Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

сряда, 17 юли 2013 г.

ИЗЛЕЗЕ НОВИЯТ БРОЙ НА СПИСАНИЕ "BLOGЪТ ЗА ТЕАТЪР"


От 19 юли четвъртото книжно издание на "Blogът за театър на Гергана Пирозова" можете да закупите от:
книжарница Петър Берон, ул. Шишман
Книжици, ул. Аксаков 10
книжарница НАТФИЗ
Дюкян Меломан, ул. 6-ти септември 7а
Арт Хостел
Paper Cake
 
 
Списанието “Blogът за театър на ГерганаПирозова“ e създадено през 2012 г. като книжно продължение на виртуалния Blog за театър. След системното унищожаване в последните години на пространствата за критично отразяване на културни събития у нас, реших да направя мое пространство за театър като превърна виртуалния “Blog за театър“ в периодично издание. Отново напомням, че в изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР, а всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.

В този четвърти брой на списанието представям един от най-интересните театрални творци в областта на неконвенционалния театър - Неда Соколовска. Като първи и единствен до този момент български режисьор, поставящ вербатим театър – жанр дълбоко свързан със социалното и политическото, публикувам голямо интервю, в което можем да разберем повече за жанра, позициите на режисьорката и нейните намерения.
Традиционно на последните страници на списанието можете да прочетете и една съвременна българска пиеса – „Самотни персонажи“ от Васил Дуев, като част от новата вълна в драматургията. На страниците на списанието има и няколко театрални рецензии, които отразяват актуалните събития през този театрален сезон.

Само в “Blogът за театър“ можете да прочетете една голяма част от проведената през месец юли дискусия в Театър „Сфумато“ на тема: Кой е героят на нашия ден?, в която присъстваха редица театрали, писатели, философи и журналисти. Публикувам тази част от дискусията, в която д-р Николай Михайлов и режисьорът Явор Гърдев противопоставят своите позиции, обвързани с днешнинте протести и ролята на театъра днес.

Благодаря на всички, които подкрепят и вярват в проекта “Blogът за театър на Гергана Пирозова“

Приятно четене!

 

неделя, 7 юли 2013 г.

ПО ПОВОД ДИСКУСИЯТА: "КОЙ Е ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ" ОТ РЕЖИСЬОРА ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ

Текстът на режисьора Петринел Гочев е по повод проведената  дискусия на 2-ри юли 2013 г. в Театър "Сфумато" с тема: "Кой е героят на нашето време?".
Дискусията е отворена за всички, които имат отношение към нея и желаят да го споделят в "Blogът за театър".


Петринел Гочев
ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ
 След вял дебат и спасителната намеса на доктор Михайлов, който стана изразител на общото усещане за пошла скука и безидейност по предложената тема, и след като той обобщи категорично, нещо, което ние всички някак си знаем, но постоянно забравяме, че театърът е припомняне за същинския човек, ме осени прозрение - Театърът не се нуждае от нови герои.

Това, от което се нуждае театърът, е строго и войнстващо опазване на спецификите му като изкуство. Всичко зависи всъщност от личната позиция на всеки правещ театър и странно е, че дори разсъждавайки за едно изкуство, можем да стигнем до важността на основите на личността, до философията на всеки един в тълкуванието му на света, съществуванието и самото възникване на вселената. Ако съм един човек вярващ, че света се развива, възникнал от някакъв взрив на материята, че се е формирала една структура като слънчевата система и че някъде в нея сме възникнали и ние по силата на еволюцията, първичната супа или кой да е от вариантите на хипотезата за естествения подбор, то следствие би било и за театъра да разсъждавам по този начин - като за развиващо се и усъвършенстващо се във формите и всичките си естетически, практически и смислови търсения изкуство. И не наблюдаваме ли такова развитие през всичките години, в които ние самите участваме в правенето му! За предшестващото такова имаме достатъчно свидетелства, че се е случило и достатъчно основания да се чувстваме самите ние плод на това развитие, на път към едно усъвършенстване на естетическата наслада, каквато трябва да поражда театъра. Ако той трябва да бъде усъвършенстван в някаква посока. Ако аз вярвам в супата!

Тази позиция, на родени в един естествено развиващ се и усложняващ своите форми на изразност свят, цивилизационен свят поне, доколкото такова развитие предполага и ум, който да осъзнае развитието, тази позиция може да породи и въпроса: „Кой е героя на нашето време”. Тя предполага една отвореност и незавършеност на самото ни изкуство, и една недостатъчност в натрупания език и похвати на това изкуство, както и допускането, че ако само напипаме отговора на този въпрос в този момент, ще постигнем изненадваща сила на въздействието на собствената си работа.

Има и една друга позиция, която остава премълчана или въобще неосмислена, по моему, защото звучи вехто и твърде строго подредено. Тя не дава надежда за свободен дъх на мисълта. За мен тя е важна и дори да не може да се докаже истинността й в историята назад, е градивна, градежна и във връзка с цялото многообразие на изкуствата, чрез строга определеност на спецификите на съществуващите.

Да пробваме с креационисткото разбиране -  светът е създаден за шест дни, в един ден са създадени водни, земноводни, в друг, птици, зверове, в следващ човека... цялото това многообразие е възникнало изведнъж, едновременно и категорично развито и плодоносно. Да приемем, че и човекът е възникнал изведнъж, развит и с всичките си чувствителности, с всичките си способности и умения, изкусности! Човекът е владеел изкуствата, разбирал ги е, способен е бил на захласа пред тяхното въздействие и го е преживявал - така появил се, завършен, поддаващ се на това въздействие и то веднъж завинаги развито в завършеността си. Изкуствата са ясни в спецификите си, в начините, по които всяко едно от тях ползва съществуващата материя и я организира така, че да й даде новия образ, онзи, който превръща камъка в лице, шума в подредено съчетание, по-ясно и разнообразно от това на най- хубавата птича песен, и най- странното от тях - играта на човека в празното, отделеното пространство. Тук трябва да утежним още малко изложението за така наречените сценични изкуства, да ги доопределим, защото разликата между танца и театъра, колкото и да изглежда малка, е съществена и наистина ги отделя в значими и даващи различно преживяване умения. Човекът в празното пространство - това е танц, но словящия човек в празното пространство, това е театърът.

Преди години Иван Добчев си позволи да промени определението на Брук, като въведе и втори човек - Двама души в празното пространство. Но това е усъвършенстване или улеснение , което дава възможности вътре в строго определената рамка на театралното изкуство - пространството, в което човекът слови срещу... кого? Срещу другия... в празното пространство? Дали е усъвършенстване - аз не се наемам да определя, защото твърдя, че говорещият, играещ човек вече има посока за своите думи в театъра, описан от Брук - към публиката. Колкото и да се стряскаме от тази непозната ни винаги тълпа, колкото и да я недолюбваме, и да ни се иска да отвоюваме тоталната си независимост от нея, с многото и уши, и очи, тя е все пак онази твърд, която произвежда чрез себе си, чрез готовността си да застане срещу нас - тиха, обездвижена и крайно добронамерена за атаката на словата и изкусното ни тяхно преживяване, тълпата-публика, превръщаща умението ни в театър.

Изпитвам мазохистично удоволствие да си припомням отново и отново тези протрити истини, но и истински вярвам, че удържането им, скандирането им и незаобикалянето им е това, което може да ни накара да ги виждаме и да не ги забравяме, а оттам и да успяваме да създадем изкуство, умение със сила, силна сега,  днес. Стремежът да ”опознаеш” публиката не е онова псевдознание, което придобиват театралните управители, твърдейки, че публиката иска това или онова, считайки я за нежелан, тъп роднина, който незнайно защо има право на част от наследството ни, на нас, първородните, осветени да се занимаваме с тайнството театър. И като тъп („тъп роднина“ – б. р.) да считаме, че достатъчен за него, а и единствено търсен, е онзи гъдел, предизвикващ смях или подобното му ущипване на умовете, чрез „загадъчна” кахърна дума, изцеждаща сълза.

Публиката е основен участник в умението. Тя е онова сега, което, подобно на нашата игра и словене, не може да съществува в друго време. Тя, възневидяна и ухажвана, като тираджия на магистрала от проституиращите театрално посветени, е необходима и незаобиколима за всяко едно театрално действо. Без тя да се е кротнала в подредените седалки не може да се появи и секунда време театър. Да не се залъгваме  - репетицията, колкото и да е нашата първа любов, трябва да умре и как не! Оставим ли тази сладка игра, с привкус на замъчване и болка, така подобна на предлюбовната игра, оставим ли се в нея, предвкусвайки екстаза, но отлагайки го отново и отново, за да уж усъвършенстваме предстоящия му изблик, ще си останем с тежестта в слабините на душата и гаденето от миризмата на разлагащия се мъртъв зародиш на театъра. Трябва да отворим вратата и да пуснем многоглавото чудовище, за да оплоди или отхвърли търсенията /високомерно звучи - по-добре „правенията“/ ни. И да я подценяваме, да й угаждаме по нашите си представи за нея, получени в мрака на репетиционната черна кутия, без жив досег с нея, мимикрираща,  разхвърляна и неуловима в многообразния свят, е не толкова безотговорна, но неплодоносна и безрадостна самонадеяност, с която лишаваме себе си със срещата с творенето, за което копнеем със самото му извършване.

След тези години, в които съм бил потопен в правенето на това изкуство, това поне разбрах - театър се случва когато си срещу публиката и колкото и да се опитваме да я обезсилим с красиви фрази като: ”Произведението се прави за един човек” или „Един човек от публиката искам да ме разбере” -  основното й качество  или това, което я прави публика, е да не е от един човек, а поне двама или трима... Връзката с евангелското слово ”... Където са двама или трима и Аз Съм там между тях... ” е случайна или само по прилика . Веднъж завинаги трябва да се откажем от идеята, че театърът или което и да е изкуство може да спасява души /твърдението е на д-р Михайлов и аз съм принуден да се съглася напълно с него/. Вметката е необходима, за да свалим малко гарда, да не подхождаме към света и сцената като свещеници, а като облагодетелствани да се занимаваме професионално с една само игра, та ако ще тя и понякога да разтърсва сетивата, подобно литургия.

Този баланс е основен - празно пространство, действащият чрез слово човек и публика, няколко човека, стихнали внимават в словодействието му - това е театърът. Тази триада не може да се промени, да се усъвършенства. Тя е съвършена, изначално дарена съвършена. Ако я напуснем или добавим, отиваме в нещо друго, което не е театър. Подобно изобразителните изкуства във видовете им: оставям следа с нещо по стената, оставям следа с цвят по равната повърхност и тя е качествено различна от първата, графичната, оставям следа в твърдия материал и не просто следа, а променям в дълбочина формата му - това са те, изобразителните изкуства и нищо друго, и всяко друго е друго, не изобразително изкуство. „Визуални” звучи за мен твърде опростено, защото „изобразителни“ са тези, които извличат образ из съществуващия ОБРАЗ на света. Съществуващ къде? В собствената ми глава. Оттам извличам това, което е нахлуло там от бурното тържество на форми и цветове, съществуващо извън мен - в СВЕТА. С умение, с изкусност, внимателно го извеждам извън себе си и този малък свят, който образувам с ръцете си, ме удивлява, защото е нещо малко като онзи големия, неовладяемия, но вече близък и скъп, и тайнствен, и неежедневен, поради именно, като че ли ежедневния му първообраз, който в хаоса от многообразие не смея да възприема в пълнота, защото някак усещам, че сам ще потъна, ако му се отдам напълно. Затова го държа далеч от мен, в периферната зона на ежедневието. Из образа в строгите граници, само чрез  следата, която ръката оставя в материала!

Струпването на образи, образообразуващи части от света, реденето на конструкции от готови части, движещи се образи и така нататък вече не са изобразително изкуство, а нещо друго и този, който упражнява тези занимания не е художник в класическия смисъл. Това е нещо друго. Може би друго изкуство, мултимедийно и мулти-някакво... тема, в която няма да навлизам.

Във философията на ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ ДАРЕНИТЕ ИЗКУСТВА трябва да удържаме твърдо границите им, ако искаме да запазим уменията. Единственостите в правенето, спецификите им са прангите, които удържат уменията като умения, позволяват опитът и интуицията да ги усъвършенстват и са непреодолимите необходимости, които ги овеществяват. Примери? Където и да посегнем ще загребем многобройни такива. След  „Дехуманизация на изкуството” на Хосе Ортега и Гасет театърът остава единственото изкуство, което по спецификата си не може да се разпадне до там чрез предложената дехуманизация, че да изчезне. Защото натам върви посочения за  усъвършенстване на изкуството път. Разпад на умението. Изхвърляне на бунището на писаната история на билото до сега - било каквото било. Сега-то, без изкуство - това не е целта, но резултатът ще е този.

По силата на своята завършеност веднъж завинаги, противно на идеята за еволюция - от един вид усъвършенстващият процес ни води към друг вид. Театърът не плаче за нови герои. Театърът е раздал ролите отдавна, усложнил ги е, размножил достатъчно - от единен образ е създал легион, разнообразил е до степен на елементарност сюжетите си, смлял е изобретателността на ходовете, необходимия брой ямбове е свел до прости изречения с безбройни паузи и какво ли не е извършил, за да усмири многоглавото чудовище. Увличам се, не той извърши това, а ние непрекъснато разсичаме съвършената му цялост и се опитваме да го натъпчем с ”нови герои”, да усъвършенстваме несъвършено създадените му от нас форми като му метнем нови. Кой от последно родените „нови герои“ не съществува вече някъде в добрите образци на драматургията? Коя страна на човека не е с висше майсторство разгърната някъде из дебрите на световната пиеса? Герой отвън ли трябва да спаси смисъла на театъра или ние да отстояваме това ситно семе? На собствената ни безпомощност ли й трябва герой - нов герой - или действително театърът вие за такъв? Аз твърдя - не. Ролите са раздадени и са достатъчно, за да стигнат до свършека на света. Разбира се заради играта, за да е интересна, можем да сменяме имената или да пропуснем половината човек и да се занимаем само с другата му половина, или да създадем драматургичен свят само за вратаря на Макбет, но ролите са раздадени. Коя е публиката на днешното време - това е въпросът! Дали е онзи „тъп роднина“ или да заподозрем у нея сетивност, чувтвителност и ум за театралната условност, както и способност за радост пред виртуозността ни, на нас - големите майстори на изкуството... Да...? Не...? Това е важният въпрос, защото онзи, другият - за героя - прикрива всъщнос търсенето на отговор за този. Но пътя - да показвам на публиката това, което аз си мисля, че тя е - на мен поне ми изглежда пуст, защото театърът не е огледало - ни криво, ни право. Театърът сам е свят, с умение създаван, с простите си, единствено на театъра присъщи начини, за героите си, които не са от отсамния, дори и заради приликата да се заблуждаваме наивно понякога, че са от нашето сега.

петък, 5 юли 2013 г.

ТРЕТА ЧАСТ - ДИСКУСИЯ "КОЙ Е ГЕРОЙ НА НАШЕТО ВРЕМЕ" с участието на д-р Михайлов, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев и др.



ТРЕТА ЧАСТ на дискусията, проведена на 2-ри юли в Театър "Сфумато" на тема: "Кой е героят на нашето време?"
 
Василена Радева

Участват Василена Радева, Д-р Николай Михайлов, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев, Силвия Станоева, Деляна Хаджиянкова

Василена Радева

За мен е истинска наслада да ви слушам и цялото това изложение, което направихте, цялата тази дълбинна интерпретация, както и разговора ви с Явор. Аз по никакъв начин не бих могла да вляза в този разговор на това философско ниво, с тази терминология. Аз искам съвсем за кратичко и простичко да ви кажа една вътрешна гледна точка. Защото имам чувството, че със цялата начетеност и осмисляне на нещата, вие всъщност доста се отдалечавате от реалността и от това, което се случва. Да, съгласна съм, че пошлостта може да завладее всяка една идея дори нематериалните неща. Това, което е ядрото на протеста, нещото, което накара хората да излязат, е една единствена мисъл и тя е: няма да позволим това да се случи. Оттам нататък как се разви това, как се изродиха части от хората, които са там, е вече въпрос на реалност и е логично. Но обществото, за което в началатото на тази дискусия се говореше като за колективен герой, всъщност играе ролята на коректив, тъй като ние имаме едни антигерои и това са политиците, т.е. имаме си съвременен антигерой. И всъщност хората излязоха с чистото си неразбиране и недоумение как това може да се случи. Възмущение е силна дума, но възмущението също е обект на силни човешки страсти, за което говорим, че е обект на театъра, обект на идивидуална криза. Хората излязоха на улицата на 14 юни просто защото не можеха да позволят конкретния повод Пеевски да стане ръководител на ДАНС. Тази общност, която едва ли може да се нарече „народа“, взе ролята на коректив, на хора, които не претендират да са герои, да бъдат реформатори, не претендират да формулират какво трябва да се прави, какво искат. Единственото искане е въпрос на справедливост. Има граници, които не бива да се прекрачват. Има неща, които са недопустими. Това всъщност е и връзката с екологичните протести, които вървят повече от десет години. Хората излизат със съвсем простото искане, да речем, да няма втори лифт на Пирин, да не се застроява Карадере и т.н. Това са все неща, които са малки огънчета, малки вулканчета, които са борба за справедливост.
И затова кризата тук е, че липсва героят. Ако народът си върши работата като коректив на политиците, което според мен е много демократично, оттам натакът това, което чака народът, и за което много греши обикновено на изборите (като това да избере Симеон или Волен Сидеров да влязат в парламента), е героя - човекът, който да осмисли нещата и да продължи нататък, т.е. да направи реформата, да даде новите идеи, да внесе всъщност силата на доброто, да се бори срещу този антигерой, ако приемем, че има антигерой. За това мисля, че хората, които са на улицата днес, в чистия си порив, в голямата си част те не са по никакъв начин елементарни. Това са хора със силно чувство за справедливост и те излязоха просто защото границите се прекрачиха и не могат да си останат вкъщи усамотени, грижейки се за душата си. (ръкопляскания)

д-р Николай Михайлов
Д-р Николай Михайлов

Това няма свършване. Вие сте права, какво да кажа. Така е. Първите три дни бях там, нали. Ние сме хора от един и същи протест. Случайно не сте ме видяла и случайно не съм ви видял. Ние принадлежим на този възвишен театър там, защото сме хора с чувство за справедливост. Първата реакция беше абсолютен скандал и не можеш да не се изсипеш там, защото някаква норма, трансгресия се нарича, държавническа, е мината вече. Това е нещо по-сакраментално отколкото изглежда на пръв поглед. То не е политическо даже. Това е именно архаично. Тук минаха, нанесоха някаква много голяма травма върху гражданските сетива. Това е много основоположно. И си излезе там през тази метафора на Пеевски, което е едно такова същество особено, почти инфернално. Мълчи много дълго време, а от него страшно много зависи. Нещо като изключително затлъстяла птица, изведнъж събудена за някаква екстремна справедливост, представете си. Човек изпълзял от подземието, за да травестира висшата социална ценност – справедливост. Това е потрес някакъв, кошмар. И да е настанен над властта! Защото ДАНС се управлява от човек, който е повече от президента и от министър председателя. Това е демиург на тайните, той е potestatem clavium (властта на ключовете), да връзва и да развързва, нещо като Папа на българските тайни и непогрешим, защото никой не може... Е, изля се това! Това не може да не даде някакъв отпор и иска отпор наистина, безусловно. Оттам нататък има разпад на това. Хубаво е да има и ще продължи да има, но има разпад. И ще видите, че в строг политически смисъл това ще доведе до неудача. Не е вярно, че това ще открие нова политическа епоха в България оттук нататък. Не е вярно това! Не е вярно! Просто няма да стане. И ви го казва не човек, който е извън реалността, макар че като се замисля сериозно бидейки психиатър, кой знае, може и да има нещо такова (смях в залата). А от друга страна се опитах да направя някаква апология на това, че всеки трябва да се изтръгне, да се отскубне от реалността. Аз много ценя това да си извън реалността и да бъдеш с нея. Тъй че с вас съм, с вас специално (посочва Василена Радева – б. р.), с моите скептически уговорки, които не мога да си спестя, защото съм това, което съм – малко извън реалността, не само по силата на характера, но и по силата на убеждение. Сигурно много съм живял, да кажа самохвално. Аз съм живял и през това, което съм виждал в хората. Виждал съм и през самонаблюдение и през моя маршрут в политиката, защото аз я знам отвътре и това не ме препоръчва много. Знам неща, които вие не знаете. Отстрани сте щастливи. Вътре човекът е нещастен в тази политика. Накрая ще бъде така, както ще бъде, но е хубаво да има и ентусиазирани хора. Как да споделиш този ентусиазъм ако знаеш? Нали знанието е печал. Не е кой знае какво това знание, някакво особено качество, но е знание през опита. Горчиво знание. Извинете ме, много говоря.

Маргарита Младенова
Маргарита Младенова

Не мога да разбера защо толкова се разстройвам от тази тема за протестиращия човек, но истината е, че тя някак си дълбоко ме разстройва. Сигурно това е по причина на някакво непреодолимо вътрешно колебание как аз самата всъщност гледам на това, което се случва. Струва ми се, че не можем и тук правим някаква грешка в дискусията, не можем да припокриваме човека, който стои на площада с някакво свое действие, с героя на нашето време, тъй като самият този протестиращ човек не се състои изцяло в протестите. Тъй като самият този протестиращ човек дълго време е стоял, натрупвал, създавал някакви свои проекции, светове, сбъдвал, съгласявал се е или не. И спонтаността на това излизане ми говори, че този човек, ако би могъл да не излезе да протестира, той нямаше да излезе. Той не разчита на протеста като на сцена, на която да се състои неговото сбъдване в останалата част от живота му. Това е, което аз страшно много улавям и ценя в тези хора. Не само защото не са зарязали работата си, а защото те стоят и заявяват една мярка, персонална, личностна на поносимост, която е надскочена. Това има смисъл. Това само по себе си има смисъл, който надскача, спороед мен, това какво ще се случи. Естествено, че тези хора ще се върнат, ще се приберат в къщи, но аз лично вярвам, че при следващия прецедент, който напряга границата на поносимост, те ще излязат отново. Не мисля, че купонът ги събира и не мисля, че тази друга форма на демонстрация с какво не са съгласни, е същинското им вътрешно състояние. Познавам много от тях и знам, че те не са в патоса си политически същества. И тук някъде, това е лакмус, чувствителна реакция на злото, възпроизводството на зло и лъжа, в която пък ние стоим години наред и някак си се затваряме в театралните си общности, загърбвайки всичко това. И си казваме: през изкуството се състои нашият битиен обем, нашето по-голямо предназначение. Това, за което сега говоря, е въпрос, който ние в „Сфумато” си задаваме от доста време.
Всъщност когато замислихме тази дискусия и я обявихме, а това беше преди няколко месеца, нямахме представа какви неща още ще се случат. Ние я направихме във връзка с работата година и половина върху този тип човек, който е извън картината. Имам предвид „Медея – майка ми“. И вижте сега, според мен, разбира се, че героят на нашето време не е положителен герой. И при Лермонтов той е негерой. А какъв е? Да очертаем какво той съдържа, каква е неговата характеристика, има ли го, няма ли го, един тип ли е или са няколко. Нали това някак си е, което ни занимава всички, които се занимаваме с театър и в същото време сме и хора, които не живеят на острова на Робинзон Крузо, а тука и също имат някакви граници на поносимости, които или се калцират на някакви нива или пък обратно – са като фонтанели. В крайна сметка самата природа на артистичния импулс, според мен, е някакъв вид ангажираност. Към какво? Това определя кой от нас какво търси в театъра. Опитахме се да си преместим погледа от нашето убеждение, че творбата, че театърът, че сцената съизмерва човека между горната и долната бездна и как те, както би казал д-р Михайлов, влияят на живота тук. Човекът в тази вертикална цялост, в този срез - това сме правили през всичките си проекти и опити. Сега искахме да преместим този поглед към едни хора и тяхната съдба, за които няма горна и долна бездна, а имат една бездна, в която те съществуват и тя се персонифицира обикновено до кмета и полицая, т.е. принудите на оцеляването. И да погледнем на тях като какви? Те имат ли право да бъдат предмет на театъра? Или ние ще се гнусим от тези неслучени хора, защото те са продукт? И не е ли предмет на театъра, не просто да ги защитиш или да ги пожалиш, или да ги обвиниш, а да анализираш кои са причините тези хора да са в отсъствие на собствената си възможност. В какво състояние е майчиният инстинкт в това трето хилядолетие, в което зачеват, за да продават деца и тези жени го правят, за да отглеждат другите си деца. Къде ще ги сложим, в кое чекмедже? С какъв знак, в кой плюс или минус?

Тази дискусия повярвайте ми не е за да защитим становище, в което сме убедени и е готово, постулираме го и го противопоставяме на някакво друго становище, а по-скоро да отворим  разговора неформалния, към едни потоци, които ни занимават, към едни избори или накланяния на везните, за които ние не сме окончателно решили. Има ли някой от вас, който окончателно да е решил, какво за разлика от вчера, за разлика от утре, днеска театърът трябва да прави? И трябва ли да има в това „днеска“ изтриване на паметта за вчера,отрязване на хоризонта на интуиция за утре, на страхове, на предупреждения. Е, тогава как ще работи артистичната интуиция? Как ще ги слагаш ти като на прокрустово ложе – вие вчера какво, пък ние днес какво... За какво говорим? И се оказа, че като погледнахме на тези хора, защото ние другояче не можем да гледаме, значи имат собствен поглед и това може би е това, без което не може артистичното. То не е непрекъсната защита на собствената идентичност, Яворе. То е може би някаква генетична повреда на погледа, а може и да не е повреда. Но този поглед гледа така. Той няма инстинкта да защити непременно себе си и своята правота. И като гледа така какво вижда? И ние видяхме в тези бурени, продукти, неразвити хора е т.н. същият този потенциал, който има във всяко дете, дистанцията на случено/неслучено, която не е в тяхна полза през сънищата им се опитахме да конструираме. Защото изкуството наистина трябва да вижда човека целия, това да се опитва, а не в локалното негово измерение. Това е много голяма деформация според мен, превърната и узаконена почти в тенденция да се констатират ясните неща. За какво тогава е театърът? Констатира ясното с пълна сила публицистиката, журналистиката, телевизията. Животът надскача въображението на артиста по чудовищност несравнимо. Никога не може въображението на артиста да го догони. Тогава за какво? За да провидиш целия човек, възможен даже в провала, даже там, където той не се е случил. И тогава ти би могъл да кажеш нещо за героя на нашето време, който вероятно по-често е в това, което би могло, а не се е случило за този човек, отколкото в това, което му се случва, уви.


Бойко Богданов
Бойко Богданов

За съжаление дойдох малко по-късно, но искам да изразя, без никаква куртоазия, възторга си от вашето красноречие и - без да съм съгласен с всички изразени мисли - от блясъка на мисълта ви (към д-р Николай Михайлов – б. р.) Не мога да говоря сложно. Искам да кажа три прости неща, до колкото мога да се впиша в контекста. Изглежда, че от сянката на Маяковски отивам към сянката на Чърчил, защото преди години в началото на промяната спирах репетиции, за да ходя да викам по улиците. Дори спрях една своя специализация, за да лежа и спя в палатка пред президенството. Сега в сянката на Чърчил, към която пътувам, в никакъв случай не бих си спрял репетициите, в никакъв случай не бих отишъл да викам по улиците, колкото и да ми е горно „до”-то на социалното безумие и безобразие, което извършва елита в кавички, самонарекъл се политическа класа. Моля ви да отговорите по-късно какво означава точно „политическа класа“, защото за мен това е странно понятие. Просто ще вляза в следващия си проект. И искам най-чистосърдечно да ви благодаря затова, че за първи път чух, някой да изрече нещо, което съм написал поне преди осем години. Театърът е припомняне. Той съществува заради това, за да припомня на човека, че е човек, защото човекът е склонен да го забравя.

Д-р Николай Михайлов

Благодаря ви за хубавите думи. Аз мисля, че качеството на този протест, вълнението на това събитие, е свързан с това, че той е метаполитически, отвъд политическото. Разгледан на политическо равнище нищо не струва, честно. Защото не знае какво иска. Там има страшно разноезичие – старата група на ГЕРБ, някакви нови искатели на политическа слава, фрустрирани политически групи, екстравагантни политически избори и някакви такива. Това е просто Вавилон там. Ако ги питаш и ако решиш, че протестът е политически, и те трябва членоразделно да ти обяснят защо си там, си просто в кризата на човек без отговор. Ще разбереш, че тази работа не струва въобще. Трябва да се разбере това което каза госпожата преди (Василена Радева – б. р.), Грети преди малко и Явор по някакъв начин в своето интервю. То е интуицията за дефицит на справедливост, една изтеглена такава, вътрешно копнежно изтеглена в съществото на всеки един. Потребност от това животът да бъде, да постигне някаква норма на благоразумие, на някаква базисна почтеност. Ако сме хора, съобществото ни да бъде съобщество на хора. Точка. Точката е гняв и гневът на тези хора е точка. Те не искат друго. Как да стане, защото е политически този протест. „Долу правителството!“ Защо? Защото това е правилството на политическата класа, на вас. Това е инфантилно. Политическата класа изобщо не е архевиновника на българската неудача. Строго погледнато ние там на този митинг протестираме срещу глъбинната си политическа неадекватност, срещу ограничения си ресурс да се състоим като политическа общност. Смирената и по-благоразумна и по-дълбока норма на осъзнаване трябва да бъде нормата на осъзнаване тъкмо на това, че не могат да бъдат групирани някакви елити за по-удобен общ разстрел, да бъдат опаковани тъкмо в тази словесна категоризация на виновници, строго погледнато. Не е това! Просто не е това! Електоратите са виновни. Клакьорството на културните елити е виновно. Не може човек, който изпълзя от подземието, говоря за Борисов, буквално СИК – представа нямате какво съм чувал, какво се говори, какво се знае – това беше чествано от елитите. Има един конформизъм тъкмо на хората на културата и на изкуството, даже в този феномен. Къде са те? Сега са на площада, скандализирани от това, че Пеевски... Скандално е! А къде беше това да се скандализират преди от управление, което... как да кажа, от усета си, че сцената приютява одиозна фигура от гледна точка на вкуса и на чувството за справедливост.
Ей, хора, айде да се събудим! Трябва да наплискаме лицето си със студена вода. Да се прогледне за тези неща. Не може това. Като са се събрали там да идеализират собствената си потребност от справедливост да обкръжат някак си с телата си тези клакьори на същата тази партия от вчера и да ги изнесат на друг площад. Вие скъпи сънародници, обичани от нас хора, трябва да зреете на друг площад, не на този. Ние с вас нямаме много общо. Вие искате нещо конкретно, ние искаме нещо идеално. И затова този протест в крачка се разпада на политически предпочитания. Разпада се на недоразумения и се разпада в една, в последна сметка, политическа нечленоразделност и подкопава собствените си идеални основания. Ценя този текст на Явор, защото неговият акцент е: „дръжте високата норма“. Тази висока норма не се държи, не! Аз знам смътните очаквания, отчаянията на тези хора там, които ходят, ходят... Мога, защото имам потребност да презюмирам, че има такава идеалистична воля у българския човек. И мисля, че има. Не мога да дескридитирам тези хора и не мога да мисля за тях зле. Мисля за тях по-скоро добре. Но хайде строго погледно, хайде с разум, хайде с радикализъм на искането. Няма нищо по-сигурно от това, че ако този протест бъде разгледан от гледна точка на строгата и радикална норма на Гърдев, че това трябва да бъде протест срещу начина, по който се движи нашата национална общност, на начина, по който е управлявана тя, този протест не може да издържи собественото си идеално основание. Не може! Не е на това ниво, въобще не е. Не е. Не е това. Просто не е това. Отидете да видите лозунгите. На нищо не приличат. Никога няма да отида на такъв протест, на който има лозунги като „червени боклуци“ и „мафия, ще ви...еди какво си“. Край с това. Свърши се. Това беше в началото на 90-те, сега – не. Абсолютно нетърпимо е. Защо? Защото този протест има велика функция, висока нота. Защото си струва да отидеш там, където този протест вече не е на идеалния площад, на тяхната агора, там където те трябва да си припомнят какво значи да си гражданин. И се ражда един нов конформизъм, в който тези думи, които аз съобщавам, се възприемат много зле, много зле. А гражданите са нетолерантни. Знае се от френската революция насам. Могат да ти отрежат и главата. А то това е мястото на великия дебат и тука трябва да започне. Хубаво е, че се състоя този протест. Чудно е. И тук не иронизирам. Храброст обаче е той да бъде проблематизиран, да бъде размислено върху неговите основания и върху неговия процес. Това е абсолютно задължение на всеки, който има съвест.

Модерният човек е тревожният човек, защото е човек без основания. В Сикстинската капела в Рим от Микеланджло това е забелязано. Микеланджело рисува Адам, изпъден от Рая с разширени зеници и ококорени очи. Това е лицеизраза, това са очите на човек, който е погълнал огромна доза тревога, историческа тревога. Това е човек, който отпада от свещен ред, губи структурата на своя живот, губи сигурност, губи икономическа сигурност в гилдията, губи политическа сигурност в системата на феодалните лоялности, губи религиозна сигурност, защото не е член на католическия универсум, на църквата, губи семейна сигурност, защото не е в широката общност на едно патриархално семейство и т.н. Поканен е за индивидуален почин в историята. Изпъден е не само от Рая, но е изпъден, така да се каже, от охраняващите тела на историческия път. Изпъден е. Сам е. Гениалната интуиция на Микеланджело - и ето това е един възможен отговор за интуитивното задължение на театъра - да види, че този човек оттук нататък е радикално проблематизирано същество, същество на въпросите, на една велика тревога, на неугасим вътрешен пожар. Ще трябва да се стопанисваш смислово без Господа Бога, без смисъла с главна буква. Ще трябва да го изваждаш от собствените си недра на разнебитено същество, конфликтно. Ще трябва трескаво да го търсиш и да идолизираш перманетно, да абсолютизираш частични истини, да се бориш за утопии и да направиш от историята поприще на кръвоизлианията. Това ли е историята? Без всякакво съмнение е това. Големите утопии, големите илюзии на 20 век погребаха насилствено в името на идеала стотици милиони, стотици милиони. Какво представлява нашият протест от гледна точка на това осмисляне на тези стотици милиони. Най-големият враг на човека и най-голямата негова опасност са идеалние му чувства. От възвишеност се случват индустриалните кръвоизлияния на този свят. Робеспиер е трескаво възвишен човек. И Ленин в неговата непоседливост – и той самичкият. Човек трябва да заподозира възвишените си състояния и да разбере същината на своята драма. Ококорени са очите на този катастатичен, грехопаднал човек. Ай, това колко е хубаво с Микеланджело и как е намерено – широко отворени очи с разширени зеници. В тревога зениците се разширяват поради такъв атропиноподобен ефект се нарича това. Вегетативната система на разтревожения човек разширява зениците. Когато видиш един човек в страх, виждаш един човек ококорен с разширени зеници. Това е този разпътен човек. Няма по-красив образ от това. Утешенията на днешния човек, ще повторя, са утешения на ероса. Последният рубеж, последната подръчна утешителна маневра – ерос. Порнографията е индустрия, която печели несъизмеримо повече от всичко, от което печелят тези, които манипулират радикално човешките маси. Нищо не върви без това. Памет, казвате, абсолютно, за човека, повтарям това. Това е покана за радикално мислене, за радикално действие върху една сцена. Ако оттука в малка аудитория се случат прецеденти на радикално скъсване с реалността, която е илюзорно тиранична, това е събитие „What is done good is done forever“ – Което е направено добре е направено завинаги. Няма значение колко души, от кого, как. Това са чудесните случвания на театралната сцена. Това е дълбинна мечта. Има ли нещо по-ценно от това? Има ли нещо по-натъжаващо от това да видиш един театър просто захвърлен в пазарната стихия, буквално блуден театър, разпродаден. Както би казал Волен Сидеров: „Театър – жрица на любовта.“ Мъчно е, защото тука (сочи към сцената – б.р.) човешки тела, изтръгнати от някакъв социален контекст идват, така да се каже, адамично голи. Идват без всякаква защита, за да свидетелстват за собствената си човечност през някакъв текст, през нещо такова. Удивителна работа е това, да знаете. Ама да не е подкупно. И да не е в илюзията.

Асен Константинов

Трудно мисля, че ще се върнем към театър след всичко, което се каза, но може да се върнем по-конкретно към театралната практика. Много опизиции се натрупаха в хода на говоренето. Д-р Михайлов коментира встъпителните думи на Георг Жено, който вече не присъства тук, и затова ще кажа няколко думи за неговия спектакъл, който вероятно мнозина от вас са гледали, а които не са, бих им го препоръчал. Този немски режисьор, завършил в Русия, е прекарал над два месеца в руския град Нурилск, който е вторият по големина отвъд полярния кръг. Там се среща с болни от СПИН и прави интервюта с тях. Този автентичен текст на тези болни хора разказва историята на това как те са се освобидили, почувствали са се свободни от обществото. Казвам го във връзка с вашите думи „свободни от“ без да знаят за „свободни към“. И там в това травматично пространство на тяхната едновременна свободност и едновременно оставане със самия себе си, се разиграва всъщност спектакъла на Георг Жено. Там се намесва Бога чрез отричането му, чрез търсенето му. Нека не преразказвам спектакъла сега, но можем да отворим една тема. Защо изведнъж театърът започна да търси в едни крайни ситуации, каквито са и в „Медея – майка ми“ , в едно крайно преживяване, в едни хора, които мнозина от нас нямат сред познатите си, но разбира чрез тях нещо за себе си, защо се обръща към документа. На мен ми е интересно как чрез тях разбираме нещо за себе си, даже и да са в този архаичен базис, за който вие говорихте. От всички теми, които са възможно дискусионни тука може някой от вас да пожелае да каже друга, която му е любопитна.

Силвия Станоева
Силвия Станоева
Здравейте, аз се казвам Силвия Станоева и съм актриса. Тази година имах възможността да участвам в два спектакъла. Единият се казва „Клер, Мадам Соланж“ с режисьор Касиел Ноа Ашер. Той е по текстове на Батай и Жан Жьоне, а другият е с режисьор Веселин Димов и там общо взето използвахме три текста – един текст на Игор Бауерзима, на Патрик Марбър и също на Колтес. Там си говорихме за отчуждението на съвременния човек. И Веско спомена, че героят на съвременния театър, на съвременното кино, на съвременното изкуство е кибер-човека, който е изключително отчужден от реалността и едновременно се опитва да го преодолее. В спектакъла с Касиел първите неща, които изговорихме, бяха, че нашите герои не се страхуват, че те нямат срам, не се оправдават, а са хора, които имат мечта и са хора, които се стремят да бъдат свръхчовеци, т.е. хора, които искат да могат сами да управляват живота си. И аз честно казано в протестите, в мен като млад човек и актьор, виждам най-вече това – една изключително активна, безпардонна, ако щете нагла позиция на младия човек да заяви: „Аз искам да движа собствения си живот.“ В този аспект смятам, че съвременният герой е индивидуалност и е по някакъв начин егоист. Защото може да ви се стори наивно, обаче аз мисля, че всеки един от нас и от колегите актьори просто иска да може да върви напред, писнало му е от страха, който нашите родители имат и абсолютно иска да има контрол над собствения си живот. Не става въпрос за никаква политика, за никакви общества. Мисля, че на младите хора им е писнало от това, че някой е захапал кокала, че иска да се прави на умен, че иска да движи неща, които вече не му принадлежат, защото в крайна сметка този живот се развива. Мисля, че съвременният герой е натупорчено младо копеле, което иска да си поеме живота в собствените ръце.

Асен Константинов

Силвия подаде може би още една тема. Ако си мислим, че мнозинството от хората е таково, театърът не е ли огледало, което по някакъв начин иска да разбере такива ли са тези много хора. Вероятно тук ще останат много въпроси без отговор. Но има друг въпрос – чувстваме ли се политическа общност, това се спомена тук. Има ли някаква свързаност между хората тук и сега, между тези, които живеем в тези граници? Чувстваме ли се едно и с човека, който рови в кофата и с човека, който е в парламента или правителството, защото той явно по някакъв начин е свързан с нас, след като сме го избрали. На такива въпроси ме навеждат не само думите ни, а и в това, което виждам да работят и режисьорите, по-отчетливо в последната година. Така, че ако има някой, който да каже за конкретната си практика...

Иван Добчев
Иван Добчев
Радвам се, че Николай получи импулс да направи този страхотен анализ на ситуацията и на генезиса на тази ситуация. Ще ви кажа нещо много лично и интимно. Тази сутрин ме събуди плача на майка ми по стационарния телефон, който имам само заради нея. И тя плачейки неразбираемо ми казва нещо за болница, за някакъв доктор. Аз абсолютно се панирам и не мога да разбера абсолютно нищо повече. След което телефона го взема някакъв мъж, който казва, че е лекарят й, който казва, че ще трябва да й прави операция и че операцията е на живот и смърт. В един момент започва да ми казва Ванка, аз започвам нещо леко да вдявам и след 15 минутен разговор, който се прехвърли на мобилния ми телефон, почвам да разбирам, че това е манипулация, че това е театър. Женицата, която играеше майка ми, беше страшно близко до нейния глас и с нейния диалект, много убедително плачеше, както не съм успял нито една актриса да разплача. Ужасно. Това просто ме хвана за гушата. И се обаждам на брат ми, който съвсем спокойно седи и казва: „Какви са тези глупости, обади се веднага в полицията. Това е манипулация.“ Аз се срещнах с този човек. Това е героят на нашето време. Това е Антихриста. Това е Двойникът на Достоевски. Това е героят на нашето време – двойникът на Иван. За мен тези хора, срещу тях, срещу този герой вероятно е този протест. И вероятно хората, момчетата и момичетата на този протест имат интуиция за това, че Антихристът се е възцарил, дошло е неговото време. Какво може да се направи? Това, което Николай направи като анализ, съм абсолютно съгласен и така скърцайки със зъби го приемам, че наистина и аз не виждам някаква същинска алтернатива. Не виждам това да се добере до смисъла си. Но наистина е хубаво, че го има. Това е, което аз мога да кажа.

Деляна Хаджиянкова
Деляна Хаджиянкова
Аз не мога да говоря със свои думи, тъй като талантът ми е да говоря с чужди, но някак си ми се прииска от известно време насам, а и Иван ми даде много добър повод. Да, иска ми се да вярвам, може би съм идеалистка, точно хората, които са на улицата с всички тези... Няма как, Николай, при такава огромна маса да няма изцепки, ще го кажа по този начин. Няма как да разчитам, че когато отида на протеста всички ще говорят културно като мен и приятелите ми. Изключително ми се вярва, тръгвам от темата за Антихриста, че тези протести - и нека не се правим, че това не е така - са едни опити на човечеството да излезе отвъд религиите и отвъд политиката. Смятам, че те търсят този повод нагоре. Смятам, че това е връщането на човека към себе си. И аз бих нарекла този другия човек, който се бори с Антихриста, опитвам се да го формулирам тези два часа, бих го нарекла Мечтател. Защото човечеството започна да мечтае навътре към себе си, такава каквато е и работата на театъра. Знаете тя се състои като някакъв вид регресия, като че ли това също е някакво мечтание навътре обратно. Иска ми се да вярвам, че тези протести действително са отвъд религиите, отвъд политиката и че ще стигнат някъде там. Защото е ясно, че вече хората нямат конкретни лица и това е най-хубавото, че те не могат да посочат – искам този или онзи да ме управлява, тъй като такива за всички очевидно няма. И вярвам, че енергията им, може би не на този, а на един следващ протест, ще формира някаква вибрация, на някакви личности, които ще могат да изведат човека, нас, конкретно българите, а и в по-голям мащаб, горе или по-скоро навътре – там, където е същността му. Да ги наречем мечтатели – тези съвременните хора.

 КРАЙ

ВТОРА ЧАСТ - ДИСКУСИЯ "КОЙ Е ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ" - д-р НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ и реж. ЯВОР ГЪРДЕВ

ВТОРА ЧАСТ на дискусията в Театър "Сфумато" от 2-ри юли 2013 на тема "Кой е героят на нашето време?"- с участието на д-р Николай Михайлов и режисьора Явор Гърдев


д-р Николай Михайлов
Асен Константинов
Ще дам думата на д-р Николай Михайлов. Може би после ще се върнем към някои от темите, които обсъждахме в първата част, които сигурно са полета за някакъв дебат и спор. Виждам част от актьорите, които участват и във вербатим спектакли, но тъй като част от режисьорите си тръгнаха, ще разкажа аз за тях, за да създадем някаква опозиция.

Д-р Николай Михайлов
Аз дойдох с голям интерес, защото в „Сфумато“ има събития. Идеята беше и това да бъде събитие. Не знам какво е било до тук, но знам, че приносът ми няма да създаде събития, разбира се. Ще кажа това, което ме накара да слушам мъничко и да си тръгна. Искам да бъда конкретен. Чух само господина немец (Георг Жено – б.р.), който говори някакви неща за московския театър, където е работил, нещо от този род. Разумни приказки, не ще и дума. Много политкоректни! Приказки от тъй наречения нов конформизъм. Много неочаквано! Бих казал даже брутално политкоректни, в духа на един конформизъм, който трябва да откликне на ставащото, защото то е в границите на едно модно движение, което преживява себе си като движение на свободата. Това е темата на московската „Болотная площадь“ срещу „Манежная площадь“ – тези две опозиции на либирално и консервативно руско. И двете са частични, и истините им са частични. Има нещо много безсилно, в някакъв смисъл, как да кажа, абсолютно точната дума е бездарно, затова няма да я употребя - човек да се движи като повлечен, така да се каже, от някакви социални очевидности, които имат престиж на норма. Живяхме 23 години под знака на такива увлечения. Тази социална красота не ни ли омръзна? Не казвам нищо срещу нашия протест знаменит, в който аз самият съм участвал в началото, сега не. Имам някакви съображения. Но не това е темата. Темата е, ако се не лъжа, този човек, който се нарича съвременен герой, вероятно и отчасти иронично. Той е герой на нашето време. Как се наричаше... un enfant du siècle – дете на века. Какво е това дете на века е по фундаменталният въпрос. И един театър, който радикално действа по презумпция, по идея, сигурно трябва да си зададе въпроса радикално, за да опита радикален отговор. Това е отвъд всякакви конвенции на днешния ден. Всякакви плитки очевидности пак ще се повтарят. В „Сфумато“ такъв разговор бива и е ставал. Даже мисля, че в практиката на театъра това е нещо случващо се. Затова тука има някаква месмеризация на пространството, както се казва, с други думи някакъв своеобразен магнит. Тази тема не може да бъде накратко формулирана, защото в нея няма никаква възможност за прагматично, бързо, утилитарно ползване. Тази тема не може да бъде претупана. Да кажа няколко думи сега по същество и с опит, разбира се, да не досадя и да е в границите на благоприличието (поставя ръчния си часовник пред себе си), защото и вие сте уморени, а аз идвам от свеж въздух. Сервирах си този лукс. Досега да съм мъртъв, ако бях останал. Разбира се, че съм груб, но аз говоря за собствената си слабост да слушам политически разговори.

В началото разговорът беше политически. Съвременният човек е безпътно същество, това е трафарет. Но какво означава това да бъде безпътен? И защо безпътен, при положение, че той е, как да кажа - неговият либерален естаблишмънт, на равнището на престижните регистри на съвременния живот - този човек се чувства добре. Този човек не е нещастен, не е изтерзан. Тези струпвания между двата адреса на „Дондуков“, не са нещастни хора. Те са в някакъв смисъл хора на лукса, както казва Явор, когото дръзнах много да похваля. Това са хора, които имат достатъчно, но нямат това, което им липсва. А им липсва общата рамка, това което се нарича духовен статус, морална държава, държава в очертанията на някаква разумна приемливост. Тези хора не са в криза. Те са великолепно адаптирани в този свят, който е свят на либералната парадигма. Закъсняваме. Защото парадигмата постмодерн, в която властва идеята за индивидуалната свобода, разум, прогресизъм, сиентизъм (една наука, която има отговор на всички въпроси без изключение), вътре в тази мирогледна представа е импицирана една велика илюзия, разглобена на теоретично ниво: че човечеството се движи от разум към разум, от смисъл към смисъл, от добро към по-добро, в границата на прогресиската илюзия, на илюзията, че прогресът е закономерен и неизбежен. Доколкото сме надарени с разум, ние сме обитатели на свят, който е подчинен на закомерността на прогреса. Следователно това, което е днес е по-добро от това, което е вчера и това, което ще бъде утре е по-добро от това, което е днес. Традицията по тази причина е суспендирана. Това, което е било в миналото няма да ни даде отговори на никакъв въпрос, защото става дума за едно минало от предразсъдъци и за един свят от недоразумения. Това трябва да се преживее като страшна илюзия. Точно обратното. И това обръщане на перспективата е в границите на един консервативен и традиционалистки мироглед, който не може да бъде и не бива чуван достатъчно, защото властва почти тиранично либералната парадигма, парадигмата на това, което току що описах като парадигма модерн. Защото българският постмодернизъм е, разбира се, закъсняла версия. Тя обитава някакви етажи по върховете, чисто жестуално, неимпрегнирана в социалния свят. Не е това! Има някакви следствия на разнебитени разумни очевидности и практикуване на удоволствена индивидуална политика. Вярно е! Но общо взето ние сме в утопията, защото тоталитарният свят е модерен свят. Тоталитаризмите са модернистки утопии. Знае се това. И в съзнанието ни на хора, които обитават този свят, фигурират великите илюзии на модерна. Пак ще ги повторя - свобода, права, радикална еманципация на индивида от всички родови определения, всички. Родовото определение е: член съм на национална общност, член съм на духовна традиция, член съм на културна традиция с дълбоки начала. Това е суспендирано в името на един индивид, който няма опора и доколкото няма опора, има свобода. Идеята за свободата днес е идея за „свобода от“, а не идея за „свобода за“. Нашата „свобода от“ има много смътно и неясно приложение, като за „свобода за“ – не ни е ясно защо ни е тая свобода. Ако се запитаме много сериозно защо тя е, ще си дадем вероятно откровен отговор, ако сме способни на него: че тя ни е нужна, за да, както казваше героят от подземието „По глупой воле пожить“ - „Да живеем с глупавата си воля“. С други думи - да живеем по каприз. Идеята за свобода е идея за каприз.

