"ПАЙНЕРЪТ" НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР КАМЕН ДОНЕВ ПЪЛНИ САЛОНИ

„Пайнерът” на българския театър Камен Донев пълни салони[1]

                      „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев е  събитието на сезона

Камен Донев, снимка Велислав Николов в. Сега

            Пред прага сме на последните за сезона театрални награди  – А`Аскеер 2012. Само след месец вратите на театрите ще се затворят, а по-предприемчивите ще тръгнат по турнета. Нали са такива директивите от последната реформа! Театърът непременно трябва да следва зрителския вкус, даже буквално да стигне до оградата на селския му двор. Не ме разбирайте погрешно. Аз съм „за” просветата. Въпросът е кой и как определя какъв е зрителският вкус. Ще кажете, че пълният салон е онова мерило за успех, което не може да бъде пренебрегнато. Така е! Това със сигурност може да го потвърди и шефът на „Пайнер”, който дословно следва същата политика на просвета и съблазняване. Ще ви попитам директно: Вие знаете ли какъв е вкусът на театралната публика? Ако знаете, станете директор – директор на театър.

            Защото през последните години се наблюдава паническо нагаждане към предполагаем масов вкус. Да наречем това криза на идентификацията. При нея било типично да подражаваш на чужд на себе си образ и без да си даваш сметка да ставаш като него, но не съвсем, а малко сбъркано. Същото е с новите абитуриентки – много искат да изглеждат като чалга певици, но все им се получава да са като порноактриси – някои твърдят, че между двата образа разликата е тънка.

            И така – на кого подражава българският театър? Този въпрос кънтеше през целия сезон 2011/2012, в който само софийските държавни театрални сцени предложиха над 77 нови заглавия, без да включвам гостуващите от извънстоличните театри, независимите проекти – по клубове, галерии и мазета, фестивалите като Театрален салон (ИКАР) и чисто новия първи фестивал на Асоциация за свободен театър. При този истински урожай само свръхопитният театрал би се ориентирал

      ще го съблазняват ли по пайнерски, ще го просвещават ли, или ще го вдъхновяват. 

            Ако ви съблазняват, то вероятно ви считат за част от т.нар. „масова публика”, която казват, че априори имала по-лош вкус от другите. А за лошия вкус било характерно да реагира само на прости и силни дразнения, креслив бил, както писателят Милен Русков описва.

     По какво ще познаете, че ви мислят за „масов зрител”?

            Първо се ориентирайте по плакатите. Ако откриете, че от там ви се хилят много хора накуп с фрапантни гримаси и цветове, то бъдете сигурни: някой ви праща послания, че непременно ще ви развлича и то кресливо. Ако в спектакъла е включена поне една телевизионна звезда (тук примерите са много, но най-работният, театралният ангел на широката провинция е Асен Блатечки, сам организирал в шеметния полет и новите си колеги по сериал), то значи ви мислят и за масов телевизионен зрител. Ако от родния ефир ви заливат с жизнеутвърждаващи интервюта на бодърстващи гении или ви назидават конформистки мъдреци с шалчета и без шалчета, то вие със сигурност гледате театрални абитуриенти. 

"Кръщене" от Камен Донев

Ако на сцената е отразен роден селски бит, в който в такт три/четвърти се редуват пощипвания по бедра, тропот на хора и ракиени наздравици („Кръщене” на Камен Донев в Театър „Българска армия”) вие или трябва тутакси да се припознаете в тази народняшка вакханалия или просто отпадате от групата на мечтания зрител. 

"Тирамису", реж. Н. Поляков

Ако пък ви пробутват побългарена представа за западен хайлайф и ви внушават, че е вселенско да бъдете поне два часа офис гърл („Тирамису” на реж. Н. Поляков в Театър „София” и още много други), пак сте от отбора на „идеалните”. Ако ви съблазняват с младежки и съмнително приповдигнат ентусиазъм, осъмнал с естрадния дух на „Ален Мак” („Сън в лятна нощ” на реж. Бойко Богданов[2] в Театър София и други) или пък ви връщат с визия и патос някъде в тъмите на българския театър от 78-ма („Евгений Онегин” на реж. Стайко Мурджев в Театър на„Българската Армията”), то непременно ви мислят и за възрастен масов зрител. Ако ви показват много жизнерадостна плът – и женска, и мъжка понякога (тук примерите също са много), ако се изливат по 3 кг. пот от актьорите (така както от най-отгоре се възхитиха спонтанно, явно бъркащи театъра с цирка), ако има поне двама на сцената, които се преструват на грозни леки жени, защото все по-често играят на токчета, то вие със сигурност сте прелъстяван по пайнерски. 

