ПО ПОВОД ДИСКУСИЯТА: "КОЙ Е ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ" ОТ РЕЖИСЬОРА ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ

Текстът на режисьора Петринел Гочев е по повод проведената  дискусия на 2-ри юли 2013 г. в Театър "Сфумато" с тема: "Кой е героят на нашето време?".

Дискусията е отворена за всички, които имат отношение към нея и желаят да го споделят в "Blogът за театър".

Петринел Гочев

ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ

 След вял дебат и спасителната намеса на доктор Михайлов, който стана изразител на общото усещане за пошла скука и безидейност по предложената тема, и след като той обобщи категорично, нещо, което ние всички някак си знаем, но постоянно забравяме, че театърът е припомняне за същинския човек, ме осени прозрение - Театърът не се нуждае от нови герои.

Това, от което се нуждае театърът, е строго и войнстващо опазване на спецификите му като изкуство. Всичко зависи всъщност от личната позиция на всеки правещ театър и странно е, че дори разсъждавайки за едно изкуство, можем да стигнем до важността на основите на личността, до философията на всеки един в тълкуванието му на света, съществуванието и самото възникване на вселената. Ако съм един човек вярващ, че света се развива, възникнал от някакъв взрив на материята, че се е формирала една структура като слънчевата система и че някъде в нея сме възникнали и ние по силата на еволюцията, първичната супа или кой да е от вариантите на хипотезата за естествения подбор, то следствие би било и за театъра да разсъждавам по този начин - като за развиващо се и усъвършенстващо се във формите и всичките си естетически, практически и смислови търсения изкуство. И не наблюдаваме ли такова развитие през всичките години, в които ние самите участваме в правенето му! За предшестващото такова имаме достатъчно свидетелства, че се е случило и достатъчно основания да се чувстваме самите ние плод на това развитие, на път към едно усъвършенстване на естетическата наслада, каквато трябва да поражда театъра. Ако той трябва да бъде усъвършенстван в някаква посока. Ако аз вярвам в супата!

Тази позиция, на родени в един естествено развиващ се и усложняващ своите форми на изразност свят, цивилизационен свят поне, доколкото такова развитие предполага и ум, който да осъзнае развитието, тази позиция може да породи и въпроса: „Кой е героя на нашето време”. Тя предполага една отвореност и незавършеност на самото ни изкуство, и една недостатъчност в натрупания език и похвати на това изкуство, както и допускането, че ако само напипаме отговора на този въпрос в този момент, ще постигнем изненадваща сила на въздействието на собствената си работа.

Има и една друга позиция, която остава премълчана или въобще неосмислена, по моему, защото звучи вехто и твърде строго подредено. Тя не дава надежда за свободен дъх на мисълта. За мен тя е важна и дори да не може да се докаже истинността й в историята назад, е градивна, градежна и във връзка с цялото многообразие на изкуствата, чрез строга определеност на спецификите на съществуващите.

Да пробваме с креационисткото разбиране -  светът е създаден за шест дни, в един ден са създадени водни, земноводни, в друг, птици, зверове, в следващ човека... цялото това многообразие е възникнало изведнъж, едновременно и категорично развито и плодоносно. Да приемем, че и човекът е възникнал изведнъж, развит и с всичките си чувствителности, с всичките си способности и умения, изкусности! Човекът е владеел изкуствата, разбирал ги е, способен е бил на захласа пред тяхното въздействие и го е преживявал - така появил се, завършен, поддаващ се на това въздействие и то веднъж завинаги развито в завършеността си. Изкуствата са ясни в спецификите си, в начините, по които всяко едно от тях ползва съществуващата материя и я организира така, че да й даде новия образ, онзи, който превръща камъка в лице, шума в подредено съчетание, по-ясно и разнообразно от това на най- хубавата птича песен, и най- странното от тях - играта на човека в празното, отделеното пространство. Тук трябва да утежним още малко изложението за така наречените сценични изкуства, да ги доопределим, защото разликата между танца и театъра, колкото и да изглежда малка, е съществена и наистина ги отделя в значими и даващи различно преживяване умения. Човекът в празното пространство - това е танц, но словящия човек в празното пространство, това е театърът.

