АБСОЛЮТНО НАЧИНАЕЩИ

Представяне на трите номинации за Аскеер за театрален дебют през 2007 г. – Йордан Славейков, Диана Добрева и тандемът Виолета Витанова и Станислав Генадиев.

Дали икарите са най-престижните театрални награди в България,  организирани от Съюза на артистите, или пък тяхната алтернатива "Аскеер", присъждани от Театъра на армията вече 16 години, е излишен спор: разликите в номинациите не са грандиозни, нито в т.нар. церемонии, на които организираната спонтанност прелива. 

Факт е,  че тази година комисията, предварително селектираща за "Икар", не е отличила нито един актьор в категорията дебют, което означава, че начинаещите актьори през 2006 просто са се провалили. Изненадите този път идват от номинациите за дебютиращ режисьор.

Три различни подхода към театъра са съчетани в една категория. Танцовият спектакъл на хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев (Imago), режисьорският дебют на актрисата Диана Добрева ("Медея") и дипломният  моноспектакъл на ученика на проф. Крикор Азарян Йордан Славейков ("Оскар и розовата дама", Е. Е. Шмит) се конкурират за отличието.

Imago - така се нарича последната фаза в развитието на насекомите, така Юнг назовава образите, които изработваме в детството при първите си контакти с близките. А младите хореографи и изпълнители обобщават, че тяхното представление не може да бъде разказано, защото всеки зрител създава своята история в него. Четирите тела на танцьорите се преплитат и разгъват, като насекоми оголват и приплъзват, илюстрирайки един възможен разказ за метаморфозите и еволюцията на човека. Човешкото същество е еманация на природата, която в сложен танц е достигнала до своя връх. "Гледахме научнопопулярни филми за човешкото тяло, произхода на живата материя, курсове по анатомия (тук открихме първото значение на IMAGO)", добавят хореографите.

Imago доби популярност още на първия национален конкурс за съвременна хореография "Хюмартс" у нас през декември и спечели втора награда. Впечатляващият професионализъм на танцьорите и физическите им умения обаче им изиграха лоша шега и се оказа, че те са отлични танцьори, но не толкова добри хореографи според журито на "Хюмартс", а според комисията на икарите са именно забележителни режисьори. Остава загадка те хореографи, танцьори или режисьори са последно според журитата и комисиите, както и защо изобщо няма категория "Танцов театър" в театралните награди в България.

Виолета Витанова и Станислав Генадиев идват от класическия балет, но се обръщат към театъра. Те са само на по 22 години, а вече участват в различни международни и български танцови и театрални проекти. Още през 2004 г. Станислав е поканен да работи за швейцарската танцова компания "Линга", в която и Виолета се обучава. Днес и двамата имат участие в театър "Сфумато" в "Програма Изход", а Imago е първият им хореографски опит, който е резултат от усилията на целия екип танцьори, композитор, сценограф и фотограф - искрени и много отдадени, всички са на не повече от 25 години. "Има ли смисъл да се опитваме да правим танцово изкуство в България?

Или да търсим признание и работа навън докато сме млади", се питат двамата хореографи. Дали ще имат следващ проект у нас остава висящ въпрос. Скоро заминават за Испания, където смятат да се включат към една танцова трупа. А докато тук няма база за танцов театър и действителна адекватна конкуренция, ситуацията не би могла да се промени.

ЛИЛИ ЧУДОТО

Известно е, че всяка премиера на Лилия Абаджиева се превръща в събитие. Тя е от режисьорите, които не те оставя безпристрастен и хладен към случващото се. Отношението на публиката и театралните специалисти към нея и творчеството й от самото начало варира между крайностите на силната любов и пълното отрицание.