Тези неща са вътре във всяко човешко същество без изключение, доколкото сме деца на века. Нашата криза е криза, че сме археомодерни. Едновременно споделяме всички илюзии на света след просвещението, да не казвам постренесансови, защото отиваме много назад, но на българската либерална революция. И едновременно в собствената си човешка подпочва сме дълбоко архаични, почти трибалистки, хора на племето, на някакви балкански устояли тук навични предпоставки, на хора, които живеят през очевидности, които са очевидности на нашата регионална съдба, на съдбата на балкански хора. А и това е амбивалентно, защото то не е само зло, то е и добро. Това дава плът, корен, виталност, кръв и почва – не ме тълкувайте във фашисткия смисъл на думата. Ние сме археомодерни и с това леко комични, защото не сме цялостни. Вътрешно конфликтни сме. Това, което става между двата адреса на Дондуков, е криза на българската археомодерност. Там са модерните постмодерни, там е либералният елит, там са тези, които участват, присъстват, те са адепти на едно либерално вероизповедания. Те са вписани в глобалния конформизъм. Всички ние сме там. Защо? Защото има един лек, непоносимо лек либерален дух, сугестивен, седуктивен, съблазняващ, който ни зове на площада в една общност, която е удоволствена от една страна или по-точно даже общност на споделената радост. Всички свидетелстват за това, че се чувстват много добре, защото виждат лицата си, припознават ги, принадлежат на нещо, което се нарича общност. И това се скъпи днес, особено много. Аз разбирам това. Същевременно мисля, че то остава плитко и не може да проясни собствените си основания. То не може да се самоопише като една плитка, почти квазирелигиозна, конфесионална по характер общност, която не може да проясни нито източниците си, нито какво следва от всичко това, нито даже да контекстуализира радикално. Защото тези там, между двата адреса на Дондуков, са извън контекста на българския свят. Да знаете това, извинете ме за тази категоричност. Там са модерно-постмодерните, българската т.нар. архаика и всичко останало, и тя ще изненада в изборния ден всичко живо. Аз имам само един упрек към тази общност и ще спра по този въпрос, защото разбрах, че е говорено. Тази общност, за съжаление, мисли плитко, нещо което в театъра не бива да става. И второ – тя има усещането, че е настанена в една зона на истинност, която съобщава нещо подобно на праведност на всеки един. Те са – как се нарича това – хора на страната на прогреса. Те са хора, чиято идеология е абсолютно безспорна, безспорна като природен феномен, като Витоша, като въздуха, като водата. Абсолютно ясно е. Става дума за свобода, за правата на човека срещу една тиранична държава. Но това е толкова възвишено и в своята абстрактност абсолютно неуязвимо за критическо съприкосновение. Срещу това не може да се спори. Само че не това е темата на този ден. Темата на този ден е как всичко това се конкретизира и какво то означава собствено. Мъчно е това да бъде разказвано на общност, която празнува, чества собствената си общност и която въобще не е индивид в криза.

Когато се говори за героя на нашето време и се споменава, че той е в криза - е, а в какво да е? - но него няма да го открием там в тази общност, защото там няма нито един в криза. Там са щастливците.

Има един начин да се говори и описва българската ситуация, ситуацията на този новоизникнал, да кажем, протест, на това пробуждане, което пак ще повторя е двойнствено, амбивалетно. То не може да бъде дисквалифицирано лесно и не може да бъде безрезервно чествано като Петдесетница на българския живот. Излияния Светаго Духа. Това е просто инфантилно. Тежко инфантилно. Извинете ме. Това не отива на хора, които имат капацитет за критика и би трябвало да носят страдалчески, и я носят в някакъв смисъл собствената си съдба на проумяващи кризата на съвременния човек.

Обсъжда се от гледна точка на някакви универсални значение, на някакъв универсален смисъл, в който се вплитат както антични мотиви за човека като носител на разум – логосно същество, така и християнски мотиви, като човек, който е метафизически социален - търси братство, квази-църква, търси близост на себеподобни в атмосфера на доверие и любов. Това минава контрабандно в атмосферата на тази протестна квази-църква, стои вътре. И се описва през един семантичен мистицизъм на думите – смисъл, свобода и прочие. Смисъл? Смисълът там е открит, само че смисълът не е метафора. Като казвам „семантичен мистицизъм” имам предвид следното. Говорят се определени думи и доколкото се говорят, смисълът е наличен. Я, да му се не види! Как така? Чрез произнасянето на думи ли бива открит смисълът, който, така да се каже, е много дълбоко засекретен. За да откриеш смисъла с главна буква, трябва да се отклониш много, извънредно много от очевидното, от общоприетото, за да го откриеш. Откриването на смисъла усамотява, а не солидаризира по лесния път през лозунговата кампания на градски хора, разглезени в съществуването си, така както са. Извинете ме за това, което наричам разглезено. Човек, ориентиран към смисъла, е самотен човек. Всяка дълбока мисъл усамотява. Плитките мисли солидаризират лесно. И вижте тази социална красота какво предлага между двата адреса на Дондуков – „червени боклуци“, ще ме извините, „задници“... Две момиченца на 18 години, съвършено горди, в някакъв апотеоз на свободата и на еманципацията, с лозунг „Горди сме, че сме тук“... Голи кореми, върху корема текст: „А вие сте... “ и една стрелка към гениталиите. Изключително дълбока емблема (смях в залата). Това не е скандално, наистина. И сега ще мина към това, което ще бъде накрая, за да спра.

Вижте. Това посочва секрета на либералната идеология, това, което наричам аз либерална квазирелигия - този възхитителен порив към свобода, тази специална увлеченост, мелодичност на живота, под знака на тези трафарети на универсалния конформизъм. Конформизъм е това! Няма нито един свободен там. Ще ме извинят тези, които се чувстват там свободни. Илюзията е много голяма. Явор го знае. (Явор Гърдев – б. р.) Тази стрелка към гениталиите на тези момичета сочи секрета. Секретът е единствената валидна, снабдяваща всеки един с възможност за екстаз, религията-конфесия на модерния-постмодерен човек – еротизма. Ако има някаква така да се каже очевидност, нещо което наистина витализира изпосталелия социален свят на постмодерния свят, е именно еротизмът. Нищо не може да мине без услугата на еротическата емблема. Нищо! Не е възможно да се случи оживяване на интереса без някакъв вариант на еротика и еротизация на темите. Еросът е Бог на този свят сега. Еросът обаче е повърхностен Бог, много повърхностен. Тъй като този човек днес не може да трансцендира в смисъл, той е с отрязани религиозни дълбочини и с отрязани духовни дълбочини. Той не живее през очевидността на истина с главна буква. В този смисъл той е дълбоко метафизически мирогледно фрустриран човек. А има, по причина на собствените си антропологични определения, почти деспотична потребност да се открие в универсален смисъл, смисъл с главна буква. Не знае къде е това и в това е бедата. Това е нашата с вас обща беда. Субституцията на този недъг, на този дефицит се нарича екстаз в еротичното, еротиката. Индустрията на еротичното снабдява този човек с една възможност да преживее екстаз без смисъл и да каже: „Оставам тук”. Приятно е да се остане, има най-разнообразни и хубави неща за преживяване. Има някаква особена мелодичност на живота и има тук-таме пръснати възможности за екстаз. Класическата възможност е да купиш проститутка. Варианти на този пазар колкото искате. Изразявам се грубо и нямам предвид нищо конкретно. Казвам, че това е подръчна възможност за екстаз. Затова еросът е пазарната религия на този свят сега. Най-лесната религия. Какъв е този човек, от който театърът трябва да се интересува с критическа функция вероятно. Трябва ли театърът да помогне на човека днес да си припомни собствените си дълбочини, да акушира вечния човек в себе си. Словосъчетанието принадлежи на Честъртън – „вечният човек”. Има ли такъв? Или човекът е просто, как се нарича това, човек сега, утре – друг, накрая, в тази трансхуманистична перспектива, нещо неузнаваемо друго, защото и затова се говори.

Трябва ли следователно театърът и въобще изкуството - говори ви човек, който няма нищо общо с него пряко - да припомня дълбините на човека в платоничния смисъл на думата? Припомняне, анамнезис означава една онтологична процедура на припомняне на това какво човекът е. Не по линия на биографичен опит или родова принадлежност, а по линия на извечната идея да съществува. Има платонични истини – това е старата благородна традиция, „философия перенис” – вечна философия, която казва, че човекът е жив с истини, без които не е жив. Макар да му се струва, че е жив, може да му се струва, че е жив. Има ли такива истини? Едни казват, че има. Аз съм абсолютно убеден, че има, но това не трябва да ви ангажира, казвам го самоиронично. Други казват, че няма такова нещо. Не съществува човешка същност. Това е в самото сърце на постмодерната теория. Има подвижни човешки лица, нещо което е в радикален смисъл на думата културно обусловено: възел от имена, езиков парадокс, фигура на някаква лингвистична конвенция.

Мисля си обаче, че театърът е изкуство на великото припомняне на вечния човек. Толкоз!

Явор Гърдев
Може ли?

Д-р Николай Михайлов
Не, не може, Яворе. Тоталитаризъм! Аз принадлежа на тоталитаризма (смях в залата).

Явор Гърдев
Аз съм напълно съгласен с това, което казваш за театъра и неговата функция, но ми се иска да се върна към началото на твоето изложение. И то е свързано по-скоро с това, което бихме могли да направим, в смисъла на политическо действие. Значи в парадигмата на Дугин, в която ти влезе, парадигмата на археомодерна, съществува тази презумпция, която аз напълно споделям. Значи от една страна ти казваш, че всички сме в кризата на археомодерна, от друга страна казваш, че онези в либералната парадигма не са в криза. Те нямат такава криза. Те също са в кризата на археомодерна и мисля, че много голяма част от тях знаят, че архаичното стои и то ще се покаже на изборите. Въпросът е друг. Споделянето на тази парадигма до какво води в рамките на едно политическо действие. Да отидем при самия Дугин и неговата партия в Русия. Ако приемем тази теза и това раздвоение за абсолютно наша насъщност, то тогава какво би било каквото и да било политическо наше действие с оглед на едно бъдеще, освен почвеничество, да кажем. Ако минем в зоната на радикалния консерватизъм, в класическия спектър, аз познавам само двама консерватори: теб и Калин Янакиев. Няма други. Дори Костов спрямо вас е центрист.

Д-р Николай Михайлов
И двама са много, да знаеш (смях в залата)

Явор Гърдев
Да. Значи за мен, понеже отваряш такъв важен проблем, как тези, които са, да им позволим да бъдат такива каквито са, без да им вменяваме това, което е нашето собствено изискване какви те трябва да бъдат. Това собствено изикване може да бъде заявено от консервативни позиции, от дълбоко критични позиции с оглед на археомодерна. Но то не поражда ефективно политическо действие. Гледам Дугин какво прави. Какво прави той? Единственото, което може да произлезе от това е партия като тази на Волен Сидеров или доктрина подобна на тази. Не за друго, а защото самият архаичен пласт иска своето, но той го иска през много конкретни термини на обезпечеността. Той знае какво иска. Той иска да яде. Даже този хедонистичен аспект, за който ти говориш, е по някакъв начин недостъпен. В този смисъл моята претенция към хората, които сме там, защото това е претенция и към себе си, би могла да бъде такава. И това, което ти казваш – memento mori - демек не се самозабравяйте, не изпадайте в самодоволствие, не се самонаслаждавайте – абсолютно приемам. Но това, което мисля, че би могло да бъде политическото действие, стои и се носи от тази общност, защото тя е от либералната парадигма, но е в конфликт с архаичата парадигма и по този начин онагледява канфликта на археомодерна. Защото тя самата бидейки археомодерна иска да се еманципира от това си положение и да живее в чиста парадигма – тази, която ти наричаш либерална и твърдиш, че хората не са в криза и са в чисто пребиваване в нея. Не! Всички сме в археомодерна: и тези, които живеем в самия център на София, и реститутите – всички сме в тази парадигма. Това е осъзнато положние. Въпросът е, че това, което ти казваш, вече безнадеждно няма как да бъде вменено със задна дата на една общност, която е каквата е и няма как да стане такава каквато би ни се искало. В този смисъл да се внедри на политическата общност трагическо преживяване от гледна точка на големите смисли е абсолютна утопия и това е цел на театъра, и театърът може да носи такова нещо. Но какво би могло да бъде политическото действие не знам. И това, което бих искал да кажеш е: имаш ли ти такова предложение? Защото аз не знам какво е то. Това, което ти казваш за пребиваването насред археомодерна със целия критичен капацитет, който имаме, е единствено връзване на ръцете за всякакво политическо действие. Защото то значи: а/ ние сме с едни процеси, но не до там, защото нашето възпитание и култура, и усет за дълбоките смисли на живота ни ни възпира от това действие, защото то само по себе си е вулгарно, защото то е на тълпата действие, на вулгоса и как ние да се движим с него? Според мен тук единственото, което ние можем да правим, е да не правим нищо. Ти предлагаш едно такова епохе, заскобяване на политическата ситуация и оттегляне в манастирите на собствената дълбинност. Но това не е решение на политическата ситуация.
Д-р Николай Михайлов
Трябва да ми дадеш да ти се отговори.

