Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

четвъртък, 29 януари 2015 г.

КОИ СА ТЕАТРАЛНИТЕ ПРЕМИЕРИ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ МЕСЕЦИ НА 2015



снимка от репетициите на "Къща на гнева" на Диана Добрева
Защо новата българска драматургия е предпочитана в последните години от театралните директори и режисьори е въпрос, който изисква сериозно внимание. В текста по-долу си позволявам съвсем за кратко да насоча вниманието ви към една от вероятните, но не единствени причини за този феномен. А също и да ви информирам за предстоящите премииери.


В следващия месец и половина ни очаква малък брой театрални премиери, но за сметка на това може да се каже, че са създадени от едни от най-представителните фигури на българския театър като режисьорите Възкресия Вихърова, Диана Добрева, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Николай Поляков и др.
Месецът предлага пет премиери на софийска сцена, от които две са на нови български пиеси -„Тъмната стая“ от Георги Тенев и „Фантомна болка“ от Елена Алексиева, реж. Възкресия Вихърова“) и три – по текстове на доказани чужди автори: „Къщата на гнева“ от Диана Добрева по текстове на Фр. Г. Лорка, „Срещу течението на Хъдсън“ по текстове на Дж. Д. Селинджър и Тенеси Уилямс и „Олд Сейбрук и последният страстен любовник“ по Уди Алън и Нийл Саймън. През февруари (3-ти) е и премиерата на възстановения спектакъла на Явор Гърдев „Старицата от Калкута“ в Театър 199 с новото попълнение Лилия Гелева на мястота на Вяра Коларова. Също през февруари (15-ти) гостува сливенския спектакъл „Възхвала на колебанието“ от Георги Господинов на режисьорката Маргарита Младенова, а през март ни предстои друга нейна премиера в Народен театър на „Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев. Отново през март е и премиерата на режисьора Иван Добчев от програма „Терминал 2“ по текстове на Георги Тенев „Книга за изгаряне“. Равносметката е повече от очевидната – следващият месец е доминиран от българска драматургия - четири съвсем нови български пиеси, една на Стефан Цанев, написана през 1969 и три, написани от режисьорите адаптации на чужди произведения или "по" чужди произведения.

Вероятно една от причините за главоломното нарастване на броя на поставена нова българска драматургия в последните години не е само в следствие на  неудържимия възход на таланта на пишещите, но и заради променената политика на Министерство на културата. В една от новите си методики (от предишното управелние на министерството от Вежди Рашидов) Министерството реши да поощри новите авторски произведения, поставени в държавен театър, с еднократна помощ в размер на 10 000 лева. Сигурно е, че това е добър стимул, който може да изкуши както стръвно нуждаещите се от изява пишещи, така и  директорите на театри, които знаем, че не дават на автора 10 000 лева, а най-често сума, която е десет пъти по-малка от тази. Друг е въпросът, че неяснотата на методиката не уточнява финансирането дали е за едно произведение или веднъж в годината на  отделен държавен театър, който поставя поне една нова българска драматургия. Ето и формулировката:
4.3. Средства в размер на 10 000 лв. еднократно за годината, за реализиране на нови български музикално-сценични и драматургични оригинални авторски произведения.

КОИ НОВИ СПЕКТАКЛИ ПРЕДСТОЯТ:

На 5-ти февруари от 19.00 ч. ( и на 6-ти от 20.30 ч.) в Театър "Сфумато" предстои да видим „Тъмната стая“ от Георги Тенев, който е и постановчик съвместно с Мирослава Гоговска на спектакъла. В него участват Весела Бабинова и Явор Бахаров (глас – Деница Даринова). Ето какво са написали от театъра за предстоящата премиера.
Явор Бахаров и Весела Бабинова в "Тъмната стая"
„Гласовете от студиото за озвучаване на филми. Дузина персонажи. Една загадъчна „тъмна стая“, която прилича на медицинска кутия за запазване от вредните въздействия вън.
Няколко двойки мъже и жени, които поставят на изпитание любовта си. Едно звукоизолирано помещение, толкова удобно за правене на любов, но в което само няма легло...
Тъмната стая ни очаква – дори да не знаем, че сме вече в нея.

„Законът за запазване на спомените все още действа, ежедневието е гора, в която ние се движим по самотни пътеки,отбягваме срещи, търсим самота. Търсим проходи през празното, търсим смърт между дърветата, ужасява ни натъкването на чужд живот. Но все някога ни се случва среща, засичаме се: пресичания, разминавания, някой бута колело, друг разхожда куче, физкултурници, любители на тичането, маниаци.

