ГОГОЛЕВСКИ "РАЗКОШ" ПО СОФИЙСКИТЕ СЦЕНИ

Две премиери на софийска сцена на пиеси от Гогол – „Женитба” в НТ и „Ревизор” в Театър София.

Месец май се оказа най-гоголевски за театралния сезон. "Женитба" е предложението на Народния театър и режисьора Кольо Петков, а театър "София" ни сюрпризира с "Ревизор" на режисьора Бойко Богданов. Съвпадащото за двете представления е намерението и на двамата режисьори (различни на възраст и търсена естетика) да бъдат верни на текста (каквото й да значи това днес), обявявайки се, че ще се стремят към едни по-скоро традиционни, а не модерни прочити на пиесите, но задължително ще са актуални, т.е. съвременни.
И така неусетно стигаме до интересната дихотомия: конвенционален театър (в който трябва да се съдържа традиция, истинност и съвременност) и модерен, т.е. външен и вероятно пошъл, търсещ евтини ефекти (като употребата на понятието модерен някак тревожи и даже гнуси двамата режисьори). Какво обаче се случва и с двете комедии на Гогол, които по техните думите е автор - наш съвременник, който не се нуждае от актуализация, независимо че ни делят 130 години? Ние, разбира се, не се и съмняваме във възможностите на текстовете, а по-скоро любопитстваме спрямо представленията.
"Женитба" е една комедия, в която има "съвършено невероятни събития в две действия", провалена сватба и множество комично-сатирични ситуации около сватосването на Агафя Тихоновна и неколцина престарели ергени. Любопитното обаче е как режисьорът Никола Петков разбира традициите. От камерната сцена на Народния театър узнаваме, че за режисьора тази комедия всъщност се "рови" в човешката душа и природа, тъй като "човек - това са два човека..." (така твърди Никола Петков).
Ето защо "Женитба" ненадейно се превръща в романтична комедия със сантиментални нотки, в която лошият късмет и случайността пречат да се осъществи желаният брак между "невинните гълъбчета" Агафия и Подкальосин. Но не само в семплото решение и позадрямалата режисура
са драмите на представлението, а в очевидното "оставяне" на актьорите да се "спасяват" поединично. И ето как, вместо да гледаме "Женитба", се оказва, че сме очевидци на представите на актьорите за най-доброто от тях: Рени Врангова (Агафия Тихоновна), която тук е Шарлоте от Дон Жуан, Мариус Донкин (Подкальосин) - странно напомнящ на романтичен Ромео, Антон Радичев (Пържени яйца) - направо изваден от НЛО (нали така хората го познават и обичат), Вальо Танев (Кочкарьов) - вече микс от "Господари на ефира" и остатъци от "Улицата", и така до безкрая...
Какво се случва с традиционния "Ревизор", който няма да е по Гогол, а на Гогол, защото Бойко Богданов иска да е верен на текста, т.е. да съдържа 90% от него? Оказва се, че го е разбрал съвсем буквално и представлението е три часа и 10 минути, в които скечът и гротеската са основните решения.
Амбициите тук обаче не са към частното/душата (по К. Петков), а към обществения живот направо, защото "днешното общество се развива тъпо и бавно" (по Б. Богданов), дотолкова, че Гогол е още актуален. Ето защо в "Ревизор" персонажите са по животински деформирани (нали така се прави в гротеската), изкълчени и преувеличени (тук има намеци за фантасмагоричното у Гогол), типизирани, шумни и екзалтирани... и така три часа, които ни се струват шест.
Защо? Защото скечът предполага късата форма и всяко негово удължаване, често разбирано като повторение, пресолява спектакъла. И цялата тази буфонадност, която се насича от православни песнопения на руски (музиката е авторска на режисьора) и вариететните късчета с марионетъчен привкус (актьорите пеят и крещят на два микрофона, после замръзват в изкривени пози), които да напомнят за гротеската отново, единствено успяват да "пищят", че това сме го гледали вече много пъти.
И в този смисъл моята почуда е как успяват и в двата спектакъла по Гогол режисьорите да разбират традиционния театър всъщност като банален, досаден и много дълъг такъв. Откога скуката и клишетата се свързват с класическото? И защо демодираните емоции и изразни средства трябва спокойно да лежат на представи за традиции и конвенции, а непретенциозната публика да се чувства ужким познато и удобно? Затова може би е по-добре и двамата режисьори без погнуса да се огледат в модерното.

МУТРИ, ПРОСТИТУТКИ, ЛАНЦИ И ГЪДУЛКИ

Мариус Куркински поставя в Сатиричен театър „Укротяване на опърничавата” от Шекспир.

Пресконференциите на Мариус Куркински са истински моноспектакли точно като него - феноменални и харизматични, с много паузи и натъртвания, увличащи ни в един изкусителен свят на идеи и намерения, където укротяването ( по повод "Укротяване на опърничавата" от Шекспир в Сатирата) не е просто полово - между мъж и жена, а е в смисъла на смирението чрез отнемане на бесовете. По какъв начин?
Като изключим себе си и това, в което сме се превърнали, и намерим сили да укротим/смирим и другия. Укротяването между Петручио и Катерина опърничавата дали е за любов или поради интереси - задава ни въпроса Мариус Куркински - и дали Шекспир, укротителят, ще ни научи да замълчим и да се усмихваме кротко в сълзите си? Разбира се, има и едно голямо изкушение, поради което Мариус Куркински посяга към Шекспир - уводът, в който всъщност става ясно, че това е пиеса в пиесата (трик добре познат през Ренесанса) и там има един човек Кристофър Слай, пред когото се разиграва цялата история за Петручио и Катерина, но на ужким, като в театъра - игрово. Но по пиеса той изчезва още след увода, а в представлението остава докрай. Какво става с този човек, който за първи път гледа театър, и дали той осмисля театралното тайнство - ни пита Мариус.
Прекрасно звучи! Така възвишено и поетично, че чак се питаш това ренесансова комедия ли е или нещо друго. Но нека бъдем честни - никой вече не иска да гледа просто Шекспир, а и още нещо - така поне е в постпостмодерните времена, пък и при тази чудна възможност на пиеса в пиесата, където фантазията на режисьора може да се разгърне интерпретирайки актуално илюзията театър.
Аз обаче се попитах след тричасовия спектакъл с антракт дали ако актьорите режисираха така, както разказваха за представленията си, не би било по-интересно и как стана така, че поезията на Мариус се удави и укроти в прозата на ежедневието. Каква? Побългарена, чалга мутренска, защото това трябва да е смешно и показателно, нали? Така е поне през последните 15 години. А пък нали и по правило комедията разчита на внезапни хрумвания, случайности и сценична изобретателност.
Ето защо в панаира на сцената имаше мутри, проститутки, травестити, манекенки, селски тарикати, наркотици, лаптопи, ланци, гъдулки, мечки и смотаняци, имаше си и пънкар и металист - къде без тях в общата картина. А и Катерина (Стефка Янорова) - толкова озверяла, чак страстна - тича със сатър по диагонал на сцената - нали ще я укротяват, и то Петручио (Камен Донев) - селският ерген (отново), онзи с гъдулката - тариката, сметкаджията - щото тук не става дума за любов, а за прости (на калкулатор) сметки и имоти.
И все пак нали играят на ужким театър за пред Слай зрителя - люлинският пияница в анцуг, който, "укротен" от виното/пиесата, ще замълчи унесен на финала - вероятно пред тайнството на театъра. Защото разбираме от последните реплики, че театърът е сън и точно затова всички вече са в бяло... даже уродливият разказвач - май Шекспир (Вяра Коларова). А те са в бяло, защото са укротени, нали са им отнети бесовете. Ето - всичко си имаме в това представление. И популярни актьори - Вяра Коларова (от и като "Каналето") и Камен Донев (носталгичен към "Улицата" и собствените си танцови умения), и големият Фичо (Никола Тороманов - сценограф), спасил се с кървави завеси и шест полилея, и нашенски колорит, и много скечове, пък и физическа издръжливост на студентите - актьори от НАТФИЗ, и онагледяване на текста, съвсем да е разбираемо, с много виц и глъчка, буфонадно - ако има "кон", то някой цвили - смешно.
Е, имаме и големите заключения на финала, защото те по правило в комедията трябва да "поставят на мястото" персонажите. Защо? Защото в развръзката комедията трябва да покаже, че светът не се е срутил под тежестта на глупостта - твърди Хегел, а ние - както му се харесва на Мариус - ще замълчим и ще се усмихваме кротко в сълзите си, утешавайки се, че феновете на "Комиците" ще бъдат възнаградени и в театъра. Този път от Мариус Куркински - феноменът актьор, на когото понякога му убягва таланта режисьорски да зашива кръпките на представлението и да го превръща в произведение.