Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

вторник, 30 април 2013 г.

ЗАРАДИ ОЧИТЕ НА ДРУГИТЕ - "ОЧИТЕ НА ДРУГИТЕ" ОТ ИВАН ДИМИТРОВ, РЕЖ. МАРИЙ РОСЕН - НАРОДЕН ТЕАТЪР



Павлин Петрунов, Петър Мелтев, фотограф Иван Дончев
Има едно неписано правило в българския театър – никога да не се критикуват младите творци, за да не им бъдат пречупени преждевременно крилете на дръзновението. Има и един феномен, чисто роден – минават повече от десет години и даденият режисьор или актьор продължава да бъде приеман за млад творец. Има и още едно явление – преклонението пред чуждестранния авторитет. 
Представете си, че сте младият автор на пиесата „Очите на другите” Иван Димитров - поет, написал осем пиеси, книга, сборник с разкази, стихосбирка, получил няколко награди за драматургия. Представете си, че сте имали своя театрален дебют на нюйоркска сцена „Ню Охайо” и няколко месеца по-късно премиера в Народен театър. В същото време, защото сте образован и членоразделен, имате множество интервюта и лицето ви е познато поне на половината театрали – няма как да не е така, нали все пак написаха, че сте първият българин с реализирана пиеса в Ню Йорк, макар това да е далеч от истината. Представете си, че след всичкия този успех, случил ви се в последните 2-3 години, не прочитате и една критична дума за себе си, защото нали по-горе предупредихме – у нас има правило относно крехкостта на дръзновението. Отгоре на всичко това ваше бижу, пътувало и до Ню Йорк, тук е режисирано от Марий Росен, който е и актьор, и текстописец, и вокал на Help me Jones, достатъчно алтернативен, за да е популярен в София. В спектакъла ви участват и интересните актьори Павлин Петрунов, Петър Мелтев, Александра Василева, София Бобчева и Ивайло Димитров.
Изобщо съдбата е на ваша страна и ви предстоят поне още няколко години критически комфорт в ролята на „млад творец”, най-малкото защото продуктът, който създавате има претенции да е интелектуален, а това, казват, не било малко в този така опозорен от халтурата свят. И как да не е интелектуален като пиесата „Очите на другите” старателно се е опитвала да прилича на абсурдисткия еталон „В очакване на Годо” на Бекет, но до половината. И в тази пиеса има двама персонажи почти като Владимир и Естрагон, с неясна биография, системно срещайки се в обедните си почивки на един площад, водейки еднакви и безсмислени разговори, като в класическа абсурдистка драматургия. Нали ужасът от лишения от смисъл живот се показва най-мощно чрез еднообразни повтарящи се действия, които лишават персонажите от правото да преживеят даже и едно трагическо събитие. Не само – и тези съвсем като Владимир и Естрагон очакват нещо или някого, или по-точно подозират, че са наблюдавани от някого, или пък им се иска да е така, за да препотвърждават своето съществуване. 
Александра Василева
