ПОЛЕТИ И ПАДЕНИЯ С "ИКАР" 2015

"Сватбата на дребния буржоа" от Б. Брехт, реж. Петринел Гочев,
номинации за режисура и майсторско техническо осъществяване
(Театър "София")

Няма напрежение около тазгодишните номинации за "Икар". Даже отсъствието на какъвто и да било дебат около тях е показателно - театралните награди у нас вече интересуват предимно театралите. Все по-капсулиран и извън реалността е българският театър. Липсата на фаворити и поне едно театрално събитие, което да предизвика обществен резонанс извън театралните коридори, са само резултат от дългогодишната изолация на българския театър и изпадането му извън времето. Всъщност жертва на тази политика е именно публиката, която има все по-малко достъп до чужд театрален опит. И какво излиза! Българският театър се съпоставя с българския театър – една обречена ситуация, която, ако беше в пиеса, бихме я определила като водеща до психично отклонение.
Но ние тук за българските театрални награди "Икар" си говорим, организирани от Съюза на артистите, които традиционно на 27-и март, международния ден на театъра, награждават отличилите се с постижения театрални продукти. За да добием представа кой как избира, трябва да се отбележи, че четиричленна комисия селектира номинациите и различна от тях комисия, която до последно се пази в тайна, гласува наградите. Защо се пазят в тайна имената на втората комисия, ще попитате. За да нямало натиск върху техния избор. Но предвид слабия интерес и липсата на какъвто и да било спор около номинациите този акт изглежда напълно безсмислен.

"Каквато ти ме искаш" от Л. Пирандело, реж. Теди Москов (НТ),
фотограф - Атанас Кънчев

Тазгодишните номинации, както отбелязахме, са плод на преценката на четиричленна комисия (проф. Ромео Попилиев и Деница Езекиева – театроведи, Йосиф Сърчаджиев – актьор, Петя Стойкова – сценограф). За целите на номинациите те са изгледали 100 спектакъла, поставени през изминалата календарна година, в която има средно 270 нови заглавия. В тази нелека задача те са отличили около 30 заглавия, които по думите на комисията са на едно добро средно ниво. Завидна честност! Но най-впечатляващо е старанието, с което не са пропуснали нито един държавен и общински софийски театър. Така появата и на минимално напрежение е елиминирано с един замах. Но "икарите" имат и тежката задача да погледнат и извънстоличния театър. За да има макар и малка справедливост, всички извънстолични номинации са натикани в категории "дебют" и "куклен театър" (която си има отделна комисия), които по правило не са в епицентъра на съревнованието. Защо е така? Защото извънстоличният театър все повече е притиснат от философията на пазарния принцип, който разпищолено бълва халтура. Ще попитате какво е халтура. Най-краткият отговор е – нещо, което с малко вложени пари иска да носи бърза печалба. Няма други амбиции, нито постижения.


"Влиянието на гама лъчите върху лунните невени" от Пол Зиндел

Желанието на комисията тази година да избегне комерса е съсредоточило номинациите в предимно камерни спектакли, някои от тях наричащи себе си алтернативни, предназначени за малобройна публика, често обречени на краткотраен живот. Друг съществен факт е, че в българския театър и според номинациите отсъства цяло едно поколение, онова преди прехода. Най-видимо е в най-важната и конкурентна категория - за режисура. За най-добра режисура са отличени спектаклите на Теди Москов ("Каквато ти ме искаш" от Пирандело, Народен театър), който започна своя път преди прехода, но славата му дойде след това; Петринел Гочев – ("Сватбата на дребния буржоа" от Б. Брехт, Театър "София"), от средното поколение, изцяло продукт на "новото време", който след дълго прекъсване отново се върна на голямата театрална сцена, и Марий Росен ("Влиянието на гама лъчите върху лунните невени" от Пол Зиндел) – режисьор от по-младото поколение, който има траен интерес към алтернативния и извънинституционален театър. Да избираме фаворит между тях е донякъде безсмислено, защото са достатъчно различни и необходими за разнообразието в българския театър. Но в ръцете на комисията за награди е решението кой тип театър притежава най-високи постижения – познатият театър на Теди Москов, силно ангажираният и енергиен театър на Петринел Гочев или алтернативният театър на Марий Росен, борещ се за всеки театрален сантиметър съществуване.

