Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

вторник, 27 януари 2015 г.

"ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА" - АПОКАЛИПТИЧНА ПАРОДИЯ ИЛИ УПРАЖНЕНИЕ ПО СТИЛ НА МЛАДИЯ АВАНГАРДИСТ-БАНАЛИСТ


 Има спектакли у нас, които сякаш са създадени с ясната цел да не бъдат харесвани от публиката.  Не само, те даже кокетират с това си намерение, като подлагат своите зрители на амбициозни провокации, най-вече от естетически и физически порядък. Нима не е екстравагантно да подчиниш една тема, каквато и да е тя, на това да бъде сдъвкана и изплюта от почти двучасовите речитативи, физически спазми, крясъци, плюнки, мятане, щипане, виене, актьорско оцеляване на ръба на изтощението, всичко това изхвърлено между четири олюпени стени, два прожектора и пулсиращи светлини. Защото нали театърът, разграничаващ се от масовия, държал, казват,  да поставя високи изисквания към своята публика като предизвиква не само нейната издръжливост, но и като й поставя капани, в които тя да пропада – интелектуални капани. Нима, обаче, не е притеснително за всеки зрител, ако пропада неуспешно непрекъснато. Но не бива да се плашим за интелектуалното си самочувствие, защото през последните години в тези си опити експерименталният театър у нас си създаде трайни навици, даже банални в упорството да оставя в недоумения своята публика по един и същи начин. А това, разбира се, ни дава преднина и все по-трудно бихме капитулирали пред натиска на "експеримента".
Всичко това би било разбираемо и симпатично в неподправената си инфантилност, ако извървяваше своето най-важно предназначение – чрез търсения шок, ужас и раздразнение да пречисти действителността. Нали ужким изкуството с това се занимаваше – немасовото, онова, което има претенцията, че чопли ума и възприятията ни, разтревожени от и за света, който обитаваме.
Всъщност „Червената планета“ от Георги Тенев, с режисьор Ани Васева на сцената на „Сфумато“ може без свян да се превърне в наръчник на младия български авангдист-баналист. Има си всички необходими атрибути. От тези да притисне публиката си в клаустрофобично пространство, като разгръща неврозите си на метър от нея, до тези да въздейства върху сетивата й чрез предозиране на визуални и шумови ефекти, които могат да разсипят и най-устойчивия вестибуларен апарат. Разбира се целта на „дразненията“ е да освободи асоциативното ни мислене от капана на причинно-следствените навици, така се твърди.  Нали постмодернизмът не спря да ни натрапва, че историята е мъртва, а историчното мислене сме го оставили в миналото, за по-лесно и нежелано. Защото живеем, според него, само в настоящето и можем единствено да възпроизвеждаме безкритично вече установените идеи, да се удоволстваме даже от повторенията. А също така твърди, че сетивата са тези, чрез които бихме достигнали до хоризонта на своето автентично познание, а не рациото, замърсено от знанието – един авангарден трик, който хитроумно беше засмукан от поп-културата – дете на постмодернизма.

Всичко това, разбира се, беше много актуално, но преди 10 години, преди кризата, когато беше етично да твърдиш, че изкуството е само игра на знаци и нищо повече. Днес това се е превърнало в банално възпроизвеждане на преживян опит. Постмодернизмът е мъртъв. Затова всяко негово възпроизвеждане е упражнение по стил, имитация на мъртъв стил – стилът на младия вечен български авангардист-постмодернист, здраво вкопчен в това да скандализира с баналности, лишени от критичност, които все по-истерично биват хвърляни в лицата на иначе малобройната си, но издръжлива публика. Но нали можем и да сме участници в преднамерена игра-лабиринт със скрити послания, закодирани в текст и в режисура, всичко това предназначено да бъде разгадано от малцина. Кой, кой няма да пожелае, макар и загубен в лабиринта, да не бъде припознат като специален, като част от тази малобройна, но сплотена група от правилно разчитащи „знаците“.
И така, в този наръчник на младия български авангардист-баналист има едно първо правило - всеки сюжет, който може да бъде възпроизведен от зрителя, е презрян. Неуместно е да се споменава вече за фабула, персонаж, действие и конфликт - все ограничители на волното въображение на експериментатора, петимен за езикови игри, дискурсивни практики, полифоничност, речеви платформи и прочие номера. При все, че колкото и неузнаваем на сцената да е текстът на Георги Тенев пак можем да възпроизведем история от него. Но пиесата е едно, а сценичният разказ – друго. Защото всеки логичен сценичен разказ, според младия български авангардист-баналист, е предателство към високия вкус, а и нали сме отегчени до смърт от психологическия театър вече 25 години. Словото е дискридитирано още от Арто, а на негово място идват поток от нелинеарни поредици от думи, т.нар. „облаци от лингвистични комбинации“, които най-общо казано „оплакват загубата на смисъл“ чрез дискурсивни игри. Уморих ли ви? Всичко това, за да го разберете по-лесно, просто вземете който и да било текст и според правилата на младия български авангардист-баналист, той винаги може да бъде изговорен, изкрещян, накъсан, изгрухтян, ако щете и изпикан от актьора. Защото до зрителя не бива да достига никакъв рационален смисъл, а чрез асоциации и възбуда на сетивата да достигне до онова автентично преживяване, в което да се слее с абсолюта на познанието. Всичко това иска да прилича на ритуален транс, по примера на театралната редица Арто, Гротовски, Барба, но надали. Защото автентичността не се постига чрез игра с клишета, защото ако беше така, то постмодернизмът щеше да е религия вече. Не бива да забравяме обаче, че целта на това преживяване може да е и да предизвиква отвращение, което най-честно атакува традиционните представи за колективен опит, каквото е театъра. Нали авангардът е радикален, поне беше преди 100 години.
И все пак Георги Тенев си е намислил разказа, колкото и да е недопустимо по правилата на Ани Васева. Той ни е въвлякъл в апокалиптичен научно-фантастичен сюжет, взаимстван от Станислав Лем, Айзък Азимов и Дъглас Адамс – поне така му се е искало в търсенето на общи разпознаваеми за поколението знаци. Защото всичко междугалактическо започва от смъртта на Синята планета (Земя) и пътешествието на един капитан на полет, пилот и робот към Червената планета. Двете човешки същества (Леонид Йовчев и Галя Костадинова) се сблъскват с необичайни космически явления, както и с действията и бездействията на един робот (Деница Даринова), който се подчинява, знаете, на четирите закона на роботиката. Всичко това довежда до тяхната смърт и преобразуване в друго същество между човек и робот, да предположим, защото се сливат. Защото всичко това може да е така, а може и да не е така – нали имаме иронична игра с текст и представяне от страна на Ани Васева. А и няма нужда да бъде приемано като научно-фантастичен театър, защото тази космическа драма може да бъде разбрана и като апокалиптична картина, но и като пародия на маниакалните усилия на режисьора-демиург (Юлияна Сайска), който заснеме най-после последния 13-ти епизод от „Звездни войни“ с осемхилядна масовка. Сценичният разказ на Ани Васева е организиран в рамките на събитията върху тази киноплощадка, върху която деспотичната фигура на режисьора, пародирана до екстатичен хрип, подсказва, че всичко земно и човешко може да е плод на самозабравил се Бог-демиург, игра на умопомрачен садист кинематографист. До тук всичко е наред и Георги Тенев е напипал, че е време за антиутопии. Нима представите за апокалипсис не възпроизвеждат в най-чист вид страховете на човека, а именно неговия край. А като най-ценен негов продукт е човешката цивилизация, която за Георги Тенев се е отказала от еволюцията и се подчинява на хаоса, на брътвежа и полудата на последните оцелели хора. Но и това е неизменно правило на постмодерниста-концептуалист – да замени „големите разкази“ с гигантски апокалиптични притчи за идващия край на света. Нали помните – отказахме сме от историчност, няма минало и бъдеще, а вечно кошмарно повтарящо се настояще, което трябва да възпроизведе краткотрайно усещане за протичащо време – все по-стеснено, все по-задущаващо. И ако Човекът преди се страхуваше от смъртта на Бог, то днес вече се говори за края на историята, където сме обречени на собствения си хаос и упадък. Нима не е съвсем на място този разказ, ще попитате? На място е, но не това видях. Защото как се превръща всичко това в театър?
Антиутопията има една много важна цел – да предизвика у човека страх от бъдещето и отвращение от действията или бездействията му. Как обаче Ани Васева го разбира това - на първо място чрез смаляване на ужаса от действителността, ядрото на всяка антиутопия, чрез неговото иронизиране - стар постмодерен трик, който идва да омаловажи всяка възможна критичност. Втори път – съвсем буквално – като връхлита публиката до изнемога със сцени на безсмислен крясък, после писък, после грохот, вой, даже източноправославно песнопение в безпомощното търсене на все по-странни, според актьорите, звуци, които да представят един лишен от разум свят. Всичко това под пулсиращите лъчи на led прожектора, все пак по нещо трябва да напомня, че сме в sci-fi жанра, в космоса, придружени от стържещите тайнствени космически звуци, макар в космоса да е тихо, но нали така сме свикнали – от филмите. На фона на опитите за хай-тек среда актьорите се противопоставят на нея чрез плезене, пулене, точене на лиги по пода, пълзене, кривене, в което може би трябваше да се открие безсмислието на изчезващия разумен свят. На финала животът е продължен от хаотично движение на разноцветни същества, молекули или просто хибриди между робот и човек, които се блъскат един в друг. Трима от актьорите вече са в цветни плетени скафандри – всичко е като пародия плетена на една кука. Съвсем накрая пеят италианска естрада, универсално хореографирана като Ален Мак и диско – за майтап, придружени от демонично-истеричния режисьор. Изобщо всичко, всичко е наблъскано за всеки случай – нали хем е апокалиптично по Георги Тенев, хем е инфантилно пародирано от Ани Васева, която усърдно е натикала всички възможни шейсетарски клишета за непоносим авангард, който непременно трябва да подложи на изпитание своята публика, за да бъде признат за висок и постигнал целта си.
Обаче съм сигурна в едно – най-учуден от резултата е самият автор Георги Тенев, който, убедена съм, в началото е бил най-слисан от всички нас. Защото той, каквито и претенции, и опит в театралната графомания да има, все пак му се иска да е разбран и припознат като умозрителен. В никакъв случай като инфантил.
Но, ще се повторя, има утеха за младия български авангардист-баналист, кокетиращ с желанието да не бъде харесван – винаги ще се намери малка сплотена ядка, която да намира за очарователно всички тези вторични преживявания и да ръкопляска на тях. Блазе им!


На 5-ти февруари предстои премиерата на „Тъмната стая“  Сфумато (с участието на Явор Бахаров, Весела Бабинова и Деница Даринова) – автор и режисьор е Георги Тенев, който миналата година постави друга негова пиеса „Злият принц“ в Народен театър. Очаква се да излезе и втора част от проекта Терминал 2 в Сфумато на режисьора Иван Добчев, в който съ-автор е Георги Тенев.
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар