите думи - полето, в което Сирано е победител и наемник. Носът се превръща в платно на лодка и в най-скъп другар, а притежателят му Сирано грижливо и пъпка ще изтиска от него, но само в началото – там, където Теди Москов разпръсква цялата си енергия да размее ниските страсти на публиката. Роксана (Ани Пападополу), обектът на влечение, крехката кокетка в синьо (съвсем като Синята Фея), ясно е обявена от Теди Москов като жена, която "докато прави любов с потен културист в ръка държи книжка със стихове на Димчо Дебелянов". Триъгълникът е ясен – имаме двама глупаци и един одухотворен грозник, а също – пречещи обстоятелства в лицето на злия Граф дьо Гиш (Димо Алексиев, който в началото е с бутафорен костюм на Супермен или Мишелин– да се разбира мускулест идиот). Всичко това се стича под прекрасните декори на Чавдар Гюзелев – графични, като нахвърлен ескиз на недовършена картина, които стилизирано изглаждат бутафорните ръбове на режисурата.
Признавам, че в потока от френетично прелитане на асоциации, онагледяване на думи и безкрайни гегове, някъде в средата на двучасовото представление, се замечтах за старомоден словесен театър – деликатен и кънтящ със смисъла на своите думи. Както ни го беше обещал режисьорът, мечтаейки и мъчейки се, по неговите думи, да потъне в красотата и поезията. И точно тогава, в средата, когато простакът Кристиан, умирайки във война разбира, че Сирано обича Роксана, а писмата са обляни от любовните сълзи на своя автор, цялото представление магически се обръща в трагедия. Истината е разпозната, действителното лице на меланхоличния шут Сирано – разгадано. И ето тук режисьорът Теди Москов щедро ни хвърля от комедията и ниските страсти в неотъпкания от него жанр на трагедията, предварително подвел ни, че ще ни разказва докрай за сериозните неща чрез кикот. Присмехулникът Теди Москов рязко завива в трагичната поетичност на Ростан, където " всяка поезия скрива нещо трагично" . Този път режисьорът само временно ни увлича в удобството на комедия дел арте, но все по-ясно ни разкрива своята маска на смешнотъжния клоун, срамежливо прикрил я с тук там отстранени шеги. И въпреки умилението от това остава чувството за прекомерност в геговете и неувереност във висините на трагедията – точно така както едно дете се увлича...в играта и мечтите.

КУЛТУРНА СКУКА ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА

Скука навява от тазгодишните театрални номинации на Съюза на артистите. Даже и избраното мото "Култура по време на криза" не блести с оригиналност и сякаш довършва нерадостната картина в българския театър. Традиционно наградите се раздават на 27 март, а тази година събитието ще се проведе в Народния театър. Режисьор на церемонията отново ще е Стоян Радев, който преди две години направи колебливо шоу в цирк "Балкански".
В навечерието на театралния празник ще стане ясно дали представлението на Иван Добчев "Лазар и Иисус", което беше наградено с "Аскеер" още миналата година, варненското "Калигула" на Явор Гърдев или пазарджишкото "Изкуството да смиташ боклука под килима" е с приз за най-добра режисура. Това определено е най-равностойната категория в номинациите.
Следват странни нонсенси, които могат да бъдат оправдани веднъж с липсата на театрални събития, а, от друга страна, с присъствието на част от заинтересуваните в комисията. А пък и най-вече обяснението, че са номинирали тези, които са показали нов творчески етап в развитието си.
После идват учудващите номинации за майсторско техническо осъществяване, където на постановката "Калигула" ще й се наложи да се сравнява с "Ревизор" на Бойко Богданов и мюзикъла "Страхотните момчета" на Вл. Люцканов в "Младежки театър", в което играе и член на комисията - актьорът Стефан Мавродиев. Заради отсъствието на Народен театър в миналогодишните номинации за "Икар" са избрали безсилната "Женитба" на Н. Петков като единствен представител на най-големия ни театър.
Затова е и обречена на провал номинацията за главна женска роля на Рени Врангова, след като това е и най-слабата в кариерата й. Най-вероятно убедителното завръщане на сцена на Мимоза Базова от "Родилно петно"(реж. Иван Добчев") ще й донесе триумфа в категорията за главна женска роля, тъй като Светлана Янчева от "Валентинов ден" не отговаря на т.нар. верую да е чисто нова този сезон.
Главните мъжки роли са доминирани от Цветан Алексиев за ролята на Владимир във "В очакване на Годо" на Лили Абаджиева (която учудващо не присъства в нито една друга категория), Димо Алексиев - новата звезда от "Калигула", и Ленко Гурков от "Радост за моето сърце" на Младен Алексиев.
Апатия внушават номинациите за сценография при безусловно силното присъствие на Никола Тороманов с "Валентинов ден" и "Калигула". Дебютната категория е гордостта на комисията, в която има четири номинации, но истината е, че независимо от симпатичните усилия на младите изборът сякаш е поощрителен, а не поради особени качества.
Тягостна е културата по време на криза и опитите ни да превърнем мними таланти в герои на годината. Очевидната липса на нови силни имена в театъра не оправдава мъчителния избор на комисията.