Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

неделя, 30 септември 2007 г.

АНАЛИЗИРАЙ ТОВА: "Ужасните родители" на режисьорката Възкресия Вихърова



публикуван във в. Дневник

Първата премиера на театър "София" този сезон е "Ужасните родители" от  Жан Кокто на режисьорката Възкресия Вихърова, която за четвърти път се обръща към този текст. Представлението беше показано още в началото на септември в рамките на "Аполония" с уговорката, че със сценографията са направени ред компромиси - по технически причини.

На сцената на театър "София" техническият потенциал е в действие, най-вече въртящият се кръг, на който огромни паравани нагъват и разгъват пространството, пресечено от метални стълби. Няма как визуалният образ на "Ужасните родители" да не означава много в представление на Възкресия Вихърова, която от самото начало на творческата си кариера работи в тандем със сценографа-архитект Зарко Узунов. Неизбежна е и очевидността на метафори и послания, привидно закодирани зад висящите изкуствени лиани, и потъналите в пластмасов бръшлян диван и мебели на сцената, бавно обсебвана от търкалящи се топчета за пинг-понг. Какво се разкрива пред зрителя чрез тази

умишлена бутафория





и фарсово-вариететна ексцентричност, приповдигната "фалшива" интонация на актьорите, жестовата и движенческа партитура, често доведена до гротеска?


Пиесата на Жан Кокто, написана през 1938 г., още с появата си предизвиква скандал сред френското общество, независимо че е създадена в една наситена с модернистични изяви среда. Актьор в представлението тогава е Жан Маре (отгледан от майка си като "мъжествена девойка"), който играе и е прототип на главния персонаж в тази история. В нея се проследяват безумните и перверзни отношения в едно семейство, в което любовта на майката към сина преминава в страстна влюбеност, бащата е любовник на приятелката на нежния син, лелята е отхвърлената годеница на бащата, а на финала майката се самоубива като последен ексцентричен жест към несподелената й любов към сина й. Тези така любими на Фройд отношения интересно съвпадат и с биографията на Кокто, но любопитното тук е, че именно според режисьорката


тази пиеса е иронична реплика към фройдизма 



въпреки че се поражда от него. За Възкресия Вихърова основното в тази постановка е подмяната на системата на Станиславски с откритията на Фройд за психозата и неврозата, като петте персонажа са разгледани "все едно са на фамилна терапия". За целта дори са направени консултации с психотерапевт. И може би това е възможното четене на представлението, в което констатираме ексцеса на неврозите, украсени от бутафория, естрадна парадност с много ирония - където мебели и човешки отношения са обхванати от кичозен бръшлян. Много и приятни препратки има към скандалната биография на Кокто, към времето на кафе-шантаните, техния залез, породен от военното време, манифестиращия се модернизъм, хомосексуалните теми, съпътстващи целия живот на "принца на деветте изкуства".



Но сякаш всичко това можеше да бъде сгъстено по-афористично и като жест, и като време и "разгадавайки" кода на представлението още в началото да не се оказва, че сме отворили единствената врата на "къщата", защото все пак зрителят обича да попада в лабиринт. Метафорите се повтарят някак натрапчиво, като например любовницата, която се превръща в кукла на конци, или пък "нежният" син, който ухажвайки, гротескно се изпъчва като горила (а може би петел?).

Натрупвайки се в



разтегнатото сценично време

това натежава и вместо ярка графика заприличва на натюрморт, отрупан с предмети, които значат нещо. Въпреки всичко Възкресия Вихърова, както сама се определя като "постмодерен вандалист", има все още смелостта да експериментира. Представлението има своята вярна посока, но пътят остава неизвървян. Постижение е екипността в играта, където няма силни и слаби, а равностойни актьори. Най-новото попълнение в трупата на театъра Искра Донова (любовницата) си партнира достойно с Петя Силянова (майката), Лилия Маравиля (лелята), Сава Пиперов (бащата) и Росен Белов (синът). Хореограф на представлението е Мила Искренова, а композитор – Петър Дундаков.