            Ако, обаче, не ви е страх от по-сдържаното на повърхността, от изискващото по-голяма концентрация, от двусмисленото, от неочакваните дълбочини, от онова, което не се притеснява да ви замисли, да ви натъжи, пък макар и това да е забранено във вече новия развлекателен бизнес – българския театър, то 

                     вие не сте „масов зрител”.

"Нощна пеперуда", реж. Явор Гърдев, Народен Театър

            Тогава с лека ръка ще ви посъветвам непременно да гледате „Нощна пеперуда” в Народен театър на режисьора Явор Гърдев, където ужким ни се разказва за един редник, превърнал се в момиче. Зад повърхността на тази пикантна история обаче се поставя големият въпрос пред нас – от кои си избираме да бъдем точно днес – от хората на духа или от другите? Същото звучи и в „Рицарят на Светия дух” от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър, но чрез историческата алюзия за Големия Алеко Константинов, убит по погрешка заради парче земя. В тази категория поставям и „Пиеса за умиране” на тандема Ани Васева и Боян Манчев в Театрална работилница „Сфумато”. Впечатляващ със зрелищност (при все, че е на малка сцена), екстравагантност и актьорска енергия, спектакълът поставя редица важни въпроси за съвременния театър и новите театрални езици, незапазили място в родния театър, твърде зает да ползва старомодни щампи.

"Пиеса за умиране" от Ани Васева и Боян Манчев

 Друг млад екип на Гергана Димитрова и Здрава Каменова направиха чудесен пробив от страна на извънинституционалния театър със спектакъла „Праехидно” в Галерия "Suspacious" (ул. „6-ти септември”), поставен в нетрадиционна среда, ползващ иначе „забранени” герои в театъра като животното ехидна – централен персонаж в този почти апокалиптично ироничен разказ. А на „Макбет” в Младежки театър отидете, за да проверите за 50 минути можете ли да сте едновременно и в ниското и високото, така както само Теди Москов може да ни разиграе. Даже ще си позволя да ви препоръчам спектакъла в „Сфумато” „Скъпа Елена Сергеевна” на реж. Мартин Киселов – рядко съм виждала толкова адекватно представления, насочено директно и единствено към своята публика – тийнейджъра. 

"Праехидно" от Гергана Димитрова и Здрава Каменова

И защото, слава Богу, добрите примери не липсват в театъра, най-горещо ви съветвам – не вярвайте, ако ви твърдят, че вие сте „масов зрител” и искате да бъдете единствено съблазняван, защото салоните на по-горните спектакли са пълни.

Вероятно ще се почудите къде слагам онези шумно обсъждани спектакли през този сезон като „Ревизор” на Мариус Куркински и „Животът е прекрасен” на Сашо Морфов в Народентеатър? Бих ги определила като представления стремели се към едно, но за съжаление постигнали друго, нещо разкрачено между желанието да е образовано, но стремглаво пропадащо в „лошия вкус”. Там също са пълни салоните.

За финал ще ви разкажа един действителен подслушан разговор след спектакъла „Животът е прекрасен” между две млади жени – образовани.

ПЪРВАТА: Абе готина е пиесата. Само дето накрая изнесоха един ковчег и ми развалиха настроението.
ДРУГАТА: Ма то нали е театър, бе! В ковчега няма никой.

За тях май всичко ще трябва да започне отначало.

---

[1] Текстът е публикуван със заглавието „Морфов и Мариус – лош вкус, пълен салон” във в. „България днес”, бр.110, 22.05.2012. Моето предпочитано заглавие публикувам тук. Не смятам, че Мариус Куркински и Сашо Морфов са еталон за лош вкус.

[2] Струва ми се, че проблемът със  "Сън в лятна нощ" на Бойко Богданов е разминаването между представата за младежко от страна на поръчителите и за съжаление, колебанието на режисьора Бойко Богданов да откаже „поръчката” и решението му едно към едно да ги удовлетвори по тяхному.