ГРИФ "СТРОГО СЕКРЕТНО" 1984-та: ЗА ЦЕНЗУРАТА И КОНТРОЛА ВЪРХУ ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА, И АДСКАТА МАШИНА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ПОЛИЦИЯ

Този документ с гриф „Строго секретно” е написан през юни 1984, заведен към Шесто управление на МВР с регистрационен номер 9646. Разповерен е през 2004-та година, а през 2011-та е публикуван в сборника на комисията по досиетата „Държавна сигурност – политическа полиция”. 

Публикувам тази информация в Блога за театър, за да придобие по-голяма достъпност и за да можем да осъзнаем мащабите на дейността на ДС върху хората на изкуството и културата. Сигурна съм, че колкото по-добре познаваме времето на социализма, толкова по-лесно ще си обясняваме някои действия, реакции и събития от днешния ден.

Информацията в документа касае първите години на 80-те, като се занимава с  „някои по-характерни негативни явления и враждебни прояви в средите на художeствено-творчeската интелигенция и средствата за масова информация” и начините за справяне с тях.

Страниците по-долу разкриват машината ДС и инструментите за владеене, цензуриране, следене, „профилактиране” и затваряне в ТВО-та на хора от интелектуалните среди, определяни като неблагонадеждни, нелоялни и враждебни към развитието на социалистическия строй, които са срещу принципа на партийността и партийните ръководители. Особено опасни, според информацията, са т.нар. „микроструктури”, създадени около по-известни писатели.

Следващите 33 страници показват огромните правомощия на политическата полиция на Тодор Живков и механизмите за спиране на книги от печат, сваляне на театрални представления, контролиране на преводната литература, филмопроизводството, музикалните среди, медиите, цирковото изкуство, художниците и др.

Какъв е броят на спрените произведения в рамките на две,три години?

Първите страници на документа акцентират върху успехите на социалистическата културна революция като чрез цифри са демонстрира духовното извисяване на народа, вероятно, за да се преглътнат по-лесно следващите тежки за развитието на социалистическата културна революция прояви.

УСПЕХИ: Дейците на литературата, изкуството и печата са над 60 хиляди. Годишно се издават 463 вестника, 255 списания и 850 бюлетина с общ тираж над 12 милиона.Всекидневно се излъчват 124 часова програма по телевизия и радио.Над един милион спектакли, концерти и кинопрожекции се изнасят. Над 4000 заглавия излизат от печат. Музеите се посещават от 16 милиона на година.

Но с успехите се приключва още на 4-та страница и оттук до края документът систематично проследява различните враждебни прояви от страна на някои дейци на литературата, киното, превода, театъра, изобразителното изкуство, музиката, цирка, полиграфията, медиите. Във всеки отделен раздел по изкуства са отбелязани имената както на правоверните, така и на т.нар. враждебно настроени. В текстът се съдържат над 200 имена.

Изпълнен с пикантни примери документът даже обръща внимание с голяма тревога „на едно ново явление „видеобизнеса”, както и на разпространението на вносни филми със занижени критерии и под въздействието на които младежите извършвали криминални действия. За предотвратяване на напрежение в Кърджалийски, Разградски и Смолянски окръзи са спрени например от прожекции някои индийски филми като "Лейла и Маджну".

Една от зачестилите негативни прояви от страна на някои културни дейци е невъзвръщенството. Пък заслужилият артист Тодор Колев, син на бивши, участвал като младеж в нелегална група, събирал в дома си различни театрали и обсъждали „творчески” и политически проблеми от враждебна позиция, такива прояви имали и Николай Бинев, Жана Стоянович и Димитър Еленов.

От друга страна родната полиция не дреме и са осуетени пет брака на циркови артисти с чужденци чрез оказване на положително влияние, профилактиране и други приети практики като затваряне в ТВО-та. От средите на естрадата 25 изпълнители изменят на родината и още 35 от страна на оперните, балетните и музикалните среди. А според наблюденията на полицията „ болшинството от вариететните артистки „консумират” и проституират срещу заплащане”. По време на някои концерти от масовата музикална среда се правели „възпламеняващи” интерпретации, които екзалтирали публиката, която пък после извършвала опасни антиобществени прояви. А един деец от изобразителното изкуство бил казал, че ако имал възможност с една картечница щял да въдвори ред за 24 часа. 

Всички тези детайли не изброявам, за да иронизирам съдържанието на текста, като отдалечено и чуждо на нас, а за да се обърне внимание на маниакалното проследяване на всяка бройка от т.нар. културни дейци  у нас и мащабите на тази дейност, мрежата от хора, заети да я извършват.

Не по-малко внимание е отделено на опити за посегателства върху културното и историческото ни наследство. Всички тези данни са съпроводени с имена и описване на събития.

Интересен е анализът на поведението, напреженията и конкуренцията между различните творчески съюзи.

Кой кой е в Съюза на писателите, на преводачите, на артистите, на композиторите, на художниците според Шесто управление на МВР?

Анализирайки данните авторите на този документ стигат до извода, че основна причина за посочените вражески прояви е идеологическата диверсия на противника, която е придобила характера на „психологическа война”. Войната се води като се внушава идеологически нихилизъм, скептицизъм и вслушване само в „своя вътрешен глас”, а не в този на партията. Подривна дейност водят и българската вражеска емиграция, както и официалните представителства на САЩ, страните от НАТО, СФРЮ и Китай, като снабдяват без абонамент с вестници, списания и книги с негативно съдържани множество деятели.