Александра Василева и Велислав Павлов в "Свобода в Бремен. Госпожа
Геше Готфрид", фитограф - Иван Дончев

Подобна е ситуацията и в категорията за водеща женска роля, в която са номинирани Александра Василева за ролята си в "Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид" от Фасбиндер, Народен театър, с режисьор Григор Антонов. За нея актрисата вече бе наградена с АСКЕЕР 2014; Ана Вълчанова за ролята на Майка Беатрис в алтернативия спектакъл на Марий Росен "Влиянието на гама лъчите..."; Светлана Янчева за ролята на Жана в едноименния спектакъл, режисиран от Явор Гърдев в Народния театър. От една страна, тази категория я обитават три големи актриси, всяка с различна сценична биография и присъствие, заслужаващи внимание. Но за съжаление пиесата на Ярослава Пулинович "Жана" си остава в полето на комерса, в което е попаднала една от най-мощните ни актриси Светлана Янчева.
Друга категория, в която присъстват три достатъчно интересни театрални опита, е за майсторско техническо осъществяване. В нея откриваме стремеж на комисията да се опита да извади под прожектора три достойни, но достатъчно различни сами по себе си продукта. "Але хоп" - вербатим спектакъл на Неда Соколовска и театър Vox Populi – гравитиращ около документалния театър, със социален елемент; "Страх" – куклен спектакъл за възрастни на режисьора Веселка Кунчева, която остана без конкуренция в този жанр с тандема й със сценографката Мариета Голомехова (номинирана и за този спектакъл, и за другия им съвместен проект "Момо" в Младежки театър "Н. Бинев"); и не на последно място, "Сватбата на дребния буржоа" на Петринел Гочев в Театър "София", който заслужава искрени адмирации за сценичната среда.

Михаил Милчев в "Мадам Мишима"

С известна преднамереност в старанието да отличат от всички поколения е и категорията за водеща мъжка роля, където са номинирани актьори като Марин Янев за "Вятърът в тополите" (Младежки театър "Н. Бинев"); младият Явор Борисов за ролята му на Филоктет в едноименния спектакъл на Весела Василева (Театър "Сфумато"); Михаил Милчев за ролята му в моноспектакъла "Мадам Мишима" от Елена Алексиева, режисьор - Калин Ангелов (Театър "София" ) – едно филигранно и чувствено постижение на актьора.

Всички по-горе изброени категории са най-любопитните от гледна точка на това комисията по награждаването какъв тип театър ще избере – на миналото, настоящето или бъдещето. В останалите категории много повече прозират желанията за поощрения, като например при "дебют", където за първи път са номинирани цели пет постижения, въпреки че трябва да се признае, че е приятен фактът, че отбелязват и различен дебют от този на актьор или режисьор. Номинирани са дебютните сценографии на Виктория Филипова ("Лазарица", режисьор Крум Филипов, Родопски театър); Даниела Николчова за "Албена" от Йордан Йовков (реж. Василена Попилиева, Габровски драматичен театър) и за "Всичко наопаки или наопаки всичко, Наопаки всичко или всичко наопаки" по Жан-Батист Молиер (реж. Пламен Марков, Драматичен театър "Стоян Бъчваров" – Варна).