Весела Бабинова
Светът е изтъкан от нелеп и артистичен глад, всички претендират да са актьори в централнороли, никой не вижда черното куче, неприятелят-враг, най-важното, фокусиращата точка, която преминава съвсем близо, в периферията на нещата и измества с гравитацията си основата под краката ти.“
А също:
В „Тъмната стая“ героите на Явор Бахаров и Весела Бабинова водят опасна игра на прелъстяване и власт. Това прераства в насилие и страх. Извършва се пагубен експеримент за душите и телата. Спектакъл, близък до reality-формата, с цитати от инструментариума на сериалите, нахсинхрона, телевизионния дублаж.
Reality развлеченията експлоатират воайорството на публиката. Сериалите по сериен, матричен начин банализират сюжети и характери. Но сега, на сцената на театъра, нека погледнем в обратна посока. Към обратната страна на това банално съвременно занимание – към оголения живот в телевизионния сандък. Какво ли се случва с този живот вътре, в тъмната стая?
***
С този проект ние се върнахме при източниците на философията сфумато. Работихме много дълго, изтощително и разточително много.
Като автор на пиесата и на сценичното решение, аз опитах и успях да увлека в това двамата актьори, Весела Бабинова и Явор Бахаров. (Г. Тенев)

Явор Бахаров

„Тъмна стая“ е един процес, който премина през законите на откривателството, когато знаеш, че не всичко знаеш и само тогава можеш нещо наистина да научиш – за себе си, за героя си, за пиесата. И за професията. Спектакълът „Тъмна стая“ ще бъде финална точка на един път, в който авторството беше норма, а не репертоарната логика. Театър, подчинен на репетицията. Тя е основното място, сърцето на театралния процес. Минаха месеци, в които не преследвахме някакъв резултат и готово бъдещо представление, а имахме творчески съавторски път по посока на намерението. Текстът не като диктовка, която актьорите трябва с глас и тяло да препишат, а като отправна точка за пътешествие. Неслучайно сред най-важните съюзници в този процес стана Мирослава Гоговска, която е актриса педагог, преминала школата на „Сфумато“. Мира задълбочено познава както методологията на лабораторния театър, така и етиката на театралния процес, в който най-важна част е не премиерата, а репетицията.
Такива лабораторни опити не можем да си позволяваме често, но са задължителни за всеки, който смята, че се занимава с изкуството си задълбочено. (януари 2015)


сцена от репетициите на "Къщата на гнева"
 
На 14-ти февруари (събота) от 19.00 ч. в Театър „Възраждане“ е премиерата на „Къщата на гнева“ по текстове на Фр. Г. Лорка (в основата е пиесата „Домът на Бернарда Алба) – постановчик, сценарист и сценограф Диана Добрева, музика – Петя Диманова.
 
 
 
сцена от репетициите на "Къща на гнева"
 
 
В спектакъла участват седем жени, един мъж и едно дете - Донка Аврамова, Жана Рашева, Лилияна Шомова, Николина Янчева, Ивет Радулова, Филипа Балдева, Яна Кузова, Алесия Балдева (дете), Георги Златарев.

 
 
 
"Срещу течението на Хъдсън"
Също на 14-ти февруари (събота) от 19.00 ч. в Театър „Сфумато“ е премиерата на „Срещу течението на Хъдсън“ (по текстове на Дж. Д. Селинджър и Тенеси Уилямс)  -  проект, селектиран от Малък сезон 2014, копродукция с НАТФИЗ, с режисьори Борис Кръстев и Боян Крачолов и художествен ръководител Иван Добчев.
Участват Биляна Георгиева, Петър Дочев, Деян Георгиев, Ивайло Ангелов, Иван Николов, Тодор Дончев, Димитър Крумов, Каталин Старейшинска

"Възхвала на колебанието"
На 15-ти февруари (неделя) от 19.00 ч. в Театър „Сфумато“ гостува Сливенския театър с постановката на Маргарита Младенова „Възхвала на колебанието“ от Георги Господинов. Спектакълът за втори път гостува в София и е любопитен с това, че темата в него е близка до тази на сфуматовската премиера на Маргарита Младенова „Самолетът закъснява“, а именно за участта на българина от времето на прехода.
Участват Таня Йоргова, Деница Даринова, Десислава Касабова, Ивайло Гандев, Димитър Костадинов, Добромир Цветков и Михаил Илийков.
Ето какво е написала режисьорката:
„Възхвала на колебанието“ е представление за участта на българина от времето на прехода. За живия човек, който вече 25 години се съпротивлява на превръщането му в „електорална единица“; пази в паметта си трепетите, мечтите, мислите и вълненията на своето лично битие, които очертават човешкото му пространство, достойнството му на „свят в света“.
Вдъхновени от ранната поезия и късната проза на Георги Господинов, заредени от вечните  „парчета“ на „Бийтълс“, шестима млади актьори в творчески сговор и доверие към зрителя водят своята артистична битка срещу о-без-човечаването на живота. Време е за такава истина от сцената!“

