ИНТЕРВЮ ЗА СП. ТЕАТЪР ПО ПОВОД РЕФОРМАТА, ВЕЖДИ РАШИДОВ, ШЕФА НА САБ, ГИЛДИЯТА И СИМПТОМИТЕ НА ОБЩОТО НИ ЗАБОЛЯВАНЕ

Представям Ви едно интервю за сп. Театър от началото на месец юни 2013-та. Въпросите на Кева Апостолова са 10 и касаят бившия министър Вежди Рашидов, шефа на САБ Христо Мутафчиев, т.нар реформа,театралната гилдия, социалистическите порядки, които не ни напускат, мястото на театралната критику у нас и търпимостта на нашите творци към нея.

Бях помолена от Кева Апостолова да махна онази част, в която намесвам агент Вероника (Красимира Филипова), защото ни е колега. Смятам, че отмина времето на мълчанието - поне моето. Отпечатвам въпросите на Кева така както ми бяха пратени и без малките "невидими" корекции, които променят смисъла.

 

1. Бе каква е истината за това, дето Христо Мутафчиев едва ли не ти се заканвал? Или е нещо незначително, обикновено театрално скандалче между критик и актьор/председател на САБ? Каква е тази история? Може и да е стара, но ако е вярна и с вредни последствия, такава история няма давност, нашият изстрадал театър помни, когато някой, който трябва да ни защитава, ни плаши.

Връщаш ме в 2009-та година, когато написах във в. Дневник, като театрален наблюдател, статия за ИКАР-ите със заглавие „Културна скука по време на криза”. Колега от Съюза на артистите, който до този момент беше и мой приятел, след като прочел статията ми написа, че му се искало да ме набие. Поразително откровен бабаитски дискурс. Днес той е преподавател в НАТФИЗ. От друга страна мой преподавател пък ме поздрави за смелостта и откровено ме предупреди: „Гергана, с тази статия си изяде хляба.” Какво бях написала? Признавам си – нищо особено, но от това можем да си направим изводите каква е търпимостта у нас изобщо към критичното. Написах, че от въпросните номинации за ИКАР навява скука, че режисьорът Стоян Радев е направил „колебливо шоу”, че в номинациите присъстват част от комисията, че номинациите в категория „дебют” са по-скоро поощрителни, а не поради особени качества, и че са тягостни опитите на комисията да превърне в герои мними таланти. Днес всичко това продължава да е валидно. Но защо го изброявам? Заради дребнотемието и за съжаление, заради това, че сме свидетели на възраждането и силовото демонстриране на нулев толеранс към каквато и да било критика, което се превърна в мода. Всичко това не касае само мен, защото стана креслив модел на поведение, чрез който йезуитски ни се внушава, че всяка критичност е „хейтърство” в този така позитивен век. Оттук насетне председателят на Съюза на артистите като натурален човек при всяка наша случайна среща свъсваше заплашително вежди, някога ме изместваше и по-грубо с рамо. От тези инфантилни демонстрации поне дузина колеги отбягваха да ме поздравяват, за да не си навлекат излишно напрежение с натуралния човек. От страна на ИКАР-ите ме „наказаха”, като повече не ме поканиха на техен празник, нито на Варненско лято, където май все по-малко критици са канени. А на въпросния ИКАР през 2009-та имах честта да съм персонаж в речта на председателя на САБ и пред гостите в голямата зала на Народен театър беше „бичувано” моето фриволно поведение чрез познатия образ, който се лашкаше от „луда и злобна критичка” до „неграмотна” и „необразована”. Картината е тягостно провинциална, пък и защо да не е. В офиса на САБ има само един софиянец. Ако очакваш да чуеш пикантна история от мен за схватки и скандали, ще те разочаровам.
За съжаление все по-ясно става, че човешките отношения, подвластни на провинциални и примитивни амбиции, често остават на нивото на детските войни по махали, в които винаги има нужда от враг, за да се сплотяват редиците. Често в опита да се маскира безсмислието по-натуралните хора се увличат в демонстрация на власт и влияние. Така година по-късно след телефонно обаждане от страна на натуралния човек, бях забранена да коментирам като дългогодишен театрален модератор в БНТ номинациите за ИКАР. Пък и цял министър на културата вече беше звънял в редакцията да ме уволнява от БНТ, без да знае, че не съм на щат, защото коментирах преди това в ефир странното поведението на театралната гилдия, която търпя цяла година да бъде обиждана и наричана „лумпени и тунеядци” от министъра на културата, а на въпросните награди угоднически ръкопляскаше на крак. При опита ми да разбера все пак защо БНТ си позволява да й бъде повлияно от страна на председател на съюз, ми се отвърна добронамерено, че имам много душмани. Още в деня на „уволнението” ми от БНТ ми се обадиха от кабинета на Вежди Рашидов, за да ме заплашват със съд, ако не съм предоставила некосвени доказателства за думите му „лумпени и тунеядци”. Звънна ми Красимира Филипова, с агентурното име Вероника, която като шеф на дирекция “Театър” в Министерство на културата, смени няколко министъра, но остана като вечната Амбър там. Бях заплашена със съд, но ако съм искала да не ме съди, да съм му се извинила лично или публично. Реагирах яростно, събрах наивно папка с доказателства, а Красимира Филипова се скри. Обикновена ченгесарска история на сплашване. Последствията са, че спряха да ме дават по телевизора, а аз си направих театрален блог и започнах да издавам списание. Но представи си Кева, какви дивотии ми се случват на мен като нищожна част от обществото, най-обикновен театровед, който не се бърка в корпоративни интереси, никъде не е на щат, не зависи от тези хора. А представи си какъв е натискът над наистина съществените неща, събития и политически коментатори, които не отговарят на вкуса и интересите на властващите. Защо се случва всичко това? Защото, Кева, социалистическите чиновнически порядки не са напуснали нито етажите на БНТ, нито манталитета на вкусилите от него наши съвременници, които за жалост копират останалия им от младостта социалистически модел на успял човек.

