Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

събота, 19 май 2012 г.

МЕЖДУ СВИНСКИТЕ ГЛАВИ И СВЕТИЯ ДУХ - РАЗГОВОР ЗА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН




Мариус Куркински "Ревизор"
Един разговор на Силвия Чолева и Гергана Пирозова за театралния сезон 2011
БНР, Христо Ботев, Артефир, декември 2011
В този разговор коментираме няколко спектакъла, чийто премиери са осъществени до декември 2011 – „Рицарят на Светия дух” на Маргарита Младенова, „Кръщене” на Камен Донев, „Завръщане във Витенберг” на Иван Добчев, „Ревизор” на Мариус Куркински, „Ръкомахане в Спокан” на Явор Гърдев, „Изобретателната влюбена” на Елена Панайотова, „Едно малко радио” на Теди Москов. По-късно, пак през този сезон, но 2012 г. Теди Москов постави два нови спектакъла, а Явор Гърдев направи знаменития си спектакъл "Нощна пеперуда". Признавам, че трудно проследявам работохолизма на Камен Донев.

Имаше ли обилие (на премиери – б.а.) през тази година?

Урожай имаше. В рамките на цялото говорене за криза театърът реши да си разрешава проблема с нея като инвестира в много продукти. Т.е. има много премиери и аз не съм гледала всичко.

Не може всеки да е отличник.

Това което искам да споделя е, че сме изправени пред толкова много избори и в крайна сметка човек трябва да направи собствения си избор, да си избере собствения път, даже и театрален. Да, звучи екзистенциално, но човек изправен пред многото избори, трябва да избере своя път. Аз мога да разкажа за моя път. Той не е идеален и не е изпълнен само със страхотни спектакли. В крайна сметка има от всичко. Истината е, че си спестих една голяма част от спектаклите.

Кои си спести и защо?

Виж, това също много ми се искаше да го споделя с теб, поради това огромно натоварване на темата как се опростачва българския театър, как се обръща към масовата публика, как високият театър е пренебрегнат. Изобщо това говорене за театър политиката много се намеси - липсата на пари и как театърът трябва сам да се издържа поради своят пазарен принцип – една странна позиция и поглед върху театъра. Аз по същия начин разсъждавах така разстроено преди две години за театъра. Как така искат пазарен принцип, масов театър.

Театърът не тръгва ли от там?

Театърът тръгва от много места ... Мисля си, че ние най-после достигнахме до етапа да узреем и да преглътнем това, че има и такъв театър. Има и масов театър. Има театър за, как да го кажа, въпреки че го слагаме го в отрицателна категория, за масовата публика. Е, добре де, обаче ние живеем в постмодерни времена и това е нормално. Границата между високо и масово все повече се разпада и ние трябва спокойно да го приемем това. Трябва да оставим всеки да прави своите избори. Какви са моите избори тази година? 
"Рицарят на Светия дух" от Боян Папазов,реж. Маргарита Младенова
Ще започна с последната премиера в Народния театър, която гледах „Рицарят на Светия дух” – текст на Боян Папазов. Наричам го текст, не пиеса, защото е много по-литературен, отколкото театрален. Този текст е режисиран и овладян от Маргарита Младенова на Камерна сцена в Народен театър. Сценограф е Даниела Олег Ляхова, музика Асен Аврамов. Знаем, че този екип принципно работи заедно. Какво ме накара да започна от тази последна премиера. Не можем да избегнем да говорим за театъра без да влизаме в някакъв локален контекст. Ние живеем тук и сега. Тези дни непрекъснато ни се натрапва една истории с едно прасе (мъчителното убийство на малко декоративно прасе, по време на Студентския празник – б.а.) и в крайна сметка това прасе оживя под друга форма като Оскар по Нова телевизия (повече от две седмици в знак на протест срещу убийството на прасето, с водещият Иво Андреев на Времето по НТВ на екран беше и домашното прасенце Оскар). Едната част от населението каза – Ужасна история се случи, гаврят се с прасенцето! Другата част, заедно с премиера на България, ни казва, че за да станеш мъж или човек няма как да не си отрязал поне една свинска глава, а сигурно и да си я забил на кол, защото така завършва историята с прасето в Габрово. И аз се изправих пред себе си и си дадох сметка, че съм от страната на онези, които никога, извинявам се за което, не са рязали свинска глава, нито са я забивали на кол. И си казах, дявол да го вземе, аз не съм станала човек или поне не съм станала онзи човек, който успява на тази територия, защото нали това ни е примера за успех, трябва да си го минал това като опит. Изведнъж се сетих каква огромна връзка има този случай с представлението „Рицарят на Светия Дух”(чиято премиера беше по същото време), където всъщност ни се разказва историята за убийството на Алеко Константинов и за селския кмет, който погрешка убива големия човек Алеко Константинов, защото са спорели с друг за парче земя. Всъщност има един импровизиран съд, в който духът - Светия дух на Алеко Константинов се връща като адвокат точно на онова простолюдие, на онзи примитив, който не цени живота по никакъв начин, под никаква форма. Но Алеко защитава този човек, опитвайки се да го убеди, че духът, че човешкият живот е ценен. А онзи примитивът, селският кмет, изигран от Вальо Танев наистина много хубаво, а Алеко Константинов от Иван Бърнев, та той му разказва една кратка история. Ще съм многословна, но е важно. Дава му пример и му казва – Ти се изкарваш за много духовен човек, ти си богобоязлив, обвиняваш ни, че сме прости хора, но ще ти дам един простичък пример. Ние на село, когато кучката роди 11-те си кутрета, ги отделяме на метър от нея още докато са слепи и само първото, което стигне до нейната цицка го оставяме живо. Другите ги давим в реката. И онзи кметът, простакът, примитивът пита Алеко – Ти ще стигнеш ли до цицката? Няма да стигнеш. Аз, Здравият разум, стъпил здраво на земята, аз ще стигна до нея и не защото съм по-бърз от тебе, а защото на теб ще ти домъчнее за мен и ще ме пуснеш. И аз, слушайки това представление, което наистина е театрален триумф и го казвам абсолютно с ръка на сърцето поради страхотната сценография, поради умението на Маргарита да играе с театралните средства на сцената и от един текст, който е тежък, Боян Папазов знаем, че изпитва огромен пиетет и любов към думите и е по някакъв начин многословенq тя го е оживила на сцената и  си дадох сметка, че спектакълът поставя големия въпрос - изборът аз да остана ли в сферата на духовното или да стъпя здраво на земята и да отрежа свинска глава и най-после да тържествува животът такъв какъвто го разбират някои. И затова си казвам, че това представление за мен е огромен акцент и то обговаря настоящето, през историческите алюзии. Обговаря какво се случва в момента с човека. Мисля, че масовата публика по някакъв начин няма да стъпи там и се сещам, че на метри от това представление има едно друго представление „Кръщене”, където е триумфът на свинските глави. 
"Кръщене", текст и режисура Камен Донев, Театър на Армията.
Нямам нищо против Камен Донев, той прави нещо, което хората вероятно обичат да гледат, но там е триумфът на свинските глави и действително имам чувството, че на сцената сякаш се режат свински глави и се носят на кол. Защото „Кръщене” всъщност какво представлява? На сцената ни се разиграва едно кръщене с цялата селска простотия и това трябва да ни увеселява и вероятно да си казваме – Е, такива сме си! - и това трябва да ме прави весела и щастлива и да ме успокоява, защото се предполага, че си казвам - Ето, всички сме си простаци и всичките сме в една локва и всички носим тайно в чантите си свински глави, нали?
 ...Искам да подредя в себе си хаоса и да го превърна в ред. Някъде в това ми усилие слагам представлението на Иван Добчев „Завръщане във Витенберг”, но вероятно няма да има толкова време за него. Текстът е на Георги Тенев и на Иван Добчев и това, че е от двамата, се усеща много ясно. Това представление ще го сложа в онази част, която цели точката на напрежение в момента. Има нужда от това театърът да има своя контекст, локален контекст. Защото театърът, който гледаме, не е австрийски, той е български и това е сигурно и говори чрез българския контекст.

Изпуснахме Ревизор, много искам да чуя къде го слагаш тоя спектакъл.

Владо Карамазов и Александра Василева, "Ревизор", реж. Мариус Куркински
Има една категория от творци, която наблюдавам от известно време, която има желание да привлече повече публика, което е естествено. В тази категория влизат режисьори, които понякога са се доказвали като добри и които в момента откровено открехват вратата на комерсиалното. Но не мога да кажа комерсиално в чистия му вид, но да кажем са станали по-комуникативни с публиката, каквото и да значи това. Там някъде, колкото и странно да звучи, слагам „Ревизор”.

Не, не звучи странно.

За претенциите, които има представлението, звучи странно. Много си мисля тези дни за Мариус Куркински и „Ревизор” и проявите му напоследък. И даже си мисля за „Ревизор” как е едно представление, което си има свой живот извън сцената, който се създава от самия режисьор на представлението със цялото това обговаряне по телевизиите и интервютата, че е дошло време за ревизия. Това му намерение по някакъв начин се родее с желанието на Маргарита Младенова да покаже болестта на днешното време. И Мариус така иска да каже за болката на днешното време, че е дошло време за ревизия, че е настъпило времето на Страшния съд, на Апокалипсиса. Така ми подейства това, че даже отворих Откровение на Йоан и си казах, че може би там нещо ще открия, което иска да ни каже този човек. Цялата тази претенция, че обговаря болката в момента и неговата роля на месия. Виж, Мариус Куркински е ужасно артистичен човек и в живота. Той е изключителен феномен и в самия живот. Той до такава степен се вживява в тази му роля, вероятно на месия, вероятно на онзи, който ще ни проведе през Страшния съд, защото той иска да ни разказва за него, нали? Защото той иска да е онзи, който ни води по пътя. И това да е като една притча. Принципно представленията на Мариус винаги се родеят с тази форма и някъде там усетих, за съжаление, че това е игра. Но това не е неговата съкровена игра, а игра да се разиграе това продължение на ролята чрез театъра, като в литургичния театър. Литургичният театър с какво се занимава, както знаем? В църквата се разиграват театрализирано или Възкресението или Рождеството. Защо са започнали да се разиграват в средновековието? Поради недостъпния латински език и това, че хората са спрели да влизат в църквата.