"Страх" от Веселка Кунчева

Може би тук е мястото да обърнем внимание на един парадокс през годините, съществуващ при "Икар"– номинирането и награждаването на един артист за постиженията му в няколко проекта през годината. Парадокс, който поражда множество въпроси. Защото, както знаем, всеки държавен театър за всяка награда от този национален форум получава финансово поощрение от 4000 лв. от Министерството на културата - как биха си ги разделили... Съществуват въпроси и от естетически порядък – това награди за цялостното творчество на артиста през годината ли са или за конкретни постижения. В този парадокс влиза номинацията за музика на Христо Намлиев в цели три спектакъла, различни в естетическите си търсения, като "Антигона" (реж. Иван Добчев, Театър "София"), и "Момо" и "Страх" на режисьорката Веселка Кунчева – всички те продукти на различни театри. Или пък номинациите за сценографията на Мариета Голомехова, отново за "Момо" и "Страх", или за дебюта на Даниела Николчева в два спектакъла едновременно. В никакъв случай това не компрометира качествата на артистите, но поставя под въпрос състоятелността на номинациите. Само за миг си представете, че при оскарите номинират един актьор за три филма...

"Йерма", реж. Диана Добрева

В останалите номинации, с известни амплитуди между почудата и радостта, няма големи изненади, като прави впечатление, че водещо е желанието всеки софийски театър да бъде част от театралния празник чрез поне една номинация. Но няма как да не обърнем внимание, че тези номинации са белязани от липси – съзнателни или не. Отсъстват постиженията на режисьора Диана Добрева и нейната "Йерма" ("Театър на Българската армия"), в която визионерският и емоционален театър намират най-силна реализация. Отсъства и спектакълът "Кривите огледала" от Дейвид Линдзи-Ъбър на режисьора Ивайло Христов (Младежки театър), най-вече заради актрисата Станка Калчева в него. Липсват и едни от основните играчи като Маргарита Младенова, особено заради смелостта й да постави такава театрална инсталация като "Самолетът закъснява" (Театър "Сфумато") – най-честно коментиращият настоящето спектакъл и затова по-трудно възприеман. Липсва режисьорът Иван Добчев, отбелязан в категориите дебют и поддържаща женска роля в неговата "Антигона". Липсва и Мариус Куркински и завръщането му в жанра на моноспектакъла със "Сънят на смешния човек" (по Достоевски). Но трябва да отбележим, че като цяло липсват и част от големите фигури изобщо в театъра като Възкресия Вихърова, Лилия Абаджиева, Явор Гърдев, който не успя с опита си с "Жана". Изчезна и по-старото поколение, част от което ни напусна, а другите не успяха да се адаптират към новото време. Маргинализирането на провинцията лиши също така театъра ни от изненадата на "съмишленици".

Всичко това се вижда от тазгодишните номинации, в които отсъстват ярки събития, дебати, открояващи се фигури. И колкото да им се е искало на номиниращите да се противопоставят на комерсиалния театър, то те го правят чрез избора на спектакли, които предизвикват слаб интерес както в публиката, така и в театралите.
За да се върне вниманието към наградите "Икар", които все повече се превръщат във вътрешнозаводско мероприятие, е необходимо да се отворят хоризонтите. Веднъж като се създадат нови категории, които да отговарят на новите театрални форми. Но най-вече като се превъзмогне вътрешното високомерие, което все повече капсулира наградите и ги лишава от възможни дебати и критика. Така театралните награди ще придобият и своя истински смисъл – да са онова празнично събитие, чрез което публика, артисти и театрали от всички гилдии да могат да споделят или противопоставят гледни точки. Стига, разбира се, това да е целта на организаторите. И за да не изпадаме в излишен алтруизъм, практическа функция на "Икар" може да бъде и удължаването на живота на наградените продукти, като ги разпространяват извън столицата. Така изтиканият встрани провинциален театър ще може да е част от този празник.

СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ

Интервюто е публикувано през 2006 г. във в. Дневник. Повод за срещата е наградата ИКАР за поддържащата й роля на Понсия в представлението "Домът на Бернарда Алба" в Народен театър на режисьорката Възкресия Вихърова.






"Дълбоко вярвам, че изкуството е нашият шанс да разберем повече за тайната на битието, за любовта... Пожелавам на всички истинско изкуство и истинска любов."  

С тези думи Жорета Николова получи "Икар 2006" за поддържаща женска роля за Понсия в "Домът на Бернарда Алба" на режисьорката Възкресия Вихърова. Този сезон я видяхме и в ролята на ненаситната за власт, секс и отмъщение дъщеря на Крал Лир в новата постановка на Явор Гърдев.

А мнозина си спомнят силното й, почти демонично присъствие на сцената на "Сфумато". Там гледах "Луда трева" по Йордан Радичков - спектакъл, който разсмя и озари публиката, а в тъмнината на залата видях насълзените очи на автора. А после той се покланяше с крехкото си тяло дълго време на сцената, аплодиран от хипнотизираната публика. Зад него хванати за ръце, стояха величествените актриси от представлението - Цветана Манева, Жорета Николова, Светлана Янчева - мощни и експресивни. Същата 1994 г. Жорета е наградена с "Аскеер" за поддържаща роля (Софрона) в "Луда трева". Тогава се изреждат заглавия като "Апокриф", "Тирезий Слепия", "Антигона смъртната" - представления, които обиколиха чуждите фестивали, а мнозина считаха, че това е визитната картичка на "непознатия" български театър.

Има актьори, които светят от сцената, за някои мрачно, а за други сияйно. Жорета Николова е от онези жени, които присъстват - живо, изискващо и проницателно. За да си неин събеседник, сякаш се иска смелост и най-вече откровеност.

Родена е в София през 1961 г. Приета е във ВИТИЗ, в класа на проф. Гриша Островски. Но същинската й професионална история започва през 80-те, когато група току-що завършили витизчии отиват в ловешкия театър.

Така ли се ражда известната ловешка трупа? "Бяхме пет души актьори и Иван Станев режисьор. Жана Караиванова, която сега е в Америка и не се занимава с театър, Жанет Спасова, която направи изключителна кариера и стана актриса във Фолскбюне, Радослав Блажев вече не е актьор, занимава се с друг бизнес, и Чавдар Монов" - припомня си Жорета и чувствам вълнението в гласа й. Скоро спират тяхно представление, а скандалният режисьор Иван Станев напуска България през 1988 г. "Бяхме хора, обладани от една и съща идея, от една и съща кауза, която се формираше предимно от Иван Станев. Опитвахме се да влизаме много дълбоко в човешката природа, в човешката психика."

За много от нас, които не сме свидетели на тези театрални експерименти в Ловеч, остава усещането за време на бунт и цензура. "Това е може би най-важният период в живота ми, защото ме формира като актриса и като човек. Опитвахме се да търсим по всякакъв начин в театъра да предизвикаме едно същинско, истинско присъствие на актьора. Искаше се не точно смелост, а убеденост, че това е пътят към общуването и истината, че трябва да застанеш със своята истина в най-широкия смисъл на тази дума пред този, към чието внимание, за чийто контакт се бориш", казва Жорета.

А на въпроса за жертвите отговаря така: "Живеехме много аскетично. Подлагали сме се на неща, които невинаги са ни били приятни. Експериментирахме със самите нас. Бяхме като опитни зайчета. Например, правили сме хипнотични сеанси, срещали сме се с психиатри, но това ставаше с желание, защото разбирахме много и за самите нас."

Всъщност трупата се разпада още в Ловеч, появяват се конфликти от най-различен характер, а Иван Добчев я кани да гостува в едно представление в Сатирата. Там се явява на конкурс за щатна актриса и я приемат с помощта на Иван Добчев. Вече си е била създала име на актриса, която се мъчи да стои встрани от конвенционалния театър. После идва идеята за "Сфумато", където Иван Добчев и Маргарита Младенова я канят. "С радост приех, без да се замисля, защото смятах, че това е пътят, естественото продължение след Ловеч, и вярвам, че не беше случайно, защото бях актриса, която опитва."

 
Днес Жорета Николова е от три години на щат в Народния театър. Чудя се как съвместява досегашния си опит с естетиката на може би най-конвенционалния театър у нас. "Бях две години в пълна немилост. Някак си неясно беше моето положение в "Народен театър”. Мисля, че ми нямаха доверие, изпитваха ме ставам ли за нещо, не ставам ли." По същото време тя се подлага на друго изпитание, като участва в кастинга за "Есенна соната" на Младен Киселов - режисьор, известен с верността към психологическия театър. Да участва в него за Жорета е предизвикателство. Признава, че тръпката от състезанието я е амбицирала. Дали ще може да се докаже по един абсолютно честен начин (защото тя няма медиен образ). Щастлива е, че режисьорът успява да види това, което представлява, а мнозина твърдят, че нейната Ева е най-плътният образ в представлението. Следва Народният театър и новото начало.

"В момента, в който влязох в Народния, вече бях напълно формирана като отношение към живота и театъра. Наясно съм с възможностите или поне с потенциала си. Аз работя така, както съм работила и на другите места. Опитвам се винаги да мисля, да фантазирам, да си представям нещата и да ги правя истински. Не искам да подхвърлям на хората някакви евтини номера и фалшификати. Не съм техничарка, нито мога така да репетирам, нито така да играя. Правя го на 100%, а ако не мога да го правя така, съм последното бездарие, защото не се ли вкарам емоционално, психически и духовно в това, което правя, не мога да го правя. И тогава нямам никакво знание и се запушвам, и става стена, а аз съм като дървено човече, като някакъв пън. Това е парадоксално, но е така." Казвали са ми, че на сцената се играе, а не е нужно всичко да преминава през човека, но аз дълбоко не приемам такова отношение. Така обаче няма ли опасност да пренасяш личния си живот на сцената.

"Винаги пренасям, всичко вкарвам и не знам колко го разбират и дали го разбират. В крайна сметка това е мината, от която копая. Когато излизам на сцената, всяко нещо, което трябва да направя, изисква моята пълнота - духовна, емоционална и физическа, а това се зарежда непрекъснато от нещата, които ми се случват в живота. А откъде другаде да се зарежда? То, разбира се, по някакъв начин се превърта, превива, превръща в нещо друго."

По вълнението и гласа й разбирам, че театърът е най-голямата й страст.

А коя е жената Жорета Николова? 

"Много трудно говоря за себе си. Установявам, че с годините се затварям все повече и трудно общувам, трудно споделям дори с най-близките си хора. Оскърбленията, които те ми нанасят, обидите, невниманието, проявите на неуважение... Ако преди години всичко това съм го регистрирала и веднага съм реагирала, сега тези неща все повече потъват в мен. Ставам някакво място, пълно с най-различни чувства, отношения, нещо като оазис и все по-трудно изваждам от себе си. Не знам на какво се дължи това, може би на някакво оттегляне самата в мен."

Липсата на регистрация не позволява ли именно да допускаме да се случва това, което не харесваме?

"Може би да. Вече не виждам смисъл да реагирам, просто си замълчавам и потъва някъде в мен и аз пълня, пълня в повечето случаи с отрицателни емоции, което сигурно ще ми изиграе лоша шега."

Седнали сме на малко кафененце и почти ритуално отпиваме от чашите си. Позволявам си да надзъртам в очите й. Зад фигурата на магнетичната актриса Жорета Николова прозира тъга и умора.

Продължаваме разговора. "Днес четох една книга на ученик на Юнг "Същественото е невидимо" и е дълбинно психологически анализ на Малкия принц. Отначало ми се видя страшно безинтересна и елементарна, но постепенно влиза като сонда и става все по-дълбока и по-истинска. Човек трябва да има търпението, това е много важно. Както в любовта, защото обичането е едно служене според мен. И то изисква, то не е треперенето на възторга, на щастието, а работа. То е търпението, което във всяко нещо откривам. Животът ме принуждава да се науча на търпение. Да премина през неинтересните страници, за да стигна до интересните."

