Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

понеделник, 10 ноември 2008 г.

ОДИСЕЯТА НА ТЕДИ МОСКОВ

Това е моето пътуване - вървя по желанието за път, казва режисьорът.





"Пътува Одисей" - дългоочакваното представление на режисьора Теди Москов в "Армията" най-после се появи в целия очакван колоритен микс от антични и съвременни пародии, банални и поетични метафори, скачащи от миналото в настоящето и обратно.
Митът за Одисей, който двайсет години се опитва да се завърне на остров Итака при любящата съпруга Пенелопа за Теди Москов е историята на вечно пътуващия човек. "Това е моето пътуване - казва режисьорът, - аз вървя не по сюжета, а по съдбата и желанието за път." Единствената причина днес да се адаптира митология е вероятно тя да бъде осъвременена. Как? За Теди Москов най-желаният път към това е пародията, иронията към заобикалящата ни култура и тази от миналото, колажът от фрагментарни образи, езикови игри и скечове. Всичко това го умее режисьорът, който някога експлодира традиционния български театър и остави в наследство "Улицата", който поставяше години в Германия и отново се върна тук, за когото се мълви, че иронията му се превръща в цинизъм, че хуморът му става все по-познат и несмешен, а вицовете - все по-втасали.
Кой е Одисей? За Теди Москов това е едновременно вечно пътуващият към познанието човек, художествена измислица на един самоослепил се писател - Омир, луд - хоспитализиран, страдащ от дромомания, т.е. човек, който не може да стои на едно и също място, герой, подвластен на съдбата, изплетена от неврастеничните мойри (Мая Новоселска, Йоана Буковска и Александра Сърчаджиева), оставили решенията си на случайността и най-вече резултат на Четвърти самодеен театрален колектив при КАТ ("Контрол по античността на транспорта") от катедра "Средиземноморски манталитет" и "Дружеството на изоставените моряшки жени". Тук в хаоса на колажирания свят са лекари-психиатри, д-р Ихтимана Джоунс - председател на движението "Археолози за дълбочина в изкуството", Зевс, който позира с мълнии за туристите, нимфи чалгаджийки, Омир - с бял костюм (Иван Ласкин, понякога и катаджия на магистралата на живота), Пенелопа (Йоана Буковска) - от чакане превърнала се в паметник, Мая Новоселска - като Тирезий Слепия от света на сенките, и нимфата Калипсо, която примамва неуспешно Одисей с безсмъртие.
В черно-бялата сценография (сценограф - Лео Капон), отново примесена с кукленото, превръщането от едно в друго е натоварено с метафори: един голям кораб е едновременно магистрала, книга, върху която се пише животът на героя, и легло за влюбените Одисей и Пенелопа.
На сцената на Теди Москов нищо няма един смисъл, няма един отговор, нито един разказ. Това може да бъде история за: вечнопътуващия Одисей (на екрана на сцената имаш и кадри от "Волният ездач" - препратка към бийт поколението), за страданието към недостижимото позанание, за пропадащия под напора на посредственото свят, за вечните въпроси дали Бог е създал човека, или човека - Бог, дали светът не е литературна измислица, или действително съществува...
Безспорно най-силната картина в представлението е финалната - Одисей се завръща при Пенелопа (цитат на картината на Де Кирико "Завръщането на Одисей"), но и двамата остават в предишните си по-желани образи - той в средата на стаята в бутафорна лодка гребе, а тя отново чака. Екипът от актьори, в който единствено Мая Новоселска е останала от звездното време на Теди Москов, е и подходящ, но някак чужд на пародията и бликащата импровизация на предишните. Независимо от пластичността на Велимир Велев (Одисей) той сякаш остава в естетиката на пантомимата. Може би Йоана Буковска и Александра Сърчаджиева приятно изненадват с комедийните си качества, а Иван Ласкин излиза от собствените си клишета, но всичко това напомня за отминалите бляскави и смешни години на театъра на Теди Москов. И ако ви се стори много познато, а и няма как (цяла плеяда зле имитиращи телевизионни предавания се нароиха след "Улицата" и "Мармалад"), театърът на Теди Москов все пак остава в полето на най-добрия български театър - такъв, какъвто го имаме сега.