Но за мен истинският скандал всъщност е предателството от страна на САБ и нейния председател към театралната гилдия и почти любовните му отношения с тогавашния министър на културата Вежди Рашидов, докато той устройваше смъртоносния капан за българския театър, маскиран като „реформа”, докато затваряха театри, докато десетки актьори останаха без работа и бяха унижавани и публично омаскарявани, докато пред цялата общественост се внушаваше, че актьорът е лумпен, който трябва да спре смешния си плач, докато назначаваше „временно изпълняващи длъжността директори”, които по-късно се оказваха „калинки” или клоуни-реваншисти, най-после споходени от жадувания звезден актьорски миг като сами се разпределят в спектакли, докато излизаха досиета на доносници сред редиците на директорите и от това не последваше никаква реакция, докато се всяваше страх сред театралите, защото саморазправата ставаше пред очите им и това ги превърна в жалко бранещи 450-те си лева на месец. Няма да ми стигне мястото да изброявам всичките повреди, нанесени от министъра на културата Вежди Рашидов, който онзи ден в ефир обяви, че най-близък приятел му е мутрата Илия Павлов, а днес Валентин Златев, който в налудно опиянение излъга, че всички актьори взимали 1000 лева плюс заплата всеки месец, докато се тупаше, че е построил музеи, в които, обаче, човешки крак не стъпва, докато демонстрираше мутренско-бабаитски манталитет и предлагаше Софи Маринова да пее в музикалния театър, защото щяла да напълни салоните (поставеният директор „калинка” взе, че наистина я покани, но циганската баронеса отказа, защото било трудоемко), докато унищожаваше омагьосан от изпаренията на уиски и последното останало актьорско достойнство, докато размахваше в ефир папка с 500 благодарствени писма към него от гилдии. На кой нормален човек би му хрумнало да търчи с папки в ефир, за да доказва, че го харесват? А простата аритметика показва, че са му благодарили по 13 пъти на месец – и психически здрав човек при такава атака би се раздвоил шизофренично Бог ли е или пък шут.
На фона на всичко това натуралният човек и председател на Съюза на артистите написа объркано благодарствено писмо, което започва в учтива форма, а към края сърце юнашко не издържа и дружески кани Вежди Рашидов пак да му пийнат на маса от името на цялата гилдия.
Картината е потискащо приземена и опростачена, Кева, а ти ме питаш за някакви скандалчета и заканителни погледи, които удивително ми напомнят в своята наивна актьорска семплост на лошия Торанага сан от „Шогун”. Няма и дума да напиша за болестта, която извади от строя Христо Мутафчиев, защото ползването на дивиденти от такава човешка трагедия е грях, който се пише на сметката на тези около него, които се ползват от нея.