Някога "ужасното дете" на българския театър безапелационно стъпи на сцената с провокациите си към сценичните клишета, като използваше средствата на експресивната актьорска игра, гротеската и преувеличението, на пародията, танца, естетиката на ревюто и мъжките актьорски екипи в рокли; водите, които неутолими се изтичаха по сцената, на люлките, върху които любовта единствено се реализираше - онази иначе невъзможна любов - на еклектичната музика, на дързостта й към "големите текстове". Впечатляваше и налаганата естетика и агресивен патос на поп културата, зад която прозираше мрачната поезия и тъгата по изгубения смисъл.

Ако гледате "В полите на Витоша" и харесвате режисурата на Лилия Абаджиева, ще се очаровате от уменията й да извади от сценичната щампа трагедията на Яворов, писана през 1911 г. и обявена за емблематична "модерна драма". Това е и първият опит на режисьорката върху българска драматургия. Страстта, с която обговаря всичките си представления, не подминава и новата й премиера. "Ако не умра, един следобед ще посегна към Яворов", с патос обявява Лилия Абаджиева намеренията си и превръща собственото си живеене в този текст в художествено произведение. Както е известно,


 сюжетът на драмата е автобиографичен за Яворов 

 Само три месеца след смъртта на Мина той написва пиесата, тя веднага се реализира на сцената на Народния театър. Представата за сценична реализация тогава е далеч от "шумни сценични ефекти". Измъквайки се в началото на ХХ век от следосвобожденските настроения, новата модерна драма влече към интимност, съсредоточаване към индивидуалното, а не националното съзнание.

С дързостта на скандална режисьорка Лилия Абаджиева обаче действително посяга към пиесата и обръща знаците. Вместо вникване във вътрешната драма на персонажите и очакваната от повечето зрители концентрация около нещастната любов на Мила и Христофоров (темата за невъзможната любов винаги тегне в нейните представления) виждаме изведена една силна политическа линия. Шоковите първи 15 минути на представлението са едри щрихи на политически скеч, изкривена гротеска на подскачащи, тичащи и блъскащи се участници в политическия фарс. Като неспиращо махало представлението се хвърля от крайната гротеска до мелодраматичната любовна история. "Ние живеем в подобна политическа параноя, провижда паралели с днес режисьорката в драматургията на Яворов. Но разликата е, че тогава по улиците на София са се разхождали гении, а днес трудно може де се срещнат" - тъгува Лилия Абаджиева и припомня, че тази пиеса е метафора за обществения живот в полите на Витоша. Какъв е той за нея? Пошъл, изкривен, гротесков, шумен и безсмислен, съсредоточен в дребното, с повече политика и по-малко поезия - това се вижда от сцената на Малък градски театър. Политическото екзалтира в

триминутно откровено псуване 

 а поетичното е маскирано в иронични дистанцирани рецитации на "Две хубави очи" от четирима актьори, които настървено пият вода и плюят към публиката своето безсмислие. Ако харесвате Лилия Абаджиева, отново ще се насладите на бавното изливане на кана вода в метален леген - метафора за несподелено еротично влечение, отново люлката на финала ще илюстрира единствената възможност за любов в смъртта - там, където пух се сипе върху главите ни и голите тела се вплитат. Отново ще видите на сцената масата, около която се развива интригата. Отново ще сте обладани от големите метафори за любовта и смъртта. Ако не харесвате Лилия Абаджиева обаче, ще се зачудите защо ли точно Яворов е обектът на творческо влечение. Умее ли да разкаже една недотам позната история? Докога ще се автоцитира? Защо във "В полите на Витоша" можеш спокойно да "прочетеш" картини от нейните "Женитба", "Ревизор", "Страданията на Вертер" и да се питаш точно кое от тях гледаш? Защо "матрицата" Лилия Абаджиева има силен и еднакъв отпечатък и като стар фокус вече не интригува? Естетиката на "немите филми" и постоянната фонова музика, която идва да подскаже настроения, защо е? Неовладяните крясъци и топуркане по сцената умишлени ли са? Защо трудно можем да говорим за актьорска игра изобщо, като изключим голямата Светлана Янчева? Безсилие или тайнствен код е всичко това? Някои по-консервативни пък ще възроптаят - "това Яворов ли е", слушайки на финала "Бийтълс", и с тревога ще се питат какво ще разберат младите от всичко това за поета.