КОГАТО ВРЕМЕНАТА СА ЗА МЮЗИКЪЛ


Осем години след премиерата на Бродуей мюзикълът по филма Full Monty ("Време за мъже" 1997 г.) излезе и на българска сцена. Историята за шестимата безработни мъже, които притиснати от обстоятелствата, но пълни с добри намерения, стават стриптизьори за една нощ, у нас излезе със заглавието "Страхотни момчета". Мюзикълът е в Младежкия театър, режисьор е Влади Люцканов.

Номиниран с девет награди "Тони", но не успял да вземе нито една, този мюзикъл създава интересна полемика на британския остров доколко американизираната версия достойно защитава името на номинирания за "Оскар" и спечелил британските филмови награди БАФТА оригинал. Интересен дебат, който ние трудно бихме разбрали - първо, защото сме озадачени от нуждата филм да става мюзикъл (от 90 минути на 3 часа) и, второ - липсата на каквито и да било традиции (независимо от маниакалното упорство на режисьора Борис Панкин) и разбиране у нас към този така популярен жанр. Болката на британците била, с прости думи казано, че американският мюзикъл профанирал големите социални теми във филма (безработица, хомосексуализъм, импотентност, правата на бащата и т.н.) и го превръщал в предълго забавление, което еманира в стриптийз, и то мъжки.

Също така критиката е безжалостна към авторската музика на Дейвид Язбек - дебютант и бивш поп певец, която я намира за лоша имитация на рок от 70-те, комбиниран с клиширани поп мотивчета и с малко джаз за цвят. Къде сме ние в този чужд за нас спор? "Страхотни момчета" е изключително коректен мюзикъл към американския първообраз. Ако на някого му се прииска да му лепне етикета "побългарен", няма да е честен, защото той копира почти изцяло (хореография, сценография, костюми, режисьорски решения и наивен патос) американския хит с малката разлика, че няма оркестър и използват плейбек (и слава богу). Също така си поставя откритата цел да е едно комерческо мероприятие с намерение да забавлява и да се продава добре. И защо да не е така? Жизнеутвърждаващо, весело и по американски сантиментално, то изцяло влиза в концепта на мюзикъла.

Има си верен на този жанр сюжет, в който присъстват и мелодрамата, и задължителния хепиенд, където доброто винаги побеждава, има си звезди актьори, които даже се събличат на финала, има разтоварващи песнички, тук-там танци, а в нашата версия по-осезателно присъства и фарсът (особено в чудното изпълнение на старата пианистка на Станка Калчева), но най-вече грее патосът на актьорите, че дават всичко от себе си. А публиката е жадна и даже алчна за такива емоции. Действително пеенето не е на висота въпреки попаденията на Дарин Ангелов, танците също са с умерено качество, но то е и така по сюжет, за да изпитаме вълнението на обикновените мъже от предградие, които пред очите ни се трансформират в стриптизьори.

Така че ако сте от онази публика, която се е чувствала неловко, защото е обградена от актьори, които ентусиазирано пляскат със и около нея по време на стриптийза с цел обща еуфория, ако ви е чужд наивният сантиментален патос, ако не разбирате необходимостта персонажите да разкриват характера и силните си емоции чрез пеене (без никаква ирония), ако се измъчвате от демодираната музика, ако шегите са ви плоски, ако тези ансамблови танцови упражнения ви напомнят на нещо от миналото, то значи имате свръхочаквания към този така популярен американски комедиен мюзикъл Full Monty. Нашият "Страхотни момчета" е в абсолютния шаблон на комерсиалния американски мюзикъл - малко на ръба на водевила и бурлеската плюс задължителната наивна възторженост, без напрежения и сътресения, без подтекстове и интелектуални мъчения - чисто и простичко такова, каквото трябва да бъде, за да достигне безпрепятствено до масовата публика.