Явор Гърдев
Да.

Д-р Николай Михайлов
Либералите са по-деспотични от консерваторите. Яворе, за какво да става политическа, а не театрална задача, бе? Какво си се загрижил за това? Това е краткият ми отговор. А сега дългият.

Театърът, от моя гледна точка, с априорното извинение, че не мога да говоря така самомнително по този въпрос - нямам специализация - но ми се струва, че театърът е все пак ориентиран към човека и неговата тайна, а не към тайната на площада и на струпаните там. Защото каквото и да си говорим струпаният човек, протестиращият човек, който е красив, е красив на една прескъпа цена, която плаща. Цента е стандартизация на неговия образ. Той е красив между красиви, по един начин красив. Нещо от индивидуализацията, от дълбинната драма на индивидуалния лик изчезва там по условие, по дефиниция. Театърът е по-любопитен към това, което става вътре в човека с неговите страсти. Шекспир! Там има много политика, но политика от гледна точка на нейното страстно прежвяване, през хюбриса на отделния човек, през неговата непомерна гордост, страшно честолюбие, удивителна всепояждаща завист, в перманетна миметична конкурентна криза на честолюбието. Западният канон е изграден по Шекспиров образец, както се знае. Тези работи и величието на Европа са свързани с културата на антропоцентризма и идивидуализма. Това е християнска идея. Защото християнството спасява душа, а не спасява колективи, не спасява митинги. Християнството казва така: какво печели човек, ако печели целия свят, а загуби душата си? Точка. Нищо не е по-интересно в собствен и в строг смисъл на думата. Няма интересно нещо извън това нещо, което се нарича душа, каквото и да означава това. Не ме интересува каква е политическата форма на това, което става там и дали тези хора са археомодерни или не са. Аз мисля, че те са археомодерни, но техният избор е да бъдат, както ти казваш, вероизповедно либерални и да се състоят в тази квази-църква на площада, в която ще бъдат наистина либерални. Ще доведат децата си, вувузели... ще се инфантилизират тактически, ще се карнавализират, ще направят така да се каже уличен театър на честваната новопридобита свобода, еманципация от тиранична държава и т.н. Това е хепънинг някакъв, който може да ти хареса естетически, може и да не ти хареса. Ти ще се съгласиш, който си естет, че може и да не ти хареса. Не е вярно, че съществуват теоретически абстрактно две възможности. Едната е на либералния политически почин, за който манифестират тези хора и другото е консервативния ретрограден и йерархично тоталитарен, скрито авторитарен, но във всички случаи нелиберален политически почин на Дугин, както казваш ти условно, макар че Дугин няма нищо общо с това. Аз мисля, че има много и разнообразни гледни точки по този въпрос. Има и преходни състояния, но съвършено откровено - и това е последното изречение, което казвам - мен не ме интересува как ще се стопанисва тази държава политически, сега когато разговаряме за театъра, който трябва да бъде свободен даже и от политика, ако ще бъде свободен. А ще бъде свободен само ако разгледа човека per se (такъв какъвто е). Човекът! Може да разговаря за него като за политическо същество и да го контекстуализира като шестващо всяка вечер в шест и половина там. Може! Но трябва да го прави със специфичната свобода на човек еманципиран, свободен, защото е фундаментално угрижен. Фундаментално угриженият човек се освобождава и се усамотява. Това е малко мъчен жребий. Много трудно влизаш в големи числа, в общности, особено, ако си спомниш колко си лъган в българските ентусизми. Още нещо, за да няма недоразумения:

Най-големият конкретен, прагматичен упрек срещу тези протести е, че не знаете какво искате. Явор Гърдев, който написа великолепно интервю, според мен, наистина, най-доброто, което е писано по темата до тука http://www.dnevnik.bg/intervju/2013/07/01/2093138_iavor_gurdev_rejisyor_idva_moment_kogato_hliabut_i/, най-културното в изговаряне на ситуацията. Представлява една наистина рафинирана апология на протестите, на смисъла. Разменихме няколко думи преди това с него. Аз му казах и той се съгласи, че това е романтично-утопичното изричане на протеста, че това е неговата идеализирана форма и че конкретно на терен е друго. И той каза нещо, с което аз бих се съгласил охотно: че това изричане, макар и утопично, и идеализирано, трябва да бъде изричано, за да потегли протестът към собствения му телос, към дълбинната му цел, която може да го спаси от пошлост. Защото е много просто да попадне в пошлост, където впрочем вече е с този гол корем и с тази стрелка. Незабравима метафора е това.

КЪМ ПЪРВА ЧАСТ НА ДИСКУСИЯТА:  "КОЙ Е ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ?"
КЪМ ТРЕТА ЧАСТ НА ДИСКУСИЯТА:  "КОЙ Е ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ?" - с участието на д-р Н. Михайлов и режисьорите Маргарита Младенова, Бойко Богданов и Иван Добчев

ДИСКУСИЯ В ТЕАТЪР "СФУМАТО" - "КОЙ Е ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ?" В КОНТЕКСТА НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ И ЗА РОЛЯТА НА ТЕАТЪРА И ХОРАТА НА ИЗКУСТВОТО ДНЕС



На 2 юли 2013 от 10 – 14 ч. в Театър „Сфумато” се проведе дискусия на тема „Кой е героят на нашето време?” в контекста на днешните протести и съвременния български театър. В нея взеха участие д-р Николай Михайлов, Георги Господинов, Явор Гърдев, Георг Жено, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев, Василена Радева и др. В хода на разговора темата обикаляше през протестиращия човек, може ли той да бъде „герой на нашето време” или това е човекът на изкуството, или пък фигурата на политика, маргинала, антигероя, а защо не и Антихриста. В присъщия си дух  д-р Николай Михайлов попита: „Къде бяха хората на изкуството? Клакьорството на културните елити е виновно.” Тогава каква е ролята на театъра днес, както в настоящите събития, така и в по-фундаментален план? Дали несъстоялият се човек може да бъде обект на театъра? Дали конформизма на хората на изкуството не ги превърна в клакьори?

В първата част участват - Георг Жено, Георги Господинов, Явор Гърдев, Роман Павловски, Борис Никитин
Във втората част участват – д-р Николай Михайлов, Явор Гърдев

В третата част участват - Василена Радева, Д-р Николай Михайлов, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев, Силвия Станоева, Деляна Хаджиянкова

Текстът е разделен на три части, поради големият обем от страници. Имам пълното съзнание, че ще бъдат предизвикателство за една част от читателите. Но смятам, че тази дискусия, която повдигна много актуални въпроси, както политически, така и в сферата на изкуството, беше дългоокачвана и вероятно ще остане един от важните документи на нашето време.

Асен Константинов – модератор на дискусията

Здравейте, благодаря на всички, които дойдоха на нашата дискусия. Измислили сме някаква драматургия и ред на изказванията, но се надяваме всеки да се включва и да задава въпроси. Някои от нашите гости от семинара за документален театър NEДPAма в Червената къща, който тече паралелно с „Малък сезон“, се оказаха заети, като Георг Жено, който има репетиции от 11 часа. Затова ми се иска да започнем с тях без да казвам някакви уводни думи. Когато поканих Георг Жено, той ми каза, че преди няколко години е присъствал на подобна дискусия, която е била най-интересната от театралните дискусии, в които е участвал. Искам да го попитам защо и какво се е говорило по темата „Героят на нашето време“ и кой е героят на нашето време?

Асен Константинов, Георг Жено, Василка Бумбарова
Георг Жено

превод от руски Василка Бумбарува

Преди година и половина в център „Сахаров“ в Москва, където по това време беше базата на моя театър „Йозеф Бойс“, проведохме такава дискусия в нашия колектив, заедно с нашите зрители и няколко театрални критици. Тя продължи повече от седем часа, което не беше планирано. Успоредно с това у нас имаше протестно движение, след което правителство измени в своя полза резултатите от изборите. И се случи следното за Русия, в което аз живея от 15 години, въпреки че аз съм немец. Случи се нещо неочаквано. В продължение на една година излизаха по 100  хиляди на улицата да протестират за това, че ги лъжат и успоредно с това имахме дискусия кой всъщност е съвременният герой, който ние така и не можахме да намерим. След това в някакъв момент разговорът мина в някаква друга посока. И в тази другата посока ме блъсна моята млада художничка Ксения Перетрухина, която от няколко седмици е съ-ръководител на Театър „Таганка“. Тя сподели с мен някои свои усещания, че когато тези 100 хиляди били заедно на Балотния площад, между тях и самите те произвеждали една огромна топлина, някаква такава топлинна енергия, която могат да създават само много хора, които са заедно. И артистите, с които в момента работя тук, българските артисти ме поканиха няколко пъти да участвам в българските протести. Аз прекалено малко разбирам от българската съвременна политическа ситуация, за да бъда съдник на това, което се случва, но бях много развълнуван именно от тази топла и необичайна атмосфера, която има на тези протести. Разбирам колко е важно на съвременните турски хора да излизат заедно на улицата, макар че там нещата са по-твърди. Мисля, че е разбираемо към какво ви води това.
На мен ми се струва, че съвременният герой е един голям колектив, колектив, който извършва заедно съвместни и осмислени действия. Ние стигнахме до такъв извод онази вечер на дискусията. Това беше на базата на практиката на театър „Йозеф Бойс“ в Москва, който аз формално управлявах. Моята позиция е, че театърът е един огромен организъм, в който всички на равна нога решават всичко и са отговорни за всичко. И ръководителят на театъра има по-скоро функцията на модератор. Този немски художник Йозеф Бойс, който за мен е много важен и аз отдавна се занимавам с него, той е формулирал разширени понятия на това какво е изкуството. Това, че съвременната скулптура не е онази скулптура, която сега бих могъл тука да поставя пред вас. Той нарича скулптура, онази скулптура, в чието сътворяване участват всички. Тя е невидима, това е някакъв социален организъм, който изграждат всички хора в София, в България, в Европа. Той я наричаше социална скулптура. Сега в света има страшно много малки инициативи и вчера с Роман Павловски разговаряхме за това, че в Полша те възникват все повече и повече. Може би това са хора, които просто искат да защитят екологията в своя град. Това са хората като тези от един град в Подмосковието – Жуковски, където  в момента секат гората и малката, и дребна инициатива на хората фактически побеждава руското правителство в опита си да спаси тази гора. Вчера нашият гост от Германия Борис Никитин ни показа представлението на Rimini Protokoll „Прометей в Атина“. Там главният герой бяха жителите на Атина – всеки със своето собствено Аз, със своите изказвания и мисли. И когато гледах този филм разбрах някои неща за самия себе си. Защото аз някъде в течение на осем години правя едновременно по два театрални проекта в различни географски точки. Сега единият се казва „Демокрация.док“, а другият - „Заполярная правда“. Първото представление го правя заедно с двама психотерапевти и руските хора, зрители изпълняват сюжети, посветени на темата за демокрацията в Русия. А главният герой всяка вечер, във всяко различно представление е именно колективът, който прави това. Спектакълът  „Заполярная Правда“ е за група заразени със СПИН, поставени в екстремална житейска ситуация, които обаче продължават да се опитват да се поддържат духовно и да се развиват човешки. И за мен това колективно действие е главният герой в драматургията. Това бяха моите мисли.

