НОМИНАЦИИ АСКЕЕР 2012

НОМИНАЦИИ А`АСКЕЕР 2012


Връчването на наградите ще е на 23 май. Режисьор на церемонията ще е Диана Добрева, която ще работи по сценарий на Ангел Еленков и музикална картина на Петя Диманова. Традиционно церемонията е под почетния патронаж на министъра на културата Вежди Рашидов и на министъра на отбраната Аню Ангелов.

Академия „Аскеер“ ще връчи Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство „Аскеер 2012″ на театралния режисьор Асен Шопов. Ето и останалите номинирани:

Водеща мъжка роля

Владимир Пенев за ролите на Джон, Бари, Боби и Тоби в „Дуети“ от Питър Куилтър, постановка Владимир Люцканов, Театър 199 „Валентин Стойчев“ и за ролята на Президента в „Златните мостове и Секвоя“ от Константин Илиев, постановка Бина Харалампиева, Малък градски театър „Зад канала“

Камен Донев за ролята на Семьон Семьонович Подсекалников в „Животът е прекрасен“ по произведения на Николай Ердман, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“

Малин Кръстев за ролята на Англичанинът в „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“

Водеща женска роля

Албена Чобанова за ролята на Алис в „Бягство от Москва“ от Уилям Никълсън, постановка Петър Пейков, Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград

Мая Новоселска за ролята ѝ в моноспектакъла „Едно малко радио“ от Мая Новоселска, Стефан Москов и Борислав Стоилов, постановка Стефан Москов, Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“

Светлана Янчева за ролята на Серафима Илинична, тъща в „Животът е прекрасен“ по произведения на Николай Ердман, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“

Изгряваща звезда

Весела Бабинова за ролята на Коля Лебедушкин, военнослужещ първа година в „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Веселина Конакчийска за ролята на Нора в „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, постановка Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Иван Юруков за ролята на Зилов в „Лов на диви патици“ от Александър Вампилов, постановка Юрий Бутусов, Народен театър „Иван Вазов“

Поддържаща мъжка роля

Леонид Йовчев за ролята на Мервин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Сава Георгиев за ролята на Еугениуш в „Танго“ от Славомир Мрожек, постановка Николай Поляков, Драматично-куклен театър – Враца

Стефан Мавродиев за ролите на Баща, № 3 и Дънкан в „Любов и пари“ от Денис Кели, постановка Петър Кауков, Младежки театър „Николай Бинев“

Поддържаща женска роля

Анастасия Лютова за ролята на Лейди Милфорд, метреса на княза в „Коварство и любов“ от Фридрих Шилер, постановка Стайко Мурджев, Театър „София“

Мария Каварджикова за ролята на Стефка, съпруга на Венко в „Работно време“ от Камен Донев, постановка Камен Донев, Народен театър „Иван Вазов“

Теодора Духовникова за ролята на Мерилин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Сценография

Даниела Олег Ляхова за „Рицар на Светия Дух“ от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
Огняна Серафимова за „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, постановка Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
Рин Ямамура за „В Тоскана“ от Серджи Белбел, постановка Ида Даниел, Народен театър „Иван Вазов“

Костюмография

Даниела Ляхова за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
Петър Митев за „Когато гръм удари“ от Пейо Кр. Яворов, постановка Стайко Мурджев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
Свила Величкова за „McBeth“ по Уилям Шекспир, постановка Стефан Москов, Младежки театър „Николай Бинев“

Театрална музика

Асен Аврамов за „Рицар на Светия Дух“ от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“

Калин Николов за „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Петя Диманова за „Когато гръм удари“ от Пейо Кр. Яворов, постановка Стайко Мурджев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Режисура

Иван Добчев за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“

Маргарита Младенова за „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, Народен театър „Иван Вазов“

Явор Гърдев за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, Народен театър „Иван Вазов“ и „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, Народен театър „Иван Вазов“

Най-добро представление

„Бягство от Москва“ от Уилям Никълсън, постановка Петър Пейков, Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград

„Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

„Рицар на Светия Дух“ от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“

Съвременна българска драматургия

„Ковачи“ от Алек Попов

„Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев

„Златните мостове и Секвоя“ (театрален триптих) от Константин Илиев.

МАКБЕТ КАКЪВТО ВСЕКИ ЗАСЛУЖАВА

Човекът е обречен да притичва върху сцената на живота, нелепо обсебен от клишета.

Текстът е публикуван в брой 1-3/2012 на сп. Театър - http://www.grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/1_3_2012.pdf

Едно е сигурно, впечатленията Ви от спектакъла „Макбет” на Теди Москов в Младежки театър „Николай Бинев” зависят от очакванията Ви. Ако сте се приготвили най-после да бъдете разтърсени от истинския „Макбет”, такъв какъвто трябва да бъде според Вас, аз ще съм първата, която ще искам да узная какъв си го представяте. Защото днес, през 2012 г. сме изправени пред един интересен феномен, стар колкото света, но ескалиращ циклично в човешката и разбира се, нашата история – преклонението пред някаква представа за истинност, наричана традиция.

Обширна е темата кога подобни консервативни нагласи се завръщат, в какви исторически моменти се появяват и дали са симптом за някакви промени. Тук по-логичният за мен въпрос е: Чия представа за традиция взимаме? Своята, тази на бащите и майките ни, или на прадедите ни, а също за нашата традиция ли става дума или за чуждата, извън България? Съотнесено към пиесата на Шекспир „Макбет”, написана преди 406 години, по време на т.нар. Елизабетинска епоха, вероятно в Лондон, този въпрос започва да звучи още по-интересно. Изпитвам нескрито любопитство да разпитвам хората как си представят, че трябва днес да изглежда едно истинско представление на „Макбет”. Какво очакваме от него?

Дали очакваме класически прочит (каквото и да означава това), тълкуване, интерпретация, колаж, преразказ, който да бъде разбираем за всички? Дали изискваме от режисьора Теди Москов да разкаже „Макбет”, така че да няма нужда да бъде прочетен? В това ли е смисълът да се възпроизвежда класиката, превръщайки я в паметник на колективната памет, тогава когато режисьорът твърди, че желае да ни забавлява с една от най-кървавите трагедии. А и ни предлага да я погълнем само за 55 минути като бързо приготвен сандвич? Предстои ли ни действително едно кристално чисто забавление, както ни обещава Теди Москов и дали наистина трябва да „четем” неговия „Макбет” като fast food, като безпаметно угощение, за което не са необходими нито знания, нито усилия или да предположим, че това е кокетен капан. Дали зад неговата реплика, че днес „духовната храна не е полезна за укрепването на човешката душа” не прозира намекът, че всеки е заслужил постигнатите хоризонти от знание и опит, за да прочете само своята пиеса със заглавие: 

„Аз чета „Макбет”.

Единствената необходимост днес да се поставя Шекспир е като бъде модернизиран, така твърдят театралните теоретици, а пръв скандалният Алфред Жари в края на 19 век радикално превръща в пародия кървавата трагедия като написва цикълът за Крал Юбю. Това почти сатанинско действие спрямо сакрализираните текстове на ейвънския бард отприщва вълна от шекспирови интерпретации, както сценични, така и драматургични. Всяка епоха има своя „Макбет”, както и своя представа за трагично и трагедия. Докато 18 век е бил зает повече с това да разреши казуса с техническите ефекти около появата на духа на Банко на сцената и прелитането над нея на трите вещици, то през 19 век нахлува психологията и образът на Лейди Макбет приема по-разнообразни прочити – от зла фигура, до загрижена за кариерата на съпруга си домакиня. За сметка на това в края на 19-ти век, под влиянието на идеите на Ницше и Фройд, Макбет е превърнат в интелектуален сластолюбец, който не е обхванат от чувство за вина, а само от страх, че ще бъде разобличен.

