Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

петък, 27 април 2012 г.

ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗА "ИДИОТ 2012" НА ДЕСИСЛАВА ШПАТОВА В НАРОДЕН ТЕАТЪР




На 28, 29 април е премиерата на „Идиот 2012” по Достоевски. Сценична версия на Снежина Петрова и Десислава Шпатова. Режисьор на спектакъла на Камерна сцена е Десислава Шпатова. Сценография и костюми – Юлиян Табаков. В ролята на Настася Филиповна е Снежина Петрова, Княз Мишкин – Ованес Торосян, Рогожин – Деян Ангелов, Ганя – Зафир Раджаб, майката на Аглая – Вяра Табакова, Аглая – Веси Конакчийска.

Кой е Идиот?
Последна издънка на богат дворянски род, на 26 години, загубил рано родителите си, в детството се разболява от „тежка нервна болест” – епилепсия. По-късно при изследвания на персонажа, анализ на поведението и предвид тежката епилепсия, от която страда Княз Мишкин в романа, се твърди, че всъщност е шизофреник. Популярна е версията, че чрез него Достоевски описва себе си и епилепсията, от която боледува, както и все по-тежките пристъпи, които го съпътстват с годините. Днес се знае, че тежката епилепсия може да доведе до шизофрения. Какво вкарва автора в образа на Мишкин? Можем ли да твърдим, че сме сигурни във всяко едно тълкувание на героя на Идиот? Княз Мишкин е образ, разглеждан в неговите пълни амплитуди. От припознаването му в Иисус Христос до отчитането, че това може да е един болен човек, който обърква живота на всички останали. Самият Достоевски прави няколко скици на първообраза на Мишкин, които клонят много повече към втората версия. „Главната мисъл на романа е: колко сила — колко страст в днешното поколение и в нищо не вярват. Безкраен идеализъм ведно с безкраен сенсуализъм“ – записва Достоевки в бележника си, докато работи върху романа, който претърпява няколко редакции. В първата от тях от 1867г. Идиот проявява следните характеристики, които авторът записва така: „Последна степен на проява на гордост и егоизъм“, „Върши подлости от злоба и мисли, че така трябва“, „В гордостта си търси изход и спасение“, „Безкрайна гордост и безкрайна омраза“ и рисува Мишкин по този начин:




При втората редакция Достоевски променя идеята за главния герой и решава: „да изобразя напълно прекрасния човек. Струва ми се, че не може да има нищо по-трудно от това, особено в наше време…” Ето как от първообраза на Мишкин като човек, който върши подлости от злоба, образът се изчиства до „напълно прекрасния човек”. Но може ли изобщо да твърдим, че действително се стреми да успее в създаването на образа на напълно прекрасния човек? В последния разговор между Княз Мишкин и Рогожин до тялото на Настася Рогожин пита Мишкин: "Княже, а ти добър човек ли си?” и Князът отвръща: „Понякога не съм добър.”
Така или иначе в романа се съдържа най-важният компонент, за да се превърне в един от най-значимите в световната литература – в него се поставят въпроси, а не се предоставят отговори. Всяка епоха има своя Идиот, чрез който звучат темите на времето. Има хора, които ще прочетат романа единствено като любовен, други – като един дълъг кошмар, трети – като една история на престъплението, четвърти като евангелие. От сцената на Народен театър ни предстои да видим днешния Идиот 2012 на Десислава Шпатова.
Първоначално сценичната версия на Снежина Петрова и Десислава Шпатова е изчистена от повечето преплитащи се сюжетни линии, като се концентрират върху историята на Настася Филиповна, Рогожин, Мишкин и Аглая. В нарочна пресконференция Снежина Петрова разказа:
„Трябва да се гледа на спектакъла като на криминална хроника, под която стои Библията и божието слово.„ Преди 10 години, когато за първи път режисьорката Десислава Шпатова прави „Идиот” на сцената на Младежки театър (в старата сграда на опашката на коня), актрисата Снежина Петрова твърди, че не са били узрели за темата за Бог и той отсъства в тогавашния спектакъл. Помня, че първият „Идиот” на Десислава Шпатова и Снежина Петрова в ролята на Настася Филиповна много повече напомняше на ревю, в центъра на което стоеше фигурата на Настася. Действително по роман тя е факторът, около когото се завихрят събитията. Тя е поискана от трима мъже – поради състрадание, както твърди Мишкин, от страст – Рогожин и по сметка – Ганя.
„Мишкин остава загадка защо се появява? Защо си мисли, че може да помогне? Защото с неговото идване се обърква всичко!„ Снежина Петрова.
Сценарната версия на романа първоначално е направена от Снежина Петрова и Десислава Шпатова, но в процеса на репетициите в промените и доизглаждането на сцената в текста са участвали всички актьори. „В този роман има поне пет линии и избрахме една – четворката: Аглая, Настася, Рогожин и Мишкин като включихме и Ганя, майката на Аглая и един персонаж, който нарекохме Госта – Владо Пенев, защото решихме, че имаме нужда и от още един свят на сцената. Той ще говори на руски, но всъщност ще пее. Относно драматизацията на романа се наложи по време на репетициите да махнем учтивата форма, защото през 2012г. се оказа, че не върви. Все пак всички тези хора по някакъв начин са си били близки. Единствено Княз Мишкин говори на „вие”. Рогожин има повтаряща се фраза през целия спектакъл, която казва още във влака, докато пътува с Лебедев – „Студено, а!”. Настася! Тя е една красавица, за която всички говорят, но аз (актрисата Снежина Петрова) не съм го преживявала често това, но благодарение на костюма на Юлиян Табаков мога даже само да стоя на сцената и ще е достатъчно. Една от роклите ми и ма 5 метра шлейф. На сцената ще има изображение на Христос,(по-късно актьорът Владо Пенев допълни, че Камерна сцена на Народен театър не е виждала по-хубава сценография . Тя е на Юлиян Табаков), защото днес стои въпросът за вярата. В Идиот 2012 Деси откри този въпрос и за себе си и за нашето поколение – за тази връзка с Бог. Има ли я? Няма ли я? И изобщо търсят ли я? Мишкин дали не е злобна шега? Дали е Спасител или идиот, епилептик, който обърква всичко. Достоевски поставя въпроси, не дава отговори. Ние сме общество, което е загубило връзката с Бога, но все пак спектакълът не е проповед, тя е много повече концентрирана около криминалното... и как се стига до там, че на финала Настася да бъде убита. Но всъщност тя може би е искала да умре? Най-трудното в репетициите ми беше да реша как се умира без да умираш на сцената? Има нож и пробождане. Как да ни повярва зрителят и то на Камерна сцена, където всичко е пред очите му. На Голяма сцена може да се отиграе, но на Камерна всичко е пред очите на зрителя. Какво представлява смъртта на сцената, която естествено е художествена смърт, но как да се повярва в нея? Ето такива въпроси стояха пред мен. Въпросът за отношението между сцена и зрител.
Специално за представлението свирих на пиано при Гина Табакова. Свирила съм в детството си и сега трябваше да науча две пиеси на Чайковски, което не ми беше лесно. Исках Настася да има своя територия като свири на пиано, защото все пак нея я наричат уличница. В спектакъла има и съвременна музика и пеенето на Владо Пенев, вдъхновено от Висоцки. Той влиза в ролята на шута - около Настася винаги има поне един такъв.
В спектакъла няма препратки към епохата, към руското или цитати от други разработки на Идиот. Костюмите са изключително красиви.„




В ролята на Мишкин, една твърде тежка задача, влиза младият Ованес Торосян. „Как съм изградил ролята на Мишкин? Има различни гледни точки – на романа, на режисьора и моя. Най-трудно е да се вплетат всичките заедно, защото всеки идва със своята представа за Мишкин. Болестта на Мишкин присъства на сцената. Той е епилептик и искаме всичко да е максимално истинско. Кой е Мишкин? Ами човек на когото му е трудно да угоди на всички и не иска да обиди никого”.
Премиерните спектакли са на 28-ми и 29-ти април – Камерна сцена, Народен театър. Изпитвам истинско любопитство кой е Идиот 2012 за Десислава Шпатова и Снежина Петрова.

петък, 20 април 2012 г.

ДУЕЛЪТ НА СТАЙКО МУРДЖЕВ С ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН


Текстът е публикуван в http://e-vestnik.bg/14571/duel-na-evgeniy-onegin-s-rezhisyor-v-teatara-na-armiyata/
 със следното въведение:
Бел. ред. - Следващата по-долу театрална рецензия предизвика бурни дискусии, коментари и нападки във Фейсбук. Авторката Гергана Пирозова е театровед, работила е в столични театри, била е автор на статии за театъра във в. “Дневник” и др. издания, но пише рецензии и в блога си, доколкото вестниците избягват да публикуват такива. Оказва се, че и статия в блог може да предизвика скандал. Рецензията, без да е крайна, засяга един от най-популярните млади режисьори Стайко Мурджев. И изглежда накърнява образа му на “вървежен” и признат като талантлив и млада надежда.
Затова във Фейсбук следват реакции на негови симпатизанти и нападки към авторката.
Оказва се, че във времето на социалните мрежи една театрална рецензия може да има нов живот. Случаят поставя въпроса за търпимостта към критика и за липсата на театрална критика в медиите, които изчерпват темите за театър с информации за премиери и интервюта с актьори и режисьори.