В периода 1982 г. – 1984 г. такава кореспонденция са поддържали: 1263 писатели и преводачи, 158 кинотворци, 497 драматични артисти и музикални дейци, 312 художници и 379 журналисти.

Поразяващото в този документ е точната бройка на проследените и описаните в него творци и тяхната дейност, кореспонденция, разговори... Прочитайки тези 33-ти страници, написани през 1984-та, сякаш иронично съвпадаща с описаната година в книгата на Оруел „1984”, ставаме свидетели на адската машина на ДС и нейните служители, някой от които все още действащи. 

Не по-малко важно ми се струва да се обърне внимание на механизмите за следене, влияние и упражняване на власт, защото така можем да се обясним страстта и носталгията на мнозина наши съвременници по цензурата и за съжаление по несъзнаваното от тях, но очевидно подражание на социалистическия модел на упражняване на власт, залегнал като матрица в тях още от младостта им.

ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ 15 МАРТ - 7 АПРИЛ

Галин Стове, Яна Борисова

Още на 18-ти (понеделник) ви препоръчвам да отидете на открития театрален клас (вход свободен) с Галин Стоев в Младежки театър (19.00 ч.), където театралният режисьор ще разкаже за работата си. Оставям на вас да проучите подробности от биографията му. Само ще припомня, че Галин Стоев  е от малкото български режисьори успели да се утвърдят извън България. Преди години гостува на сцената на Народен театър като режисьор на Комеди Франсез – френската театрална крепост, а 2011 –та гостува на „Варненско лято” с „Животът е сън”( Театър де ла Плас – Лиеж, Белгия) У нас в последните години той остана верен на тандема си с авторката Яна Борисова, с която направиха „Малка пиеса за детска стая”(2007 г.), „Приятнострашно” (2009 г.), а в момента работят и над филма „Безкрайната градина”, на който Галин Стоев е режисьор, а Яна Борисова сценарист. На 5 април ни очаква най-новата им театрална премиера „Хората от Оз” (19.30 ч.), отново в Театър 199 и почти със същия актьорски състав както в предните постановки – Радена Вълканова, Вежен Вълчовски, Стефан Вълдобрев и този път със специалното участие на Цветана Манева и Атанас Атанасов.

"Разбивачът на сърца"

Ако сте пропуснали на 11-ти март да гледата премиерата в Сатиричен театър „Разбивачът на сърца. Дон Жуан от Сохо” от Патрик Марбър, с режисьор Здравко Митков, можете да наваксате на 17-ти март от 19,30 ч. Пиесата е съвсем нова от 2006-та от автора на „Отблизо” (Closer”) с оригинално заглавие „Дон Жуан от Сохо” – осъвременена версия по Молиер. Това е и първият спектакъл в Сатирата, избран да се поставя от новия временен директор на театъра – Калин Сърменов (Милото), който е и участник в представлението. Честа практика в българския театър е новите директори актьори, при стъпването си в длъжност, да започнат да развиват интензивна актьорска дейност – вероятно властта действа като афродизиак за таланта...

Междувременно извъниституционалния театър на сдружение „36 маймуни” има две премиерни събития – пърформанс четения на млада немска драматургия. На 15, 16, 17-ти март представят „Улица към плажа” от Улрике Фрайзинг, режисьор Петко Стоянов, с участието на Елена Димитрова, Здрава Каменова, Анета Янкова-Пърликова, Николай Чилов и Васил Читанов. На 22, 23, 24-ти март (виж тук часовете) режисьорката Гергана Димитрова („Праехидно”) представя „Наречен Господин” от Филип Льоле. Участват Ива Тодорова, Васил Читанов и Петко Каменов. И двата пърформанса-четения са в Музея за съвременно изкуство „Софийски Арсенал” (бул. „Черни връх” 2 ).

фотография Иван Дончев

На 19, 21, 22, 23, 27-ми март са премиерните представления на „Ромео и Жулиета” в Театър на българската армия, режисьор Николай Ламбрев – Михайловски. Музиката на спектакъла е на Дони, а текстовете на песните са на Петър Анастасов. В емблематичните роли са Явор Бахаров и Радина Кърджилова. Във вероятно зрелищния музикално-танцовален спектакъл участва почти целият екип на театъра. ” В тази Шекспирова Верона на враждата, ненавистта и човешката непочтителност няколко млади и няколко по-стари люде искат нещо друго, нещо по-различно от битуването в злоба, омраза и противопоставяне до смърт. Битуване в познатото и непоклатимото: благополучие, шанс и успех. Искат живот и съдба различни, от тези, в които са потопени поради неизбежна родова принадлежност. Търсят се едни други, подават си ръце, разтварят души едни към други, за света и живота наоколо... И двама сред тях, момчето и момичето – Ромео и Жулиета се откриват в осъзнато съпричастие за любов, живот, единомислие... Въпреки всичко” – пише за спектакъла режисьорът.