„Макбет” се превръща почти в запазена марка на авангардния театър през 20 век, като особен интерес представлява фигурата на Лейди Макбет и най-вече трите вещици. Изобщо историята на възможните прочити на „Макбет” е като кратко ръководство относно възприемането и разбирането за трагично. Разбира се няма как да пропуснем едно от най-атрактивните мероприятия на агитпропа в САЩ - Федералният театрален проект (1935-39), реализиран по време на голямата депресия, за да се създадат работни места за актьори, художници и хора на изкуството. През 1936-та г., поръчват на 20 годишния Орсън Уелс да режисира „Макбет” с трупата на новосвормирания от Федералните власти Негърски театрален проект (Negro Theatre Project). Това е и първото представление с напълно модернизирани костюми на Макбет, известно с името Вуду-Макбет (тук ще пропуснем марионетъчното представление на Жари). Действието се развива на о. Хаити, всички актьори са негри, освен главните персонажи. Вуду барабани, танци, магии, вуду-кукли присъстват на сцената на фона на нарисувани скелети и палми. Всичко това е било съвсем насериозно. Оттук нататък следват за „Макбет” 80 години в битка за въображението на публиката.

Авангардът се конструира върху парадокса и уникалния стил, който всеки творец иска да отпечата върху универсалния текст на Шекспир. Така „Макбет” присъства в концепциите на едни от най-знаковите режисьори на 20 век – Брук, Маровиц, Шехнер, Йонеско написва комедията „Макбет”, а Хайнер Мюлер написва своят вариант. Полански заснема „Трагедията на Макбет” през 1971г., а още през 1957 г. Акира Куросава пък „Замъкът на паяците”. Списъкът е огромен и продължава до днес. След книгата на полския театрален критик Ян Кот „Шекспир – наш съвременник", днес става още по-лесно да си обясним защо Макбет във филм от 2001-ва става гражданин от 70-те и действието се развива в хамбургер кафене във Филаделфия. Политическият театър от края на 60-те в Европа е преодолян и претопен от ужаса от безсмислието на консуматорското общество. Днес „Макбет” присъства под формата на анимации, образователни филмчета, видеоигри, даже семейство Симпсън го играе, а през 2001-ва година на фриндж фестивал в Ню Йорк е представен Нинджа Макбет на Tiny Ninja Theatre, с малки пластмасови кукли-нинджи, а сцената е един куфар и се играе само от един актьор в рамките на 40 минути – представлението е хит.

След всичко това е ясно защо Теди Москов твърди, че всички дълбокомислени тълкувания са изчерпани. Самият той през 1996 поставя „Макбю” по Шекспир и Жари в „Бремер театер”, определяйки го като висока пародия. Какво ни очаква днес, когато всички стилове вече са измислени и „всичко, което остава, е да се имитират мъртвите стилове, да се говори чрез маските и гласовете във въображаем музей”, в който все повече се злоупотребява със стари модели, положени в нов контекст. Представлението на Теди Москов открито прилага трика, формулиран от един от теоретиците на постмодернизма Чарлз Дженкс, т.нар. „двоен код” –на сцената има двойна система от знаци – едната е за непрофесионална публика, другата – за специализирана.

В епохата на хиперконсумацията диктатор е удоволствието, фиксацията в постигането на неограничена наслада веднага, идеята за живота като осъществяване в непрекъснатото поглъщане – на храна, секс, предмети, приятелства, зрелища, които да заситят вечно гладните сетивата. Москов буквално „нахранва” лакомата за бързодвижещи се и лесносмилаеми образи публика, чрез анимационно-карикатурната естетика, напомняща техниката на киномонтажа, чрез динамично сменящите се гегове, скечове, средства от комедия дел арте, куклени трикове, потоци от асоциации, размяна на горница и долница, шаради, езикови игри, комбиниране на ежедневно с възвишено, бомбастичните костюми (поздравления за Свила Величкова), напомнящи за гигантски куклен театър, импровицации, бутафорност, в които ни се внушава илюзията, че всичко това е история, разказана от луд. Със замаха на палаво дете Теди накъсва сюжета на парчета, които се движат ту към финала, ту в началото на историята, отхвърляйки идеята за линеарен разказ. Представлението е оголено до сценарен скелет, върху който режисьорът изгражда втори план, мрежа от интелектуални капани и закачки, чрез симултанно съществуващи множество миниатюрни сюжети – пародия на театрални и кино клишета, полепвани внимателно върху добре известния сюжет.

Върху оголения червен куб - сцена, разкривен и нереалистичен, така както кубизмът повелява, чуваме и вуду барабанчетата на Орсън Уелс, откриваме и голите вещици на Йонеско, и примитивните инстинкти, които задвижват злото (така както авангардът предпочита), и садомазохистичните костюми на Трио „Хинелоза” - препратка към съвременните представи за еротично, които по-късно ще се превърнат във феи с конусовидни шапки, жени с бради (както е по Шекспир), гръцки хор, понякога захванати в нашенско хоро, или просто резоньори, коментатори и разказвачи, монахини, комисия в кандидатстудентски изпит за Крал злодей, подпомаган от загрижената си съпруга Лейди Макбет (Станка Калчева), която, разбира се е и една от вещиците. Кой е Макбет – мухльо с пазарска мрежа с портокали, случаен гражданин подтикнат да злодейства, жертва на зла съпруга или нашият съвременник - Макбет, лишен от съзнанието за трагично, понесен на вълната на случайността, безразличен, емоционално дистанциран, индеферентен към заобикалящото го. Изкристализират големите теми, подмятани от окарикатурените образи на Шекспир. Човекът е обречен да притичва върху сцената на живота, нелепо обсебен от клишета.

Това е първото пресдтавление в последните години на Теди Москов, в което не наднича маската на смешно-тъжния клоун, нито прозира скръбта по загубата на илюзиите в търсене на изгубения рай. Спектакълът „Макбет” е измъкнат от меланхоличната печал, която често трепти в патетична тоналност при Теди. Няма заигравания с малкия човек, носител на всички добродетели, но пожертван в мелачката на живота, няма кокетиране с уж неназидателните добродетели. Сурово и категорично Теди Москов чете съвременния „Макбет”. В него няма разказ, няма сюжет, няма главни персонажи, нито поуки за живот, защото всичко това може да бъде и плод на:

„Кикимори четат „Макбет”

И така отново ще се върна към началото. Представлението „Макбет” е такова, каквото всеки от нас заслужава. То може да ви се стори забавен фарс, интелектуална пародия, гротеска, клоунада изпъстрена с цитати, прочетени от кикимори или не от Шекспир, а от Шекспировски, защото единият е високопарен, а другият – хипнотизатор. Може да се посмеете на лесносмилаемите пародии и смесването на ниско с високо, където Макбет става Мехмет, а разказът се движи, вечно завръщащ се в началото, върху ритъмът луп-луп (предизвикано от въртене на Шекспир в гроба), деликатно подсказан от автора, защото кой друг, ако не самият Шекспир ни дава възможност за всичките тези прочити?

Ако сте следили представленията на Теди Москов няма как да не откриете, че актьорите на Младежки театър се оказаха най-тедимосковите в последните години (Станка Калчева, Малин Кръстев, Вежен Велчовски, Ярослава Павлова, Лилия Гелева, Герасим Георгиев – Геро, Красимир Недев). Няма как да не усетите, че режисьорът чете „Макбет” като ..”история, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл”, но наужким, защото всъщност това комедия ли е или трагедия и изобщо редно ли е да говорим за жанрове?

Има представления, които превръщат своя зрител в отворена книга, в която може да прочетеш множество текстове или да разгледаш картинки, но „Макбет” на Теди Москов отваря страници за всекиму, според нуждата и моженето.