Театърът на Армията, амбициран да произвежда свои имена и хитове, излезе с нова премиера - "Евгений Онегин” с режисьор Стайко Мурджев (р.1984, гр.Смолян) – младата надежда на българския театър, който от изгряваща звезда през 2010 беше тутакси засмукан от институционалния театър и назначен за щатен режисьор в Театър на Армията. За година и половина момчето, завършило при проф. Пламен Марков, има три премиери на голяма сцена в софийски театри и една в Пловдив, както и няколко награди, номинации и даже национална грамота от Министерство на Културата за високи творчески постижения, връчена му веднага след дебюта от Министъра на културата Вежди Рашидов. Мненията за него се движат от „конюнктурен” до „скандален”, но е сигурно – той е харесван от директорите на театри.

Мога да му призная едно на режисьора Стайко Мурджев, че умее да подрежда актьори по сцената. Те, за разлика от спектаклите на други, не препускат хаотично по нея, а съвсем намислено се подреждат като на шахматна дъска – ту фигурата на Коня идва напред, ту Царицата стои в засада отстрани, пешките не излизат на авансцената, защото не са важни, пък и нямат многозначителни монолози. Изобщо, вижда се, че е положено освен усърдие и занаят (нали е ученик на Пламен Марков, за когото казват, че поне на занаят учи) да се влиза и излиза навреме, деликатно в тъмните участъци и без спъване и падания да се отправят към изходите на сцената. Едните персонажи винаги влизат от дясно, другите – винаги от ляво, защото тук ни се дава нишан да разпознаем кой кой е според режисьора. Естествено на финалната сцена, която се разиграва най-после в Петербург, а не в мрачната провинция – местата са сменени...(вероятно и сигурно знак, че и животът на персонажите е сменен, даже наопаки обърнат). Много е важно, че се поставят такива малки знаци-камъчета – точно като при Хензел и Гретел. Който ги открие, той намира верния път/ключ към авторовото намерение на режисьора.

Но да си призная Стайко не е искал много да ни мъчи – камъчетата са едри и ясно различими, като например свирепо режещите звуци на тревожна музика между всяка сцена. Ясно е, тук ще има драма, пък и тя става все по-натегната в хода на представлението, защото режещите триони на тревожната музика се появяват на всяка пролука докато актьорите преконструират мизансцени. И за да няма никакви съмнения относно драматичните моменти, те (тревожните триони) съвсем като в знаковите барабанчета на Изаура (които биеха многозначително, докато някой мамеше горкото момиче), се появяват във всеки по-тревожен миг. И така: тревожна музика ни дава знак, да разтревожим сърцата и умовете си, защото в този миг се случва драма. Но, нека почнем отначало, за да не изпуснем някои от знаците!

Иван Радоев
Тъмно е на сцената, само „трионите” вият по нея, свещи припламват в мрака отсреща. Върху чига в центъра на сцената виси конструкция, която иде да обозначи врата в зала на имение (т.нар. условна сценография от края на 60-те и началото на 70-те у нас е посяла неизлечими щампи ). На „вратата” в полумрака се появява мъж, с перука и костюм, съвсем подходящ за времето на Луи 14-ти. Не, не става дума за тази епоха. Нали гледаме Евгений Онегин и действието се развива по роман някъде между 1819 – 1825г.? Онзи с перуката е Мосю Трике (Мирослав Косев), слугата - франсе, което, за да не го объркаме, че е такъв, има подходящ писклив глас и лигав агцент, меки китки и костюм от епохата на Луи 14-ти. Знаци колкото си искаш и все до болка познати, а-ха да ги нарека клишета. Някои казват, че не може без клишета, нали трябва да имаме общи кодове и щампи, за да се разпознаваме. Но аз ви казвам – може без тях, даже съм виждала как съвсем добре се получава, но в случая сигурно е важно и на кого искат да разказват в това представление, нали?

