НАРЪЧНИК ЗА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН 2013/2014 - НОВА БЪЛГАРСКА ДРАМАТУРГИЯ

През този театрален сезон 2013/2014 е очевидно, че  в репертоара на театрите се набляга на новата българска драматургия. Има над 20 нови пиеси, на които им предстои сценичен живот. Да си припомним, че миналата година поставените нови български пиеси бяха около 30. Разбира се пред нас стои предизвикателството да уточним що е то пиеса и то в условия на пост-постмодернизъм, където традиционните представи за драматургия са размити, а на нейно място идва текстът  за театър, който може да бъде сценарий, повод за театър, даже да представлява само материал, съставен от автентични интервюта и лишен от авторство (както е във вербатим театъра). А и да не забравяме, че театралният текст вече не е единствен „господар“ на театъра, в който все по-осезаемо присъства „невербалния репертоар“  и влиянието на променените обществени комуникации. Звучи на пръв поглед усложнено, но всъщност е съвсем логично. В по-старите йерархични модели на драматургията царува фабулата и ясно обозначените персонажи, които в хода на действието развиват взаимоотношенията си до точка на кипене (представете си вертикал, по който се катерят тези отношения и в които господства логиката). В съвременния текст за театър те се заменят от:  мрежа от езикови плоскости, лишени от очевидна организация и персонификация (нелинейна структура, отричаща причинно-следствените връзки, плоскост от окръжности, които си взаимодействат), от визуални картини, деструктирани или колажирани парчета текстове, които все по-ярко посочват невъзможността  да се запазят старите конвенции на отношения между сцена и зрител.

В този динамичен технологичен свят, в който човешката комуникация е напълно променена, няма как един от основните комуникациони канала в театъра (отношение сцена-зрител), да не реагира на новия ред. Не случайно са тези опити освен в драматургията, но и в избора на пространство, които винаги най-очевидно подсказват типа театъри и намеренията на автора. Понякога изборите на място за сцена са твърде отчаяни, но те пък идеално илюстрират и отчаянието на  самите автори...  Умилително е, и това го пиша без капка ирония, да видиш как един потънал в собествения си мрак и колебания автор на представление, несъзнателно натиква публиката си в мрачно мазе. Няма по-директно послание от това.

Но какво общо има това със съвременния български текст за театър? Твърде малко, за съжаление, тъй като родната драматургия в голямата си част не успява да се оттласне от една страна от имитациите на мрачен абсурдизъм (Бекет, Йонеско), който беше така моден в края на 80-те и началото на 90-те у нас. От друга страна се завърна възторга от тази перверзна измислица на соца – битово абсурдната комедия с езоповски привкус. Последната група започна да придобива чудовищни размери и съвременните български комедии отвратително напомнят на социалистически буфонади, в които шестват балкантурист представи за традиции с ковьорчета, шпек салами на мама и на баба, механи, мазни мустаци и възторжени шкембаци, в комбинация с мощна соц естрада. Това е тема, на която трябва да й се обърне сериозно внимание, но не в този текст.

Къде, ще попитате, е младата драматургия в описаното по-горе. Все още в клишето на Платоновата пещера – оставили реалността зад гърба си, в света на сенките и симулациите, с редките изключения на няколкото опита за документален театър, но с много уговорки.