Дете чете „Макбет” (неподправен запис на осем годишно дете)

„Имало едно време три вещици, които искали да има нов крал, който трябвало да е по-зъл от другите. Направили прослушване. Старият крал е с бебешки дрехи, за да го помислим за идиот. Вещиците избраха онзи, който обеща, че ще убие всички поданици, роднини, деца, но другият открадна короната.

Това е история за човек, който се казва Макбет, тъпият Макбет и трите вещици. Макбет убива всички, но той е жив и затова представлението се казва Макбет. Накрая пада и умира и той, защото така сънят му ще стане вечен. Край! Всичко това е сънят на Макбет. Забравих – сцената е червена, защото има много кръв.”

НЯКОЛКО ПОУКИ ОТНОСНО СПАСЯВАНЕТО НА КУЛТУРАТА ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА, АГИТПРОПА, ЦЕНЗУРАТА И СМЪРТТА НА ЕДИН ТЕАТРАЛЕН КРИТИК

За тези от Вас, които нямат време и концентрация за по-дълги текстове ще сбия следващите страници в няколко изречения: Правителството на САЩ по време на Голямата Депресия (30-те на ХХв.) решава да финансира хората на изкуството и създава Проекти за спасяването на интелектуалния капацитет на нацията, осъзнавайки че те са приоритет. Те са спряни след четири години, обвинени от същото правителство в прекомерно политизиране. В тази история участват Орсън Уелс, Последният етиопски император, Мусолини, Рузвелт, вуду-кукла, виновна за смъртта на един театрален критик, Американски трудови лагери и Американски Агитпроп.Текстът е четири страници и го споделям с Вас с пълното съзнание, че е дълъг.

По време на Голямата Депресия правителството на САЩ създава най-мащабния театрален проект в света Федерален Театрален Проект - организиран, финансиран и по-късно забранен от същото това правителство. През 1935г. по заявка на Рузвелт се създава т.нар. Федерален Театрален Проект, с цел да се организира работа за артисти, художници, композитори и изобщо за хората на изкуството, тежко пострадали от „ефектите” на Голямата Депресия. Този проект си остава и най-грандиозният в историята на САЩ, свързан с организиране и продуциране на театрални събития, изцяло финансиран от Федералното правителство.

ФТП е част от големия Федерален Проект Номер Едно като част от Works Progress Administration - проект, който е имал за задача да създава работни места в различни области, като заплащането е почасово и не бива да надвишава 30 часа на седмица (тук влизат проекти от строителството и надомната работа до проекти в областта на изкуството и науката). Развиват се и благотворителни дейности, но акцентът пада върху грижата за подпомагане на тези части от обществото, които са пострадали най-тежко от Голямата Депресия – а именно: жените и тъмнокожото население.

Федералният Проект Номер Едно (Federal Project Number One) е специален – той касае хората на изкуството и се дели на пет основни Проекта: Федерален Писателски Проект, Федерален Театрален Проект, Федерален Музикален Проект, Федерален Арт Проект и Проучване на Историческото Наследство (към големия проект WPA влиза и Проект на Математическите таблици, който имал за цел да създава работа за безработните матемаци и се оказва един от изключително успешните, особено в областта на науката).

Всичко това е под шапката на грандиозния план New Deal на Рузвелт, за справяне с последствията от Голямата Депресия, който е основан на принципите на т.нар „Три „Р”-та”:

Relief, Recovery, Reform – три стъпки за преодоляване на кризата, които са:
1. Relief – подпомагане на безработните и бедните (т.е. създаване на работни места);
2. Recovery – възстановяване на икономиката до нормалните й нива;
3. Reform – реформиране на финансовата система, за да се избегне нова депресия.

Обърнете внимание на реда, в който са подредени стъпките за справяне с Голямата Депресия. Реформите са на последно място. Първо се създава работа – с прости думи казано, първо се дава възможност сам да си помогнеш, без да губиш самоуважение, а после се реформира системата.

В частта за подпомагане на безработните и бедните влизат и петте Проекта в областта на изкуствата (1935-1939г.). В тях участват изключително известни журналисти, писатели, музиканти, композитори, художници, театрали, артисти, изследователи, критици и др. С пълното съзнание за необходимостта от запазване на интелектуалния капацитет на нацията под шапката на този грандиозен проект излизат множество продукти.

Федералният Театрален Проект е имал за задача да изгради национална театрална програма за създаване на заетост на хиляди безработни артисти за възможно най-кратък период от време. Съветникът на Рузвелт Хари Хопкинс, който е в дъното на идеята за проекта, обещава, че театралният проект ще бъде - забележете: „свободен, за възрастни и нецензуриран”, което създава и предпоставки за бъдещите проблеми на проекта. Това изявление е разбрано от всички режисьори в театралния проект като даване на зелена светлина за всички продукти, независимо от тяхното политическо и социално съдържание. Съответно този Федерален Проект става известен със силно социалната си и политически активна позиция.

Тази предварително обещана свобода разгръща поле за развитие на т.нар „living newspapers” - пиеси, които в основата си са агитационни и пропагандни, т.е – наемат се журналисти, изследователи и писатели, които взимат горещи теми от вестниците и ги разработват като пиеси, като отразяват текущи събития, теми и проблеми и запознават на достъпен език публиката с тях. (Агитпропът е бил популярен не само в СССР, той е бил активен политически формат и в САЩ, предизвикан от необходимостта чрез средствата на изкуството да се коментират политическите събития и социалните неравновесия. Обикновено се предпочитат по-директните театрални средства, които да насърчат публиката към реакции). Но тези пиеси бързо се политизират и биват обвинени, че са предимно с прогресивно и ляво съдържание. Това създава проблеми между Конгреса и Федералния Проект. Независимо от обвиненията срещу тях, те стават много популярни сред аудиторията.

Проблемите между ФТП и Конгреса се засилват, когато Държавният Департамент (тяхното Външно министерство) се противопоставя на първата пиеса от този формат „жив вестник” с името „Етиопия”. Представлението разказва за Хайле Селасие (последният император на Етиопия от 1930 – 1974г. ) и борбата на неговия народ срещу инвазията на войските на Бенито Мусолини (фашистите превземат Етиопия през 1935г., а етиопският император моли безрезултатно за помощ Обществото на народите. Само ще вметна, че робството е премахнато в Етиопия през 1942г.). Щатското правителство, скандализирано от така актуалния проблем, променя уговорките и поставя ограничението, че не може да се поставят на сцената персонажи, които са държавни глави на други държави с оправданието, че така може да се предизвика дипломатически гаф. Тази йезуитска формулировка вбесява някои от режисьорите, които се оттеглят от проекта в знак на протест срещу ограниченията.

Освен участието на много известни артисти, Проектът създава и ново театрално поколение, което тепърва става известно, като Артър Милър, Орсън Уелс, Елиа Казан и много други. Федералният Театрален проект, който бил обвързан и с граждански организации за защита правата на човека, обръщат внимание и на липсата на цветнокожи в театрите.

Интегрирането им започва така:

"Вуду-Макбет" реж. Орсън Уелс

Негърски театър. Част от ФТП е и Negro Theatre Project (Негърски Театрален Проект), който има звена в много градове на САЩ. Проектът осигурява заетост и стажове на много тъмнокожи драматурзи, режисьори, актьори и техници. Един от най-известните е Проектът в Ню Йорк, в Харлем ( Лафайет Театър). Там се поставят за четири години 30 пиеси. Най-известният продукт е „Вуду Макбет” на Орсън Уелс от 1935г. – Шекспировият „Макбет” се играе от афро-американци, с малката, но важна подробност, че в главните роли са само бели актьори. Целта е била да се осигури възможност в състава на театрите да има черни актьори, а поставянето на класически пиеси ще повдигне самочувствието на общността, че играят в тях без значение от цвета на кожата. Йерархията на продукцията обаче е приета като расистка и Орсън Уелс се изправя пред известни трудности при установяването на власт над "черния екип", които „не са били свикнали да ги командват насам натам бели младоци”. Но чарът и енергията на Уелс успява да обедини екипа, а години по-късно „черните” актьори споделят, че са се чувствали като участници в творческия процес. Преди да започне продукцията Харлемските комунисти са се опитали да настроят общността срещу проекта, считайки, че Уелс е включил в състави черни актьори, само за да се подиграе с тях и да създаде комедия или бурлеска по Шекспир. (Понякога се чудя как ли би изглеждало в нашите очи „Хъшове”, изигран от малцинствата в България и как ли бихме реагирали.). Стига се до там, че мъж се опитал да разреже с нож лицето на Уелс, но един от тъмнокожите актьори се оказал бивш боксьор и го спасява. С приближаването на премиерата гневът бил заменен от гордост в общността.