Ето защо харесвам Лилия Абаджиева - за театралния дискомфорт, който създава, и за смелостта да покаже и разголи себе си, за смелостта дори да се изложи.

Участват: Пенко Господинов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Стоян Младенов, Христина Караиванова, Светлана Янчева, Василена Атанасова, Александър Димов 

ЕКСПЕДИЦИЯ СТРИНДБЕРГ В "СФУМАТО"

Премиера в Театър Сфумато на режисьора Маргарита Младенова на пиесата на Стриндберг „Г-ца Юлия” със заглавието „Жан, Жули и Кристин”

В "Сфумато" започна "Експедиция Стриндберг". След "Програма "Изход", посветена на Толстой и Цветаева, театърът-лаборатория обърна поглед към северния Фауст на несъзнаваното - Стриндберг.
За Стриндберг е писано много. Известно е, че той пръв въвежда в пиесите си битката между половете, между мъжа символизиращ рациото, и жената, създадена като изкушение, като изкарва на показ подсъзнателните мотиви на персонажите. По това време психологията придобива все по-голяма популярност. "За театъра и зрителите е голямо изпитание да попаднат в пространството на Стриндберг -  несъзнаваното, зона, която, ако бъде отблокирана, трудно може да се контролира и човек не знае дали изобщо може да се върне оттам" - предупреждават двамата режисьори на "Сфумато" за премиерата на "Жули, Жан и Кристин". "Госпожица Юлия" е текст, създаден в натуралистичния период на шведския гений, което обаче е условно, тъй като писателят вече съдържа модерните предчувствия за кризата на индивида.
Въпреки това в тази най-поставяна негова пиеса ясно съществува един от най-ярките натуралистични мотиви - този на увредената наследственост на персонажа, на миналото, което винаги трагически го застига. "Всъщност тази история може да се разкаже много пошло - твърди Маргарита Младенова - една графиня преспива с лакей, не може да преживее този провал и се самоубива." В тази пиеса има автобиографичен момент. Самият Стриндберг е дете на майка слугиня и баща аристократ, както главния персонаж госпожица Юлия. Тя е обладана от двойствеността на аристократичната гордост и необузданите женски страсти, наследени от майката. Действието се развива в най-ниските етажи на къщата - между врящите тенджери, месомелачките, легените с вода и отходните канали. Тук последната Графиня ще намери своя предрешен край като метафора на света, който умира сред отпадъците. Стриндберг обаче създава своите персонажи сложни, те не могат просто да се изчерпат с един мотив. Докато при режисурата на Маргарита Младенова Жули (Госпожица Юлия) е само и единствено проекция на умиращия духовен и копнеещ човек, който става жертва на новия цивилизован варварин Жан (слугата). И това става ясно от самото начало.
Сблъсъкът на двата свята е предварително решен. Така режисьорката отново експлицира трагическата си идея за свят, в който същински духовното изглежда безсмислено за другите. "Жули си отива и като че ли светът нищо не губи и в тази безполезност се крие предизвикателството. Идва на ход поколението на Жан и Кристин (слугите) и това е истинската трагедия",  оповестява Маргарита Младенова. Духовното, вместено в образа на Жули (Графинята), сякаш умишлено и самоубийствено се устремява към своя край. Така нещата в света са ясно предопределени.
Прагматичното няма слабости, а духовното е жертва. Кое е прагматичното? Онова, което днес двамата режисьори определят като перспективното поколение, което е умно, оцелява, знае езици и за него не съществува любов и нищо духовно. Тази модернистична представа за свят предопределя представлението на Маргарита Младенова. "Светът е ужасен. Отиде си последната Графиня!" - сякаш възкликва сцената, скрита в парите на врящите казани. Натуралистичната жестокост на предметния свят, видимия, където порозовялото месо излиза от мелачките и кървави легени се изливат в каналите, където металните тенджери и течащите води неумолимо убиват и последния копнеж по невъзможното (любовта) е сцената на новия безбожен и бездуховен свят.
Премиерата на "Жули, Жан и Кристин" ("Г-ца Юлия") на реж. Маргарита Младенова е първата от обявените общо три постановки върху Стриндберг. Следваща премиера е на "Мъртвешки танц" с участието на Светлана Янчева и Владимир Пенев, отново под режисурата на Маргарита Младенова. "Д-р Стриндберг" е заглавие на третия проект върху шведския драматург, с което режисьорът Иван Добчев ще постави своя финален и обобщаващ поглед върху експедицията Стриндберг.
Сценография: Даниела Олег Ляхова, участват: Албена Георгиева (Жули), Христо Петков (Жан), Мирослава Гоговска (Кристин)