Преди години Иван Добчев си позволи да промени определението на Брук, като въведе и втори човек - Двама души в празното пространство. Но това е усъвършенстване или улеснение , което дава възможности вътре в строго определената рамка на театралното изкуство - пространството, в което човекът слови срещу... кого? Срещу другия... в празното пространство? Дали е усъвършенстване - аз не се наемам да определя, защото твърдя, че говорещият, играещ човек вече има посока за своите думи в театъра, описан от Брук - към публиката. Колкото и да се стряскаме от тази непозната ни винаги тълпа, колкото и да я недолюбваме, и да ни се иска да отвоюваме тоталната си независимост от нея, с многото и уши, и очи, тя е все пак онази твърд, която произвежда чрез себе си, чрез готовността си да застане срещу нас - тиха, обездвижена и крайно добронамерена за атаката на словата и изкусното ни тяхно преживяване, тълпата-публика, превръщаща умението ни в театър.

Изпитвам мазохистично удоволствие да си припомням отново и отново тези протрити истини, но и истински вярвам, че удържането им, скандирането им и незаобикалянето им е това, което може да ни накара да ги виждаме и да не ги забравяме, а оттам и да успяваме да създадем изкуство, умение със сила, силна сега,  днес. Стремежът да ”опознаеш” публиката не е онова псевдознание, което придобиват театралните управители, твърдейки, че публиката иска това или онова, считайки я за нежелан, тъп роднина, който незнайно защо има право на част от наследството ни, на нас, първородните, осветени да се занимаваме с тайнството театър. И като тъп („тъп роднина“ – б. р.) да считаме, че достатъчен за него, а и единствено търсен, е онзи гъдел, предизвикващ смях или подобното му ущипване на умовете, чрез „загадъчна” кахърна дума, изцеждаща сълза.

Публиката е основен участник в умението. Тя е онова сега, което, подобно на нашата игра и словене, не може да съществува в друго време. Тя, възневидяна и ухажвана, като тираджия на магистрала от проституиращите театрално посветени, е необходима и незаобиколима за всяко едно театрално действо. Без тя да се е кротнала в подредените седалки не може да се появи и секунда време театър. Да не се залъгваме  - репетицията, колкото и да е нашата първа любов, трябва да умре и как не! Оставим ли тази сладка игра, с привкус на замъчване и болка, така подобна на предлюбовната игра, оставим ли се в нея, предвкусвайки екстаза, но отлагайки го отново и отново, за да уж усъвършенстваме предстоящия му изблик, ще си останем с тежестта в слабините на душата и гаденето от миризмата на разлагащия се мъртъв зародиш на театъра. Трябва да отворим вратата и да пуснем многоглавото чудовище, за да оплоди или отхвърли търсенията /високомерно звучи - по-добре „правенията“/ ни. И да я подценяваме, да й угаждаме по нашите си представи за нея, получени в мрака на репетиционната черна кутия, без жив досег с нея, мимикрираща,  разхвърляна и неуловима в многообразния свят, е не толкова безотговорна, но неплодоносна и безрадостна самонадеяност, с която лишаваме себе си със срещата с творенето, за което копнеем със самото му извършване.

След тези години, в които съм бил потопен в правенето на това изкуство, това поне разбрах - театър се случва когато си срещу публиката и колкото и да се опитваме да я обезсилим с красиви фрази като: ”Произведението се прави за един човек” или „Един човек от публиката искам да ме разбере” -  основното й качество  или това, което я прави публика, е да не е от един човек, а поне двама или трима... Връзката с евангелското слово ”... Където са двама или трима и Аз Съм там между тях... ” е случайна или само по прилика . Веднъж завинаги трябва да се откажем от идеята, че театърът или което и да е изкуство може да спасява души /твърдението е на д-р Михайлов и аз съм принуден да се съглася напълно с него/. Вметката е необходима, за да свалим малко гарда, да не подхождаме към света и сцената като свещеници, а като облагодетелствани да се занимаваме професионално с една само игра, та ако ще тя и понякога да разтърсва сетивата, подобно литургия.