Асен Константинов
Асен Константинов

Благодаря ти Георг, че каза тези встъпителни думи. Ще взема повод от филма на Rimini Protokoll, който ти спомена и може би и други хора в тази зала са го гледали. Докато представях темата на дискусията ни пред медиите, естествено всички я свързваха с политическото състояние на обществото, с тези енергии, които през последните месеци отново придобиха външен израз. Всички се питат кой е протестиращият човек и това е темата, която напоследък коментират всички медии и озвучават мнението и на някои от тук присъстващите. Този колективен образ на хората от Атина точно през 2010, когато започна икономическата криза в Гърция, лежи на някакъв статистически подход – 100 души представляват целия град и те са подредени уж чрез сухата статистика – толкова мъже, жени, в различните възрасти и всеки представлява процента, който съществува в града. Странното е, че представянето на тези хора  и разделянето им по различни въпроси, изведнъж много по-ясно излиза този образ на човека в Атина, който не е един и същи при всички положения. Но ние можем да влезем в този град така, както през публицистиката не можем, както и през литературата не можем. Документалното кино би ни го показал през много силната авторска позиция. Изведнъж театърът се оказа, че е този, който има средствата да прояви този колективен герой. Изключително впечатляващо представление. Но всъщност този въпрос, това питане явно ни вълнува и не е просто актуално и злободневно - кой е този протестиращ човек, кой е този, който не протестира, кой е този, който е бил на февруарските протести и кой е героят на сегашните протести. Вчера той беше основен в спектакъла на Неда Соколовска Протест.mp3 - спектакъл направен през март за февруарските протести. За съжаление Неда Соколовска пътува и не можа да дойде на нашата дискусия, но е решила сега да актуализира спектакъла, т.-е. оказа се, че изкуството, театърът може много бързо да върви и да показва събитията. Това питане театърът смятам, че може да го прояви и има средствата да покаже възможните му отговори.  
Една от тезите ми в моето експозе е, че проблемът на нашето общество в последните 25 години, който се вижда и като проблем на театърът ни, е липсата на заедност и на колективност, на някаква емпатичност и на разбиране на другия, и навлизането в неговото пространство, неговото мислене.  Това като че ли през последната година се търси в театъра и не само от театъра, това е тема и в литературата. За нея пише и Георги Господинов макар и в друг план за това „аз-сме“, тази множественост на образа през поколенията и през бащата, дядото и сина. Затова бих искал да дам думата на Георги Господинов да каже включва ли се в това и героят който сам се нарича емпатик. Влиза ли в това и тези много хора, които съставляват неговия свят, неговия град, неговото минало. Това опит да ги разберем ли е? Това ли е проблемът в неговия роман и така както ми се струва и в обществото - в едно крайно противопоставяне и нежелание да разбираш и да съчувстваш на другия.


Георги Господинов
Георги Господинов

Разбира се няма да говоря за „Физика на тъгата“, но ще се хвана за това усещане за разпад и общност, което този протест актуализира. То е свързано и с романа по някакъв начин. Мисля, че това произведе протеста. Тук се каза, че колективът е основен герой, поне за руските протести, но аз бих говорил за общност, за усещането за общност, в която обаче всеки е с лицето си. Това е много важно. И ако търсим някаква разлика, а не разделителна линия, между февруарските и юнските протести, ще кажа, че на този протест се виждаха лицата, може би защото през февруари се свечеряваше рано и те бяха в сумрак. Имаше доста хора с качулки, хората вдигаха среден пръст по улиците, за разлика от предишните протести, където хората вдигаха два пръста. Това също е протест, но очертаваме разликите. Сега се създаде усещане за общност и това е много важно. Българската класическа литература е пълна с най-мрачните неща за чужденството вътре в България. Казани са от големи български писатели. Ще припомня великото стихотворения на Иван Вазов „Отечество любезно как хубаво си ти“ -  последеният ред, който е малко известен: „И ние в тебе майко ще умрем чужденци“. Един ред от Яворов, който Маргарита Младенова обича да цитира, че сме шепа хора под празно небе. И при тези протести, нещо се задвижи, което да смени това усещане. “Аз-сме“ и „ние-съм“ се смесиха по хубав начинн в тези протести.
Няколко думи ще кажа за героя на нашето време понеже наистина това, което се случва ние не можем да го заобиколим. Младите, тези около 20-25г., които излязоха на този протест мисля, че изненадаха всички, изненадаха и себе си. Онзи петък, преди дъжда, когато се случи онова назначение, аз самият не вярвах, че някой ще излезе на този протест, даже написах във фейсбук: „Сега ще трябва да внесем революция от Истанбул.“ Е, случи се точно обратното, т.е. има хора, за които знаем много малко или си мислим, че знаем всичко, но се оказа, че не е точно така. Това са хора, родени в края на 80-те години, които за добро или зло не помнят нищо от социализма и до скоро подозирахме, че изобщо не се интересуват от това какво е било преди, че нямат политическа или някаква гражданска активност. Това са пътуващи хора, охолни хора, както ги мислехме и аз, и Велислава Дърева, хора, които лесно сменят места, за които живеенето тук тече на други места, а не на площад „Независимост“. Това, което се случи ни опроверга. Първо трябва да си признаем това незнание за тези хора.
В книгата „Невидимите кризи“ е описан един случай. Преди няколко години едно младо момче дойде да ми оправя компютъра. Спря тока. Живея в „Младост“. Стояхме пред компютъра, бяхме запалили една свещ и момчето каза: „Абе, как може да спират тока все едно сме в 20 век.“ (смях в залата) Мислих, че не съм чул добре. Бихме казали „Да не сме средновековие.“ , нещо такова, а беше 2005-та. През 20 век аз помня, че имаше ток, вярно е, че спираше. Тогава втори път го каза и си дадох сметка, че ние наистина сме в два различни века. Моите основания да съм писател, да правя нещо са положени в 20 век, мисля и на голяма част от нас (в залата – б.р.) Идват хора, за които 20 век е много назад, рязко назад. Третото хубаво  на този протест е, че той среща поколония. Значи не можем да говорим, че това са младите, които са на купона там, защото там са хора от различни поколения, поколения, които не се бяха срещали другаде след 97-ма. Така че тази среща на поколенията също ми се струва много важна като част от нещата, за които говорим. Ако ме бяхте питали преди месец, щях да ви кажа, че героят на нашето време, поне според моите книги, е героят, който е натрупал неизговорена тъга. В някаква степен февруарският протест беше опит да се извика тази натрупана тъга. Сега вече, мисля, че се появи друг герой, когото не очаквахме, когото мислехме за непораснал. И това е интересният парадокс. Нали Кант казва в един текст за просвещението, че просвещението е да излезеш от непълнолетието, което сам си си причинил. В някаква степен от това непълнолетие ни извадиха едни до вчера непълнолетни хора. И това е хубавият образ на това. Протестиращият човек! Много ми харесва тази фраза и това, че тръгна протестиращият човек. Вече дали е красив и смислен - това е моя теза. Ако питате друг, ще каже – не, той е такъв и такъв. Искам да кажа, че е особена тази реакция към това, че протестиращите днес имат определени качества,  имат работа. Особена е тази реакция, когато това се минава в негативен план, т.е. когато някой казва -  значи вие сте сити, умни сте, имате работа, пътувате. Това неразбиране на една част от хората защо протестира този герой е също една интересна тема. Тук се смесват различни времена. От една страна са политически коректните, които казват, моля ви се не изтъквайте това, че не протестирате за хляб, защото това не е красиво. От другата страна са класово коректните, които казват – като казвате така отричате всички останали, които не са с вас. Четвъртото и последно хубаво на тази общност и на този протест, е че той не протестира дори срещу тези, които не протестират. Няма такъв упрек. Неговата красота, етос и етика, защото този протест направи да се види връзката между етоса и етиката, неговата красота е срещу грозотата на Пеевски и други подобни хора. Ето там е разделителната линия. Опитът да  мине разделителната линия между мен и майка ми не е моят опит, опитът на протестиращият човек. Да, това е героят – малко изненадващ, малко непознат, който тепърва трябва да го откриваме. Благодаря.

Асен Константинов

Малко изненадващ и малко непознат, каза Георги Господинов за нас. Някак е странно защо и как е станало така, че този т.нар протестиращ човек изведнъж се оказва нов човек, поне за публичното пространство, при условие, че медиите показват целия социален спектър, всички възрасти. Въпрос на поколение ли е, на млад човек, който още не се е достатъчно проявил или въпрос на някакво живеене в дългия български преход, който ни е променил и може би е стигнал някакъв ръб, някакъв предел, след който вече се действа. Въпрос на поколение ли е, въпрос на млади хора, които не са натарупали това разочарование и тази може би пасивност на хората от 25 годишния преход, което беше показвано от театъра, от изкуствата в България като една ситуация на безизходност, на отчаяние, кръгова ситуация, в която циклично се повтаря едно и също. Струва ми се, че излизаме от тази ситуация, че нови неща се случиха на сцената. Искам да дам думата на хората, които биха взели отношение въпрос на поколение ли е  или не. Да речем бих попитал Явор Гърдев неговия Хамлет представител ли е на поколението? Случайно ли е това, че той има съзнанието, както аз виждам в спектакъла му, за една политическа безнадеждност, но си задава въпроса  „Да бъдем или не?“ и решава да търси пролука, знаейки, че ще се блъсне. Самоубийствен ли му е поривът, както провокативно съм го написал във въпросите, на които ми се иска да бъде отговорено. Разбира се ако Явор Гърдев иска да отговори.