Там отпред на авансцената, в тъмата лежи полугол Той и само ръмжащият му глас издава страшната мъка, но и сила, която крие в себе си, като един ранен звяр в клетката на глухата провинция. Това е Евгений Онегин/Иван Радоев, но веднага ми изскочи в съзнанието сцената с Деян Донков и неговият Дон Жуан в Народен Театър, и първата му поява в мрака, докато протягаше голи ръце от ваната към слугата Сганарел. Няма нищо странно в това, нали сам Онегин, скучаещ и отегчен от живота, напомня на Байроновия Чайлд Харолд и Дон Жуан, писани почти по същото време. Стайковият Онегин непременно ще удържа и обхожда през целия спектакъл централния вертикал по сцената – нали е централен персонаж. Но ето ви трик: Татяна Ларина – другата „централна” в разказа, стои в крайно ляво, като контрапункт на случващото се в центъра, защото Тя е различна, нали?
Анастасия Лютова, Весо Анчев
А Тя, като една Ледена Царица, ще отблъсква пешките около себе си. Да се чуди човек как провинциалната меланхоличка, доверчивата и неопитна Татяна, която се отнася по четенето на любовни романи и се отъждествява с всяка героиня в тях, се превръща във Вечната Амбър и малко от героинята на „Опасни връзки” Маркиза дьо Мертьой (Глен Клоуз във филма, а при нас е актрисата Анастасия Лютова). Докато вледенена и съскаща високомерно наблюдава пухкавата си и весела сестра Олга и впианчената си майка (Пламена Гетова), Татяна рухва под ударите на чара на Онегин, който пък не спира да повтаря: „Взимате ме за някой друг!”. Двамата като еднакви по мащаб титани се сблъскват на сцената, съвсем като в „Опасни връзки”, но никак като Евгений Онегин, където всъщност едно провинциално момиче се влюбва в петербургски млад дворянин, известен с похожденията си, но безкрайно отегчен от живота. На финала, когато вече е ясно, че „мръсникът” Онегин е съсипал няколко живота, при това е убил и човек, бива отмъстен от успялата Татяна – вече омъжена за Княз, млад и богат (Веселин Анчев), обитаваща елита на Русия.
Въпреки че всъщност Пушкин жени Татяна за възрастен, достолепен и с военен мустак Княз, но колко му е съвсем мъничко да подменим смисъла. Той, Онегин, ще коленичи пред нея, и съвсем като в „Перла”, а-ха да си речем, че това трябва да е поне Мехмет, ще се обясни в любов, а тя ще го отблъсне, после ще поплаче, но пак ще го отблъсне. Не, не – това не е турски сериал, нито колумбийска сапунка.

Това е Евгений Онегин! Разпарчетосан и оголен единствено до сюжет,(който даже не е така по роман), бързащ да ни разказва кой на кого какво прави и свеждащ произведението на Пушкин до любовен роман с перипетии. Разбира се, пропуснах да ви разкажа за Олга (Анастасия Ингилизова), под чиято миловидност се крие пресметлива жена, но съдбата и нея наказва, (според Стайко Мурджев), и се жени за отвратителен простак – насила. А по роман хич, хич не е така. Очарователният млад поет Ленски (Явор Бахаров), който бива убит в дуел от Онегин, сякаш в скокливото си поведение на сцената ни натъртва, даже прекомерно подчертава, че е инфантилен, а по роман той просто е идеалист и поет.

В едно съм сигурна – театърът на Армията ще се пълни с мързеливи да прочетат романа ученици. Те няма как да не отбележат и много красивите, като във филмите костюми, съвсем незагадъчната режисура, ясните за разбиране човешки пъзели и достъпния превод на романа не в мерена реч. Не само – настроението е така традиционно, че всичко от сцената ще се поема безгрижно от публиката (без пистолетните изстрели, които стряскат позадрямалите мисли твърде често в спектакъла). Питам се дали проф. Здравко Митков не се е преродил преждевременно в него и защо му е на Стайко Мурджев така да иска да се харесва? Мигар не знаем, че младостта е една и е съвсем кратка, и само тогава ни се прощават своеволията и даже грешките, когато опитваме и затова ни е дадено да опитваме.


Пиша всичко това като приятел на Стайко Мурджев, защото знам, че ще го подлъгват, че е велик млад режисьор, който единствен от младите овладява голямата сцена, докато го подхлъзват по пенсионерските клишета и някои не съвсем почтени сметки.