Десет пресечки от двете страни на театъра на Седмо Авеню се затварят за премиерата, преминала пред претъпкани салони и така девет седмици. Действието на „Вуду- Макбет” се развива на остров Хаити по време на колонизацията. Декорите са - дворец в джунгла, а фонът е на нарисувани скелети и палми. На сцената звучат вуду-барабани, а тъмнокожи полуголи актьори танцуват по нея. Това предизвиква огромен скандал и интерес, разбира се. Представлението е първото в историята на театъра с огромен финансов успех и многобройни турнета. Медиите били във възторг, но критикът от Херолд Трибюн Пърси Хамънд написва отрицателна рецензия, в която пише, че на актьорите не им се разбира какво говорят и изглеждат притеснени на сцената. В отговор един от африканските барабанисти от представлението направил вуду-кукла на Хамънд, като набол куклата с игли и насърчил Уелс публично да поеме отговорност за всички мъчения, от които би пострадал Хамънд в резултат на вуду магията. Уелс решил, че е забавно, но малко след това Хамънд умира... Ето как се решават проблемите с критиката.

Орсън Уелс е също режисьор и на скандалния мюзикъл „The Cradle Will Rock” от Марк Блицщайн, който предизвиква противоречиви реакции, поради съдържащите се в него алегории на Корупцията и Корпоративната лакомия. Понякога ми се струва направо фантастично в български театър някой да постави остро политическо представление, в което например да се коментират актуални проблеми – сещам се за поне няколко активни теми от последните месеци...Каква ли би била реакцията – и на публиката, и на властта?

Друго популярно заглавие в Негърския Театър е „Вървете заедно, деца” (1936) на Франк Уилсън, който описва депортирането на 100 афро-американски деца от Юга към Севера, за да работят срещу ниски надници. На сцената на този театър се поставят и социални драми, в които се коментират и несправедливостите в Трудовите лагери на Юга. (по време на Голямата Депресия, включително Втората световна война съществуват американските трудови лагери, в които насила и без заплащане са принуждавани да работят тъмнокожи и емигранти).

Театралният проект е най-скъпият от Федералния Проект Номер Едно, който струва 29,1 процента от общия бюджет, но пък целият бюджет е по-малко от ¾ от един процент от общият за WPA, който общо е 50 милиарда. Отказвам да го сметна!

Краткотраен е животът на Проекта, просъществувал едва четири години. През 1939г. Конгресът спира финансовата подкрепа поради политическата му нецелесъобразност, с други думи – поради твърде левия и прогресивен политически тон на много от продуктите. Цензурата има много лица! Въпреки това този проект създава безценни продукти във всички области на изкуството. Хиляди хора на изкуството и науката остават да работят в сферата, в която са най-добри и най-трудоспособни, без да жертват самоуважението си.

КУЛТУРНИТЕ НАВИЦИ НА БЪЛГАРИНА

Има ли българинът навици да ходи на театър, кино, концерти? Чете ли книги? Културен профан ли е или културен мохикан?

Каква е връзката между пари, образование, пол и възраст, когато става дума за култура? Според данните на Националния статистически институт средно 30% от всички българи водят някакъв спорадичен културен живот. Около 70 хиляди са тези от нас, които активно следят културните събития - това са хората между 34 – 54 години. Един и същи е кръгът от хора, които ходят на театър, кино, концерти, изложби. Три млилионна е, обаче, армията на тези, които изобщо не четат, не ходят на кино, театър, музеи – между тях има както много млади хора, така и пенсионери. Милион и половина българи нямат книги в къщата, а над два милиона не са прочели нито една книга през изминалата година.

Според статистиката на НСИ един от най-устойчивите културни митове, че киното е най-масовото изкуство у нас отпада. Оказва се, че над един милион е потенциалната театрална публика. С 30% по-малко са хората, които ходят на кино, но пък го правят редовно. 

 

Театърът остава предпочитаната "обратна връзка", а хилядите холивудски филми са с два пъти по-малко публика (средно на прожекция) от българския филм, но с важната подробност - българското заглавие се разпространява три пъти по-малко. Българинът ходи на български театър, предпочита българския филм и пълни салоните на рядко провежданите симфонични концерти.

И въпреки численото превъзходство на "некултурните" българинът трябва да има самочувствието, че не е културен кретен, при все упражненията по оскотяването му в последните години и усърдието, с което му се внушава, че няма такива занимания. Днес няма да пиша за чудесата на „реформата” в областта на културата, които, според министъра г-н Вежди Рашидов са така чудотворни, че успяха да препълнят театралните салоните само за половин година и да спечелят за киното няколко международни награди и признания. Няма да коментирам колко непрофесионално и на ръба на неграмотността звучи подобно твърдение. Само ще му подскажа, че промените в рефлексиите на театралната публика са бавни процеси, понякога нуждаещи се от повече от 10 години, а произведените филми през 2010-2011 са проектирани и заснети преди неговия мандат. Може би след 2021-ва година е по-удачно да приказваме за ефекта „Рашидов” върху българската култура и отново да прегледаме статистиката. Няма да коментирам и задкулисното и потайно написване на Националната стратегия за развитие на българската култура, без участието на неправителствения сектор, което се разбра преди дни. Какво ли се крие там? Какво се крие в културна стратегия написана и одобрена от ведомствен "колегиум"? Годината е 2011.( дни след скандала с неправителствения сектор излезе информация на страницата на МК, че представят на обществено обсъждане проекта за стратегията.)

В този текст ще се опитам да ви представя профила на онези граждани на България, които ходят на театър, на кино, влизат в музеи, ходят на концерти, четат книги и притежават такива. Кои са, колко са, как изглеждат, на каква възраст са? (данните са взети от Националния статистически институт, статистиката е на базата на 4 295 хил. българи, между 24 и 64 година възраст. Създадените от мен профили се базират на официалните данни.)

Кой ходи на кино?

Аз съм млад, на не повече от 30 години. Живея в града и имам добро оброзавание, както и работа. Мога да си позволя да ходя редовно на кино, за разлика от пенсионерите. Опитвам се да ходя всеки месец. И, да – напоследък обичам да гледам български филми. Забравих да кажа, че ходим заедно с приятелката ми на кино.

Киното у нас се приема за най-посещаемо изкуство. Имаме 42 броя кина, а в тях за една година има 207 хиляди прожекции. От тях едва 10 хиляди са на български филми. Според НСИ в годината ни се предлагат цели 334 български заглавия, на фона на 2 100 американски. Какво обаче показва статистиката? Българските филми имат средно по 36 броя зрители на прожекция, а мегапродукциите на САЩ – 18 човека средна посещаемост. Печалбата на един американски филм е двойно по-голяма ( около 12 хиляди лв.) от този на български филм. Един от интригуващите фактори е, че един американски филм се прожектира над 80 пъти, а един български – 30 пъти. За да гледате холивудски продукт плащате двойно, за сметка на родното производство. Статистиката, обаче, е пределно ясна в едно – 80% от българите НЕ са ходили на кино през последната една година. Това са 3 515 000 милиона българи. Едва 780 хиляди българи са отишли поне веднъж на кино през изминалата година.

