Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

вторник, 19 март 2013 г.

ГРИФ "СТРОГО СЕКРЕТНО" 1984-та: ЗА ЦЕНЗУРАТА И КОНТРОЛА ВЪРХУ ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА, И АДСКАТА МАШИНА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ПОЛИЦИЯ




Този документ с гриф „Строго секретно” е написан през юни 1984, заведен към Шесто управление на МВР с регистрационен номер 9646. Разповерен е през 2004-та година, а през 2011-та е публикуван в сборника на комисията по досиетата „Държавна сигурност – политическа полиция”. 
Публикувам тази информация в Блога за театър, за да придобие по-голяма достъпност и за да можем да осъзнаем мащабите на дейността на ДС върху хората на изкуството и културата. Сигурна съм, че колкото по-добре познаваме времето на социализма, толкова по-лесно ще си обясняваме някои действия, реакции и събития от днешния ден.
Информацията в документа касае първите години на 80-те, като се занимава с  „някои по-характерни негативни явления и враждебни прояви в средите на художeствено-творчeската интелигенция и средствата за масова информация” и начините за справяне с тях.
Страниците по-долу разкриват машината ДС и инструментите за владеене, цензуриране, следене, „профилактиране” и затваряне в ТВО-та на хора от интелектуалните среди, определяни като неблагонадеждни, нелоялни и враждебни към развитието на социалистическия строй, които са срещу принципа на партийността и партийните ръководители. Особено опасни, според информацията, са т.нар. „микроструктури”, създадени около по-известни писатели.
Следващите 33 страници показват огромните правомощия на политическата полиция на Тодор Живков и механизмите за спиране на книги от печат, сваляне на театрални представления, контролиране на преводната литература, филмопроизводството, музикалните среди, медиите, цирковото изкуство, художниците и др.
Какъв е броят на спрените произведения в рамките на две,три години?
Първите страници на документа акцентират върху успехите на социалистическата културна революция като чрез цифри са демонстрира духовното извисяване на народа, вероятно, за да се преглътнат по-лесно следващите тежки за развитието на социалистическата културна революция прояви.
УСПЕХИ: Дейците на литературата, изкуството и печата са над 60 хиляди. Годишно се издават 463 вестника, 255 списания и 850 бюлетина с общ тираж над 12 милиона.Всекидневно се излъчват 124 часова програма по телевизия и радио.Над един милион спектакли, концерти и кинопрожекции се изнасят. Над 4000 заглавия излизат от печат. Музеите се посещават от 16 милиона на година.
Но с успехите се приключва още на 4-та страница и оттук до края документът систематично проследява различните враждебни прояви от страна на някои дейци на литературата, киното, превода, театъра, изобразителното изкуство, музиката, цирка, полиграфията, медиите. Във всеки отделен раздел по изкуства са отбелязани имената както на правоверните, така и на т.нар. враждебно настроени. В текстът се съдържат над 200 имена.
Изпълнен с пикантни примери документът даже обръща внимание с голяма тревога „на едно ново явление „видеобизнеса”, както и на разпространението на вносни филми със занижени критерии и под въздействието на които младежите извършвали криминални действия. За предотвратяване на напрежение в Кърджалийски, Разградски и Смолянски окръзи са спрени например от прожекции някои индийски филми като "Лейла и Маджну".
Една от зачестилите негативни прояви от страна на някои културни дейци е невъзвръщенството. Пък заслужилият артист Тодор Колев, син на бивши, участвал като младеж в нелегална група, събирал в дома си различни театрали и обсъждали „творчески” и политически проблеми от враждебна позиция, такива прояви имали и Николай Бинев, Жана Стоянович и Димитър Еленов.
От друга страна родната полиция не дреме и са осуетени пет брака на циркови артисти с чужденци чрез оказване на положително влияние, профилактиране и други приети практики като затваряне в ТВО-та. От средите на естрадата 25 изпълнители изменят на родината и още 35 от страна на оперните, балетните и музикалните среди. А според наблюденията на полицията „ болшинството от вариететните артистки „консумират” и проституират срещу заплащане”. По време на някои концерти от масовата музикална среда се правели „възпламеняващи” интерпретации, които екзалтирали публиката, която пък после извършвала опасни антиобществени прояви. А един деец от изобразителното изкуство бил казал, че ако имал възможност с една картечница щял да въдвори ред за 24 часа. 
Всички тези детайли не изброявам, за да иронизирам съдържанието на текста, като отдалечено и чуждо на нас, а за да се обърне внимание на маниакалното проследяване на всяка бройка от т.нар. културни дейци  у нас и мащабите на тази дейност, мрежата от хора, заети да я извършват.
Не по-малко внимание е отделено на опити за посегателства върху културното и историческото ни наследство. Всички тези данни са съпроводени с имена и описване на събития.
Интересен е анализът на поведението, напреженията и конкуренцията между различните творчески съюзи.
Кой кой е в Съюза на писателите, на преводачите, на артистите, на композиторите, на художниците според Шесто управление на МВР?
Анализирайки данните авторите на този документ стигат до извода, че основна причина за посочените вражески прояви е идеологическата диверсия на противника, която е придобила характера на „психологическа война”. Войната се води като се внушава идеологически нихилизъм, скептицизъм и вслушване само в „своя вътрешен глас”, а не в този на партията. Подривна дейност водят и българската вражеска емиграция, както и официалните представителства на САЩ, страните от НАТО, СФРЮ и Китай, като снабдяват без абонамент с вестници, списания и книги с негативно съдържани множество деятели.
В периода 1982 г. – 1984 г. такава кореспонденция са поддържали: 1263 писатели и преводачи, 158 кинотворци, 497 драматични артисти и музикални дейци, 312 художници и 379 журналисти.
Поразяващото в този документ е точната бройка на проследените и описаните в него творци и тяхната дейност, кореспонденция, разговори... Прочитайки тези 33-ти страници, написани през 1984-та, сякаш иронично съвпадаща с описаната година в книгата на Оруел „1984”, ставаме свидетели на адската машина на ДС и нейните служители, някой от които все още действащи. 
Не по-малко важно ми се струва да се обърне внимание на механизмите за следене, влияние и упражняване на власт, защото така можем да се обясним страстта и носталгията на мнозина наши съвременници по цензурата и за съжаление по несъзнаваното от тях, но очевидно подражание на социалистическия модел на упражняване на власт, залегнал като матрица в тях още от младостта им.



петък, 15 март 2013 г.

ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ 15 МАРТ - 7 АПРИЛ



Галин Стове, Яна Борисова
Още на 18-ти (понеделник) ви препоръчвам да отидете на открития театрален клас (вход свободен) с Галин Стоев в Младежки театър (19.00 ч.), където театралният режисьор ще разкаже за работата си. Оставям на вас да проучите подробности от биографията му. Само ще припомня, че Галин Стоев  е от малкото български режисьори успели да се утвърдят извън България. Преди години гостува на сцената на Народен театър като режисьор на Комеди Франсез – френската театрална крепост, а 2011 –та гостува на „Варненско лято” с „Животът е сън”( Театър де ла Плас – Лиеж, Белгия) У нас в последните години той остана верен на тандема си с авторката Яна Борисова, с която направиха „Малка пиеса за детска стая”(2007 г.), „Приятнострашно” (2009 г.), а в момента работят и над филма „Безкрайната градина”, на който Галин Стоев е режисьор, а Яна Борисова сценарист. На 5 април ни очаква най-новата им театрална премиера „Хората от Оз” (19.30 ч.), отново в Театър 199 и почти със същия актьорски състав както в предните постановки – Радена Вълканова, Вежен Вълчовски, Стефан Вълдобрев и този път със специалното участие на Цветана Манева и Атанас Атанасов.

"Разбивачът на сърца"
Ако сте пропуснали на 11-ти март да гледата премиерата в Сатиричен театър „Разбивачът на сърца. Дон Жуан от Сохо” от Патрик Марбър, с режисьор Здравко Митков, можете да наваксате на 17-ти март от 19,30 ч. Пиесата е съвсем нова от 2006-та от автора на „Отблизо” (Closer”) с оригинално заглавие „Дон Жуан от Сохо” – осъвременена версия по Молиер. Това е и първият спектакъл в Сатирата, избран да се поставя от новия временен директор на театъра – Калин Сърменов (Милото), който е и участник в представлението. Честа практика в българския театър е новите директори актьори, при стъпването си в длъжност, да започнат да развиват интензивна актьорска дейност – вероятно властта действа като афродизиак за таланта...