На 26 февруари (четвъртък) от 19.00 ч. в „Театър София“ – голяма сцена е премиерата на „Олд Сейбрук и последният страстен любовник“ по текстове на Уди Алън (Олд Сейбрук) и Нийл Саймън (Последният страстен любовник). Режисьор е Николай Поляков, художник – Юлияна Войкова-Найман.Участват Николай Димитров, Милена Живкова, Силвия Петкова, Пламен Манасиев, Мартин Гяуров, Симона Халачева, Николай Антонов, Юлиян Рачков, Лора Мутишева, Йоанна Темелкова и Лилия Маравиля.

На 28 февруари (събота)в „Театър 199“ от 19.30 ч. предстои премиерата на „Фантомна болка“ от Елена Алексиева с режисьор Възкресия Вихърова. Като преподавател, основател и ръководител на „Театъра на голия охлюв“ към НБУ режисьорката Възкресия Вихърова в последните години се ограничи в рамките на създадения от нея театър и всяка нейна премиера, която е извън Университета е очаквана с нетърпение. В проекта участват Стоян Алексиев, Йорданка Стефанова, Михаил Милчев, Петя Силянова и Николай Марков.

В началото на март Народен театър „Иван Вазов“ кани на премиерата на Маргарита Младенова „Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев.

В средата на март месец се очаква и премиерата на режисьора Иван Добчев в Театър „Сфумато“ на спектакъла „Книга за изгаряне“ от Георги Тенев. Проектът е част от програмата „Терминал 2“, който започна със спектакъла на Маргарита Младенова „Самолетът закъснява“. Сценографи на „Книга за изгаряне“ са Иван Добчев, Наталия Добрева и Ивана Ненчева. Музиката е на Христо Намлиев. Участват Георги Стайков, Цветан Алексиев, Кънчо Кънев, Цветан Даскалов, Александра Василева, Васил Ряхов, Дани Рашев, Силвия Станоева, Лилия Гелева и Георги Сиркатов.

вторник, 27 януари 2015 г.

"ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА" - АПОКАЛИПТИЧНА ПАРОДИЯ ИЛИ УПРАЖНЕНИЕ ПО СТИЛ НА МЛАДИЯ АВАНГАРДИСТ-БАНАЛИСТ


 Има спектакли у нас, които сякаш са създадени с ясната цел да не бъдат харесвани от публиката.  Не само, те даже кокетират с това си намерение, като подлагат своите зрители на амбициозни провокации, най-вече от естетически и физически порядък. Нима не е екстравагантно да подчиниш една тема, каквато и да е тя, на това да бъде сдъвкана и изплюта от почти двучасовите речитативи, физически спазми, крясъци, плюнки, мятане, щипане, виене, актьорско оцеляване на ръба на изтощението, всичко това изхвърлено между четири олюпени стени, два прожектора и пулсиращи светлини. Защото нали театърът, разграничаващ се от масовия, държал, казват,  да поставя високи изисквания към своята публика като предизвиква не само нейната издръжливост, но и като й поставя капани, в които тя да пропада – интелектуални капани. Нима, обаче, не е притеснително за всеки зрител, ако пропада неуспешно непрекъснато. Но не бива да се плашим за интелектуалното си самочувствие, защото през последните години в тези си опити експерименталният театър у нас си създаде трайни навици, даже банални в упорството да оставя в недоумения своята публика по един и същи начин. А това, разбира се, ни дава преднина и все по-трудно бихме капитулирали пред натиска на "експеримента".
Всичко това би било разбираемо и симпатично в неподправената си инфантилност, ако извървяваше своето най-важно предназначение – чрез търсения шок, ужас и раздразнение да пречисти действителността. Нали ужким изкуството с това се занимаваше – немасовото, онова, което има претенцията, че чопли ума и възприятията ни, разтревожени от и за света, който обитаваме.
Всъщност „Червената планета“ от Георги Тенев, с режисьор Ани Васева на сцената на „Сфумато“ може без свян да се превърне в наръчник на младия български авангдист-баналист. Има си всички необходими атрибути. От тези да притисне публиката си в клаустрофобично пространство, като разгръща неврозите си на метър от нея, до тези да въздейства върху сетивата й чрез предозиране на визуални и шумови ефекти, които могат да разсипят и най-устойчивия вестибуларен апарат. Разбира се целта на „дразненията“ е да освободи асоциативното ни мислене от капана на причинно-следствените навици, така се твърди.  Нали постмодернизмът не спря да ни натрапва, че историята е мъртва, а историчното мислене сме го оставили в миналото, за по-лесно и нежелано. Защото живеем, според него, само в настоящето и можем единствено да възпроизвеждаме безкритично вече установените идеи, да се удоволстваме даже от повторенията. А също така твърди, че сетивата са тези, чрез които бихме достигнали до хоризонта на своето автентично познание, а не рациото, замърсено от знанието – един авангарден трик, който хитроумно беше засмукан от поп-културата – дете на постмодернизма.