БЕКЕТ ЗА НАПРЕДНАЛИ

На 31 октомври в театъра лаборатория бяха представени откъси от пиесите на големия ирландски драматург Самюел Бекет "Първа любов" и "Не аз" с участието на Пиер Сантини, Снежина Петрова и Диана Добрева и с любезната подкрепа на посолствата на Франция и Ирландия. Театралната реализация е на режисьорите Иван Добчев и Маргарита Младенова. Още през април тази година беше премиерата на едноактната пиеса за една уста и един слушател "Не аз" с режисьор Иван Добчев, като спектакълът беше част от фестивала на Самюел Бекет в България.

В него участват актрисите Вяра Табакова, Жорета Николова и Снежина Петрова. Какво е да се поставя драматург като Самюел Бекет? Спечелилият Нобелова награда през 1969 г., но отказал да я получи в Стокхолм, за да избегне задължителната реч, писателят, влюбен в мълчанието, ирландецът, който пише на френски? Със сигурност това е проверка за интуициите, въображението и качествата на режисьора. Бекет не предлага решения, нито помага с текстовете си на сценичната им реализация. В тях много ясно прозира една от основните революции на абсурдизма в драматургията - деконструиране на формите, словото и конвенционалните стратегии за писане и поставяне на театър.

В неговите пиеси няма разказ, логична история, завръзка или пък развитие на действието, а къс човешко състояние. Персонажите често са недъгави, потънали в кал, зарити с пръст, скитници в очакване на Годо. А образите, които рисува чрез накъсаните фрази, на пръв поглед безсмислени, са мрачни, изпълнени с тъга и състрадание към човека. Безсмислието на битието и човешката издръжливост, неведението и нищетата са основните му теми. Бекет е автор, който подлага на творческо изпитание всеки режисьор, защото текстовете му са предупреждение към този, който търси скрит код или ключ към възприемането на пиесите му, към опитите да се даде ясна дефиниция и смисъл.

Новият Бекет в "Сфумато" е театралното събитие, което разруши натрупаните във времето опити у нас, да се опредметява, обяснява, доразказва и илюстрира евентуален видим и външен живот и действие на персонажите на Бекет. Двуезичността на спектакъла припомня отказа на Бекет да пише на родния си език, стремейки се чрез чуждия да достигне до по-голяма яснота. Изразните средства са отвъд словото, действителността е извън думите, а образите се пораждат като в киномонтаж, бързо и нелогично, възбуждайки интуициите. В първата част на представлението откъси от "Последна любов" чете френският актьор Пиер Сантини.

Това е една от ранните пиеси на Бекет. В нея все още се разчита сюжет и присъства история, която в спектакъла се явява като увертюра към "Не аз". Екранът, на който се прожектират субтитрите, се вдига и на сцената седналата на стол Снежина Петрова изрича откъслечните фрази, нелогичния поток от думи на 70-годишна жена, изправена пред смъртта и спомените, хриптяща и стигаща до кресчендо. Френският актьор Пиер Сантини като ехо, контрапункт повтаря нейните думи, докато актрисата Диана Добрева - единствена безсловесна, в дъното на сцената изгражда с движенията на тялото си своята история, един трети евентуален разказ от хилядите възможни. Тя се приплъзва по сцената, обградена от охлузени обувки, вкопчва се в старите, провесени палта и рокли като в полумъртви спомени и достига до своята напълно оголена телесност и душа на фона на пронизващия глас, шепота и паузите на Снежина Петрова.