Този баланс е основен - празно пространство, действащият чрез слово човек и публика, няколко човека, стихнали внимават в словодействието му - това е театърът. Тази триада не може да се промени, да се усъвършенства. Тя е съвършена, изначално дарена съвършена. Ако я напуснем или добавим, отиваме в нещо друго, което не е театър. Подобно изобразителните изкуства във видовете им: оставям следа с нещо по стената, оставям следа с цвят по равната повърхност и тя е качествено различна от първата, графичната, оставям следа в твърдия материал и не просто следа, а променям в дълбочина формата му - това са те, изобразителните изкуства и нищо друго, и всяко друго е друго, не изобразително изкуство. „Визуални” звучи за мен твърде опростено, защото „изобразителни“ са тези, които извличат образ из съществуващия ОБРАЗ на света. Съществуващ къде? В собствената ми глава. Оттам извличам това, което е нахлуло там от бурното тържество на форми и цветове, съществуващо извън мен - в СВЕТА. С умение, с изкусност, внимателно го извеждам извън себе си и този малък свят, който образувам с ръцете си, ме удивлява, защото е нещо малко като онзи големия, неовладяемия, но вече близък и скъп, и тайнствен, и неежедневен, поради именно, като че ли ежедневния му първообраз, който в хаоса от многообразие не смея да възприема в пълнота, защото някак усещам, че сам ще потъна, ако му се отдам напълно. Затова го държа далеч от мен, в периферната зона на ежедневието. Из образа в строгите граници, само чрез  следата, която ръката оставя в материала!

Струпването на образи, образообразуващи части от света, реденето на конструкции от готови части, движещи се образи и така нататък вече не са изобразително изкуство, а нещо друго и този, който упражнява тези занимания не е художник в класическия смисъл. Това е нещо друго. Може би друго изкуство, мултимедийно и мулти-някакво... тема, в която няма да навлизам.

Във философията на ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ ДАРЕНИТЕ ИЗКУСТВА трябва да удържаме твърдо границите им, ако искаме да запазим уменията. Единственостите в правенето, спецификите им са прангите, които удържат уменията като умения, позволяват опитът и интуицията да ги усъвършенстват и са непреодолимите необходимости, които ги овеществяват. Примери? Където и да посегнем ще загребем многобройни такива. След  „Дехуманизация на изкуството” на Хосе Ортега и Гасет театърът остава единственото изкуство, което по спецификата си не може да се разпадне до там чрез предложената дехуманизация, че да изчезне. Защото натам върви посочения за  усъвършенстване на изкуството път. Разпад на умението. Изхвърляне на бунището на писаната история на билото до сега - било каквото било. Сега-то, без изкуство - това не е целта, но резултатът ще е този.

По силата на своята завършеност веднъж завинаги, противно на идеята за еволюция - от един вид усъвършенстващият процес ни води към друг вид. Театърът не плаче за нови герои. Театърът е раздал ролите отдавна, усложнил ги е, размножил достатъчно - от единен образ е създал легион, разнообразил е до степен на елементарност сюжетите си, смлял е изобретателността на ходовете, необходимия брой ямбове е свел до прости изречения с безбройни паузи и какво ли не е извършил, за да усмири многоглавото чудовище. Увличам се, не той извърши това, а ние непрекъснато разсичаме съвършената му цялост и се опитваме да го натъпчем с ”нови герои”, да усъвършенстваме несъвършено създадените му от нас форми като му метнем нови. Кой от последно родените „нови герои“ не съществува вече някъде в добрите образци на драматургията? Коя страна на човека не е с висше майсторство разгърната някъде из дебрите на световната пиеса? Герой отвън ли трябва да спаси смисъла на театъра или ние да отстояваме това ситно семе? На собствената ни безпомощност ли й трябва герой - нов герой - или действително театърът вие за такъв? Аз твърдя - не. Ролите са раздадени и са достатъчно, за да стигнат до свършека на света. Разбира се заради играта, за да е интересна, можем да сменяме имената или да пропуснем половината човек и да се занимаем само с другата му половина, или да създадем драматургичен свят само за вратаря на Макбет, но ролите са раздадени. Коя е публиката на днешното време - това е въпросът! Дали е онзи „тъп роднина“ или да заподозрем у нея сетивност, чувтвителност и ум за театралната условност, както и способност за радост пред виртуозността ни, на нас - големите майстори на изкуството... Да...? Не...? Това е важният въпрос, защото онзи, другият - за героя - прикрива всъщнос търсенето на отговор за този. Но пътя - да показвам на публиката това, което аз си мисля, че тя е - на мен поне ми изглежда пуст, защото театърът не е огледало - ни криво, ни право. Театърът сам е свят, с умение създаван, с простите си, единствено на театъра присъщи начини, за героите си, които не са от отсамния, дори и заради приликата да се заблуждаваме наивно понякога, че са от нашето сега.