2. Защо не се задържа на щат в Театър „София”? Питам „онлайн” и очаквам подобен ответ.

Защото нямаше как, след като съкратиха цял отдел, за да ме уволнят. Всеки мой опит да обясня събитията от тогава ще изглежда като реваншизъм. Достатъчно е да спомена, че драматургът на театъра (Богдана Костуркова, стар чиновнически кадър) като една Малама стои на всяка премиера на вратата на театъра с черен списък с нежелани от нея театрали в иначе държавния театър. В него освен мен присъстват уважавани хора от цялата гилдия като Мила Искренова, Асен Аврамов, Аве Иванова, които не са допуснати в театъра от един държавен чиновник. За бита и душевността на социалистическия труженик, изкушен от феодалните порядки, е писано достатъчно, но в името на илюзията „театър” не аз ще съм човекът, който ще разкаже за обезкуражаващо недуховните работни практики и взаимоотношения в българския държавен театър.

По-важните въпроси тук са свързани с прозрачността при провеждане на конкурси за директори на театри, достъпа до дълбоко пазените в тайна кандидат-проекти. А ужким трябва да можем да проследим доколко въпросният директор изпълнява поставените си цели и изобщо какви са те. Каква е компетентността на кандидатстващия? И докога ще съществува изумителният феномен да се явява само настоящият директор на дадения театър на конкурс, като се състезава със самия себе си? От какво е породено това – от страх, от липсата на компетентни кадри или от дефицит на идеи? Едва ли.
Тази година на ИКАР-ите връчиха на директора на „Театър София” Ириней Константинов награда за най-успешен директор. Искам да видя критериите за т.нар. „успех” – дали е поради завишеното качество на театралната продукция в театъра, спечелените пари, наградите или гастролите? Страхувам се, че изобщо театралните награди започнаха да девалвират, поради все по-ясно различимите и неприкрити „лобита” в тях. Едно ме учудва. Доставя ли им удоволствие сами да се награждават?
И дали един артистичен шал около врата успява да прикрие дългогодишното участие в производството на театрална халтура - при все, че днес казват, че това не било мръсна работа, нали парите били истинският господар на театъра.

3. Много активно „разлайваш кучетата” из просторите на facebook, хората те четат, харесват откровенията ти, ерудицията ти, вкуса ти. Държиш летвата високо, но доста хора, заглавия и арт-събития минават под нея приклекнали. „Приклекнал” – това ли е в момента състоянието на бг-театъра ?
Ако българският театър е приклекнал от нещо, то това вероятно е от тежестта на непоправимите последствия от 23-годишните опити да се реформира системата. За съжаление не съм окуражена да вярвам, че това би се променило. Всяка стъпка към някаква промяна затяга смъртоносната примка около врата на държавния театър, докато не се разклатят неразрушимите и вечни „дружби” в съсловието, за които това безвремие е угодно.

4. Имаш ли свой превод на израза „градивна критика”? Цепленка от дръжка на сърп и чук ли е или си е нещо работещо и днес?

Не, на тази лекция отсъствах и до днес не успявам да разгадая до край съдържанието на термина „градивна критика”. Някои актьори ми я превеждат като нужда от положителна критика, която да ги поощрявала, а не да обезкуражавала крехката им творческа природа. В този сложен мисловен лабиринт, повярвай ми, често прозира кокетната суета на артиста и неотминалите му детски блянове за бляскави заглавия във вестниците.
Но тук отново се връщаме към актуалната тема за нетолерантността към критичното и агресивното налагане на уж поощрителния позитивен ПР. Тази всепоглъщаща медиите мистификация на привидната добронамереност унищожи голяма част от енергията на времето. Надявам се и знам, че всяко крайно поклащане на махалото в едната посока поражда ответното противоположно движение.

5. Влюбваш ли се в театралния талант на човек, или на теб ти трябва комбината „талант-човек”? Има ли еротика в професията  театровед/критик? Питам това, за да забравим, че сме недохранени, не добре облечени, не добре оценени, не добре отпочинали, с не добро бъдеще и да се подсетим, че все пак сме жени, а не камъни, които гледат театър и после политат натам с трясък?

В този твой мелодраматичен образ на театралната критичка, не виждам никакво съвпадение. Противоречи на обективността да се съглася, че не се храня, не съм добре облечена, че съм неоценена, уморена, без бъдеще и че ме мислят за камък, който се търкаля безнадеждно по улея. В този хоризонтално устроен кошмар можеше да добавиш, че не се и къпят театроведките, и тогава съм сигурна, че можем да обявим на глас – всички клошари са театроведи или още по-гръмкото и нелепо – театроведите са клошарите на своето време. Това е в кръга на шегата. Препоръчвам човек да не се занимава с нещо, което би го правил така нещастен като гореописаното.
Нямам патетично отношение към себе си и професията. Всеки застава със ценностната си система във всяка дейност, която извършва ежедневно, било тя интелектуална или физическа.
Дали се влюбвам в талант? Още не ми се е случвало, но очаквам с нетърпение това чистосърдечно вълнение. Все още обаче изпитвам удоволствие от възможността отстранено да се възхищавам на нечий талант.

7. Обикновено критикът у нас пише статията си за 50 или 100 лева, а в по-редки случаи и  много повечко. С нея той често си навлича клетви и псувни до бога, сръдни и врагове до гроб. А  за човека – примерно режисьора - , за когото критикът  пише, за своя труд е взел стотици пъти повече. Как за 50 лева оценен твой труд, да пишеш професионален отзив за нещо, което е получило за труда си  стотици пъти повече, а сте и двамата под „шапката” на изкуството, наречено  ТЕАТЪР ?

Никога не съм мислила, че могат да се сравняват в парични единици двете професии. Извини ме, но този въпрос изобщо не ми е интересен. Никога не съм приемала за лично отношение „сръдните и враговете до гроб”. Хората се възбуждат, афектират, пишат, понякога обиждат, но това е своеобразно доказателство за съществуването на някакъв емоционален живот. Мълчанието е по-страшно. Но ако един режисьор се сърди на критика и ходи обиден по редакции, хубаво е да помисли какво ще стане, ако представлението му е провал и му се потърси финансова сметка за това.

8. Кои са пилоните, на които в момента се крепи театърът ни? Имена? Заглавия?

До голяма степен всеки от активните участници в българския театър е пилон, тухла в стената на българския театър. Действително, ако говорим за криза в театъра, защото за чувствителния човек това състояние е по-присъщо, то тя се изразява в малко срамния опит на талантливи режисьори да се нагодят към конюнктурата Какво ще рече конюнктура? Това е странната смес от напълно хаотичната представа на повечето директори на театри за естетическо, актуално и морално, в която не прозира никакво напрежение относно някакви дългосрочни културни стратегии, също паразитната мантра, че зрителят командва, а режисьорът изпълнява, и най-вече натискът на времето, който диктува в полудивашки консуматорски транс, че мечтаният зрител не иска никакво интелектуално напрежение, а зрелищност – всичко това обаче трябвало да се постигне и с малко пари. Представи си тази трудно изпълнима формула С любопитство наблюдавам гъвкавите маневри на режисьори и директори при избора на следващо заглавие. Понякога истеричният опит да се реши правилно формулата тласка „производителите” към потискащо вулгарни решения, което за съжаление разкрива зле маскираните във времето несбъднати желания – например пет минутно фелацио на сцената („Дон Жуан от Сохо”) или платнени цветни мъжки атрибути, кокетно пришити към триката на актьорите („Очите на другите”), генекологичен преглед с продължителни оргазми на Бойка Велкова („В съседната стая или пиеса за вибратора”). Примерите са много, но те са факт, поради отчаяният опит на твореца да прелъсти някакъв неясен обект на желанието, а не сам да се превърне в обект на желание.

9. Смяната на поколенията стана пред очите ни преди 20-тина години. Но като че ли вече сме свидетели на успешното  качване на сцената на най-новите имена от всички театрални гилдии. Твоите наблюдения, изводи? Скоро ли ще бъдат отместени от първата линия  Явор Гърдев, Александър Морфов, Лилия Абаджиева, Мариус Куркински...?

Върху дългоочакваните „млади” в театъра се стовариха през последните години неосъществените блянове на много хора. Изпитвам съчувствие и едновременно с това отчаяние, заради нерешителността им да се противопоставят на иначе отричаните от тях механизми на работа на държавните театрални институции. За съжаление бяха притиснати в чиновнически примамки, ласкателства и известни дребни поощрения, чрез които реализираха няколко независими проекта с колебливо качество. (харесвам „Праехидно” на Гергана Димитрова, но се потиснах от дилетантското ниво на проекта „Навреме” в Централна баня). Болестта на новия театър е нежеланието му да създава продукти, произлезли от личен опит, а механизирано копира чужди, вече превтасали представи за алтернативно. Това превръща опитите им в сурогатни и мъчително клиширани в желанието си да ни скандализират и да ни разкрият някакви необяздени театрални фантазии. Но в крайна сметка всяко поколение има нужда от това да се преживява като откривател.

През този сезон се впечатлих искрено от проекта на Неда Соколовска Vox Populi в Червената къща заради амбицията на режисьорката да създава актуален социален и политически театър взрян в българския контекст, а не в абстрактното някъде-някога.

10. Как се виждаш след десет години?

Трябва да призная, че май никога не съм се опитвала предварително да се конструирам в бъдещето. Нямам такава необходимост. Вероятно ме питаш за професията „театровед” и нейното бъдеще, което не е апокалиптично със сигурност. Достатъчно е да разгледаме английската и американската преса, за да видим, че всяка уважаваща себе си медия разполага с няколко театрални критика с различни подходи на отразяване на театралните събития. В последните две години се активизира широко дискусионно поле в западната преса дали театралната критика е достатъчно обективна, влиза ли във взаимоотношения с реалния свят, дали критиката трябва да се пише от гледна точка на разбирателството, или може да бъде уязвяваща, каквито понякога са правещите театър. Полемиката се разгръща до спор между британски и канадски критици, като британските критици осмиват желанието на другите колеги да не се коментират например мъжките „атрибути” на актьорите, за да не бъдат унижавани. В този спор британците призовават към обратното, като твърдят, че репутацията на критиците е оставена под прицела на читателя, даже много повече, отколкото критиците си позволяват да съдят играещите. Изобщо доколко критикът действително трябва да бъде щадящ и обективен, се питат британските колеги. Това са актуалните въпроси на критика през последните години. Никъде не срещнах примитивните и високомерни аргументи на българските театрали, че театралният критик е излишна и неработеща фигура в театъра, която може да бъде сплашвана. Опитвам се да се сетя дали има западен актьор, който да излиза в ефир и да се оплаква от лошата критика, че не го разбирала. А, повярвай ми, откровеността на британската критика не би понесла на нито един български творец, свикнал на щадяща и ласкаво-градивна критика. Това ще си остане дълбоко ганьовски патент на българския творец. И може би точно очакването критикът да е щадящ доведе у нас до неестествено разглезеното състояния на българския творец, капризно да мрънка в медиите, че не го обичат.

Дискутира се евентуалната смърт на класическото разбиране за професията „театрален критик”, като се коментира, че това ще доведе до разцвета на блогърите, с уговорката, че сме заплашени от нахлуването на онези неподготвени коментатори, които непрекъснато ще откриват топлата вода. Британските критици например мърморят, че младите не познавали Бекет, но можем ли да отнемем очарованието на всяко следващо поколение да се смята за първооткривател на новите форми.
И затова е добре да следваме ценностите си, а не плановете си.

КРАЙ