Ето че и аз съм влязла в капана на Бекет и се опитвам да илюстрирам и преразкажа интуиции, образи и емоции, които докосват първичното и подсъзнателното. Това е представление, разтърсващо със свободата, която дава на зрителите да изградят своя сън, страх и отчаяние. Публиката е режисьор на своето парче представление, притискана и възбуждана от експресиите, крайността и състраданието от сцената и от собственото си въображение. Това е спектакъл, в който зрителят има активна роля и много  напомня на въздействието на представлението "Психоза 4:48" на реж. Десислава Шпатова на същата сцена. Състояло се като еднократна импровизация, възползваща се от присъствието на Пиер Сантини в България, събитието "Последна любов" и "Не аз" обаче ще има своето продължение в лицето на двете актриси Снежина Петрова и Диана Добрева, с което дават шанс за още театрален живот на представлението.

"МАРШРУТКА"-ТА КАТО СЛУЧАЕН ПРЕВОЗ

Последната пиеса на новия драматург на Сатирата Елин Рахнев - "Маршрутка", вече е на сцената на театъра. Заявената като спираща дъха комедия е част от амбицията на театъра да върне този жанр и да оправдае името си на място, където хората могат да се посмеят. Авторът на пиесите "Боб", "Флобер", "Фенове" и не толкова успешната "Прозорецът на Йонеско" Елин Рахнев е носител на множество награди за драматургия и поезия. Режисьор на представлението е Пламен Масларов, който прави своето завръщане в театъра след 30 години прекъсване. Както сподели режисьорът това е един драматургичен спектакъл с повече актьорска работа, а самия той е обикновен пътник в него.
Историята се развива в клаустрофобичното пространство на маршрутното такси. Авторът определя това специфично пътуване по софийските улици като риалити, като естествен къс от действителността, а пътниците като представителна извадка на 90% от българите. Елин Рахнев превръща маршрутката в метафора на 17-те години живеене в преход, като "азбука на последните години, като евъргрийн на бъдещето".
В днешната душна българска маршрутка пътуват хора, в които се съдържа неизбежно парадокса (прийом на абсурдната комедия). Шофьорът (Диян Мачев), който по шаблон е потен, псуващ и пушещ простак, се оказва изненадващо фен на Шон Пен, а фльорцата в цикламена рокля (Нона Йотова), четвърто поколения софиянка, пееща арии, пък е нещастно влюбена, романтична и в крайна сметка бременна. Дребен, костюмиран и зализан чиновник (Тончо Токмакчиев) с огромна носталгия към онези времена, днес е кредитен милионер и рогоносец. В софийската маршрутка има и рускиня (Мария Статулова) с неизбежния акцент, лук в пазарските чанти и мързелив съпруг у дома, но и бизнес със секс телефони. В колоритната компания има и гей с китка в ръце (Кирил Ефремов), нестандартно решен като едър и неконтактен, а тийнейджърът с брутален уличен жаргон (Богдан Казанджиев - най-достоверен в ролята си) на финала разкрива и своята драма на нещастно влюбен от две години. В това морно от жегата пространство се разлюляват тегобите на шестте персонажа, въвлечени в едно общо пътуване. Неизбежно обаче е сравнението с хита на Станислав Стратиев преди 25 години "Рейс" на сцената на същия театър. Елин Рахнев признава, че неговата пиеса е "намигане" към великия комедиограф (каквото и да означава това), като сам определя продукта си като "риалити пиеса, като своеобразно оголване на обществените проблеми, в които се усеща протеста срещу тези 17 години преход, в който живяхме - тъпи, ненормални години". Но точно това желание на автора да превърне комедията си в сатира на днешното общество сякаш не се е получило. Докато произведенията на Станислав Стратиев имаха своя граждански и социален подтекст, иначе казано, той маскираше с абсурдните ситуации и конфликти очевидните и невъзможни за изричане грешки и проблеми на обществото, то при Елин Рахнев по-скоро имаме една беззъба комедия на характерите. Пътниците на Стратиев бяха принудени да пътуват в рейса, а конфликтите между тях се пораждаха не само от социалните различия, а и от протичащото действие и взаимоотношения между тях. В маршрутката на Рахнев всички пътуват доброволно и между тях реално не се случва нищо. Разкритието на техните лични драми става единствено чрез отстранени монолози, като това се превръща не в театър, а в поетичен преразказ. Някак не е за вярване, че това е представителна извадка на българите или риалити пиеса. Всички персонажи разкриват своите тайни до финала, от което се предполага, че ще последват промени или развръзки, но очевидността е друга - днешната българска маршрутка е пълна с доброволно пасивни хора. На видеоекран се прожектират сивите улици на София, а сценични работници (режисьорско решение) със стативи с надписи върху тях преминават през сцената, като обозначават група деца, или пък улични кучета, дупки, пешеходци и т.н., като това има комедиен ефект първите два пъти. Кънтящият глас на Ники Кънчев от радиото на шофьора съобщава новините и времето, за да ни приближи към актуалността. Прекомерната заетост по сцената, илюстрираща външния свят, сякаш натежава и разконцентрира.
И все пак "Маршрутка" е поетично абсурдна комедия, добронамерена и отчасти наивна, в която има и комични диалози и добри актьорски попадения, откровен смях и смешно-тъжни констатации. Може да я гледате на сцената на Сатиричен театър на 27 октомври от 19 часа.