Междувременно извъниституционалния театър на сдружение „36 маймуни” има две премиерни събития – пърформанс четения на млада немска драматургия. На 15, 16, 17-ти март представят „Улица към плажа” от Улрике Фрайзинг, режисьор Петко Стоянов, с участието на Елена Димитрова, Здрава Каменова, Анета Янкова-Пърликова, Николай Чилов и Васил Читанов. На 22, 23, 24-ти март (виж тук часовете) режисьорката Гергана Димитрова („Праехидно”) представя „Наречен Господин” от Филип Льоле. Участват Ива Тодорова, Васил Читанов и Петко Каменов. И двата пърформанса-четения са в Музея за съвременно изкуство „Софийски Арсенал” (бул. „Черни връх” 2 ).




фотография Иван Дончев
На 19, 21, 22, 23, 27-ми март са премиерните представления на „Ромео и Жулиета” в Театър на българската армия, режисьор Николай Ламбрев – Михайловски. Музиката на спектакъла е на Дони, а текстовете на песните са на Петър Анастасов. В емблематичните роли са Явор Бахаров и Радина Кърджилова. Във вероятно зрелищния музикално-танцовален спектакъл участва почти целият екип на театъра. ” В тази Шекспирова Верона на враждата, ненавистта и човешката непочтителност няколко млади и няколко по-стари люде искат нещо друго, нещо по-различно от битуването в злоба, омраза и противопоставяне до смърт. Битуване в познатото и непоклатимото: благополучие, шанс и успех. Искат живот и съдба различни, от тези, в които са потопени поради неизбежна родова принадлежност. Търсят се едни други, подават си ръце, разтварят души едни към други, за света и живота наоколо... И двама сред тях, момчето и момичето – Ромео и Жулиета се откриват в осъзнато съпричастие за любов, живот, единомислие... Въпреки всичко” – пише за спектакъла режисьорът.

В Народен театър „Иван Вазов” излизат с три премиери. „Морски пейзажи” от Едуард Олби е поверен на режисьора Петър Денчев на Камерна сцена. Премиерата е на 29-ти март. Сценограф е Чавдар Гюзелев, а актьорския състав е повече от убедителен – Валентин Ганев, Жорета Николова, Владимир Пенев и Светлана Янчева.
Втората премиера за сезона на пиеса на Стефан Цанев  е „Духът на поета” на 7-ми април, Камерна сцена на Народен театър, с режисьор Маргарита Младенова с традиционния за нея екип от сценограф – Даниела Олег Ляхова и композитор Асен Аврамов. Действащите лица са Валентин Танев (Захари Стоянов), Христо Мутафчиев (Стефан Стамболов) и Павлин Петрунов (Гунчо, телохранител на Стамболов).
Ден преди това, на 6-ти април, е премиерата на „Търси се стар клоун” от Матей Вишняк, постановка Ивайло Христов на Сцена на четврътия етаж на Народен театър. Участват Марин Янев, Стафан Мавродиев и Илия Добрев.
На 4, 5, 6-ти април от 19.00 ч. в Малък Градски театър е премиерата на „Посещението на старата дама” от Фридрих Дюренмат с режисьор Бина Харалампиева. Участват Анета Сотирова, Любомир Ковачев, Емил Котев, Иван Петрушинов, Веселин Мезеклиев, Албена Михова, Петър Калчев, Пенко Господинов и др.

събота, 9 март 2013 г.

ЦЕНТРОФУГАТА НА ТЕДИ МОСКОВ - ПРОВАЛЕНАТА МАНИФАКТУРА "РИЧАРД III"


Георги Мамалев, Жорета Николова/фотограф
Атанас Кънчев
Отдавна е ясно – режисьорът Теди Москов създаде такъв собствен театрален стил, че вече няма значение дали поставя "Ричард III" или "Спящата красавица", нещо балканско или собствен мармаладов микс от текстове. Всички те блестят с отразената светлина на своя автор Теди Москов, доказал, че всичко е възможно да бъде центрофугирано и изстискано от собствено съдържание в пералнята на въображението му. Но след 20 години центрофугиране в едни и същи каламбури, скечове и пяна от остарели вицове прането започна да придобива един и същи бозав цвят като след многобройна употреба.


(тук можете да прочетете писмо на Теди Москов до редакцията на Capital Light по повод тази рецензия)

Какво може да накара един творец да повтаря едни и същи ходове повече от 20 години, като знаем, че всяко занимание с изкуство идва да превъзмогне и приведе в обществено приемлива форма нашите страхове и мисли? Какъв е този негов натрапчив сън или кошмар, който 20 години превръща всичко в марката "типично за Теди" – нещо като стил, нещо като стигма?