Явор Гърдев

Ще тръгна от този въпрос и ще се опитам да поразсъждавам и върху генерационния аспект на това, което се случва. Според мен съществува в дадената ситуация един много важен аспект, за който ние трудно си даваме сметка и то е големият шанс да осмислим неща, които не сме могли да осмислим преди това, тъй като не сме имали  необходимата проява, за да разберем, че те съществуват в самите нас. Този протест е важен в това отношение, защото той се явява неочакван за всички, които участват в него и за всички, срещу които той е насочен. В този смисъл ние сме в колективна ситуация на необходимост да осмислим. И предизвикателството на тази ситуация е по-голямо, отколкото нашите термини в момента ни позволяват да осмилим. Аз съм сигурен в това. И си мисля, че проявите на идващата общност, ако мога да ползвам това словосъчетание – то е от една много хубава книга на Джорджо Агамбен, в която именно за това става дума как ние очакваме нещо да дойде, но не знаем какво ще дойди, а това самото, което идва също не знае, че ще дойде и също не се осъзнава като общност, която ще дойде. В този смисъл ние сме в ситуация, в която имаме проява на нещо, което не е било съзнавано нито от тези, които ще идват, за да заменят разговора, нито от тези, които провеждат един стар разговор, който вече не е адекватен. В това отношение си мисля, че героят на нашето време е също така и пространствено зависим. Той е време-пространствен герой. Българският герой не е същият като турския герой, нито пък е същият като руския. Аз например забелязвам това по един много лесен начин. В собствения си профил във фейсбук имам много руски и турски контакти и много международни. Те са групирани и когато щракна на руските контакти по време на руските бунтове, виждам един разговор, който се случва в едно друго пространство, за което моите собствени термини на осмисляне не достигат, тъй като не съм съвсем изцяло в него. Но бидейки частично в него започвам да разбирам за какво става дума. По същия начин е с това, което се случва в Турция. Като изключа другият свят и включа турския свят и той може да се види – има много хора и те говорят по между си, и това се вижда, тогава се вижда един разговор, който ако бъде отворен за българския разговор нито един от другите два няма да разбере за какво става дума. Ако в момента аз отворя българския дебат, който аз водя на стената си за руските си кантакти, те абсолютно нищо няма да разберат. Нито пък турските. Едновременно с това, което се случи в Русия на първите бунтове и това, което се случи на Таксим сега и това, което се случва в България има нещо много сходно в себе си и то може би не докрай артикулирано, според мен посочва именно тази възможност да се прозре необходимостта от нов тип общност, която дори и да не може да се изрази в момента тя се групира около интуитивно споделени ценности. На места те са по-добре артикулирани, там където има повече хора, които да мога да осмислят тези процеси. На други места по-слабо, на трети места те могат да бъдат и игнорирани независимо от това, че са налични.
В този смисъл ми се струва, че героят на нашето време е нещо, което се оформя и аз приветствам това оформяне и му се радвам, тъй като и аз самият съм психологически изтощен, и забелязвам в себе си такива белези от разговора на прехода. Това за мен е вече разговор, който до безкрай е повтарян и е загубил напълно смисъла си, и остава встрани от случващото се. Този разговор ми се струва даже натрапен на идващите поколения, които някак си го търпят, но едновременно с това изработват свой разговор, свой начин на разбиране, който се проявява в най-различни ежедневни ситуации, в най-различни проявления на изкуството на тези, които идват, дори във формите на комуникация с поколението на прехода. Аз съм все пак човек, който е точно връстник на прехода. Моето избирателно право започна с възможността да имам свободно избирателно право. Така че историята на този преход с всичките обременености на разговора от преди се отразиха в този преход и ми е познат като нежелан наследствен материал, като материал, който през цялото време съм искал да преодолявам, не за да скъсам с традицията, а защото съм го чувствал винаги като камък завързан на шията ми, който ме влачи по дъното. По същия начин това, което в момента имаме като обществен разговор ни се струва, че стои като завързан за шията на идващото поколение камък, с което няма нужда то да бъде обременявано. В този смисъл, освен че вярвам в традицията, вярвам и в асиметричните действия на историята, които в определен момент са склонни да пренебрегнат големи културни натрупвания, големи традиционни натрупвания, които в един момент са тежест, а не са важен елемент от историята. Не знам защо с  придвижването напред в живота хората смятат, че задължително трябва да дадат едно знание за миналото на следващото поколение, което трябва да бъде препредадено чрез личния опит, но в повечето случаи някак си чрез личния опит и с тежестта на собственото си разочарование. Според мен това е обременяваща операция. Тя е по някакъв начин себична и е свързана с жланието да бъдеш продължен, което го разбирам, но има един момент на отхвърляне на този баласт, ако мога така да го нарека, емоционален баласт на разочарованието и съответно декласиране на цели епохи за определен момент. Това, което ми се струва, че сега се случва в нашата ситуация е възможност за прескок, за надмогване на емоционалния баласт на прехода и на смисловия баласт на прехода чрез установяване на един разговор, който може спокойно да почива на ценности, които никога не са били считани за политически ценности тука или за основа на политическо противостояние. В този смисъл за мен героя на нашето време е формиращ се, не особено добре артикулиран и затова не бива да му се вменява вина, защото рефлексът, когато едно нещо не е добре артикулирано е веднага да се явим, за да му помогнем то да се артикулира, използвайки собствените си натрупвания. Според мен трябва да има едно търпение и грижливо оставяне на това, което има да се формира и иска да се фрормира, да се формира. От него може би ще израстне, всъщност не може би, а ще израстне героят на нашето време, героят на нашето време-място, ако мога така да го кажа, защото той е специфичен герой. Много важна новина според мен за България е това, че нейното младо поколение се оказа не толкова комформистко, колкото всички смятахме. Всъщност идеята за това, че това поколение е възпитавано в силно практически стойности, поколение готово да отстоява собствения си кариерен прогрес преди всичко и не толкова идеалистическо за разлика от да кажем турското младо истанбулско поколение, защото там също става дума за време-места. Това, което се случва в София, не се случва в други градове в страната. Това което се случва в Москва не се случва в провинцията на Русия. Това, което се случва в Истанбул, изобщо не е характерно за долината, да кажем, за Анадола. И е напълно политически ясно, че ако бъде мобилизиран реакционният потенциал на тези и на други места, тогава той ще бъде много по-силен от това формиращо се ново поколение. И то може да бъде смачкано много лесно. Този бунт, този протест може да бъде много лесно дезактивиран като бъде обявен за локално явление, за глезотия на някакви прогресивни градски класи и политически некоректен по причините, които Жоро Господинов преди малко обясни. Но дали това трябва да бъде така? Дали неговата малцинственост е шанс. Аз мисля, че тази малцинственост е шанс за всяка една от тези нации, които имат силно централизирана култура в главния си град и периферни отблясъци от същата в останалите зони на територията си. Според мен в момента се случва нещо, което ни казва за себе си и нещо, което като че ли ние до край не можем да чуем, но което според мен е шансът за ставането на новата общност.
Какво отношение има това към Хамлет? Мисля, че има интуитивно отношение, което е видимо. Става дума за подход, който се опитва да свали от себе си необходимостта да изгради тотална естетика и отива към възможност да комуникира на определени нива извън такава кохерентна естетика, която по принцип се счита за изискуема, а аз мисля, че тя отдавна не е. И от гледна точка на тоталния художествен образ, а тя може да изглежда като копмпромис и тя е, но компромисът всъщност е най-важното нещо, което се случва в изграждането на новата идентичност. Тя винаги се случва през компромис и компромисът е много хубаво нещо. Компромисът ти дава възможност да се откажеш от това, което мислиш за себе си, че си в продължение на изградената си биография и да се обърнеш към новата идентичност, която идва към тебе и да я посрещнеш, и да й дадеш възможност тя също да бъде, а не да я отричаш чрез себе си. Тъй като проблемът с безкомпромисността е именно в това, че тя много трудно има възможност да разбира. По-скоро тя се занимава с това да вменява отработени културни положения и по този начин влиза в една силово-възпитателна дидактична роля, която в много от случаите просто санкционира новото появяващо се съдържание, свеждайки го до себе си и до собственинте си предишни понятия какво това съдържание е. В това отношения си мисля, че традицията много лесно може да кореспондира с идващото, отказвайки се от свои компоненти, от цели собствени зони, дори по асиметричен път, сякаш никога не са били с пълна забрава за тях, за да може да отвори и нови проявления, и нови съдържания, които сами от себе си изваждат смисъл. Това, което съм се опитал да направя с този спектакъл е да дам такава възможност без до край да натрапвам онова, което самият аз винаги съм считал, че е особено важно да се отстоява.
В този смиисъл аз съм човек, който изцяло приветства компромиса с идентичността и мисля, че това е единственият шанс за прераждане на общността, тъй като  така възникват общностите.
Асен Константинов
Ти много пъти каза, че твоята постановка „Хамлет“ е актуална, че добрият театър е за тук и сега, че "Хамлет" в България е това, което се случва в нашето общество. Показва ли тази конфликтна точка между традиции и вменяване на някакъв тип живеене, и несъгласието на поколението с него.
Явор Гърдев
Ами не, не прави така, защото никога не съм имал амбицията да представям актуалната ситуация в някакъв дори синтезиран аспект. Според мен изкуството на театъра в този тип театър, разбира се, тъй като това, за което тук ставаше дума преди малко за документалния театър и да кажем вербатим техники, те се отнасят към случващото се по по-различен начин, отколокото да кажем интерпретацията на класическо произведение чрез традиционен драматичен театър. Става дума за друго нещо, за самосъзнанието, за това, че самият драматичен театър, постановъчният театър, който се гради на драматургия в традиционния смисъл на тази дума, той има възможност да отвори собствените си врати за нахлуване на актуални, да ги наречем, форми, без тези форми да стават негов принцип. Но този театър работи винаги със случващото се около него. Той никога не стои калциран в някакъв свой класически вариант. В този смисъл спорът за това дали Шекспир може да се интерпретира по един класически начин е логически безсмислен, тъй като няма такъв класически начин и никога не е имало такъв. Даже нещо повече. Съвременните интерпретации на „Хамлет“ в повечето случаи са по-близо до елизабетинските, отколкото до тези, да кажем от началото, средата или от втората половина на 20 век, от 70-те и 80-те години на класически образци, дори от авангарда на 80-те. Тези форми са много по-близко до елизабетинското преживяване, отколкото черната кутия с четвърта стена, в която има изградена цялостна кохерентна естетика. Самият Шекспир пише реплики за партера и реплики за първи балкон. Самият Шекспир е изключително целенасочен в това към кого адресира определени сцени и определени цели персонажи. Те могат да бъдат проследени на нивото на драматургията и е много ясно за колко прости хора в момента казваш нещо или го казваш за аристокрацията или за някого конкретно. Защото там има множество кодирани послания. В този смисъл той самият не е кохерентен, той самият е изключително разнороден автор и в различни пасажи на особствените си произведения е противоречив и съвършено различен като естетика. На места е грубо прозаичен, на други е фино поетичен, но сам в себе си компендиум на всички тези възможности. В този смисъл подвеждането под една обща естетика е антиелизабетинско и антишекспировско само по себе си, тъй като той няма в себе си кохерентност.
Асен Константинов
Благодаря ти за този отговор. Може би ще се връщаме назад към вече поставените опозиции като натрупаме още мнения и изказвания. Аз искам да свържа тази опозиция между документален театър и интерпретационен театър с това, което Явор Гърдев и Георги Господинов говореха за свързаността с българския контекст. Искам да се обърнем към нашите гости от NЕДРАма, защото те са дошли тука на тази среща на документалния театър, който изведнъж в последния сезон много отчетливо се заяви у нас и от много различни посоки. Това, което най-отчетливо се появи е новата група Vox Populi, по различен начин използваше документалното „Медея- майка ми“ на Иван Добчев и Маргарита Младенова,  както и спектакълът на Георг Жено „Заполярная правда“, който не е част от Vox Populi и по друг начин ползва документалния материал, от който е направена пиеса. Ще дам думата на Роман Павловски да каже, ако има желание, какво го провокира от казаното до тук.
Роман Павловски
Роман Павловски
Благодаря ви за поканата. Това е изключително интересна и важна тема - героят на нашето време, особено в контекста на протестите в различните страни в Европа. Но ще повторя известната фраза от поп песента „We don`t need another hero , защото сме имали достатъчно герои в нашата история. Сигурен съм, че историята на България е толкова трагична, колкото и на моята родина Полша. Имали сме толкова много войни, въстания и герои, и мисля, че не е време да мислим за героите и за жертвите. Време е да мислим за гражданите, а не за героите. Нуждаем се от това да сменим системата в силно гражданско общество. За да го изградим,  се нуждаем да дадем думата, да чуем гласа на гражданите. И това е, което се опитвам аз да правя в театъра. Току що завърших голям документален проект в Познан в Полша. Това е серия от спектакли за един определен квартал Яжице и втората част на заглавието е: „да чуем гласа на града“. Това парче, което е направено чрез средствата на вербатим театъра, е с гласовете/интервютата на жителите на този квартал. Интервюирахме повече от 20 човека от различни социални групи, идеологии и професии, и направихме по някакъв начин колективен портрет на хората от квартала – доктори, работници, анархисти, деца, майка на петима синове и още много обикновени хора, жители на този квартал. Това, което ме изуми бе, че публиката искаше да чуе тези истории, защото бяха обикновени истории от ежедневието. Открихме, че никой не се е опитвал да чуе тези гласове и открихме цяла нова територия за театъра. Бях много доволен от реакцията на публиката. Публиката моментално се идентифицираше с историите и персонажите. Имам чувството, че театърът е загубил връзка с публката и сега се опитваме да възстановим тази връзка и де създадем един вид нова театрална общност. Следващата стъпка ще бъде да поставим същите истории в пазарната част на града. Това е центърът на социалния живот в този квартал и е затворен в неделя. И вместо зеленчуци и плодове ще предложим прости истории като актьорите ще сядат и ще разказват техните истории безплатно. Така че, ако ме питате кой е героят на нашето време, аз ще ви отговоря – аз съм героят на нашето време, ти си героят, вие сте героите. Основната цел е да се фокусираме достатъчно, за да чуем гласовете, да ги намерим. Благодаря.
Асен Константинов
Може би все още докато говорим конкретно за документалния театър е добре да дам думата на Борис Никитин от Германия и неговото виждане за героя на нашето време.
Борис Никитин
Трябва да се боря с представата за героя, защото наистини ми изпразва мозъка.  Може би защото съм от Швейцария, а Швейцария наистина не е държава на героите, защото е наистина държава на демокрацията, където хората управляват чрез гласуване. От една страна това наистина е много добре. От друга страна промените са много бавни.  И понякога политиката е малко скучна. Ще се съглася с предишното мнение, че документалният театър днес наистина е най-вече за това да даде на другите хора глас и да даде също така на другостта в себе си глас. В документалния театър в Германия в последните десет години изведнъж се появи огромно разнообразие от персонажи на сцената. Преди това имаше преди всичко мъжки персонажи в главните роли и актрисите бяха в поддържащи роли и най-вече героят беше мъжът актьор, а в повечето случаи жените извършваха самоубийство в края на представлението, защото мъжът не ги обича. Така че документалният театър е най-вече затова да показва различията, различните. Вчера в своята лекция, която беше в Червената къща аз говорих за групата наречене She She Pop – седем актриси и един актьор. Те в голяма степен се самоопределят като феминистка театрална формация. Групата е основана през 1995 г. и то точно заради това, защото са разбрали в един момент, че ако искат да бъдат актриси ще трябва да играят тези поддържащи роли, в които персонажът се самоубива накрая. Разбрали са, че това не е, което искат да правят и това не е перспективата, която търсят в живота си като актриси. Така че те са решили, че трябва да излязат и да разкажат личните си истории, за да покажат тази феминистична гледна точка, която не е присъствала преди това в немскоезичният театър. В този смисъл документалният театър е показване на различната гледна точка. Това е участие в създаването на публика и прибавяне на собствената и личната гледна точка, и предлагането на тази гледна точка на публиката. Преди три години групата She She Pop направи спектакъл по „Крал Лир“, където поканиха собственинте си бащи, така че прибаваха свидетелство за генерационния си конфликт с бащите си. И това беше много интересно, защото тази феминистична група даде думата и гласа на бащите им, като патриарси. Този спектакъл беше най-вече за несъгласието. Мисля, че основно това е целта, която си поставя документалният театър – как да се справяме с несъгласията. Защото мисля, че в протестите отначало има много енергия, но с времето се появява неразбирателство и мисля, че е много добре предварително да се учим как да се справяме с тези неразбирателства. И това е хубавото, че можем да даваме гласа на някой друг, за да можем да разберем другия. Така че мисля, че документалният театър е за неразбирателството.

КЪМ ВТОРА ЧАСТ НА ДИСКУСИЯТА, с участието на д-р Н. Михайлов и режисьора Явор Гърдев:
КЪМ ТРЕТА ЧАСТ НА ДИСКУСИЯТА, с участието на д-р Н. Михайлов и режисьорите Маргарита Младенова, Бойко Богданов и Иван Добчев