Как изглежда киноманът?

Той може да е мъж или жена, на възраст между 25 и 34 години и е част от други 66 377 себеподобни, които са образовани, работещи, живеят в града и ходят всеки месец на кино. Киното е забавление за младите, хората над 55 години рядко посещават кино, като се има предвид, че едва 20% от тях си позволяват удоволствието.

Кой ходи на театър?

ТЯ: Обичам театърът и поне веднъж месечно гледам спектакъл. Аз съм високо образована, към 40 годишна, имам семейство, работя и предпочитам града, пред пейзажа. По-нататък в текста ще ме разпознаете и по други предпочитания.

За сметка на това 40% от българите посещават поне веднъж в годината театрално представление. Театрите у нас са 73. Не се шокирайте от цифрата – в тях се броят драматичните театри – 41 броя (колкото кината); оперни и балетни – 9 броя; оперетни – 2; драматично-куклени – 6; куклени – 15 броя. Ще разгледам статистиката само за драматичните театри. В годината има общо 5 703 представления и над един милион зрители. Във всеки театър средно се играе по 157 спектакъла в годината, като средно всеки театър е посещаван от 23 хиляди човека. Един спектакъл се гледа средно от 147 зрители, за сметка на 20 човека в киното.

Какъв е профилът на театралния маниак?

Той гледа повече от 12 представления в годината. Всъщност е жена и е в една група с още 50 хиляди други жени. Общо 70 хиляди са тоталните фенове на театъра. Нашата жена е на възраст между 35 и 54 години, висшистка, работи и живее в града.

Кой не стъпва на театър нито веднъж в годината?

Над два милиона и половина българи не са стъпвали в театър през последната година. Типичният представител на тази група е мъж над 55 години, с основно или по-ниско образование, безработен е и живее на село. Въпреки негативната статистика 19% от безработните хора си позволяват поне веднъж в годината да отидат на театър, а половината от тях живеят в села.

Кой посещава музеи у нас?

НИЕ: Посещаваме цялото семейството музеи, изложби и т.н. Ние сме образовани, живеем в големия град и разбира се, че работим.

Музеите у нас са 201 на брой. Оказва се, че 70% от българите нямат афинитет към музейното изкуство. Този, който посещава музеи е най-вероятно между 35 и 54 години - образован, живее в града и ходи на работа. Може да е мъж или жена – няма различия по полов белег. Общо броят посещения в музеи е 4 253 000 милиона, като 1/5 от тях са чужденци. В този брой посещения се включват и хората посетили изнесени беседи, изложби, концерти, обсъждания на кинги, видео прожекции и конкурси, проведени в музеи.

Книгата!

ТОЙ: Жена ми чете малко повече от мен, но никой не ме пита какви книги предпочита тя, нали? Така че аз съм четящият ... добре де, и тя чете. Ние сме над 40 годишни. Трябва ли да уточнявам, че сме висшисти и ходим на работа. Да, живеем в града. Жена ми ходи често на театър.

Стигаме до книгата. Кой има книги и колко са те? Чете ли изобщо българинът? Има ли такива, които не са прочели нито една книга в живота си?

Първо да започнем с това, че през 2010 са издадени над 4 126 книги с общ тираж 2 709 000 хиляди бройки. Хубавата новина е, че 35% от българите имат у дома над 100 книги, въпреки че такъв е и процентът на тези, които имат между нула и 25 книги по етажерките. И все пак как изглежда четящият човек? Той е между 35 и 54 години, може би е по-скоро жена (мъжете са с 20% по малко от жените), работи, висшист е и живее в града. Профилът при жената се доближава до този на театралния маниак.

Как изглежда нечетящият човек?

Той е мъж, но може и да е жена. Не е на повече от 34 години, не е образован, безработен е и живее на село. Не бързайте с констатациите! Четиридесет и три хиляди от висшистите НЯМАТ книги в къщите си.

Знаете ли колко са хората в България, които през изминалата година не са прочели нито една книга – 48% (поне 2 милиона). Какъв е профилът на този човек? В повечето случаи е мъж, над 55 години, необразован (необразованите у нас са към 1 040 000). Изненадата е, че 100 хиляди от радикално нечетящите са висшисти.

Кой ходи на концерти?

За утеха ще Ви разкажа за музикалните колективи – филхармонии, ансамбли за народни песни и танци, оркестри. Броят на тези колективи е 51 като средно всеки от тях е имал по 48 концерта. 880 хиляди е общия брой посещения, т.е. средно по 330 човека на концерт.

След разрушителната „реформа” и преструктуриране на „губещите” симфонични оркестри статистиката, за разлика от реформите, е ясна. През 2010 година е имало 90 симфонични концерта, които са посетени от 50 хиляди зрители, като средно един концерт е аплодиран от 552 човека. Оказва се, че симфоничният концерт у нас има в десетки пъти по-голяма средна посещаемост. Разбира се публиката на поп фолк, рок и естрадни концерти надвишава по чистленост всички категории изброени по-горе, където на една проява средно има по 1 300 фенове, с малкото уточнение, че верятно тук броят и концертите на Мадона и на ЕйСиДиСи и т.н.

А сега нека компресираме информацията за изминалата година.

80% от българите не са ходили нито веднъж на кино.
60% не са посещавали нито веднъж театър.
70% не са стъпвали в музей нито веднъж през 2010г.
48% от българите не са прочели нито една книга през изминалата година

Културният мохикан е:

Образован, между 35 и 54 години, живее в града и работи. Тя ходи на театър и чете, а Той предпочита книгите, пред театъра. Вероятно са семейни и посещават музеи и кинопрожекции заедно.

Културният профан е:

Необразован, между 55 и 64 години, живее на село и е безработен. По-скоро е мъж. Позволява си веднъж в годината да отиде на театър, който гостува в читалището. На кино не ходи, не посещава музеи, не притежава книги.За съжаление децата на този българин влизат в същата категория - те са нискообразовани, не четат, не работят и не притежават културна хигиена..

Оскотял ли е българинът? По-скоро не. Независимо от кризата българинът показва, че има нужда от свой културен контекст - все още!