АХ, ТОЗИ КИЧ

"Ако искаш да крадеш в изкуството, кради от най-добрите..." са думите на Боб Фос (в програмата и плаката - Фоси), цитирани от реж. Борис Панкин в обръщението му към трупата на спектакъла "Ах, този джаз!" още май 2006 г. Няколко месеца по-късно, на 13 октомври, излезе и "кражбата" на Панкин в Народния театър - първата т.нар. световна премиера и сценична версия на филма мюзикъл "Ах, този джаз!" (1979 г.). "И въобще защо да се поставя "Ах, този джаз!", риторично се пита в същото обръщение Панкин и продължава: "Защото, колкото повече гледаш, четеш и слушаш "Ах, този джаз!", толкова повече ти се обича, работи и живее... а откога не сте гледали спектакъл, от който да ви се доживее!" - тук следва изпълнена с копнеж пауза.

Избърсваме сълзите на вълнение и надежда и отиваме на театър. Залата и сцената са тъмни. В просълзените ни очи се отразяват 5 светещи реклами на спонсорите, които закриват половината сцена (почти през целия спектакъл), а огромен видеоекран виси пред 600-те крушки на известния надпис All that Jazz!, откъдето елитни манекенки рекламират модната къща, която облича актьорите - време е за реклама!
Казват, че мълчанието е най-тежката присъда за твореца. От 13 октомври се питам трябва ли да се мълчи наистина? С ирония ли да подходя? Или пък по-дребнаво и еснафско - къде са 300-те хиляди лева, дадени за представлението, че не ги виждам на сцената? Има и оптимистично-добронамерен вариант: какво пък, старали са се хората - цели 110 души екип, 400 костюма, 600 крушки, 4 тона сценични съоръжения. Или да подходя като онази "женица от Чикаго" (от филма - бел. авт.), която разделила процеса на умиране на пет нива: с гняв, с отричане, с пазарлък, с депресия и с приемане....на смъртта/представлението.
Трудно ми е обаче да приема това представление, което не е нито мюзикъл, нито вариете (изпитах нездрава носталгия по Хачо Бояджиев), нито театър, най-малкото шоу, още по-малко забавно. Под съпровода на побългарения аранжимент хор от бодри актьори в трика ентусиазирано изпълняват песните от филма. Балет "Арабеск" на предна линия отчаяно се опитва да бъде в синхрон, прекъсван незнайно защо от психологически паузи, в които се провежда сценичният разказ. И тук трябва да се разгърнат евентуалните актьорски дарби на основните персонажи в естетиката на психологическата драма.
Публиката е разкъсвана между хорово-танцов ансамбъл, интерпретация върху предполагаема Чехова стилистика и особено мрачна и безцветна представа за вариете. Това не е шоу, което да раздразни сетивата и ума ни. Чудно защо, след като това е най-скъпото представление у нас, сцената е празна, костюмите са незабележими, а осветлението е оскъдно? Защо зрителите трябва търпеливо да изчакват между сцените дългото тътрене при смяната на иначе бедния декор (бюро, маса, диванче, легло)? Защо в представление, което се заявява като мюзикъл, част от актьорите просто не могат да пеят, нито да танцуват? Защо Джо Гидиан (негов прототип е Боб Фоси) прилича на стар котарак (Михаил Петров), а бившата съпругата на Гидиан Одри Парис (една от най-ярките танцьорки) на сцената на Народния театър едва щрихира предполагаем танц, повече заета с това кой профил й е по-атрактивен (Аня Пенчева)?
Какво става с актьора Кръстьо Лафазанов? Защо ангелът (Елена Петрова) е зад параванче, уж показвайки друга метафизична реалност? Защо повечето актьори декламират? Защо няма динамика? Как от час и петдесет минути филм става 3-часов театър? Необходими ли са сурогати на стойността на 30 представления? Защо Панкин не успя да се доближи даже до провокацията на кича? Мадона го превърна в индустрия. Защо един филм, който иронизира шоубизнеса и превръщането на всеки продукт във възможност за реклама и бизнес, е с обърнат знак в представлението на Панкин? От сцената на Народния театър публиката е залята от откровена реклама, като финалната сцена се превръща в модно ревю за абитуриенти и всичко това е зад прикритието на добрите и пламенни намерения на режисьора да осъществи детската си мечта. Как гениалният филм-мюзикъл "Ах, този джаз!" мимикрира в театър на оскъдицата.
Финална сцена: Потръпвайки от видимото усърдие на актьорите, с натежало сърце изслушваме Bye, bye Life, учудени от приликата със "Заблеяло ми агънце". Протегнали ръце, 47 актьори ни приканват да манифестираме всеобщата радост и умиление и да попеем заедно на фона на сватбено-абитуриентските рокли на звездите. Те пляскат, а ние ги гледаме, притиснати от недоумение и съчувствие.
Припомням си думите на закостенялата критичка от филма на Боб Фос, която казва: "Да бъдеш на всяка цена забавен е пошло." А на мен така ми се искаше "кражбата" на Борис Панкин от най-добрите в изкуството все пак да се случи.