В Народен театър „Иван Вазов” излизат с три премиери. „Морски пейзажи” от Едуард Олби е поверен на режисьора Петър Денчев на Камерна сцена. Премиерата е на 29-ти март. Сценограф е Чавдар Гюзелев, а актьорския състав е повече от убедителен – Валентин Ганев, Жорета Николова, Владимир Пенев и Светлана Янчева.

Втората премиера за сезона на пиеса на Стефан Цанев  е „Духът на поета” на 7-ми април, Камерна сцена на Народен театър, с режисьор Маргарита Младенова с традиционния за нея екип от сценограф – Даниела Олег Ляхова и композитор Асен Аврамов. Действащите лица са Валентин Танев (Захари Стоянов), Христо Мутафчиев (Стефан Стамболов) и Павлин Петрунов (Гунчо, телохранител на Стамболов).

Ден преди това, на 6-ти април, е премиерата на „Търси се стар клоун” от Матей Вишняк, постановка Ивайло Христов на Сцена на четврътия етаж на Народен театър. Участват Марин Янев, Стафан Мавродиев и Илия Добрев.

На 4, 5, 6-ти април от 19.00 ч. в Малък Градски театър е премиерата на „Посещението на старата дама” от Фридрих Дюренмат с режисьор Бина Харалампиева. Участват Анета Сотирова, Любомир Ковачев, Емил Котев, Иван Петрушинов, Веселин Мезеклиев, Албена Михова, Петър Калчев, Пенко Господинов и др.

ЦЕНТРОФУГАТА НА ТЕДИ МОСКОВ - ПРОВАЛЕНАТА МАНИФАКТУРА "РИЧАРД III"

Георги Мамалев, Жорета Николова/фотограф
Атанас Кънчев

Отдавна е ясно – режисьорът Теди Москов създаде такъв собствен театрален стил, че вече няма значение дали поставя "Ричард III" или "Спящата красавица", нещо балканско или собствен мармаладов микс от текстове. Всички те блестят с отразената светлина на своя автор Теди Москов, доказал, че всичко е възможно да бъде центрофугирано и изстискано от собствено съдържание в пералнята на въображението му. Но след 20 години центрофугиране в едни и същи каламбури, скечове и пяна от остарели вицове прането започна да придобива един и същи бозав цвят като след многобройна употреба.


(тук можете да прочетете писмо на Теди Москов до редакцията на Capital Light по повод тази рецензия)

Какво може да накара един творец да повтаря едни и същи ходове повече от 20 години, като знаем, че всяко занимание с изкуство идва да превъзмогне и приведе в обществено приемлива форма нашите страхове и мисли? Какъв е този негов натрапчив сън или кошмар, който 20 години превръща всичко в марката "типично за Теди" – нещо като стил, нещо като стигма?

Някога Теди Москов създаде своята "Улица" и като древногръцки титан беше погълнат от своите деца "Комиците" и "Пълна лудница". Някога Теди Москов превърна театралния си стил в модна линия, пожелана и фалшифицирана от десетки арт мошеници, превръщащи изкуството в конфекция. А и нали натрапчиво ни повтарят, че всичко е в името на публиката и затова по неин калъп трябвало да се крои.

А калъпът на Теди се оказа най-универсален – хем за обикновените, хем за взискателните, хем за наивните, пък и за нихилистите, за добрите, но и за циниците, за образованите, но и за нечленоразделните (нали е почти анимационен, няма нужда от субтитри). Даже сам нарече последната си модна колекция "Ричард III" – спектакъл-комикс, т.е продукт с много картинки, малко текст, екшън с наситени цветове и най-вече предназначен за деца. Разбира се, това е маркетингов трик, защото не е много оригинално да се шегуваш, че нещо на голямата сцена в Народния театър по трагедия на Шекспир е за деца. А всъщност може и да не е оригиналничене, а изпадане от реалността. Защото явно се забравя, че при ползването на един и същи калъп, за да създадеш поредната пародия, пропускаш, че тя има три основни закона – да е неочаквано остроумна, т.е. асоциативните връзки да са бързи и неползвани досега, да е парадоксална – т.е. да съпоставя привидни несъвместимости, и също така да е кратка – нещо като добрия виц. Но най-вече пародията има за цел да е едновременно смешна и критична.

Йосиф Шамли

Защо пародията "Ричард III" не е смешна, не е остроумна, не е неочаквана, не е кратка и не е критична, при все че уж основната тема на спектакъла е влечението към властта, което било присъщо на урода и злодея? Защото, най-простичко казано, асоциативните връзки, които трябва да са парадоксални и да ни очароват с остроумието си, са съвсем банални, до болка ползвани, до втръсване еднакви. Защото е ужасно клиширано злодеят да е клоун и това да предизвиква смях (Стивън Кинг отдавна измисли съвършеното клоунско зло в "То"), също така злодеят да се играе от комик (Георги Мамалев, който пълноценно се увлича в кратките скечове, но в "дълбокомислените" монолози пропада до неудобство) или пък политическите опоненти, както е по Шекспирова пиеса, да са облечени в хокейни екипи, защото тук трябва да ни изникне "неочакваната" асоциация – политиката е груба като спорта и между стиковете може да се търкалят и нечии глави. Банално е да пародираш кървава трагедия, като караш злодеи да порят бебета и да мажат кръв върху филии – това и в анимационните филми вече е забранено като демодирано злодейство. Изобщо инфантилната визия напълно е превзела "центрофугата" на Теди Москов.