И защото този цикъл се повтаря до средата на пиесата тук е вкаран пъстър живот в лицето на женски персонаж – продавачка на бельо (Александра Василева). Ето как този затворен аквариумен свят на двамата чиновници, еднакво облечени, с куфарчета и сковани, понякога с хореографирано еднакви движения (нали сме роботозирани в нещастието си, поне е такова клишето от 1936 г. от „Модерни времена”) се разтваря в периферията, в полето на ежедневното и битовото – в света на магазинерката, отегчена до смърт зад витрината - и тя в капана на безсмисления цикъл от повтарящи се действия. Има и домакиня нимфетка, зад кадър, в дъното на сцената, която ту се появява, ту изчезва, хипнотизиращо разказваща кошмарите си и те циклещи по ръба на сюрреалистичното. До мига, в който...
Всъщност до тук с преразказа, нали все пак тази пиеса има желание да е абсурдистка, да я припознават като такава, а както казва самият Бекет „Всеки трябва сам за себе си да открие какво има предвид автора.” Сигурна съм, че и самият автор на „Очите на другите” няма желание да разказва, нали всъщност това е изкуство и то трябва да ни пренесе в необикновения фикционален свят и чрез дразнението на сетивата да докосне ума ни. 
София Бобчева
Само че проблемът идва от там, че сурогатното изкуство, онова, което е създадено по подобие, без да е самородено от опита, средата, контекста, не поражда автентични преживявания. Вероятно и това е една от причините да сме като театрален тренажор за лоши копия на непреживени театрални революции, от които излитат псевдо-интелектулни продукти и се разбиват в нищото.
Тази пиеса, макар и зацикляща, има своите положителни качества в това да иска да е интелигентна. Нали цялата е украсена с едри сентенции, родени от младата и все още наивна душа на автора - като например „Само през очите на другите може да си щастлив” – а-ха и да си речем, че Куелю се е преродил. Но как да се мине без тези едри клишета-сентенции, които карат и по-посредствения зрител и той да се почувства умен, защото в основата на доброто изкуство стои именно това – да накараш от другата страна да се приемат за по-умни, а това, казват, винаги носело удоволствие.
Но ако пиесата е имала желание да е умна, то режисурата е довършила спектакъла. Защото, ако един режисьор смята, че един текст не е достатъчно провокативен и затова добавя цели пикантни картини, които ужким да шокират невинното око на публиката, това никак не е добре за автора на тази пиеса. Като например – домакинята нимфетка (София Бобчева), в кокетна розова рокля, която усърдно преразказва кошмарите си от евентуално раждане, зачеване, съществуване, изведнъж ни се разкрива чисто гола, клечаща и бита с камшик по задните части, като еманация на нейните кошмари. И още докато публиката се измъква от шока на тази безсмислена сцена, двамата персонажи, онези, които бяха почти като Владимир и Естрагон, се събличат на сцената-аквариум по трика, опаковали и пръстчетата на краката им. Но, ето ти хрумка – върху цветните трика, прилепнали по Павлин Петрунов (в оранжево) и Петър Мелтев (в червено) кокетно стърчат платнени мъжки атрибути. Защо? Нали това бяха двама чиновници, удавени в собствената си алиенация? Защо е това насочване към половото, сексуалното? Ако не познавахме текста на Иван Димитров бихме решили, че това е история за двама тъжни хомосексуалисти, на които им се пречи да осъществят мечтите си. Не само, появява се за малко и продавач на пица, гол по бели слипове и вързан с верига за десния глезен. Да се чуди човек!

И всичко това без капчица чувство за хумор в спарената зала на четвъртия етаж на Народен театър, сякаш, за да ни пренесе напълно реалистично в клаустрофобичния свят на чиновниците по цветни мъжки атрибути. Има малко извънредно допълнение от страна на Александра Василева, която отчаяно и натегнато ни въвеждаше в света на нейния персонаж – тъжна продавачка на бельо, която е бягала от безсмислието на режисурата чрез триковете на нейния истински учител Мариус Куркински - а именно - в плезене, блещене, мятане, ръмжене, за да задвижи някакво сценично разнообразие. Това всичкото е точно на първия ред на залата, нали зрителите сме воайори и гледаме тъжните чиновници през витрината на въображаемия магазин.
Разбираме и знаем, че абсурдизмът (поне авторите са заявили, че спектакълът е такъв) се задвижва чрез множество повторения, за да мултиплицира усещането  за неизбежния адов цикъл на живота - ужасен, самотен, безперспективен и без промяна. Но когато и режисурата зацикля с повтарящи се ходове - това се превръща в театрален ад, а не в произведение на изкуството, което искало да ни говори за: "Адът, това съм аз" или за: "Адът, това са другите". 

Изобщо този театрален опит напомня твърде много за социалистическия абсурдизъм, в който ужким се омотаваха закодирани тайни послания. Но в нашия случай е с кокетни примеси от зле разбран модернизъм – бой с камшици, трика с палави атрибути, за съжаление с целия трагизъм на това, че вече сме 2013г. и зрителят не е идиот. Не само, зрителят става все по-критичен и еманципиран. Защото той вече не може да бъде отделен от две свои основни права – да иска да знае и да може да действа, да се информира и да е критичен. А всяко спестяване, уклончивост, даже в тази крехка възраст на дръзновението – младостта, обрича на живот в нереалистична среда, нещо като в тренажор за фалшиви полети на въображението.
И защото знаем, че младостта е в правото си да опитва и да греши, а у нас „младостта” се проточва извънредно, се надяваме да не се обляга върху превратната максима, че количественото натрупване води до качествено изменение. Защото това е точно толкова вярно колкото поле бурени по чудо да се превърне в житна нива.
„Очите на другите” не е единичен случай. Това е пиеса, която все пак е искала да бъде интелигентна, а режисурата – заредена с „бомби”, както режисьорът й Марий Росен твърди. „Очите на другите” е една от подобните на нея десетки примери, произведени от иначе дръзновените млади. Заради очите на другите обаче житната нива на автентичния българския театър все още е в полето на фантазията.

11 коментара:

  1. Анонимен3 май 2013 г., 13:32

    Страхотно представление!! Лудата и самотна Гиргина Пирозова да си гледа работата! Не само, че никой не я харесва ами и ''рецензиите'' са пълен ташак! Наплюла е Теди Москов, ама разбира се - браво! Ние не забелязахме ''Ричард 3'', колко невероятно-блестящ спектакъл беше, но си го спестихме... ''Паякът'' на г-н Гейчо Славейков го прехвалила, моля ти се... Само да Ви кажа г-жо Пиризова... хората не Ви четат рецензиите за представленията.. те ги четат, за да ви се подиграват - точно по начина, по който Вие всъщност ги пишете.. Проявявате грубо и лично отношение във всичките си критики - без да познавате екипа... не ми се обяснява. Смешно. Довиждане г-жо киризова

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Анонимен13 май 2013 г., 0:51

      Единствената ми мисъл по време на този спектакъл бе "приберете си изкуството, господа!"

      Изтриване
    2. Благодаря ви за мнението, само да ви поправя - никога не съм писала рецензия за "Паякът" на Йордан Славейков и Димитър Димитров. Надявам се този гняв, който изпитвате, да не е породен от това, че сте обвързан със спектакъла. Всичко добро ви желая!

      Изтриване
  2. Хора, които не разбират от изкуство... по-добре да не гледат!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Може и да не разбирам, но поне ходя на театър къпан и трезвен, което за половината аудитория на спектакъла не се отнася...

      Изтриване
  3. Със закъснение от два месеца искам да кажа все пак нещо относно първия анонимен тук - съвсем прозрачен е, по стила му познах кой е. Не се ли сещате?

    ОтговорИзтриване
  4. Кой е първия анонимен, че ми стана любопитно?

    ОтговорИзтриване
  5. Гледах наскоро спектакъла. Радвам се, че и най-после открих място където да се говори критично за спектаклите. Абсолютно съм съгласна с тази рецензия. Но да оставим публиката на страна - как може някои хора, които откровено не разбират за какво става дума в спектакъла (защото никой не разбира) да си кривят устата да го хвалят. ...

    ОтговорИзтриване
  6. Браво за тази рецензия, колко е хубаво, когато намериш съмишленици!

    ОтговорИзтриване
  7. Възхитена съм от рецензията. Не бих могла да се изразя толкова точно, но именно това мисля и аз за тази високопарна и меко казано глупава постановка! Браво!

    ОтговорИзтриване
  8. Тази вечер гледах спектакъла и ми хареса. Нищо сексуално (или поне извън границите на ежедневното) не намерих - що-годе "сексуалните" сцени си бяха съвсем в контекст и представени съвсем "асексуално". Гротеската беше съвсем в реда на нещата - все пак става въпрос, че човек сам за себе си е смешен, скучен и ярко гол, затова има нужда от очите на другите, за да бъде интересен, забавен, търсен и костюмар с кротко самочувствие. Освен това актьорите бяха чудесни и перфектно си пасваха на ролите. Кошмарите на София ме разведриха в стила - "винаги е хубаво да знаеш, че някой е по-зле от теб", но също така и показаха отново чувството да си никой. Режисьорът използваше чудесни похвати за тази зала и като цяло - за пиесата. Ами, аз препоръчвам.

    ОтговорИзтриване