ТЕАТРАЛНИЯТ „РАКОВСКИ” – РУСКИ СЕЗОН В НАРОДЕН ТЕАТЪР - III ЧАСТ

Отбелязах българските заглавия и премиерите на Явор Гърдев („Ръкомахане в Спокан” и римейка на „Пухеният” и двете от Мартин Макдона) в предишните си части. Какво ни предстои още?
Народен театър полюсно се люшна от американския миналогодишен сезон към тазгодишен руски сезон. В него дирекцията вкарва най-мощните си козове като режисьорите Сашо Морфов, Теди Москов и Мариус Куркински. Очаква ни най-фантасмагоричния руски сезон в Народен театър. И трите пиеси, „Ревизор” (Гогол), „Самоубиецът” Ердман и „Пурпурния остров” (М. Булгаков) са жанрово в зоната на абсурдно - гротескните фантасмагории.
Руският сезон ще започне с „Ревизор” от Гогол, като голямата изненада в него ще е освен режисурата на Мариус Куркински и участието му като актьор в представлението. Различното е, че Мариус Куркински последно е играл в представление, заедно с други актьори на сцената, преди почти 15 години, а по-точно в спектакъла на Явор Гърдев „Таня, Таня” (Малък градски театър, 1996г.) Ролята, която е избрал за себе си в Народен театър е на Градоначалника. Разпределението на актьорите е повече от колоритно. Съпругата на Градоначалника ще бъде Рени Врангова, а негова дъщеря – Александра Василева. В руската гротеска ще участват и Юлиян Вергов (Добчински), Владо Карамазов (Хлестаков – мнимият ревизор), Леонид Йовчев (Бобчински), Йосиф Шамли (Ляпкин-Тяпкин), Димо Алексиев (Шпекин) и др. Сценограф на спектакъла е Фичо – Никола Тороманов; музика – Емилиян Гацов – Елби. Струва ми се, че това е една от премиерите, които ще очаквам с любопитство. Тази руска гротеска, на ръба на дяволичното и твърде човешкото, изпълнена с мощна сатира, ярки типажи, цветни диалози и преобръщания е в пълната потенция на Мариус Куркински.
Друг фантасмагорично абсурден текст, написан през 1928 г. „Самоубиецът” от Н. Ердман е избрал да постави режисьорът Александър Морфов . Интересна е съдбата на „Самоубиецът” – пиеса за мъж, който решава да се самоубие, но постепенно другите около него разбират за това и всеки се опитва по свой начин да се възползва от евентуалното му самоубийство с цел лична облага. Ситуацията кулминира до пълен абсурд. Според съвременната критика текстът е за отношението между властта и обикновения човек, смазан от механизма на пълния обществен контрол, лишен от правото на избор и свобода. Разбира се този текст има нерадостна съдба. Поставена от Мейерхолд през 1928 пиесата е обявена за реакционна и антисъветска и е забранена. После прави опит и Станиславски да я постави, но отново е била спряна. Публикува се за първи път на руски език чак през 1967г. и то във ФРГ, а в СССР излиза от печат през 1987г. За първи път е поставена и отново снета от сцена в СССР чак през 1982г. У нас е поставяна от Крикор Азарян през 1988г. в Театър "София" за първи път (Самоубиецът е Тодор Колев), през 2000-та Недялко Делчев я прави в Сатиричен театър, в главната роля е дебютиращия Руслан Мъйнов, а последно миналата година режисьорката Десислава Шпатова я направи в Пазарджишкия театър.
ТЕАТРАЛНИЯ „РАКОВСКИ” – ЧАСТ IV – ТЕДИ МОСКОВ И БУЛГАКОВ

Теди Москов е избрал за свое заглавие в този руски сезон пиесата на Михаил Булгаков „Пурпурния остров”, написана 1927г. – пиеса с почти идентична съдба като „Самоубиецът” на Ердман.
Само подзаглавието е достатъчно, за да разберем защо точно Теди Москов си избира тази булгакова пиеса , а именно „Генерална репетиция на пиесата на гражданина Жул Верн в театъра на Генадий Панфилович с музика, изригване на вулкан и английски моряци”. В сюжета се преплитат червенокожи, бели арапи, лордове и камериерки, драматург на театър с името Демагогович, Главрепртком в лицето на Сава Лукич, любовници, лакеи... Тази откровена пародия на съветската система и в частност театралната, с мощните си репресивни пипала в лицето на цензурата и Главрепертком за първи път е поставена в театъра на А. Таиров през 1928г. Само след половин година е смъкнато представлението. До смъртта на Булгаков текстът не е публикуван в СССР. За първи път излиза от печат през 1968г. и то в Ню Йорк. В СССР това се случва в следствие на перестройката чак през 1987г.
За пиесата:
Тук няма да пиша за Михаил Булгаков. Ако не сте запознати с биографията му, моля, вижте в руските сайтове – съществува Енциклопедия на Булгаков.
Накратко ще ви въведа в историята и съдбата на пиесата. Създадена е по мотив от фейлетона на Булгаков „Пурпурния остров” („Багровый остров”). Пиесата е завършена през 1928 г., но дълго е била задържана от Главния репертоарен Комитет в следствие на острата тогава критика срещу писателя в съветския печат. Както и в неговия „Театрален роман”, така и в тази пиеса се пародира съществуващата театрална система, цензурата, която налага десетки поправки и все нови и нови финали, които да са угодни на властта, както и интригите и редица несвойствени ужким за творческите личности действия. „Пурпурния остров” резонно претърпява редица цензурни изменения и допълнения, някои от които поискани от самия режисьор – известният Таиров. Притесненията на Таиров например са, че репликата: „Казвам му аз на Генадий, да не се жени за актриса...” неприятно напомняла на факта, че самият той е женен за актриса – Алис Коонен, която традиционно „колела и бесела” в театъра. От друга страна самият Таиров в навечерието на премиерата, за да спаси представлението излиза с мнението, че театърът за който става дума в пиесата на Булгаков е провинциален, т.е. става дума за някакъв си град Н. „с всички негови допотопни структури, с всички негови вкаменени общотеатрални сценически и актьорски щампи, които попадат в бурното течение на революцията...” и не ставало дума за московски театри, и нямало прототипи. Компетентната московска публика, обаче, тутакси разбрала, че Таиров се опитва да се измъкне от цензурата.
На кратко: Пиесата започва с пролог - Действието се развива в първата половина на ХХ век. Собственикът на театъра Генадий Панфилович получава от драматурга Демагогски екземпляр на пиесата „Пурпурния остров”, в която по революционен начин е изкривено произведението на Жул Верн. Проблемът е в това, че критикът, който е длъжен да оцени пиесата трябва да замине за Крим и поради това театралната трупа е длъжна за един ден да разиграе генерална репетиция с костюми и декори. С това приключва прологът и започва въпросната пиеса на Демагогски. На самотен туземен остров назрява бунт. Червенокожи туземци се готвят да възстанат срещу властта на белите арапи, с техния крал Сизи-Бузи. На острова пристигат и европейци на яхта, които закупуват много перли срещу бокал „огнена вода” (водка) и си тръгват. Изригва вулкан, в който потъва краля на арапите Сизи-Бузи със целия му харем и гвардия. Неговият придворен взима властта, но е нападнат от туземците и бяга в Англия при европейците, става любовник на жената на Лорда, а в същото време флиртува и с прислужницата Бетси, която пък се оказва любима на другия избягал от Острова арап – Лики-Тики. Тримата бягат от Лорда на Острова, където е възстановен социализмът. Обаче Лордът разбира за бягството и се връща на острова. Там му казват, че съпругата му е изневерявала – покрусен той се застрелва. Туземците заплашват да заразят с чума европейците и те бягат. Епилог: Директорът на театъра Панфилович пита в лицето на цензурата Сава Лукич дали одобрява пиесата, той отсича – Забранява се! Демагогски не издържа и започва да описва нещастния си живот. Отстраняват го. За Сава Лукич проблемът е финалът, защото според него английските моряци, като едни истински пролетарии, са оставени в плен, а не бива така. Генадий (директорът) бързо разиграва нов финал – моряците, под предводителстовто на слугата Паспарту, хвърлят в океана съпругата на Лорда и другите господари. Сава Лукич одобрява пиесата, всички ликуват. Финал.
В представлението на Таиров актьорът играещ Сава Лукич (цензурата) подозрително приличал на присъстващия на огледа глава на театралната секция Главрепертком Блюмов, от който зависело разрешението за представлението. Той бил един от ревностните гонители на Булгаков. Представлението се играе 60 пъти и е свалено. Пиесата пародира много от действителните събития около произведения на Булгаков. Обвинен преди това, че в предишната си пиеса „Дните на Турбинини” липсват „хора от народа” Булгаков умишлено пародийраки въвежда тези желания на цензурата в лицето на слугата Паспарту и камериерката Бетси. В критиката към Булгаков даже се открива пародия към събитията от 1917г. и гражданската война – битката между червенокожи и бели. Немският печат(1929 г.) обявава пиесата като „първият в СССР призив за свобода на печата”. „Новото произведение на Булгаков, разбира се, не е драматическо произведение с мащабите на „Дните на Турбинини”, това е по-скоро гениална драматическа шега със съвременни сатири и с голяма вътрешна ирония... Руската публика, която обичайно при театрална постанвка най-много говори за играта на актьорите и режисьора, този път е заета само със съдържанието. На червения остров на Съветския Съюз, по средата на морето от „капиталистически страни” най-надареният писател на съвременна Русия, боязливо и приглушено, посредством самоиронията, издига глас за духовна свобода!”. През 1930 г. Булгаков в писмо до правителството напълно се солидализира с тази оценка за „Пурпурния остров” и пише ”...мой писателски дълг, както и призив е за свобода на печата. Аз съм горещ поклоник на тази свобода и вярвам, че ако откриете някой писател, който твърди, че тя не му е нужна, той ще заприлича на риба, която публично ни уверява, че не й е нужна вода.” В писмото си Булгаков добавя, че в пиесата действително се издига една сянка – сянката на Главрепертком (цензурата), която възпитава слуги и ласкатели, а това убива творческото мислене.
Любопитна съм как след 74 години тази пиеса ще бъде поставена на сцената на Народен театър. Силно се надявам, че в образа на Цензурата няма простичко да е поставен така любимия пародиен образ на Теди Москов - „изкуфялата” театрална критичка, защото знаем, че платената Цензура е единствено обслужващ персонал на властта. Върху какво ще наблегне този път Теди Москов – върху гротеската, клоунадите, туземците, арапите и техните бутафорни битки или ще ни покаже и другото възможно лице – на съсипания драматург, който на финала тихичко се разбунтува срещу „ограниченията на свободотата на творчеството”. Анализаторите на Булгаков твърдят, че този образ е автобиографичен.
Връзката Булгаков-Москов:
Теди Москов поставя „Майстора и Маргарита” през 1997г. в Театъра на Армията. С модернистичен рефлекс спектакълът е обявен за първата постановка, селекционирана за официалната програма на Авиньонския фестивал. От една страна е първа, т.е. уникална, един вид първопрохождаща, от друга страна, поради изначалната ни слабост да се „равняваме на европейските ценности” представлението е оценено най-отгоре – от Авиньон. Ние, тук встрани от центъра, в периферията на европейските ценности, разбира се, обичаме това представление. Има и за какво! Беше толкова ударно различно от всичко, което бяхме гледали тогава. Първо изборът на автора Михаил Булгаков беше така грандиозен, въпреки че театралите знаят, че десет години преди това пръв Слави Шкаров поставя Булгаковата пиеса „Кучешко сърце” (у нас сме гледали филма от 1988г. – онзи същия чернобял/ръждив филм на Владимир Бортко) в Сливен, а Иван Добчев същата година го прави в Сатиричен театър. Между другото пиесата е написана през 1925г. и издадена чак през 1987г., а у нас през 1989г.) Това, разбира се, идва да покаже, че някак Булгаков беше пропускан, при все страстното заливане на театрите с „непоставяни” и „забранени” текстове в „зората на демокрацията”.
Аз, обаче, помня „Майстора и Маргарита” на Теди Москов в Армията (1997 г.). Помня, поради своята неопитност, как ми зееше устата, докато десетките Маргарити излизаха на сцената, подредени в редица (на това му казват деперсонализация на образа, т.е. нямаме психологически издържан цялостен и единен образ, а е мултиплициран и с това му е отнета индивидуалността). Помня Деси Тенекеджиева как тракаше и пляскаше пред голите си гърди с два чинела (може и да са били капаци на тенджери), помня преекспонираните символи на социализма, уродливо натрапващите се съветски символи, пък и съветските войници, маршове, петолъчки, идващи да покажат веднъж дяволското лице на социализма, а и онзи почти гоголевски фантасмагоричен и дяволичен свят на Булгаков... И така ми зееше устата от почуда, докато очите ми се пълнеха със символи, а ушите ми бързаха да се ориентират във всеобщия хаос на сцената, че не познах моите Майстора и Маргарита, и даже ми стана горестно, че съм била така недозряла, глупава, така политически неопитна, че съм си била позволила да омаловажава при четенето всички тези така важни символи и знаци, до степен, че да не разпозная в представлението на Теди Москов моите Майстора и Маргарита, и моя Воланд. А сюжетната линия с Пилат Понтийски и Йешуа Ха-Ноцри, поради религиозната си принадлежност, беше почти липсваща. Пък и да стигна до там с моето си натрапчиво четене на „Майстора...”, че да не мога да махна от главата си „кадрите” от стелещите се мъгли на Патриаршите езера, нежността, която ме обхващаше, докато забранено си мечтаех за мой Воланд, който ще ме научи да летя. Изобщо детска му работа. А тогава, през 1997, Теди Москов беше яростно зает в това представление да ни отврати до край от живота в Съветския съюз и затова беше и това съсредоточаване в него, това хипнотично вдаване в него. Както и да е. „Майстора и Маргарита” беше първото подобно театрално явление, с такъв мащаб, пък и тогава така се запленявахме по тази постмодерна свобода на жанровете, тази игра на преппратки, кино-цитати, тв техники, гримове, маски, кокорения, клоунади и гротески, и подобни бляскави за окото и ласкаещи ума техники.
Очаквам с истинско нетърпение какъв тедимосков Булгаков ще видим 15 години след „Майстора и Маргарита”, но знам, че всеки от нас е свободен да направи каквито си иска алюзии с действителността, без да е необходимо да уверява, че не му е нужна вода.