Имате ли съвет към младите актьори? "Да, имам. Смятам, че трябва да имат изключителна хигиена, защото чистотата в отношението към едно нещо, с което се занимаваш, е много голям процент от това как и с какъв успех ще го правиш. Не в утилитарния смисъл, а въобще какво удовлетворение свое, духовно ще намериш. Те приемат всичко безразборно, всичко като предложения, като ангажименти, дори към това, което гледат и не гледат. Това е едно съществуване без всякакви критерии. Каквото дойде. Днес както мине денят, пък утре ще видим следващия. Не искам да ги обидя, но мисля, че това е белег на поколението. Няма концентрация и съсредоточеност да търсиш, да се опитваш да се стремиш към центъра. Животът им не е пътуване, приключение, изследване, да вървиш и все повече да откриваш и да трупаш, а не просто да вършиш една работа и толкоз. Въобще мисля, че малко се ходи на театър. Те просто се изморяват от непрекъснатото пребиваване в театъра - репетиции безкрайни. Имам чувството, че нямат и любопитство. Разграничавам Снежина Петрова, която смятам, че има някакъв ореол около себе си. Тя е много интелигентна и дисциплинирана. Откроява ми се Фичо (Никола Тороманов) - той е човек, който изкача над всички. Ха, това не е ли той насреща?"

Двете развеселени от съвпадението се размахваме за поздрав. "Фичо е мозък, концептуалист - продължава разпалено - той вижда нещата и има идея за света. Той е личност."

Казахте ми, че сте се затворила, но сигурно има неща, които не трябва да премълчаваме? 

"Не трябва да подминаваме низостта, предателството, доносничеството, тогава, когато човек пада. Ах, сега се сетих нещо от книгата, за която ти говорих, че стигаш до едно ниво на позора, което не можеш да преодолееш, поради което го приемаш и заживяваш в позора. И аз настръхнах, когато го прочетох, защото знам, че е точно така. Тогава губиш всичко и си на дъното."

Любопитствам за ежедневието й. На ръба съм да загубя намалената дистанция от разговора досега, но с учудване разбирам, че споделяме една и съща любов към тичането в парка.

"Почти всяка сутрин тичам, като самотния бегач на дълги разстояния. Аз съм много организиран човек. Ставам в шест часа. Сутрините въобще са ми силното време. Докато тичам, се освобождавам, чувствам се свободна. Понякога прегръщам дърветата. Това е много интимно преживяване, като сутрешен тоалет. А когато чувствам, че вдигам температура, тичам или ходя и така се лекувам. Обичам да ходя на планина сама с кучето ми, като медитация. Вървя и душата ми е спокойна, душата ми плува, радва се - очите й се оживяват - ако не го направя, не мога да изкарам седмицата. После репетиции, прибирам се, чета, домашна работа."

Достоевски е авторът, който й е повлиял най-силно, защото го преживява като любов, като предизвикващо обсебване. Била е някъде на 18 години. Ходенето на кино се оказва тънко настройване на сетивата на тази вълна. "Не мога, както си седя вкъщи, готвя и всичко това, да отида и, хоп, да изгледам един филм. Нямам такова отношение към нещата."

Говорим си много за миналото и някак естествен идва въпросът дали има цензура днес. Знам, че ваши представления са били спирани през ловешкия период.

Мисля, че много неща се манипулират - пиесите, които се правят, разпределенията - всичко. Сега цензурата не е идеологическа, колкото пазарна. Днес хората сякаш не искат да са различни, защото в онези години беше много ясно разграничен врагът - системата, статуквото. Сега всичко е толкова разлято, въпрос на пари, на пазар. Това е една по-невидима развала. Тогава беше ясно - искам да съм различен, да съм свободен, искам да мога да кажа това, което мисля, и човек се изправяше срещу някакъв ясен враг.

А за мен театърът се прави в гнезда, в семейства, с хора, които мислят общо и защитават една и съща кауза, идеали и цели.