Има спектакли у нас, които сякаш са създадени с ясната цел
да не бъдат харесвани от публиката. Не
само, те даже кокетират с това си намерение, като подлагат своите зрители на
амбициозни провокации, най-вече от естетически и физически порядък. Нима не е екстравагантно
да подчиниш една тема, каквато и да е тя, на това да бъде сдъвкана и изплюта от
почти двучасовите речитативи, физически спазми, крясъци, плюнки, мятане,
щипане, виене, актьорско оцеляване на ръба на изтощението, всичко това
изхвърлено между четири олюпени стени, два прожектора и пулсиращи светлини. Защото
нали театърът, разграничаващ се от масовия, държал, казват, да поставя високи изисквания към своята
публика като предизвиква не само нейната издръжливост, но и като й поставя
капани, в които тя да пропада – интелектуални капани. Нима, обаче, не е
притеснително за всеки зрител, ако пропада неуспешно непрекъснато. Но не бива
да се плашим за интелектуалното си самочувствие, защото през последните години
в тези си опити експерименталният театър у нас си създаде трайни навици, даже
банални в упорството да оставя в недоумения своята публика по един и същи начин.
А това, разбира се, ни дава преднина и все по-трудно бихме капитулирали пред
натиска на "експеримента".
Всичко това би било разбираемо и симпатично в неподправената
си инфантилност, ако извървяваше своето най-важно предназначение – чрез търсения
шок, ужас и раздразнение да пречисти действителността. Нали ужким изкуството с
това се занимаваше – немасовото, онова, което има претенцията, че чопли ума и
възприятията ни, разтревожени от и за света, който обитаваме.
Всъщност „Червената планета“ от Георги Тенев, с режисьор Ани Васева на сцената
на „Сфумато“ може без свян да се превърне в наръчник на младия
български авангдист-баналист. Има си всички необходими атрибути. От тези да притисне
публиката си в клаустрофобично пространство, като разгръща неврозите си на
метър от нея, до тези да въздейства върху сетивата й чрез предозиране на
визуални и шумови ефекти, които могат да разсипят и най-устойчивия вестибуларен
апарат. Разбира се целта на „дразненията“ е да освободи асоциативното ни мислене
от капана на причинно-следствените навици, така се твърди. Нали постмодернизмът не спря да ни натрапва,
че историята е мъртва, а историчното мислене сме го оставили в миналото, за
по-лесно и нежелано. Защото живеем, според него, само в настоящето и можем
единствено да възпроизвеждаме безкритично вече установените идеи, да се
удоволстваме даже от повторенията. А също така твърди, че
сетивата са тези, чрез които бихме достигнали до хоризонта на своето автентично
познание, а не рациото, замърсено от знанието – един авангарден трик, който
хитроумно беше засмукан от поп-културата – дете на постмодернизма.
Всичко това,
разбира се, беше много актуално, но преди 10 години, преди кризата, когато беше
етично да твърдиш, че изкуството е само игра на знаци и нищо повече. Днес това
се е превърнало в банално възпроизвеждане на преживян опит. Постмодернизмът е
мъртъв. Затова всяко негово възпроизвеждане е упражнение по стил, имитация на
мъртъв стил – стилът на младия вечен български авангардист-постмодернист,
здраво вкопчен в това да скандализира с баналности, лишени от критичност, които
все по-истерично биват хвърляни в лицата на иначе малобройната си, но издръжлива публика. Но
нали можем и да сме участници в преднамерена игра-лабиринт със скрити послания,
закодирани в текст и в режисура, всичко това предназначено да бъде разгадано от
малцина. Кой, кой няма да пожелае, макар и загубен в лабиринта, да не бъде
припознат като специален, като част от тази малобройна, но сплотена група от правилно
разчитащи „знаците“.
И така, в този наръчник на младия български авангардист-баналист има
едно първо правило - всеки сюжет, който може да бъде възпроизведен от зрителя, е
презрян. Неуместно е да се споменава вече за фабула, персонаж, действие и конфликт
- все ограничители на волното въображение на експериментатора, петимен за
езикови игри, дискурсивни практики, полифоничност, речеви платформи и прочие
номера. При все, че колкото и неузнаваем на сцената да е текстът на Георги
Тенев пак можем да възпроизведем история от него. Но пиесата е едно, а
сценичният разказ – друго. Защото всеки логичен сценичен разказ, според младия
български авангардист-баналист, е предателство към високия вкус, а и нали сме отегчени
до смърт от психологическия театър вече 25 години. Словото е дискридитирано още
от Арто, а на негово място идват поток от нелинеарни поредици от думи, т.нар.
„облаци от лингвистични комбинации“, които най-общо казано „оплакват загубата
на смисъл“ чрез дискурсивни игри. Уморих ли ви? Всичко това, за да го разберете по-лесно, просто вземете който и да било текст и според правилата на младия български авангардист-баналист, той винаги може да бъде
изговорен, изкрещян, накъсан, изгрухтян, ако щете и изпикан от актьора. Защото до зрителя не бива
да достига никакъв рационален смисъл, а чрез асоциации и възбуда на сетивата да
достигне до онова автентично преживяване, в което да се слее с абсолюта на познанието. Всичко
това иска да прилича на ритуален транс, по примера на театралната редица Арто, Гротовски, Барба, но надали. Защото автентичността не се постига чрез игра с клишета, защото ако беше така, то постмодернизмът щеше да е религия вече. Не бива да забравяме обаче, че целта на това преживяване може
да е и да предизвиква отвращение, което най-честно атакува традиционните представи
за колективен опит, каквото е театъра. Нали авангардът е радикален, поне беше преди 100 години.