На сцената пълзят дунапренени плужеци, порят се парцалени бебета, режат и кълцат картонени мечове, огромни рисувани картини декори се тътрят по сцената, озверели кралици кърмят деца уроди от огромни гърди, клетви се леят, цветисто обогатени от фолклора на футболните агитки, метежници с партизански такета плахо превземат властта, сляпа Темида (Параскева Джукелова) танцува сиртаки с наемни убийци, кралица Маргарита (Жорета Николова) проклина урода злодей Ричард с рок изпълнение на акустична китара. И защото непременно трябва, както е в запазената марка "типично за Теди", горницата да се разменя с долницата, цялата анимационна суматоха на сцената е примесена с балкански ритми, нали трябва да го приплъзнем към нашата актуалност. Как? С кючеци, маанета и сиртакита. Да, ама това е само на някои реалността, която ежедневно ни се натрапва като "наша" от онези същите, за които по-горе си говорихме - фалшификаторите, арт мошениците, хипнотизиращи ни с конфекции и изместена реалност.

Защо "Ричард III" на Теди Москов не е смешен? Защото очевидно въображението му, "центрофугата" от асоциативни изненади, която ужким беше най-щедрият трик на "калъпа Теди Москов", бе превзета от клишетата на собствените му имитатори, превръщайки се в копие на собственото си копие. Манифактурата е провалена. Колекцията "Ричард III" е демодирана и зле скроена като произведена в китайски цех, навяваща тъга и неудобство от липсата на реалност, от липсата на достоверни мерки, от куртоазна псевдокритичност, насочена единствено към неясното някога и някого, а ужким за диктатори ставало дума.

Защо деветдесетарските театрални кумири се превърнаха в статукво, в което тяхната реалност става все по-чужда, все по-тяхна, все по-отдалечена? Изобщо е уморително да се смееш 20 години на един и същи виц, а какво ли му е на автора на този виц...

НОВИЯТ БРОЙ НА BLOGът ЗА ТЕАТЪР Е ВЕЧЕ ФАКТ

С радост споделям, че новият трети брой на BLOGът ЗА ТЕАТЪР, книжното продължение на виртуалния БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР на Гергана Пирозова, е вече факт. Списанието е с чисто нов дизайн, формат и с повече страници, в които отново публикувам мои рецензии, интервюта, статии и анализи. Последните страници традиционно отделям за отпечатването на съвременна българска драматургия - "Паякът" от Йордан Славейков и Димитър Димитров, поставена на сцената на Театър "Сфумато". Издаването на пиесата съвпадна с новината, че спектакълът "Паякът" е вече част от тазгодишната програма (7 -16 август) на престижния New York International Fringe Festival. В рамките на една седмица "Паякът" ще е първият български спектакъл, стъпвал на тази международна сцена. 

На последната страница ви представям две нови книги на български автори, свързани с театъра - "Радостта на тялото. 6 танцови измерения" на хореографа Мила Искренова и "Архитектоника на театралността" от д-р Ивайло Александров.

на кориците - Анастасия Лютова и Пенко Господинов
в "Паякът", фотограф - Мирослав Веселинов

Като театрален критик и журналист, обратно на твърденията, че трябва да съм обективна и да отговарям на общи вкусове и очаквания, признавам, че си позволявам да бъда субективна, да изразявам лично мнение и да давам думата на хора, които са ми интересни.

Липсата на независими театрални пространства в областта на театралната критика у нас ме мотивира да създам виртуално и книжно списание за театър, което да отговаря на най-важните за българската ситуация в момента етични норми, препоръчани от Международната Асоциация на Театралните Критици, а именно - театралният критик да избягва външно влияние и контрол, както и ситуации, които биха били схванати като конфликт на интереси, например - участие като член на жури или рецензиране на продукции, с които е лично свързан. Защото неспазването на по-горните норми превръща критиката в ПР или по-ясно казано - във властови и финансов инструмент в полза на група хора, а не на театъра.

Новият брой  BLOGът ЗА ТЕАТЪР  можете да закупите от:

Дюкян Меломан, ул. 6-ти септември 7а,
Книжарница Петър Берон, ул. Шишман 2,
Арт Хостел, ул. Ангел Кънчев 21а,
Книжици, ул. Аксаков 10,
Книжарница НАТФИЗ, ул. Стефан Караджа 20,
Paper Cake – Книжарница за съвременна  литература, ул. Г. С. Раковски 122,

Този брой нямаше да е факт без изключителната помощ на Мария Минкова www.mariaminkova.com

коректор   Бойка Атанасова

издател    Дюкян Меломан ЕООД,

                 София, ул. 6-ти септември 7а

                 www.meloman-bg.com

печат       Дайрект Сървисиз ООД,

                бул. Ботевградско шосе 272,

                1839, София

                 www.directservices.bg

Благодаря на всички, които подкрепят и вярват в проекта "BLOGът ЗА ТЕАТЪР"
Информация за старите броеве на списанието можете да откриете ТУК

ОТГОВОР НА РЕЖ. ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА ПО ПОВОД ПИСМОТО НА ДИРЕКТОРА НА НАРОДЕН ТЕАТЪР Г-Н ПАВЕЛ ВАСЕВ