„Евгений Онегин” (Пушкин) на режисьора Стайко Мурджев в Театър на Армията; драматизация на Юрий Дачев, музика – Петър Дундаков, сценография и костюми – Нина Пашова, пластика – Милен Петров, с участието на: Иван Радоев, Анастасия Лютова, Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Пламена Гетова, Мирослав Косев, Явор Бахаров, Ангел Генов, Веселин Анчев, Георги Новаков


сряда, 11 април 2012 г.

НОМИНАЦИИ АСКЕЕР 2012



НОМИНАЦИИ А`АСКЕЕР 2012


Връчването на наградите ще е на 23 май. Режисьор на церемонията ще е Диана Добрева, която ще работи по сценарий на Ангел Еленков и музикална картина на Петя Диманова. Традиционно церемонията е под почетния патронаж на министъра на културата Вежди Рашидов и на министъра на отбраната Аню Ангелов.

Академия „Аскеер“ ще връчи Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство „Аскеер 2012″ на театралния режисьор Асен Шопов. Ето и останалите номинирани:

Водеща мъжка роля

Владимир Пенев за ролите на Джон, Бари, Боби и Тоби в „Дуети“ от Питър Куилтър, постановка Владимир Люцканов, Театър 199 „Валентин Стойчев“ и за ролята на Президента в „Златните мостове и Секвоя“ от Константин Илиев, постановка Бина Харалампиева, Малък градски театър „Зад канала“

Камен Донев за ролята на Семьон Семьонович Подсекалников в „Животът е прекрасен“ по произведения на Николай Ердман, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“

Малин Кръстев за ролята на Англичанинът в „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“

Водеща женска роля


Албена Чобанова за ролята на Алис в „Бягство от Москва“ от Уилям Никълсън, постановка Петър Пейков, Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград

Мая Новоселска за ролята ѝ в моноспектакъла „Едно малко радио“ от Мая Новоселска, Стефан Москов и Борислав Стоилов, постановка Стефан Москов, Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“

Светлана Янчева за ролята на Серафима Илинична, тъща в „Животът е прекрасен“ по произведения на Николай Ердман, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“

Изгряваща звезда



Весела Бабинова за ролята на Коля Лебедушкин, военнослужещ първа година в „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Веселина Конакчийска за ролята на Нора в „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, постановка Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Иван Юруков за ролята на Зилов в „Лов на диви патици“ от Александър Вампилов, постановка Юрий Бутусов, Народен театър „Иван Вазов“


Поддържаща мъжка роля


Леонид Йовчев за ролята на Мервин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Сава Георгиев за ролята на Еугениуш в „Танго“ от Славомир Мрожек, постановка Николай Поляков, Драматично-куклен театър – Враца

Стефан Мавродиев за ролите на Баща, № 3 и Дънкан в „Любов и пари“ от Денис Кели, постановка Петър Кауков, Младежки театър „Николай Бинев“


Поддържаща женска роля


Анастасия Лютова за ролята на Лейди Милфорд, метреса на княза в „Коварство и любов“ от Фридрих Шилер, постановка Стайко Мурджев, Театър „София“

Мария Каварджикова за ролята на Стефка, съпруга на Венко в „Работно време“ от Камен Донев, постановка Камен Донев, Народен театър „Иван Вазов“

Теодора Духовникова за ролята на Мерилин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“


Сценография


Даниела Олег Ляхова за „Рицар на Светия Дух“ от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
Огняна Серафимова за „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, постановка Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
Рин Ямамура за „В Тоскана“ от Серджи Белбел, постановка Ида Даниел, Народен театър „Иван Вазов“


Костюмография


Даниела Ляхова за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
Петър Митев за „Когато гръм удари“ от Пейо Кр. Яворов, постановка Стайко Мурджев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
Свила Величкова за „McBeth“ по Уилям Шекспир, постановка Стефан Москов, Младежки театър „Николай Бинев“

Театрална музика


Асен Аврамов за „Рицар на Светия Дух“ от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“

Калин Николов за „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Петя Диманова за „Когато гръм удари“ от Пейо Кр. Яворов, постановка Стайко Мурджев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив


Режисура


Иван Добчев за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“

Маргарита Младенова за „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, Народен театър „Иван Вазов“

Явор Гърдев за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, Народен театър „Иван Вазов“ и „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, Народен театър „Иван Вазов“

Най-добро представление


„Бягство от Москва“ от Уилям Никълсън, постановка Петър Пейков, Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград

„Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

„Рицар на Светия Дух“ от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“



Съвременна българска драматургия


„Ковачи“ от Алек Попов

„Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев

„Златните мостове и Секвоя“ (театрален триптих) от Константин Илиев.