И все пак Георги Тенев си е намислил разказа, колкото и да е недопустимо по правилата на Ани Васева. Той ни е
въвлякъл в апокалиптичен научно-фантастичен сюжет, взаимстван от Станислав Лем,
Айзък Азимов и Дъглас Адамс – поне така му се е искало в търсенето на общи
разпознаваеми за поколението знаци. Защото всичко междугалактическо започва от
смъртта на Синята планета (Земя) и пътешествието на един капитан на полет,
пилот и робот към Червената планета. Двете човешки същества (Леонид Йовчев и
Галя Костадинова) се сблъскват с необичайни космически явления, както и с
действията и бездействията на един робот (Деница Даринова), който се подчинява, знаете, на четирите закона на роботиката. Всичко това довежда
до тяхната смърт и преобразуване в друго същество между човек и робот, да
предположим, защото се сливат. Защото всичко това може да е така, а може и да не е така – нали
имаме иронична игра с текст и представяне от страна на Ани Васева. А и няма
нужда да бъде приемано като научно-фантастичен театър, защото тази
космическа драма може да бъде разбрана и като апокалиптична картина, но и като
пародия на маниакалните усилия на режисьора-демиург (Юлияна Сайска), който заснеме
най-после последния 13-ти епизод от „Звездни войни“ с осемхилядна масовка.
Сценичният разказ на Ани Васева е организиран в рамките на събитията върху тази
киноплощадка, върху която деспотичната фигура на режисьора, пародирана до
екстатичен хрип, подсказва, че всичко земно и човешко може да е плод на
самозабравил се Бог-демиург, игра на умопомрачен садист кинематографист. До тук
всичко е наред и Георги Тенев е напипал, че е време за антиутопии. Нима
представите за апокалипсис не възпроизвеждат в най-чист вид страховете на
човека, а именно неговия край. А като най-ценен негов продукт е човешката
цивилизация, която за Георги Тенев се е отказала от еволюцията и се подчинява
на хаоса, на брътвежа и полудата на последните оцелели хора. Но и това е
неизменно правило на постмодерниста-концептуалист – да замени „големите
разкази“ с гигантски апокалиптични притчи за идващия край на света. Нали
помните – отказахме сме от историчност, няма минало и бъдеще, а вечно кошмарно повтарящо
се настояще, което трябва да възпроизведе краткотрайно усещане за протичащо
време – все по-стеснено, все по-задущаващо. И ако Човекът преди се страхуваше
от смъртта на Бог, то днес вече се говори за края на историята, където сме
обречени на собствения си хаос и упадък. Нима не е съвсем на място този разказ,
ще попитате? На място е, но не това видях. Защото как се превръща всичко това в
театър?
Антиутопията има една много важна цел – да предизвика у
човека страх от бъдещето и отвращение от действията или бездействията му. Как
обаче Ани Васева го разбира това - на първо място чрез смаляване на ужаса от
действителността, ядрото на всяка антиутопия, чрез неговото иронизиране - стар
постмодерен трик, който идва да омаловажи всяка възможна критичност. Втори път
– съвсем буквално – като връхлита публиката до изнемога със сцени на безсмислен
крясък, после писък, после грохот, вой, даже източноправославно песнопение в
безпомощното търсене на все по-странни, според актьорите, звуци, които да представят един лишен от разум свят. Всичко това под
пулсиращите лъчи на led
прожектора, все пак по нещо трябва да напомня, че сме в sci-fi жанра, в космоса, придружени
от стържещите тайнствени космически звуци, макар в космоса да е тихо, но нали
така сме свикнали – от филмите. На фона на опитите за хай-тек среда актьорите
се противопоставят на нея чрез плезене, пулене, точене на лиги по пода,
пълзене, кривене, в което може би трябваше да се открие безсмислието на изчезващия
разумен свят. На финала животът е продължен от хаотично движение на разноцветни
същества, молекули или просто хибриди между робот и човек, които се блъскат един в друг. Трима от актьорите вече
са в цветни плетени скафандри – всичко е като пародия плетена на една
кука. Съвсем накрая пеят италианска естрада, универсално
хореографирана като Ален Мак и диско – за майтап, придружени от демонично-истеричния
режисьор. Изобщо всичко, всичко е наблъскано за всеки случай – нали хем е
апокалиптично по Георги Тенев, хем е инфантилно пародирано от Ани Васева, която
усърдно е натикала всички възможни шейсетарски клишета за непоносим авангард,
който непременно трябва да подложи на изпитание своята публика, за да бъде
признат за висок и постигнал целта си.
Обаче съм сигурна в едно – най-учуден от резултата е самият автор Георги Тенев,
който, убедена съм, в началото е бил най-слисан от всички нас. Защото той,
каквито и претенции, и опит в театралната графомания да има, все пак му се иска да
е разбран и припознат като умозрителен. В никакъв случай като инфантил.
Но, ще се повторя, има утеха за младия български авангардист-баналист, кокетиращ с
желанието да не бъде харесван – винаги ще се намери малка сплотена ядка, която да
намира за очарователно всички тези вторични преживявания и да ръкопляска на тях.
Блазе им!
На 5-ти февруари предстои премиерата на „Тъмната стая“ Сфумато (с
участието на Явор Бахаров, Весела Бабинова и Деница Даринова) – автор и
режисьор е Георги Тенев, който миналата година постави друга негова пиеса „Злият
принц“ в Народен театър. Очаква се да излезе и втора част от проекта Терминал 2 в Сфумато на режисьора Иван Добчев, в който
съ-автор е Георги Тенев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар