Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

вторник, 8 май 2012 г.

НОЩНА ПЕПЕРУДА НА ЯВОР ГЪРДЕВ В НАРОДЕН ТЕАТЪР


Михаил Билалов, Весела Бабинова

Текстът е публикуван в  брой 4-6 на сп. Театър. Написан е преди два месеца, когато все още Наум Шопов беше сред нас. Поклон пред паметта и таланта му!

„Аз съм художник, артист, не мога да живея в казарма, задъхвам се, умирам, необходима ми е творческа атмосфера. Необходима ми е свобода и самота, като на всеки човек, обладан от минимално самосъзнание...Не мога да си представя живота без изкуство. Пуснете ме у дома!”

Признайте си, че докато четяхте по-горните редове Ви мина през ума, че човекът, който би ги изрекъл е или от друга епоха, или маниак, или най-малкото неудачник, който иска да бъде поне артист в този живот. Колко от нас биха приели искрено и сериозно подобни думи, пък били те и казани от сцена? Ако приемем, че те са самата истина как бихте разказали вдъхновяващо за човек, който твърди, че е „обладан от минимално самосъзнание”, без да звучите патетично или претенциозно?

Готови ли сте да влюбите публиката, да я накарате да се припознае в този човек и на финала на вашия разказ да го убиете и не просто да го убиете, а да го смажете под веригите на бойна машина, докато гледа в небето. Смъртта, разбира се, няма да бъде героична като в холивудски филм, а нелепа - за един миг, така както в живота става? И защото това няма да ви е достатъчно, за да предизвикате публиката, ще го превърнете ли в човек, който изненадващо от редник, още в първите пет минути от разказа, се събужда момиче - в една мразовита утрин, някъде из ледените сибирски гарнизони. И тъй като тук има опасност да си помислим, че ни подмамвате да съчувстваме на по-слабото същество, то бихте ли режисирали нейния опонент Полковник Качинин (Михаил Билалов) като не лош човек, нито зъл, даже симпатичен с неговата простичка и практична житейска формула на военен, изпълнен с вярата, че по-различното от него е най-малкото сбъркано? Бихте ли направили така, че този униформен да преживее истинска метаморфоза и от здраво стъпил на земята, рационален и разумен човек да го чуете разтреперен на финала да изрича момичешки монолог, обладан, заразен от онова различното, което наричаме понякога дух, любов, изкуство.

Михаил Билалов, Весела Бабинова

Изобщо за какво ще се опитате да ни разказвате, ако имате по-горните събития? Дали ще се изкушите да ни хлъзгате по повърхността на теми като междуполовите войни или пък смешката, че някой става жена ей така, извънредно, но не е травестит? Дали за развлечение ще преекспонирате грубите порядки в казармите, особено съпоставени на фона на крехко момиче, едва на деветнадесет, „с прическа”, както я описва един от онези сурови мъже? 


Или ще се опитате най-после да ни разкажете чрез средствата на театъра точно сега, така както Явор Гърдев прави, за вдъхновението, за привидно беззащитния човек, обладан от духа на изкуството, нецелесъобразен, неудачен, неполезен и в същото време убеден, че е на педя по-високо от самия себе си, когато се взира там - отвъд „глухата равнина, там където почва вечният мраз”. Бихте ли задали ужким най-баналните въпроси за смисъла и мястото на изкуството точно днес чрез едно младо момиче, което под присмеха на здраво стъпилия разумен човек поставя пърформанс, ритуал, литургия (както тя го нарича) за Краля на пчелите, принцеса Солминор и Черния ангел - всички те намиращи се на необитаемата планета Лимур? Как се защитава изкуството чрез персонаж - артист аматьор, който предполага, че може да е гений и поставяте в тази роля начинаеща актриса (необикновената Весела Бабинова)? Знаете ли как се разказва за възвишеното без да паднете в капана на неовладяните емоции или логореята, как да оберете патоса, да махнете сантимента, да изчистите от излишества всеки сантиметър, до там, че на някои да се стори студен този разказ, чужд и непонятен, именно поради липсата на прекомерност? Защото, признайте, да вдъхновяваш със сериозното е най-трудно, винаги има опасност да изглежда нелепо.

Михаил Билалов

Аз обаче не знам как се пише текст за възторга от възвишеното. Истината е, че изпитвам непреодолимо затруднение да предам трогването и мислите, които дълго не ме напускаха след „Нощна пеперуда” (Пьотр Гладилин) на режисьора Явор Гърдев на сцената на Народен театър, успял най-после да разкаже за вдъхновението чрез една привидно абсурдна и хитроумна история. Намирам паралел между неумението ми да изразя тези мисли и чувства и все по-огромната липса в театралното поле и изобщо в изкуството (не само у нас) на изразяване на трагичното, като най-висока, най-възвишена човешка мисловна и емоционална конструкция, „произтичаща от трагизма на човешката участ”. Неутрализирано „трагичното” все повече се припознава като патетично, сантиментално и фалшиво украшение, често маскирано от пародията и иронията. Идващо от една завинаги отминала епоха на категории като морал, етика, чест, трагичното днес го обвиняваме в излишна дидактичност - защото днес сме във времето на полутоновете. Може би и затова режисьорът Явор Гърдев определя жанра на пиесата като трагикомедия, устройвайки ни елегантна изненада, в която уж комичното олекотява тежестта на трагичното. Защото знаем, че по правило трагикомедията е трагедия, която има щастлив край и няма нищо по-иронично от това да наречеш тази абсурдна метафорична утопия на Гладилин с трагичен финал - комедия.


Весела Бабинова

А може би и затова трагичното все повече се укрива в абсурда и гротеската, често етикирани като „комедии” – най-страшните комедии. Защото пътят от трагичното към абсурдното е кратък, така както от състраданието до страха и отчаянието. Най-трудно човекът се учи на състрадание, най-лесно бива превзет от страха. В съвременната драматургия това е голямо изкушение и ползван похват - да прикриеш с абсурдност и парадоксалност като със смокинов лист смущението си от висотата и голотата на трагичното. Кой от нас е готов да понесе, без да се бунтува, собствената си смърт, пък била тя и фикционална? Защото безусловно е в трагедията да състрадаваме, но все по-рядко го правим. Защото все по-трудно е да се пренебрегне проверения ход на абсурдизма, където финалът неумолимо повтаря една и съща безизходна картина, в която ту се откриваш, ту утешително липсваш?

Пьотр Гладилин* е автор, който виртуозно ни подмамва в полето на извънредното, фантастичното, куриозното - там където някакъв си редник Лебедушкин сред вечния мраз на сибирския военен гарнизон, една сутрин се събужда момиче и напълно убедено като мантра повтаря „Аз съм художник, аз съм артист... задушавам се, умирам”. В тази извънредна ситуация, примамваща ни към неволни асоциации, се настанява „глухата равнина”, изрядно скроеният свят на изравнения човек, метафорично представен като суров и военизиран.


Христо Петков, Йосиф Шамли, Весела Бабинова, Сава Драгунчев, Михаил Билалов


Там, където „започва вечният мраз” върху белия квадрат в центъра на камерната сцена стърчи метално скеле, хладно конструиращо подредения свят (сценограф – Даниела Олег Ляхова). Само гласът на Наум Шопов, премного узнал за тази „страшна комедия”, изпълва празното пространство. „Вятърът вие като звяр, провира се през всички пролуки и свири в тях с хиляди гласове....”. Върху това откъснато парче от дивия хаос се разиграва почти до финала съвсем смешно най-страшната и стара история за мястото на човека на духа, на изкуството, катастрофично поставен срещу света на практичното и материалното.


Михаил Билалов, Весела Бабинова

Там, сред пустошта на бялата сцена ще си устроят и малко представление - шест минутен „Отело” с костюми, с думи, с танц, музика и осветление – така както е в истинския театър и след няколко неуспешни опита, съвсем като в живота, един Отело (Полковник Кричинин/Михаил Билалов – разтърсващ) ще плаче, не защото е загубил Дездемона, а защото знае, че е обичан незаслужено от същество, което е от друг недостъпен за него свят. И тази причудлива, налудничаво неумолима негова Дездемона (редник Лебедушкин/Весела Бабинова), която променя необратимо този обикновен свят превръщайки го в сюрреалистичен танц на пчели, принцеси и черни ангели, изигран от военни (страхотна хореография на Виолета Витанова и Станислав Генадиев) има своя Яго в тази позната история (Командир Багаев/Христо Петков – така силен в тази роля),