г-жа Лилия Абаджиева

 

Поради личното настояване на режисьорката Лилия Абаджиева чрез телефонно обаждане и два мейла до мен,  „свалям“ от Блога за театър нейния текст „Отговор на реж. Лилия Абаджиева по повод писмото на директора на Народен театър г-н Павел Васев“ от 18 февруари 2013 г., публикуван по нейно желание.
През 2012 г. направих интервю с реж. Лилия Абаджиева – „Уморих се! Не владея законите и игрите, познати на апаратчиците!“. По повод това интервю г-н Павел Васев изпрати лично до мен писмо с настояване да бъде публикувано в Блога за театър, в което коментира причините според него за „напускането на Народен театър на г-жа Лилия Абаджиева“ и което публикувах на 12 февруари 2013 г.
В телефонен разговор и разменени  мейли през тези дни (последният от които е днес 27.02.2016 г.) бях помолена от режисьорката да се съобразя с желанието й, тъй като за нея това е „една безкрайно омерзителна история“, която не би искала след всичко, което е направила в практиката си, да излиза на първа страница на търсачката  Google при изписване на името й.

Независимо, че й обърнах внимание, че нейното „писмо-отговор до г-н Павел Васев“ се открива и на други места във виртуалното пространство, режисьорката Лилия Абаджиева отново потвърди чрез мейл, че "оттегля съгласието си да „стои“ нейния текст в моя блог".

Тъй като моите читатели вероятно знаят, че това желание на режисьорката Лилия Абаджиева не е юридически защитимо и че съобразяването с него би изглеждало като упражняване на чужда воля върху мен и Блога за театър, то искам да ги уведомя, че ще го взема предвид, защото не бих искала то да е причина за евентуален творчески дискомфорт на режисьорката.

Благодаря за разбирането!

27. 02. 2016 г.

Гергана Пирозова

 

ПИСМО НА ДИРЕКТОРА НА НАРОДЕН ТЕАТЪР Г-Н ПАВЕЛ ВАСЕВ ПО ПОВОД ИНТЕРВЮ С РЕЖ. ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА

г-н Павел Васев

В израз на своето право на отговор г-н Павел Васев, директор на Народен театър "Иван Вазов" изпрати до "Блогът за театър на Гергана Пирозова" следното писмо, което публикувам без редакторска намеса (12.02.2013)
Писмото е по повод интервюто с режисьорката Лилия Абаджиева в блога ми от 2-ри октомври 2012г. - "Уморих се! Не владея законите и игрите, познати на апаратчиците.".

Като автор на това виртуално пространство не се обвързвам с изразените мнения.

               Уважаема госпожо Пирозова,

     От време на време колеги от театъра в който временно работя ми предоставят театрални критики публикувани в пресата и електронните медии. Така се случи че едва днес прочетох един материал, плод на Ваша среща с г-жа Лилия Абаджиева. Там с много широк замах и бездарие са надминати качествата на театрото „Многострадална Геновева”. При нашата единствена среща Вие ме попитахте и аз не Ви отговорих каква е причината за една творческа и дружеска раздяла. Сега обаче ще Ви опиша случката, и ако не ме лъже седмото ми чувство, Вие ще я обявите за едностранчиво представена и невярна. Причината за напускането на Народния театър на г-жа Лилия Абаджиева на всички езици се нарича измама. През годините аз само съм я подкрепял в творческата и практика, и никога не съм очаквал че тя може да се срине до такова ниско равнище. Но всеки сам решава за себе си каква роля си избира. В живота.

     Не някой друг, а аз я поканих в Народния театър и я назначих за щатен режисьор. Не друг а аз през 2000 г. я подкрепих  да постави „Ромео и Жулиета „  с  никому  неизвестните тогава актьори………., днес звезди на българският театър …… Не друг, а аз я предпазих от линч от страна на служителите Народния театър по време на една от репетициите на спектакъла „Госпожица Юлия”.

     В края на месец април 2011 г. художничка по костюмите на предстояща премиера  ми се оплака че шивашкото ателие не може да изпълни поставената задача, и се налага да потърсим помощ в друго ателие. В програмата на театъра имаше само един предстоящ спектакъл и не виждах основание за подобен проблем. Срещнах се с колегите шивачи и попитах каква е причината за отлагане на изпълнението на костюмите за нашия спектакъл. Те ми отговориха че десети ден работят без почивка, като костюмите които шият са им възложени от г-жа Лилия Абаджиева за пиеса която тя поставя в Скопие, бивша югославска република Македония, по мое нареждане. И нейният съпруг непрестанно следи за изпълнението на всеки един костюм. Зададох още няколко въпроса, и от получените отговори се изясни цялата ситуация. Наредих да се прекрати работа по изработка на костюмите за Скопие, и всички предоставени платове и материали да се съхраняват във вида в който се намират в момента.

     Незабавно потърсих по телефона г-жа Лилия Абаджиева и нейният съпруг. Два дни никой не отговаряше. На третият ден от Скопие ми се обади тя сама и ми каза че не разбира защо съм постъпил така некоректно, след като това било ежедневна практика в Народния театър. Предложих и да се срещнем и да обсъдим фактите. Отговори че има репетиции които не може да отложи, и в първия удобен момент ще се върне в София.

      Когато се срещнахме, разговора бе труден, и нейната позиция бе че подобни случки са ежедневие в театър, сочейки като пример художника Юлиян Табаков. Отговор их че театрите в София си помагат един на друг, на нас са ни помагали всички столични театри, и че за всички случаи които тя споменава аз не само зная, но съм поел своята отговорност както пред моите работодатели от министерството, така и пред  контролните органи които наблюдават нашата дейност. И ще се наложи да освободя онези служители от ателиетата, които са извършили нарушение на нормативната уредба. На срещата присъстваше и съпруга и, който предложи сам да поеме цялата отговорност. Отвърнах че самостоятелно ще продължа да взимам решения които са мое задължение, докато не бъда освободен от длъжност.

       Малко по-късно г-жа Лилия Абаджиева ми донесе  подписано от нея заявление с което поиска да бъде освободена от щата на  Народният театър по взаимно съгласие. Подписах го и го предадох на служба „личен състав”.

       И на следващият ден  всъщност започна пиеската на драмсъстава, недостоен дори за селско читалище.

       Първо се яви г-жа Лилия Абаджиева, която заяви че по некоректен начин съм я принудил да подаде заявление за напускане по взаимно съгласие, и тя е завела в канцеларията на Народния театър докладна записка с която оттегля въпросното заявление. Счита че моите действия са свързани с недостатъчна информация и че съм подведен от некоректни служители на театъра. Платовете и материалите за спектакъла в Скопие са закупени с нейни средства, и аз със своите непочтени действия преча на нейната творческа работа.

       Оставих всички тези гневно изречени твърдения без отговор. Малко по-късно по телефона ми се обади лице което се представи  на много лош и неправилен български език като директор на театър в Скопие. Предложих му да разговаряме на сръбски или английски език. Той ме заплаши с македонското посолство в София. Както Ви е добре известно г-жо Пирозова, аз съм  много страхлив човек, и потърсих психиатрична помощ. След прегледа лекарите ми казаха че съм обикновен психопат, но не съм достоен за жълта книжка. Като дойде необходимото време, те сами ще си ме приберат в Карлуково.

       Малко по-късно от САЩ ми се обади бившият треньор на националният отбор по вдигане на тежести Иван Абаджиев. Той ме упрекна че правя усилия да проваля кариерата на неговата снаха, и това  го знае по себе си. Български злодеи го били  обвинили че е използвал допинг, и сега той вижда в моите действия същата схема за дискредитиране на един честен човек. Отговорих че няма да променя решението си, и че този проблем мога да обсъждам само с г-жа Л.Абаджиева.

        Яви се и  съпруга на г-жа Л.Абаджиева, който ми разказа тъжна история, в която аз съм го поставил в много затруднено положение. Постановката в Скопие трябва да излезе в срок, в противен случай те и двамата – художник и режисьор няма да получат своите хонорари.

         Разпоредих на служителите в шивашкото ателие да му върнат  всички платове, готови костюми и материали.

         На  другия ден беше доста по-интересно. Около 9 часа срещнах г-жа Лилия Абаджиева на етажа на който се намираше нейният кабинет и моята работна стая. След известно време отново се разминахме, но в другия край  на административния етаж на театъра. След десетина минути по телефона отново от САЩ ми се обади г-н  Иван Абаджиев и с развълнуван и гневен глас ме обвини че с моите безобразни действия съм довел до изключително тежка криза снаха му Лилия Абаджиева, която по тази причина е приета в болница. Аз не се подадох на тона на разговора и затворих телефона, но останах озадачен.

         След половин час при мен се втурна уплашена и много възбудена колежката ми Роза Радичкова, и ми каза че, цитирам „……..Лили колабира, припадна, моля извикай бързо линейка!” Аз започнах да се смея на глас. Роза ме гледаше изумена, а аз се смеех все повече и все по-невъздържано. Но за да успокоя Роза Радичкова, и казах че провинциалният драмсъстав е сбъркал програмата си с около един час. Разликата във времето в САЩ и България им е скроила зла шега. Според г-н Иван Абаджиев снаха му е в болница от преди два часа.

          След два дни г-жа Л.Абаджиева се яви при мен и ми каза че страда от много тежко заболяване, което не иска да обявява на никого, и че утре нейният син ще ми донесе съответното медицинско удостоверение, в съответствие с което аз нямам право да я уволня. Обясних и че не съм я уволнявал, и че когато е подавала документите си за назначаване в Народния театър е представила както се изисква от нормативната уредба медицинско удостоверение за здравословното си състояние като на всеки гражданин който постъпва на ново работно място. И в единият от двата  документа  - (медицинското свидетелство свързано с КТ за назначаването и на безсрочен трудов договор което потвърждава че лицето не страда от тежки или други  заболявания препятстващи упражняването на съответната професия, и медицинското свидетелство което тя ще представи с определение  за наличие на  тежката болест от която  страда и се ползва от защита на закона) се съдържа невярно медицинско заключение, което подлежи на лекарски одит.

           Нейният син не се появи нито на следващият ден, нито пък до днес. Вероятно семейство Абаджиеви са разбрали че да представиш медицинско за тежко заболяване, но в същото време да поставяш в Скопие спектакъл е нонсенс, който само ще засили размера на измамата.

          Това е точната дума и аз няма да я заменя с друга – измама. Всички жалби произнесени пред Вас от г-жа Лилия Абаджиева и публикувани във Вашия блог като че ли от устата на героиня от пиеса на Яворов, всъщност са твърде мелодраматични.  Казвам това не за да я засегна, тези думи не са предназначени за нея, а за Вас. Когато човек се е посветил на театъра, а такова бе моето впечатление от единствената ни среща с Вас, истината му е по-скъпа от литературата със съмнителни качества. Аз нямам никакви изисквания, молби или претенции към Вас. Но след време ще публикувам този текст. Защото не ме е страх нито от версията на г-жа Лилия Абаджиева, нито на бившата звезда на спорта Иван Абаджиев, нито от хули и обвинения които се сипят срещу мен и колегите ми. Вероятно щях да си мълча, но ми предоставиха текст от изява на г-жа Л.Абаджиева по БНТ, в която тя раздава крайни и несъстоятелни квалификации. И счита че храма на Мелпомена е омърсен, защото Сашо Морфов пусна една песен от чалга елита след спектакъла „Живота е прекрасен”. А той само показа РАЗЛИКАТА между театъра и бездуховноста. И това бе много ясно послание, което за Вашата героиня е непостижимо. Аз обаче не я обвинявам за това – просто е сменила нивото. Но винаги ме обземат съмнения, когато някой цитира Хегел като индулгенция за интелигентност, уповава се на Гьоте като духовен покровител, но не е чел разговорите на същият Гьоте с Екерман. Иначе би трябвало да знае че няма знак на равенство между „Фауст” и „Феноменология на духа”, и че нравствеността е по природа присъща на всеки. А когато тя изчезне от един от отделен човек, то бедата е преди всичко в него.

         За мен това е отминало събитие защото има значително по-важни неща в театъра – създаването  на нови постановки, защото театъра не е като снимка. Няма как да е веднъж и завинаги. Театъра е много трудна съдба, която иска да и се посветиш, при това всеки ден, всеки ден  и за цял живот.

                           Павел Васев
-------------------------------------------------------------------------------------

ВИРУСЪТ КВАЗИМОДО - "Парижката Света Богородица" на Лилия Абаджиева

Калин Врачански/Квазимодо, фотография - Явор Ганчев

Какво може да накара един български театрален режисьор да постави днес романтическото произведение на Юго „Парижката Св. Богородица”, писано преди почти два века и адаптирано предимно в жанра на мюзикъла, балета, операта, киното и анимацията. Какво фасцинира до толкова умът и сърцето на съвременния творец, че да иска да ни разкаже от театралната сцена отново за циганката Есмералда – изоставена като малка, в която се влюбват и архидякон алхимик, и гърбав звънар Квазимодо, защото е дяволски красива, но тя си пада по лъскавия Капитан Феб, който пък я прелъстява и изоставя, но Злодея алхимик, под напора на сатанинските му страсти, ще я обрече на смърт, чрез обесване, а пък Квазимодо веднъж ще я спаси, но после не успява, и от справедлив гняв ще убие своя осиновител, а на финала ще понесе на ръце мъртвата Есмералда в булчинска рокля - така е по роман, така е и на сцената на Театър „София”.

Всъщност е нелепо да се преразказва този стандартен мелодраматичен сюжет, пълен с хиперболи и плакатни персонажи, така както изисква жанра мелодрама, процъфтяващ именно по времето на автора – началото на ХIX век. Жанр, който се вклинява завинаги в европейската култура и оживява в нямото кино, мюзикъла, телевизионния сериал, сапунката и сълзливите анимации за деца, както и в популистките политически послания, които винаги приличат на взети от роман на Зола или Юго – нали всички те искат да ни качат на влака на емоциите, който осигурява бърз достъп до успеха, често и търговски, поради масовия си характер.

фотография Явор Ганчев

Ще откриете една обща черта между тях – всички те разчитат на най-инфантилния пласт емоции у зрителя, който се хваща всеки път на едни и същи трикове, които да са извор на сълзи или радост. Човек би си казал, че това е поведение на дебил, на който му показват пръст и той всеки път се засмива. Нещо като безусловен рефлекс се получава – малко момиче страда, публиката плаче, или пък уродлив добряк става герой, ние му се възхищаваме, но си отдъхваме, че не получава нищо в замяна, нали е урод, а ако стане обратното, ще се наруши рефлексът - бутончето за сълзи и радост? Пък и Злодеят е така зъл, че съвсем му се полага всичко лошо, нали е обладан от дяволското, при все, че по закономерност в тези удобни сюжети е винаги най-образован. Все пак дяволът не е глупак. И всичко това какво идва да разкаже, така както Романтизмът – майката на мелодрамата, повелява. Че сърцето е добро, а умът – зъл. Нали романтизмът е този, който по детински възстава срещу диктата на разума и обявява, че справедливостта се постига чрез сърцето, а не чрез ума и увлича, особено в раздираната от революции Франция, бунтуващите се маси, които се струпват в големите градове и които се оказват най-големите почитатели на мелодрамата. Строят се театри, пишат се мелодрами – доброто е добро, злото е кристално зло, моралът тържествува и то достъпно разказан по сцените на Франция – без никакви нюанси в характерите, но за сметка на това с много визуални ефекти, нали газеникът току що е измислен и по сцената започва масово производство на романтически сцени със залез – газеник в червено, лунна светлина – газеник в синьо и т.н. А музиката също е пришпорена – всяка сцена е допълнена с .музикален съпровод, който иде да илюстрира състоянието на персонажите, за да не настъпи объркване в ума на зрителя, който бил склонен повече да гледа, отколкото да слуша. И ето, идва по-важният въпрос - на кого се казва това и защо? Може би това е разковничето.

Пламен Манасиев, Симова Халачева
фотография Явор Ганчев

Но да се върнем назад. Защо днес някой има необходимост да ни преразкаже „Парижката Св. Богородица” от театралната сцена, обявявайки най-сериозно, че случващото се вътре е трагедия, а мотивът да се разкаже тази трагедия е, за да се възстанови духът на Романтизма. С всички адмирации към труда и добрите намерения на екипа, но това е оксиморон.Опитвам се да си представя романтична трагедия и знам, че това е невъзможно, защото именно Юго е този, който възстава срещу класицистичния жанр на трагедията, взаимстван от Аристотел, и обявява началото на романтическата драма, три години преди „Парижката Св. Богодорица”. Каква е разликата на кратко, за да знаем: в трагедията до катарзис, т.е „очистване” се стига, чрез страх и състрадание, но за да ги изпитаме трябва персонажите да са подобни нам – нито напълно добри, нито напълно зли, защото състраданието е за невинния, а страхът – за подобния нам. Драмата на Юго приключва с приликите и подобните нам и ни увлича в драмата на идеално невинните и идеално злите, като в приказките, нали – хем нравоучително, хем безопасно?

В какво, обаче, се състои театралното чудо, оксиморонът на сцената на театър „София”, разгърнал се до мащабите на преувеличена мелодрама, която би изглеждала като съвършена пародия на жанра, ако не липсваше напълно каквото и да било чувство за ирония, отстраненост поне малко от този така банален мелодраматичен сюжет, пълен с низ от бутончета за сълзи и радост. Именно в това, че ни кара да състрадаваме например на Квазимодо (Калин Врачански) – кахърно ревящ под бутафорните удари с камшик по сцената, който хем е глухоням, хем със странен градски диалект гъгнещо рецитира Байрон. Да, в Юго е намесена поемата „Сънят” на Байрон, ужким и с желанието да приповдигнат малко тази мелодрама. Но защо Байрон в устата на Квазимодо? Малката Есмералда (Симона Халачева), подмятана от съдбата, невиниче в кукленска рокля, бива насилвана от кокалестия и сластен злодей Фроло (Пламен Манасиев) на връх балкона на катедралата, под който клечи глухият Квазимодо, почти като един Ромео. В тази съкрушителна за сърцата на майките сцена, обаче, има решение, както е по роман. Квазимодо й е дал свирка, която единствено може да чуе. И така – миг на напрежение. Фроло злодеят я насилва, а тя си търси свирката.

Калин Врачански, Симона Халачева
фотография Явор Ганчев

Всичко това идва не за да се упражняваме по цинизъм върху произведението на Лилия Абаджиева, защото зад общите усилия стоят добри намерения, а за да напомним, че от мелодрама не става трагедия, че от развлекателния жанр, какъвто е мелодрамата, не става филосфски трактат, нито се стига до „Фауст”. Резултатът е измъчено дете, на което му е помагано с всички средства на театъра, точно като в мелодрамата - с музика, избирана по сърце, не по значение, наблъскана за илюстрация на емоции, с мощната сценография - металното скеле на катедралата Нотр Дам (уж повод на Юго да напише този роман), което се сгъва и разгъва, върти по сцената, а по нея пълзи и притичва, като примат Квазимодо; с патетичната и шумна актьорска игра, която да не обърка зрителя, че е свидетел на нещо много трагично. И всичко това странно напомнящо, но логично на немия филм и силната експресия на актьорските лица в него, на анимационния филм – така преувеличен и инфантилен, че да си сигурен, че е наужким и сапунката, в която всяко действие се преразказва по няколко пъти и чрез диалози, и чрез отстранени монолози, за да няма неразбрали.

Но най-голямото чудо е, че е сигурно, че всичко това по-горе ще действа по предназначение и ще натиска бутоните за сълзи и радост, защото вероятно е дошло време за мелодрама – разбираеми сюжети, евтино предизвикани емоции и зрелищност, маскирани като обща мисия, в която масите ужким участват.

За миг си представете, ако Лилия Абаджиева беше си позволила да направи този сюжет в духа на нейните „Ромео и Жулиета”, „Страданията на младия Вертер” или пък „Отело” – пародирани, отстранени, иронични, с мощна актьорска игра и именно чрез тези средства достигащи до най- трагичното. Дали натискът да се задоволи масовия вкус на публиката, изискванията и възможностите на театъра или изпускането на духа на нашето време от страна на екипа поставиха в капана на сантименталното режисьорката Лилия Абаджиева, която винаги е съдържала в себе си частица романтизъм, но до този момент по-добре управляван от ума и професионализма.

Едно е сигурно – салонът ще е пълен, кой отказва да му натискат бутоните безопасно.
Текстът е публикуван в Капитал Лайт