ТЕАТРАЛНИЯТ „РАКОВСКИ” - БЪЛГАРСКИ ЗАГЛАВИЯ – II ЧАСТ

Този сезон всички театри се надпреварват да лепят гордо в афишите си български заглавия.
Започвам с честването на 70 години от раждането на Станислав Стратиев в Сатиричния театър, което беше подгрято още през юни с книга-албум „Стратиев и Сатирата”. Две са заглавията от Стратиев през октомври в Сатирата – „Максималистът” на 7 октомври с режисьор Гаро Ашикян (сценограф – Милена Пантелеева, с участието на Благовест Благоев, Явор Борисов, Милена Аврамова, Пламен Великов, Стефан Щерев, Стефан Денолюбов и Димитър Живков) и „Животът, макар и кратък” на 14 октомври с режисьор Василена Радева (участват - Йорданка Стефанова, Мартин Каров, Константин Икономов, Кирил Бояджиев). Очаква се още едно заглавие от Стратиев в началото на другата година – „Лека форма на тежка депресия”, но все още предстоят уточнения по нея. Новината в Сатирата е, че театърът си има художествен директор в лицето на Камен Донев, който пък от своя страна ще постави през февруари пиеса, специално написана от него в чест на 90-тия рожден ден на Стоянка Мутафова. От друга страна в афиша на Сатирата този сезон ще се играят още няколки негови пиеси, на които самият той си е режисьор „Карнавал”, „Възгледите на учител за народното творчество” и „Характери”. Едно може да му се признае с леко сърце на Камен Донев, че е изключително продуктивен и че е най-поставяния (почти винаги от себе си) драматург в момента. Освен отговорната работа по естетическото съживяване на Сатиричен театър Камен Донев поставя и собствената си пиеса „Кръщене” по неговата пиеса „Живот и здраве” в Армията, чиято премиера е на 6 октомври. През 2002 режисьорът Николай Поляков я поставя в Сатиричен театър. В армейското „Кръщене” ще видим актьорите Мимоза Базова, Елена Райнова, Йоана Буковска, Пламена Гетова, Миро Косев, Илия Добрев, Тигран Торосян, Милен Миланов и др. Веднага след премиерата в Армията Камен Донев почва репетиции на новата сцена на Народен театър „Сълза и смях” върху неговата пиеса „Работно време”, която се оказва втора част на неговия „Почивен ден”, който ще продължи да се играе на същата сцена – Сълза и смях.
Народен театър може да се похвали също с няколко български премиери, освен тази на Камен Донев. През октомври се очаква премиерата на „Да се провреш под дъгата” от Георги Марков с режисьор Асен Шопов. Оказа се, че 45 години стигат, за да се постави отново този текст на софийска сцена. Без фатализъм разбрах за тази премиера на връх 7-ми септември – денят на бурно чествания 100 годишен юбилей на Тодор Живков и тихомълком отбелязаните 33 години от убийството на Георги Марков. Някога тогава (в началото на 1967г.) пиесата е поставена в Театър на Армията от Асен Шопов и след няколко представления и под зоркото наблюдение на трима генерали (така твърди историята) спектакълът е свален, а участващите в него разпиляни из страната. Асен Шопов е изпратен в изгнание в Бургас, заедно с част от трупата. Всъщност сюжета е за ранена партизанка, която се укрива в санаториум за туберкулозно болни, които искат да я спасят от жандармерията. Персонажите са само мъже. В постановката с премиера през октомври в Народен театър участват т.нар. тежка артилерия на Народен театър – Руси Чанев, Валентин Ганев, Чочо Попйорданов, Васил Михайлов, Георги Кадурин и Георги Мамалев. С част от тези актьори режисьорът Асен Шопов влиза след премиерата в репетиции със следващия си спектакъл „Железният светилник” в Армията (премиера – ноември). Участват – Васил Михайлов, Георги Кадурин, Мирослав Косев, Милен Миланов, Пламена Гетова, Йоана Буковска, Антоанета Добрева – Нети и др.
Народен театър излиза с още едно българско заглавие – „Кълбовидна мълния” от Иван Радоев, текст, който не се е играл на софийска сцена от 80-те години, когато е поставен от Крикор Азарян. Неговият ученик Георги Радулов е и режисьор на новата „Кълбовидна мълния” с премиера през ноември. В спектакъла участват Биляна Петринска и Николай Урумов, който пък от своя страна става щатен актьор от този сезон на Народен театър.
Театър 199 също има българска пиеса в репертоара си, но изнамирането й си е съвсем тяхна заслуга. „Колекционерката” от Радослав Чичев е една от двете спечелили първа награда пиеси на конкурса за българска драматургия на името на Славка Славова, провеждан от Театър 199. Любопитното е, че режисьорката Маргарита Младенова се е заема с него, а в моноспектакъла ще играе Светлава Янчева.
Общо взето при бърз прочит на българските заглавия по „Ръкси стрийт” оставям с впечатлението, че липсват задокеански нови български заглавия, сякаш театрите попарени отдръпнаха взор и надежда от тях. Набляга се на класиката, както и на Камен Донев.