Христо Петков, Весела Бабинова

 който не от злоба, а от баналност и примитивизъм ще я убие под бойната машина по време на учение, точно докато гледа в небето, така както нощната пеперуда е пленена от светлината. И няма как да не е така, защото тази история започва някъде, където „дрънчи отпрана ламарина, отекват удари по наковалня. На плаца свири малък военен оркестър – един барабан и две тръби…”
Защото в тази история, както ни казва още в самото начало Наум Шопов „музикантите са само трима и единият свири доста фалшиво. Но тези тримата внасят ред в околния свят. Той вече не е див хаос. Да живееш в свят, в който има ред, определян от интервалите между музикалните звуци, вече не е чак толкова страшно” стига да има поне един, който да свири фалшиво, не като другите и да повтаря съвсем искрено като аматьор „Не мога да живея без изкуство. Пуснете ме у дома!”
На това място обикновено се изисква заключение, грандиозно и обобщаващо, в което моята Дездемона (вдъхновението ми от спектакъла) да падне убита от разума (очакванията към един театрален текст, който трябва да е с доза дистанция – нали така повелява умът, а критикът, казват, непременно е умен). Аз обаче този път се изкуших и засвирих фалшиво като аматьор, не като другите - и затова ви казвам - непременно гледайте този спектакъл! Там със сигурност се разказва за вас!


-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
* Пьотр Гладилин (р.1962г.) е съвременен руски драматург, режисьор, художник, по образование историк, философ, психолог. Нашумява още в средата на 90-те. Има собствен сайт, където свободно могат да се прочетат всичките му пиеси. Днес той е поставян в повече от 50 театъра, твърди, че е мързелив и затова се занимава с изкуство, като се издържа от авторските права на произведенията си. „Нощна пеперуда” е поставена за първи път в Театъра на името на Фоменко (една иначе консервативна сцена) през 2002г. Критиката е смазваща – в някои рецензии даже забраняват да се стъпва на този спектакъл. В Youtube може да видите части от първото представление на „Мотылек”. С пълно основание можем да се гордеем с българското представление. През 2004г. пиесата получава наградата на конкурса за драматургия на Министерството на култура на Руската федерация „Дълг, чест, достойнство“. У нас за първи път се поставя пиеса на П. Гладилин през 2007 г. - „Другият човек” в Театър 199, реж. Стилиян Петров – участват Койна Русева и Малин Кръстев.

9 коментара:

  1. Уникална постановка!

    ОтговорИзтриване
  2. Да, прекрасен текст и хубава постановка.

    ОтговорИзтриване
  3. Пиесата е хубава. Постановката също, но главната актриса да ме прощава... ще кажа най-малкото - никаква органика...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ти да видиш - явно нещо лично. Ако Весела не е органична в тази пиеса ...Анонимен - ха-ха.

      Изтриване
  4. Напълно съм съгласен с третия Анонимен,относно актрисата,и с първите двама Анонимни,относно пиесата.

    ОтговорИзтриване
  5. Да... приятно и непретенциозно представление от Явор Гърдев. Чисто. Весела Бабинова за съжаление наистина е много неорганична и въобще слаба. Но тук е поносимо... В ''Хамлет'' - не!

    ОтговорИзтриване
  6. Страхотно представление, а Весела Бабинова прави страхотна роля - изключително естествена, нещо което е трудно постижимо за повечето млади и красиви актриси.

    ОтговорИзтриване
  7. Весела Бабинова е прекрасна, вярвах на всяка нейна дума. Билалов си е на нивото, той винаги играе себе си и, чудо на чудесата, навсякъде е убедителен. Удоволствието е изцяло за публиката.

    ОтговорИзтриване
  8. Весела Бабинова е прекрасна, вярвах на всяка нейна дума. Билалов си е на нивото, той винаги играе себе си и, чудо на чудесата, навсякъде е убедителен. Удоволствието е изцяло за публиката.

    ОтговорИзтриване