ДОН ЖУАН ДЕ МОРФОВ

След като през 2004 г. Морфов се зарече "Хъшове" да е последната му постановка в България през следващите няколко години, режисьорът се завърна на българска сцена с "Дон Жуан" - представление, превърнало се в триумф на сцената на Театъра на Комисаржевска в Санкт Петербург.
Морфов стана главен режисьор в Народния театър през 1994 г. По-късно беше и артистичен директор на театъра, но след тежък конфликт напусна "Народния" и замина в Русия, където го поканиха за главен режисьор в Театъра на Комисаржевска. И докато българската публика смяташе, че е изгубила един от най-зрелищните си постановчици, руската отрупа режисьора с награди - "Златен Софит" и "Златна маска" за най-добра постановка през 2005 г. за "Дон Жуан".
Постановката "Дон Жуан" в Народния театър е по Молиер. Тя се заявява още в афиша като експеримент и собствен прочит по драматургията на френския класически автор. Има ли нужда да се обяснява кой е Дон Жуан? Той е излязъл отвъд рамките на литературното произведение, превърнал се в обект на интерпретации на всяка епоха и изкушение за таланта на творците. Митът за Дон Жуан пръв обработва в драматургия испанският монах, живял през XVI век, Тирсо де Молина, където прелъстителят Дон Хуан Тенорио след редица любовни авантюри и измами бива наказан от божията ръка за престъпленията си и повлечен към дълбините на ада.
Така пиесата ясно очертава предназначението си да демонстрира, че за всеки извършен грях има наказание. Век по-късно скандалният френски драматург Молиер е привлечен от образа на Дон Жуан - историческите факти твърдят, че италиански трупи комедия дел арте първи разпространяват във Франция маската на прелъстителя. Но докато късния Ренесанс упреква и наказва Дон Жуан за прекомерната му любов към живота и чувството за безнаказаност, Молиер му придава един по-пъстър, по-задълбочен и оставящ възможност за философски интерпретации образ. Така през вековете Дон Жуан преминава през многобройни метаморфози, в които всяка епоха го натоварва със собствените си грехове и престъпления. Той е романтик, неразбран от средата, бунтовник или мъдрец, демоничен или ироничен, вечният влюбен или неспособен да обича, но Дон Жуан остава завинаги с характеристиката на женския прелъстител независимо от мотивацията.
Кой е Дон Жуан на Морфов? Глезен и уморен, гъвкав и залитащ от тежестта на собственото си отегчение, инфантилен и чаровен, безстрастно отдаден на авантюрите, устремил се към някъде утре, към собствения си ад. Дон Жуан (Деян Донков) е вечният беглец - преследван от враговете си и обожаван от жените, презиращ слабостите на другите, провокиращ и безжалостен към чувствата. Дон Жуан търси собствената си вечност чрез състоянието на непрекъсната влюбеност, той е впримчен в собствения си капан на неутолимостта.
В Дон Жуан на Морфов се колажират множество прочити на персонажа - и романтичния, и ренесансовия авантюрист безбожник, и истенциалиста.
Това е зрелищен спектакъл, който няма своите жанрови определения. В него са вплетени и трагичното и така любимото на режисьора иронично отстранение, и фарсът и комедия дел`арте. Бегълците са на колела, а сакралността на изповедта е иронизирана, като се прекъсва от мобилния телефон на божия служител. Бързите обрати лесно ни прехвърлят от трагичното към комичното.
Двойката Дон Жуан и неговият слуга Сганарел (Захари Бахаров) са двете лица на странстващия човек. Демоничен и зъл, страхлив и жалостив, рационален и емоционален, който се устремява към вечното познание, което се оказва и собственият ад. Това е едно пътуване към пропастта на себепознанието, но с майсторството на режисьора да покаже тъжното през фарса. Музикалното оформление е допълнителен инструмент към иронията на спектакъла. Така ритъм енд блус, "Пинк флойд" и Моцарт се оказват в общата картина на тук и сега.
Метафората на цветовете е очевидна. Бялото и черното са светът на Дон Жуан и Сганарел - мрачен, почти по Кафка, а бялото и червеното са към пъстрата картина на селяните - живи и пълнокръвни. Свръхестествената финална сцена по текст, където Дон Жуан е повлечен към божието наказание от ръката на убития от него Командор, е невидима в представлението. Дон Жуан сам се отправя към ада - демоничен и безбожен.
Със сигурност Деян Донков ще присъства в следващите театрални номинации и награди за блестящото си актьорско изпълнение. Рядко може да се види едновременно така нюансирана психологическа игра и префектно физическо присъствие, докато Захари Бахаров (Сганарел) напомняше последната си роля на Шута на Крал Лир - пак саркастичен, понякога меланхоличен. Любопитна и силна е играта на Теодора Иванова (Доня Елвира). А фарсовата двойка от простолюдието Шарлоте (Рени Врангова) и Пиеро (Филип Аврамов) взривиха публиката с комичността си.