Прочетете предишната публикация: ТЕАТРАЛНИЯ "РАКОВСКИ" - ПЪРВА ЧАСТ


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ПРЕМИЕРИТЕ НА ТЕАТРАЛНИЯ "РАКОВСКИ" ПРЕЗ 2011 - I ЧАСТ

„РЪКОМАХАНЕ В СПОКАН” (оригинално заглавие - „A Bahanding in Spokane” )

Премиера на 23 септември, Камерна сцена, Народен театър. Режисьор – Явор Гърдев, сценограф – Даниела Олег Ляхова, музика – Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова, Павлин Петрунов. Премиера – 23,24 септември.

Кратък бекграунд :

Премиерата на  черната  комедия на Мартин Макдона е през 2010 на Бродуей и е първата негова пиеса, чиято премиера е първо в САЩ. В ролята на убиеца, който търси четвърт век загубената си в младостта ръка, е Кристофър Уокън. За нея актьорът е номиниран с наградата Тони.  У нас Макдона  е известен с друга постановка отново на режисьора Явор Гърдев „Пухеният”,  поставена в  края на 2004 във Варненски театър. Излиза у нас само година след шумния й  световен дебют.  Първи на родна сцена поставя ирландската звезда режисьорът Пламен Марков на сцената на Народен театър с „Бившата мис на малкия град” през 1999 (помня страхотната актьорска игра на Мария Каварджикова, наградиха я с АСКЕЕР за нея). За киноманите Макдона става известен най-вече  с брилянтния си сценарий на филма „В Брюж”, номиниран през 2008 с Оскар за сценарий. Мартин Макдона е роден през 1970 г. и става известен първоначално с т.нар. си ирландски теми в пиесите си. „Ръкомахане в Спокан” не е от тях.

И така:

„Ръкомахане в Спокан” е зверска черна комедия, а и не е странно, че Явор Гърдев прави именно този избор за пиеса. В последните години той очевидно има приоритет към този жанр, веднъж с филма му „Дзифт” и най-вече  с постановките си в Москва. Каква е историята на кратко – мъж търси лявата си ръка, която е загубил преди четвърт век. Попада на двама влюбени в хотел, които пък продават ръка. Там има и още един участник -  служител на хотела.  Имаме и негър (от двойката влюбени), който у нас, поради липса, може би ще бъде пребоядисан (това веднага ми напомня на „пребоядисания” негър травестит на Захари Бахаров в представлението на Деси Шпатова миналата година „Ангели в Америка” в НТ). Изобщо „пребоядисването” винаги крие опасност от бутафорност, но как да се набави български тъмнокож актьор у нас?

Кастингът:  

Иван Бърнев, който е неузнаваем с дългата руса перука, в ролята на търсещият ръката си (персонажът на Кристофър Уокън). Прясната театрална публика го обича от ролята му на Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо” от миналата година;  Леонид Йовчев, който ни зявладя още в „Мяра за мяра” на Лили Абаджиева (Малък градски театър) с ангелските си криле, посипван от снежец и с напълно (в добрия смисъл) кретенската си физиономия, за тази роля беше номиниран с ИКАР, аз пък го забелязах най-вече в Малката Дагмар на Ида Даниел (Сфумато). Новината е, че Народен театър е успял да го придърпа като щатен в своите редици, измъквайки го под носа на Военния театър. Теодора Духовникова е единствената жена в представлението, но пък някак съвсем на място с комбинацията си от ангелско и фатално излъчване.  А в ролята на Негъра е Павлин Петрунов – момчето, което в една и съща година (2011) взе и двете театрални награди ИКАР и АСКЕЕР за дебют за ролята си в „Първа любов” от С. Бекет на реж. Нина Боянова. В него играят заедно с Леонид Йовчев.  Според моя нюх Народен театър скоро ще покани както  Павлин Петрунов като щатен актьор, така и представлението на Нина Боянова, което засега се играе в Червената къща.

Сценографията:

Даниела Олег Ляхова е сценограф на „Ръкомахане...”, но силно напомня на постановката на „Пухеният” (поне от това, което се вижда на трейлъра) – действието се развива в хотелска стая – преобладаващо сиво/черна гама с кратки проблясъци на метал, всичко се случва зад стъкло, което отделя публиката от актьорите, т.е подсъзнателно ние публиката се превръщаме във воайори, шпиониращи нещо, което се случва тук и сега на ръба на документалното, натуралистичното и бруталното. Явор Гърдев е от режисьорите, които много елегантно поставят високи изисквания към своята публика, при все желанието му напоследък да дълбае във все по-популярни жанрове. Тази хладна, мрачна и отстранена сценография тутакси ми напомни за друга премиера -  след няколко години прекъсване „Пухеният” на Явор Гърдев ( там актьорите играеха в стъклена кутия, озвучени с микрофони, а публиката, невидима за тях, ги обграждаше отвън – изглеждаше като перверзен експеримент, на който ние публиката сме нарочни свидетели) ще има своя римейк в Театър 199 с нова сценография, отново на Фичо. Актьорският състав е същия - почти (има ново момиче – Иоанна-Микаела Димитрова). Премиерата е в в средата на октомври.

Представлението „Ръкомахане в Спокан” не е подходящо за лица под 16 години. (между другото чуждата преса обръща внимание на твърде честата употреба на „nigger” в текста, а ние знаем, че те са много чувствителни към нея)

„Препоръчителен родителски контрол.Ненормативен език” Това е финалът на трейлъра „Ръкомахане в Спокан”, на фона на тежък саунд върху текста на „Хей ръчички, хей ги две...” .

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО ПРОДЪЛЖЕНИЕ