Всичко това, разбира се, беше много актуално, но преди 10 години, преди кризата, когато беше етично да твърдиш, че изкуството е само игра на знаци и нищо повече. Днес това се е превърнало в банално възпроизвеждане на преживян опит. Постмодернизмът е мъртъв. Затова всяко негово възпроизвеждане е упражнение по стил, имитация на мъртъв стил – стилът на младия вечен български авангардист-постмодернист, здраво вкопчен в това да скандализира с баналности, лишени от критичност, които все по-истерично биват хвърляни в лицата на иначе малобройната си, но издръжлива публика. Но нали можем и да сме участници в преднамерена игра-лабиринт със скрити послания, закодирани в текст и в режисура, всичко това предназначено да бъде разгадано от малцина. Кой, кой няма да пожелае, макар и загубен в лабиринта, да не бъде припознат като специален, като част от тази малобройна, но сплотена група от правилно разчитащи „знаците“.
И така, в този наръчник на младия български авангардист-баналист има едно първо правило - всеки сюжет, който може да бъде възпроизведен от зрителя, е презрян. Неуместно е да се споменава вече за фабула, персонаж, действие и конфликт - все ограничители на волното въображение на експериментатора, петимен за езикови игри, дискурсивни практики, полифоничност, речеви платформи и прочие номера. При все, че колкото и неузнаваем на сцената да е текстът на Георги Тенев пак можем да възпроизведем история от него. Но пиесата е едно, а сценичният разказ – друго. Защото всеки логичен сценичен разказ, според младия български авангардист-баналист, е предателство към високия вкус, а и нали сме отегчени до смърт от психологическия театър вече 25 години. Словото е дискридитирано още от Арто, а на негово място идват поток от нелинеарни поредици от думи, т.нар. „облаци от лингвистични комбинации“, които най-общо казано „оплакват загубата на смисъл“ чрез дискурсивни игри. Уморих ли ви? Всичко това, за да го разберете по-лесно, просто вземете който и да било текст и според правилата на младия български авангардист-баналист, той винаги може да бъде изговорен, изкрещян, накъсан, изгрухтян, ако щете и изпикан от актьора. Защото до зрителя не бива да достига никакъв рационален смисъл, а чрез асоциации и възбуда на сетивата да достигне до онова автентично преживяване, в което да се слее с абсолюта на познанието. Всичко това иска да прилича на ритуален транс, по примера на театралната редица Арто, Гротовски, Барба, но надали. Защото автентичността не се постига чрез игра с клишета, защото ако беше така, то постмодернизмът щеше да е религия вече. Не бива да забравяме обаче, че целта на това преживяване може да е и да предизвиква отвращение, което най-честно атакува традиционните представи за колективен опит, каквото е театъра. Нали авангардът е радикален, поне беше преди 100 години.
И все пак Георги Тенев си е намислил разказа, колкото и да е недопустимо по правилата на Ани Васева. Той ни е въвлякъл в апокалиптичен научно-фантастичен сюжет, взаимстван от Станислав Лем, Айзък Азимов и Дъглас Адамс – поне така му се е искало в търсенето на общи разпознаваеми за поколението знаци. Защото всичко междугалактическо започва от смъртта на Синята планета (Земя) и пътешествието на един капитан на полет, пилот и робот към Червената планета. Двете човешки същества (Леонид Йовчев и Галя Костадинова) се сблъскват с необичайни космически явления, както и с действията и бездействията на един робот (Деница Даринова), който се подчинява, знаете, на четирите закона на роботиката. Всичко това довежда до тяхната смърт и преобразуване в друго същество между човек и робот, да предположим, защото се сливат. Защото всичко това може да е така, а може и да не е така – нали имаме иронична игра с текст и представяне от страна на Ани Васева. А и няма нужда да бъде приемано като научно-фантастичен театър, защото тази космическа драма може да бъде разбрана и като апокалиптична картина, но и като пародия на маниакалните усилия на режисьора-демиург (Юлияна Сайска), който заснеме най-после последния 13-ти епизод от „Звездни войни“ с осемхилядна масовка. Сценичният