"ПАЙНЕРЪТ" НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР КАМЕН ДОНЕВ ПЪЛНИ САЛОНИ

„Пайнерът” на българския театър Камен Донев пълни салони[1]

                      „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев е  събитието на сезона

Камен Донев, снимка Велислав Николов в. Сега

            Пред прага сме на последните за сезона театрални награди  – А`Аскеер 2012. Само след месец вратите на театрите ще се затворят, а по-предприемчивите ще тръгнат по турнета. Нали са такива директивите от последната реформа! Театърът непременно трябва да следва зрителския вкус, даже буквално да стигне до оградата на селския му двор. Не ме разбирайте погрешно. Аз съм „за” просветата. Въпросът е кой и как определя какъв е зрителският вкус. Ще кажете, че пълният салон е онова мерило за успех, което не може да бъде пренебрегнато. Така е! Това със сигурност може да го потвърди и шефът на „Пайнер”, който дословно следва същата политика на просвета и съблазняване. Ще ви попитам директно: Вие знаете ли какъв е вкусът на театралната публика? Ако знаете, станете директор – директор на театър.

            Защото през последните години се наблюдава паническо нагаждане към предполагаем масов вкус. Да наречем това криза на идентификацията. При нея било типично да подражаваш на чужд на себе си образ и без да си даваш сметка да ставаш като него, но не съвсем, а малко сбъркано. Същото е с новите абитуриентки – много искат да изглеждат като чалга певици, но все им се получава да са като порноактриси – някои твърдят, че между двата образа разликата е тънка.

            И така – на кого подражава българският театър? Този въпрос кънтеше през целия сезон 2011/2012, в който само софийските държавни театрални сцени предложиха над 77 нови заглавия, без да включвам гостуващите от извънстоличните театри, независимите проекти – по клубове, галерии и мазета, фестивалите като Театрален салон (ИКАР) и чисто новия първи фестивал на Асоциация за свободен театър. При този истински урожай само свръхопитният театрал би се ориентирал

      ще го съблазняват ли по пайнерски, ще го просвещават ли, или ще го вдъхновяват. 

            Ако ви съблазняват, то вероятно ви считат за част от т.нар. „масова публика”, която казват, че априори имала по-лош вкус от другите. А за лошия вкус било характерно да реагира само на прости и силни дразнения, креслив бил, както писателят Милен Русков описва.

     По какво ще познаете, че ви мислят за „масов зрител”?

            Първо се ориентирайте по плакатите. Ако откриете, че от там ви се хилят много хора накуп с фрапантни гримаси и цветове, то бъдете сигурни: някой ви праща послания, че непременно ще ви развлича и то кресливо. Ако в спектакъла е включена поне една телевизионна звезда (тук примерите са много, но най-работният, театралният ангел на широката провинция е Асен Блатечки, сам организирал в шеметния полет и новите си колеги по сериал), то значи ви мислят и за масов телевизионен зрител. Ако от родния ефир ви заливат с жизнеутвърждаващи интервюта на бодърстващи гении или ви назидават конформистки мъдреци с шалчета и без шалчета, то вие със сигурност гледате театрални абитуриенти. 

"Кръщене" от Камен Донев

Ако на сцената е отразен роден селски бит, в който в такт три/четвърти се редуват пощипвания по бедра, тропот на хора и ракиени наздравици („Кръщене” на Камен Донев в Театър „Българска армия”) вие или трябва тутакси да се припознаете в тази народняшка вакханалия или просто отпадате от групата на мечтания зрител. 

"Тирамису", реж. Н. Поляков

Ако пък ви пробутват побългарена представа за западен хайлайф и ви внушават, че е вселенско да бъдете поне два часа офис гърл („Тирамису” на реж. Н. Поляков в Театър „София” и още много други), пак сте от отбора на „идеалните”. Ако ви съблазняват с младежки и съмнително приповдигнат ентусиазъм, осъмнал с естрадния дух на „Ален Мак” („Сън в лятна нощ” на реж. Бойко Богданов[2] в Театър София и други) или пък ви връщат с визия и патос някъде в тъмите на българския театър от 78-ма („Евгений Онегин” на реж. Стайко Мурджев в Театър на„Българската Армията”), то непременно ви мислят и за възрастен масов зрител. Ако ви показват много жизнерадостна плът – и женска, и мъжка понякога (тук примерите също са много), ако се изливат по 3 кг. пот от актьорите (така както от най-отгоре се възхитиха спонтанно, явно бъркащи театъра с цирка), ако има поне двама на сцената, които се преструват на грозни леки жени, защото все по-често играят на токчета, то вие със сигурност сте прелъстяван по пайнерски. 

            Ако, обаче, не ви е страх от по-сдържаното на повърхността, от изискващото по-голяма концентрация, от двусмисленото, от неочакваните дълбочини, от онова, което не се притеснява да ви замисли, да ви натъжи, пък макар и това да е забранено във вече новия развлекателен бизнес – българския театър, то 

                     вие не сте „масов зрител”.

"Нощна пеперуда", реж. Явор Гърдев, Народен Театър

            Тогава с лека ръка ще ви посъветвам непременно да гледате „Нощна пеперуда” в Народен театър на режисьора Явор Гърдев, където ужким ни се разказва за един редник, превърнал се в момиче. Зад повърхността на тази пикантна история обаче се поставя големият въпрос пред нас – от кои си избираме да бъдем точно днес – от хората на духа или от другите? Същото звучи и в „Рицарят на Светия дух” от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър, но чрез историческата алюзия за Големия Алеко Константинов, убит по погрешка заради парче земя. В тази категория поставям и „Пиеса за умиране” на тандема Ани Васева и Боян Манчев в Театрална работилница „Сфумато”. Впечатляващ със зрелищност (при все, че е на малка сцена), екстравагантност и актьорска енергия, спектакълът поставя редица важни въпроси за съвременния театър и новите театрални езици, незапазили място в родния театър, твърде зает да ползва старомодни щампи.

"Пиеса за умиране" от Ани Васева и Боян Манчев

 Друг млад екип на Гергана Димитрова и Здрава Каменова направиха чудесен пробив от страна на извънинституционалния театър със спектакъла „Праехидно” в Галерия "Suspacious" (ул. „6-ти септември”), поставен в нетрадиционна среда, ползващ иначе „забранени” герои в театъра като животното ехидна – централен персонаж в този почти апокалиптично ироничен разказ. А на „Макбет” в Младежки театър отидете, за да проверите за 50 минути можете ли да сте едновременно и в ниското и високото, така както само Теди Москов може да ни разиграе. Даже ще си позволя да ви препоръчам спектакъла в „Сфумато” „Скъпа Елена Сергеевна” на реж. Мартин Киселов – рядко съм виждала толкова адекватно представления, насочено директно и единствено към своята публика – тийнейджъра. 

"Праехидно" от Гергана Димитрова и Здрава Каменова

И защото, слава Богу, добрите примери не липсват в театъра, най-горещо ви съветвам – не вярвайте, ако ви твърдят, че вие сте „масов зрител” и искате да бъдете единствено съблазняван, защото салоните на по-горните спектакли са пълни.

Вероятно ще се почудите къде слагам онези шумно обсъждани спектакли през този сезон като „Ревизор” на Мариус Куркински и „Животът е прекрасен” на Сашо Морфов в Народентеатър? Бих ги определила като представления стремели се към едно, но за съжаление постигнали друго, нещо разкрачено между желанието да е образовано, но стремглаво пропадащо в „лошия вкус”. Там също са пълни салоните.

За финал ще ви разкажа един действителен подслушан разговор след спектакъла „Животът е прекрасен” между две млади жени – образовани.

ПЪРВАТА: Абе готина е пиесата. Само дето накрая изнесоха един ковчег и ми развалиха настроението.
ДРУГАТА: Ма то нали е театър, бе! В ковчега няма никой.

За тях май всичко ще трябва да започне отначало.

---

[1] Текстът е публикуван със заглавието „Морфов и Мариус – лош вкус, пълен салон” във в. „България днес”, бр.110, 22.05.2012. Моето предпочитано заглавие публикувам тук. Не смятам, че Мариус Куркински и Сашо Морфов са еталон за лош вкус.

[2] Струва ми се, че проблемът със  "Сън в лятна нощ" на Бойко Богданов е разминаването между представата за младежко от страна на поръчителите и за съжаление, колебанието на режисьора Бойко Богданов да откаже „поръчката” и решението му едно към едно да ги удовлетвори по тяхному.

НАГРАДИТЕ А`АСКЕЕР 2012

 23 МАЙ (СРЯДА)

ТЕАТЪР "БЪЛГАРСКА АРМИЯ" 

 НАГРАДИТЕ А`АСКЕЕР 2012

                                      ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО

 АСЕН ШОПОВ

"Трябва да благодаря на толкова много хора, но първо трябва да благодаря на Онзи най-отгоре, Който беше така милостив към нас преди два дена (земетресението от 22 май), а когато консумираш тази милост от 16-тия етаж разбираш колко относително е цялостното творчество." А. Шопов

 ИЗГРЯВАЩА ЗВЕЗДА

ВЕСЕЛА БАБИНОВА за ролята на Коля Лебедушкин, военнослужещ първа година в „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

 (другите: Иван Юруков "Лов на диви патици", Веселина Конакчийска "Куклен дом")

"Искам да благодаря на Явор, който ми даде възможността да покажа нещо от себе и на целия екип, защото това си е наше представление."

ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ

СТЕФАН МАВРОДИЕВ за ролята на Бащата, Номер 3 и Дънкан в „Любов и пари“ от Денис Кели, постановка Петър Кауков, Младежки театър „Николай Бинев“

 (другите: Леонид Йовчев "Ръкомахане в Спокан", Сава Георгиев "Танго")

"Благодаря на фондацията, която се опитва да съхрани духа, който пази и нас, и нацията. Да не се впускам в тази тема."

               

 ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ

ТЕОДОРА ДУХОВНИКОВА за ролята на Мерилин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

(другите: Мария Каварджикова "Работно време", Анастасия Лютова "Коварство и любов")

"Благодаря на театъра, че ме допусна до него и че ме осмисли по този начин. Благодаря на Павлин, Леонид и Иван. Благодаря на Явор - няма такъв мъж, такъв гъзар и такъв режисьор."

                                                                                   СЦЕНОГРАФИЯ

ДАНИЕЛА ОЛЕГ ЛЯХОВА за „Рицар на Светия Дух“ от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“

 ( другите: Огняна Серафимова "Куклен дом", Рин Ямамура "В Тоскана")

"Благодаря на екипите и на двете представления. Благодаря ви и приятна вечер!"

КОСТЮМОГРАФИЯ

СВИЛА ВЕЛИЧКОВА за „McBeth“ по Уилям Шекспир, постановка Стефан Москов, Младежки театър „Николай Бинев“

(другите: Петър Митев "Когато гръм удари", Даниела Олег Ляхова "Нощна пеперуда"

                                     

ТЕАТРАЛНА МУЗИКА

КАЛИН НИКОЛОВ за „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

(другите: Петя Диманова "Когато гръм удари", Асен Аврамов "Рицарят на Светия Дух", "Завръщане във Витенберг"

"Добър вечер на всички. Искам да благодаря на фондация  Аскеер за тази награда и да ви пожелая приятна вечер, благодаря!"

                   ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ

КАМЕН ДОНЕВ за ролята на Семьон Семьонович Подсекалников в „Животът е прекрасен“ по произведения на Николай Ердман, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“

 (другите: Малин Кръстев "Завръщане във Витенберг", Владимир Пенев "Дуети")

"Сашо си свърши много добре работата и в Народния театър е така уютно. Актьорите са много добри - има парно, има баня, не ми се свършваха репетиции. Искахме още дълго да репетираме, заради самата работа Това се случва много рядко в живота на един актьор. Слава Богу, че го има театъра защото той е едно истинско спасения - в случая за мен."                                     ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯ

МАЯ НОВОСЕЛСКА за ролята ѝ в моноспектакъла „Едно малко радио“ от Мая Новоселска, Стефан Москов и Борислав Стоилов, постановка Стефан Москов, Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“

(другите:  Албена Чобанова "Бягство от Москва"; Светлана Янчева "Животът е прекрасен")

държи лист с надпис Светлана Янчева "Добър вечер, честит празник, разбирам че няма много време. Благодаря на всички, които ме подкрепяха, извинявайте мечът (мечът пада от статуетката). Добре, нищо, шапката е тук, мечът е тук. Желая ви много вдъхновение, наистина, и много щастие, когато стъпвате на сцената, благодаря на Теди, благодаря за подкрепата на целия екип, на "Артишок", на всички, които ме подкрепиха, на целия екип в театъра. Благодаря ви, хубава вечер!"

                                                                  СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ДРАМАТУРГИЯ

 ГЕОРГИ ТЕНЕВ И ИВАН ДОБЧЕВ - "Завръщане във Витенберг"

 (другите: Алек Попов "Ковачи"; Константин Илиев "Златните мостове и Секвоя"

"Благодаря на фондацията. Искам да благодаря на Сфумато, което е лаборатория и затова е възможно да се правят такива авантюри и експерименти. Благодаря Грети!" Иван Добчев

 "Честит празник на всички, които създават изкуство със слово и на български език." Г.Тенев

                                                                                   РЕЖИСУРА

ЯВОР ГЪРДЕВ за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, Народен театър „Иван Вазов“ и „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, Народен театър „Иван Вазов“
(другите:  Маргарита Младенова за "Рицарят на Светия Дух"; Иван Добчев "Завръщане във Витенберг")
"Аз съм изключително радостен, че са наградени тези две представления точно тази годна. Това се случва в конкуренция с два изключително силни спектакъла и при моите учители, при които научих театър. Трябва да благодаря и на Народен театър, който ги продуцира. Но тази година бях споходен от една радост, не удоволствие , а радост, което е метафизично състояние – работата ми с актьорите и в двата спектакъла.  Нещо, за което благодаря! Да ви напомня, че без театър не може!" Явор Гърдев

 НАЙ-ДОБРО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

НОЩНА ПЕПЕРУДА от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
(другите: "Бягство от Москва"; "Рицарят на Светия дух")

       Журито, избрало наградените за 10-те спектаклови категории:

Ангелина Славова, Ани Вълчанова, Асен Шопов, проф. Атанас Атанасов, Васил Михайлов, Вълчо Камарашев, Гергана Кофарджиева, Георги Новаков, Жорета Николова, Илка Зафирова, Леонид Йовчев, доц. Марина Райчинова, Мария Диманова, Мария Статулова, Марин Янев, Меглена Караламбова, Милен Миланов, Нина Стамова, Розалия Радичкова, Станка Калчева, Стоян Алексиев, Стайко Мурджев.

ДУЕЛЪТ НА СТАЙКО МУРДЖЕВ С ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН

Текстът е публикуван в http://e-vestnik.bg/14571/duel-na-evgeniy-onegin-s-rezhisyor-v-teatara-na-armiyata/
 със следното въведение:

Бел. ред. - Следващата по-долу театрална рецензия предизвика бурни дискусии, коментари и нападки във Фейсбук. Авторката Гергана Пирозова е театровед, работила е в столични театри, била е автор на статии за театъра във в. “Дневник” и др. издания, но пише рецензии и в блога си, доколкото вестниците избягват да публикуват такива. Оказва се, че и статия в блог може да предизвика скандал. Рецензията, без да е крайна, засяга един от най-популярните млади режисьори Стайко Мурджев. И изглежда накърнява образа му на “вървежен” и признат като талантлив и млада надежда.

Затова във Фейсбук следват реакции на негови симпатизанти и нападки към авторката.
Оказва се, че във времето на социалните мрежи една театрална рецензия може да има нов живот. Случаят поставя въпроса за търпимостта към критика и за липсата на театрална критика в медиите, които изчерпват темите за театър с информации за премиери и интервюта с актьори и режисьори.

Театърът на Армията, амбициран да произвежда свои имена и хитове, излезе с нова премиера - "Евгений Онегин” с режисьор Стайко Мурджев (р.1984, гр.Смолян) – младата надежда на българския театър, който от изгряваща звезда през 2010 беше тутакси засмукан от институционалния театър и назначен за щатен режисьор в Театър на Армията. За година и половина момчето, завършило при проф. Пламен Марков, има три премиери на голяма сцена в софийски театри и една в Пловдив, както и няколко награди, номинации и даже национална грамота от Министерство на Културата за високи творчески постижения, връчена му веднага след дебюта от Министъра на културата Вежди Рашидов. Мненията за него се движат от „конюнктурен” до „скандален”, но е сигурно – той е харесван от директорите на театри.