Някога Теди Москов създаде своята "Улица" и като древногръцки титан беше погълнат от своите деца "Комиците" и "Пълна лудница". Някога Теди Москов превърна театралния си стил в модна линия, пожелана и фалшифицирана от десетки арт мошеници, превръщащи изкуството в конфекция. А и нали натрапчиво ни повтарят, че всичко е в името на публиката и затова по неин калъп трябвало да се крои.

А калъпът на Теди се оказа най-универсален – хем за обикновените, хем за взискателните, хем за наивните, пък и за нихилистите, за добрите, но и за циниците, за образованите, но и за нечленоразделните (нали е почти анимационен, няма нужда от субтитри). Даже сам нарече последната си модна колекция "Ричард III" – спектакъл-комикс, т.е продукт с много картинки, малко текст, екшън с наситени цветове и най-вече предназначен за деца. Разбира се, това е маркетингов трик, защото не е много оригинално да се шегуваш, че нещо на голямата сцена в Народния театър по трагедия на Шекспир е за деца. А всъщност може и да не е оригиналничене, а изпадане от реалността. Защото явно се забравя, че при ползването на един и същи калъп, за да създадеш поредната пародия, пропускаш, че тя има три основни закона – да е неочаквано остроумна, т.е. асоциативните връзки да са бързи и неползвани досега, да е парадоксална – т.е. да съпоставя привидни несъвместимости, и също така да е кратка – нещо като добрия виц. Но най-вече пародията има за цел да е едновременно смешна и критична.
Йосиф Шамли
Защо пародията "Ричард III" не е смешна, не е остроумна, не е неочаквана, не е кратка и не е критична, при все че уж основната тема на спектакъла е влечението към властта, което било присъщо на урода и злодея? Защото, най-простичко казано, асоциативните връзки, които трябва да са парадоксални и да ни очароват с остроумието си, са съвсем банални, до болка ползвани, до втръсване еднакви. Защото е ужасно клиширано злодеят да е клоун и това да предизвиква смях (Стивън Кинг отдавна измисли съвършеното клоунско зло в "То"), също така злодеят да се играе от комик (Георги Мамалев, който пълноценно се увлича в кратките скечове, но в "дълбокомислените" монолози пропада до неудобство) или пък политическите опоненти, както е по Шекспирова пиеса, да са облечени в хокейни екипи, защото тук трябва да ни изникне "неочакваната" асоциация – политиката е груба като спорта и между стиковете може да се търкалят и нечии глави. Банално е да пародираш кървава трагедия, като караш злодеи да порят бебета и да мажат кръв върху филии – това и в анимационните филми вече е забранено като демодирано злодейство. Изобщо инфантилната визия напълно е превзела "центрофугата" на Теди Москов.

На сцената пълзят дунапренени плужеци, порят се парцалени бебета, режат и кълцат картонени мечове, огромни рисувани картини декори се тътрят по сцената, озверели кралици кърмят деца уроди от огромни гърди, клетви се леят, цветисто обогатени от фолклора на футболните агитки, метежници с партизански такета плахо превземат властта, сляпа Темида (Параскева Джукелова) танцува сиртаки с наемни убийци, кралица Маргарита (Жорета Николова) проклина урода злодей Ричард с рок изпълнение на акустична китара. И защото непременно трябва, както е в запазената марка "типично за Теди", горницата да се разменя с долницата, цялата анимационна суматоха на сцената е примесена с балкански ритми, нали трябва да го приплъзнем към нашата актуалност. Как? С кючеци, маанета и сиртакита. Да, ама това е само на някои реалността, която ежедневно ни се натрапва като "наша" от онези същите, за които по-горе си говорихме - фалшификаторите, арт мошениците, хипнотизиращи ни с конфекции и изместена реалност.

Защо "Ричард III" на Теди Москов не е смешен? Защото очевидно въображението му, "центрофугата" от асоциативни изненади, която ужким беше най-щедрият трик на "калъпа Теди Москов", бе превзета от клишетата на собствените му имитатори, превръщайки се в копие на собственото си копие. Манифактурата е провалена. Колекцията "Ричард III" е демодирана и зле скроена като произведена в китайски цех, навяваща тъга и неудобство от липсата на реалност, от липсата на достоверни мерки, от куртоазна псевдокритичност, насочена единствено към неясното някога и някого, а ужким за диктатори ставало дума.

Защо деветдесетарските театрални кумири се превърнаха в статукво, в което тяхната реалност става все по-чужда, все по-тяхна, все по-отдалечена? Изобщо е уморително да се смееш 20 години на един и същи виц, а какво ли му е на автора на този виц...