разказ на Ани Васева е организиран в рамките на събитията върху тази киноплощадка, върху която деспотичната фигура на режисьора, пародирана до екстатичен хрип, подсказва, че всичко земно и човешко може да е плод на самозабравил се Бог-демиург, игра на умопомрачен садист кинематографист. До тук всичко е наред и Георги Тенев е напипал, че е време за антиутопии. Нима представите за апокалипсис не възпроизвеждат в най-чист вид страховете на човека, а именно неговия край. А като най-ценен негов продукт е човешката цивилизация, която за Георги Тенев се е отказала от еволюцията и се подчинява на хаоса, на брътвежа и полудата на последните оцелели хора. Но и това е неизменно правило на постмодерниста-концептуалист – да замени „големите разкази“ с гигантски апокалиптични притчи за идващия край на света. Нали помните – отказахме сме от историчност, няма минало и бъдеще, а вечно кошмарно повтарящо се настояще, което трябва да възпроизведе краткотрайно усещане за протичащо време – все по-стеснено, все по-задущаващо. И ако Човекът преди се страхуваше от смъртта на Бог, то днес вече се говори за края на историята, където сме обречени на собствения си хаос и упадък. Нима не е съвсем на място този разказ, ще попитате? На място е, но не това видях. Защото как се превръща всичко това в театър?
Антиутопията има една много важна цел – да предизвика у човека страх от бъдещето и отвращение от действията или бездействията му. Как обаче Ани Васева го разбира това - на първо място чрез смаляване на ужаса от действителността, ядрото на всяка антиутопия, чрез неговото иронизиране - стар постмодерен трик, който идва да омаловажи всяка възможна критичност. Втори път – съвсем буквално – като връхлита публиката до изнемога със сцени на безсмислен крясък, после писък, после грохот, вой, даже източноправославно песнопение в безпомощното търсене на все по-странни, според актьорите, звуци, които да представят един лишен от разум свят. Всичко това под пулсиращите лъчи на led прожектора, все пак по нещо трябва да напомня, че сме в sci-fi жанра, в космоса, придружени от стържещите тайнствени космически звуци, макар в космоса да е тихо, но нали така сме свикнали – от филмите. На фона на опитите за хай-тек среда актьорите се противопоставят на нея чрез плезене, пулене, точене на лиги по пода, пълзене, кривене, в което може би трябваше да се открие безсмислието на изчезващия разумен свят. На финала животът е продължен от хаотично движение на разноцветни същества, молекули или просто хибриди между робот и човек, които се блъскат един в друг. Трима от актьорите вече са в цветни плетени скафандри – всичко е като пародия плетена на една кука. Съвсем накрая пеят италианска естрада, универсално хореографирана като Ален Мак и диско – за майтап, придружени от демонично-истеричния режисьор. Изобщо всичко, всичко е наблъскано за всеки случай – нали хем е апокалиптично по Георги Тенев, хем е инфантилно пародирано от Ани Васева, която усърдно е натикала всички възможни шейсетарски клишета за непоносим авангард, който непременно трябва да подложи на изпитание своята публика, за да бъде признат за висок и постигнал целта си.
Обаче съм сигурна в едно – най-учуден от резултата е самият автор Георги Тенев, който, убедена съм, в началото е бил най-слисан от всички нас. Защото той, каквито и претенции, и опит в театралната графомания да има, все пак му се иска да е разбран и припознат като умозрителен. В никакъв случай като инфантил.
Но, ще се повторя, има утеха за младия български авангардист-баналист, кокетиращ с желанието да не бъде харесван – винаги ще се намери малка сплотена ядка, която да намира за очарователно всички тези вторични преживявания и да ръкопляска на тях. Блазе им!


На 5-ти февруари предстои премиерата на „Тъмната стая“  Сфумато (с участието на Явор Бахаров, Весела Бабинова и Деница Даринова) – автор и режисьор е Георги Тенев, който миналата година постави друга негова пиеса „Злият принц“ в Народен театър. Очаква се да излезе и втора част от проекта Терминал 2 в Сфумато на режисьора Иван Добчев, в който съ-автор е Георги Тенев.