Мога да му призная едно на режисьора Стайко Мурджев, че умее да подрежда актьори по сцената. Те, за разлика от спектаклите на други, не препускат хаотично по нея, а съвсем намислено се подреждат като на шахматна дъска – ту фигурата на Коня идва напред, ту Царицата стои в засада отстрани, пешките не излизат на авансцената, защото не са важни, пък и нямат многозначителни монолози. Изобщо, вижда се, че е положено освен усърдие и занаят (нали е ученик на Пламен Марков, за когото казват, че поне на занаят учи) да се влиза и излиза навреме, деликатно в тъмните участъци и без спъване и падания да се отправят към изходите на сцената. Едните персонажи винаги влизат от дясно, другите – винаги от ляво, защото тук ни се дава нишан да разпознаем кой кой е според режисьора. Естествено на финалната сцена, която се разиграва най-после в Петербург, а не в мрачната провинция – местата са сменени...(вероятно и сигурно знак, че и животът на персонажите е сменен, даже наопаки обърнат). Много е важно, че се поставят такива малки знаци-камъчета – точно като при Хензел и Гретел. Който ги открие, той намира верния път/ключ към авторовото намерение на режисьора.

Но да си призная Стайко не е искал много да ни мъчи – камъчетата са едри и ясно различими, като например свирепо режещите звуци на тревожна музика между всяка сцена. Ясно е, тук ще има драма, пък и тя става все по-натегната в хода на представлението, защото режещите триони на тревожната музика се появяват на всяка пролука докато актьорите преконструират мизансцени. И за да няма никакви съмнения относно драматичните моменти, те (тревожните триони) съвсем като в знаковите барабанчета на Изаура (които биеха многозначително, докато някой мамеше горкото момиче), се появяват във всеки по-тревожен миг. И така: тревожна музика ни дава знак, да разтревожим сърцата и умовете си, защото в този миг се случва драма. Но, нека почнем отначало, за да не изпуснем някои от знаците!

Иван Радоев

Тъмно е на сцената, само „трионите” вият по нея, свещи припламват в мрака отсреща. Върху чига в центъра на сцената виси конструкция, която иде да обозначи врата в зала на имение (т.нар. условна сценография от края на 60-те и началото на 70-те у нас е посяла неизлечими щампи ). На „вратата” в полумрака се появява мъж, с перука и костюм, съвсем подходящ за времето на Луи 14-ти. Не, не става дума за тази епоха. Нали гледаме Евгений Онегин и действието се развива по роман някъде между 1819 – 1825г.? Онзи с перуката е Мосю Трике (Мирослав Косев), слугата - франсе, което, за да не го объркаме, че е такъв, има подходящ писклив глас и лигав агцент, меки китки и костюм от епохата на Луи 14-ти. Знаци колкото си искаш и все до болка познати, а-ха да ги нарека клишета. Някои казват, че не може без клишета, нали трябва да имаме общи кодове и щампи, за да се разпознаваме. Но аз ви казвам – може без тях, даже съм виждала как съвсем добре се получава, но в случая сигурно е важно и на кого искат да разказват в това представление, нали?

Там отпред на авансцената, в тъмата лежи полугол Той и само ръмжащият му глас издава страшната мъка, но и сила, която крие в себе си, като един ранен звяр в клетката на глухата провинция. Това е Евгений Онегин/Иван Радоев, но веднага ми изскочи в съзнанието сцената с Деян Донков и неговият Дон Жуан в Народен Театър, и първата му поява в мрака, докато протягаше голи ръце от ваната към слугата Сганарел. Няма нищо странно в това, нали сам Онегин, скучаещ и отегчен от живота, напомня на Байроновия Чайлд Харолд и Дон Жуан, писани почти по същото време. Стайковият Онегин непременно ще удържа и обхожда през целия спектакъл централния вертикал по сцената – нали е централен персонаж. Но ето ви трик: Татяна Ларина – другата „централна” в разказа, стои в крайно ляво, като контрапункт на случващото се в центъра, защото Тя е различна, нали?

Анастасия Лютова, Весо Анчев

А Тя, като една Ледена Царица, ще отблъсква пешките около себе си. Да се чуди човек как провинциалната меланхоличка, доверчивата и неопитна Татяна, която се отнася по четенето на любовни романи и се отъждествява с всяка героиня в тях, се превръща във Вечната Амбър и малко от героинята на „Опасни връзки” Маркиза дьо Мертьой (Глен Клоуз във филма, а при нас е актрисата Анастасия Лютова). Докато вледенена и съскаща високомерно наблюдава пухкавата си и весела сестра Олга и впианчената си майка (Пламена Гетова), Татяна рухва под ударите на чара на Онегин, който пък не спира да повтаря: „Взимате ме за някой друг!”. Двамата като еднакви по мащаб титани се сблъскват на сцената, съвсем като в „Опасни връзки”, но никак като Евгений Онегин, където всъщност едно провинциално момиче се влюбва в петербургски млад дворянин, известен с похожденията си, но безкрайно отегчен от живота. На финала, когато вече е ясно, че „мръсникът” Онегин е съсипал няколко живота, при това е убил и човек, бива отмъстен от успялата Татяна – вече омъжена за Княз, млад и богат (Веселин Анчев), обитаваща елита на Русия.

Въпреки че всъщност Пушкин жени Татяна за възрастен, достолепен и с военен мустак Княз, но колко му е съвсем мъничко да подменим смисъла. Той, Онегин, ще коленичи пред нея, и съвсем като в „Перла”, а-ха да си речем, че това трябва да е поне Мехмет, ще се обясни в любов, а тя ще го отблъсне, после ще поплаче, но пак ще го отблъсне. Не, не – това не е турски сериал, нито колумбийска сапунка.

Това е Евгений Онегин! Разпарчетосан и оголен единствено до сюжет,(който даже не е така по роман), бързащ да ни разказва кой на кого какво прави и свеждащ произведението на Пушкин до любовен роман с перипетии. Разбира се, пропуснах да ви разкажа за Олга (Анастасия Ингилизова), под чиято миловидност се крие пресметлива жена, но съдбата и нея наказва, (според Стайко Мурджев), и се жени за отвратителен простак – насила. А по роман хич, хич не е така. Очарователният млад поет Ленски (Явор Бахаров), който бива убит в дуел от Онегин, сякаш в скокливото си поведение на сцената ни натъртва, даже прекомерно подчертава, че е инфантилен, а по роман той просто е идеалист и поет.

В едно съм сигурна – театърът на Армията ще се пълни с мързеливи да прочетат романа ученици. Те няма как да не отбележат и много красивите, като във филмите костюми, съвсем незагадъчната режисура, ясните за разбиране човешки пъзели и достъпния превод на романа не в мерена реч. Не само – настроението е така традиционно, че всичко от сцената ще се поема безгрижно от публиката (без пистолетните изстрели, които стряскат позадрямалите мисли твърде често в спектакъла). Питам се дали проф. Здравко Митков не се е преродил преждевременно в него и защо му е на Стайко Мурджев така да иска да се харесва? Мигар не знаем, че младостта е една и е съвсем кратка, и само тогава ни се прощават своеволията и даже грешките, когато опитваме и затова ни е дадено да опитваме.

Пиша всичко това като приятел на Стайко Мурджев, защото знам, че ще го подлъгват, че е велик млад режисьор, който единствен от младите овладява голямата сцена, докато го подхлъзват по пенсионерските клишета и някои не съвсем почтени сметки.

„Евгений Онегин” (Пушкин) на режисьора Стайко Мурджев в Театър на Армията; драматизация на Юрий Дачев, музика – Петър Дундаков, сценография и костюми – Нина Пашова, пластика – Милен Петров, с участието на: Иван Радоев, Анастасия Лютова, Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Пламена Гетова, Мирослав Косев, Явор Бахаров, Ангел Генов, Веселин Анчев, Георги Новаков