Превод се нарича това

Започнали са да театрализират. А защо са ги изгонили от църквата малко по-късно? Ами защото са започнали да се удоволстват да ни разказват само за Дявола. Тогава всичките технически умения са се концентрирали върху фигурата на Дявола. Доброто не е интересно, то няма толкова възможности, не е толкова пищно, а Дяволът изисква повече умения и атрибути  и започнал (поради техническите нововъведения – б.а.) да прелита напред назад на въжета из църквата... и ги изгонват навън. И оттам започва така нареченият средновековен театър, площаден театър. Какво прави Мариус? Страхувам се, че той не подозира за това, извинете ме, че го казвам. Той прави същото. Разказва ни за грозното, но той толкова се увлича в това, толкова се удоволства в това да ни разказва за злото, ужким ни разказва за доброто (мисля, че в това му удоволствие избива бутафорията), че той там някъде не се е овладял. Няма да коментирам театралния език, защото той е толкова хаотичен и безразборен. Няма да говоря за това, че част от актьорите не знаят от къде да влизат и излизат и вероятно при тях съществува някакъв хаос. Може би след време той ще се организира този хаос. Не съм и човекът, който ще му каже какъв режисьор трябва да бъде. Ние си говорим за това какво той иска да ни разкаже, нали?. И какво ни разказва той. „Ревизор” е пиеса на Гогол, която познаваме всички, която се припознава като гротеска, даже като политическа сатира, особено през социализма...(сатирата, по време на социализма се използва срещу буржоазията, за осмиване и показване дефектите на класата на търговците и подобните им)

Да, ама той не можа да стигне до това.

Той не е искал да стигне до това.

А според Гергана Пирозова до какво е искал да стигне?

Според Гергана Пирозова Мариус си има една тема, която си я обича – за Дявола и Бога, точно с това негово натъртване.

То затова ли завърши с тези фигури на финала от ада и рая?

Тези бутафорни фигури съществуват през цялото представление. Всъщност нека го разкажем накратко. На сцената има 32 –ма актьори и никакво спестяване на текста, защото, както се сещате, той е свещен за режисьора, така както Библията е свещена. Самият режисьор е в ролята на Градоначалника. Градоначалникът е припознат като разказвач, като резоньор, защото това е видимо в спектакъла. Всъщност кой е Градоначалникът според Мариус? Той е човекът пред когото се случва всичко. Това е блудният син, според Мариус. Тогава каква политическа история ни разказва Мариус? Кой според него е днешният Градоначалник? Ако с претенцията, с която ни разказва за живота сега и настъпилото, според него време за ревизия, кой е градоначалникът в нашето време, който на финала се и покайва, щото и до там стигаме. Има и изповед. И ако го вкараме в политическото, какво ни разказва Мариус - защото сам той го вкарва в политическото и казва, че е настъпило време за ревизия на днес и сега и е дошло време, както твърди той, аз да ви я разкажа тази притча за „ревизията”...

Нямаме много време, вадим ли го встрани това представление.

Това е моят път, моята театрална пътека, която съм си я избрала. Избрах Мариус, за да видя къде е той сега в това важно за нас време, където сме разчекнати между свинските глави и духа. „Ревизор” е показателно за претенцията и докъде объркването може да доведе. Извинявам се, че го казвам това и то за Мариус, защото ние не сме свикнали да се говори така за него, защото той е като едно дете – невинен и в жестокостта и във величаенето на грозното.

Прескачаме Ревизор тогава и продължаваме нататък.

Леонид Йосифов и Иван Бърнев в "Ръкомахане от Спокан"
В цялото това забравяме присъствието на Явор Гърдев и Теди Москов все още в театралната ни палитра на Раковски. Първата премиера беше с „Ръкомахане в Спокан” на Явор Гърдев в Народен театър и виж как някак елегантно забравяме да си спомняме за него? Въпросът е защо? Защо „Ръкомахане в Спокан” не е от онези представления, в които Явор винаги е успявал да задава въпроси. Моето мнение е, че това представление технически е много добре изпълнено, така както Явор умее. Той се занимава с един текст (не така интересен), което за мен е странно. Макдона е един автор, който сам себе си определя за ирландски автор, но винаги е живял в Лондон, а самите ирландци не го припознават като свой. Това е един текст, за който самият автор, признава, че е изпаднал в криза и че е седнал да напише един shit, едно лайно, което публиката иска - ала Тарантино, ала Гай Ричи.

Защо му е на Явор това?

Точно така – защо му е на Явор това? Това увлечение обаче не му е за първи път, а от няколко години. Убедена съм, че това не е някакво дълбоко философско увлечение, защото ние познаваме Явор като един много ерудиран човек. Защо му е на Явор да започне това флиртуване с подобни текстове? Слагам го в същата онази категория, която е решила да е комуникативна. Естествено по различен начин от Мариус, защото единият владее почти до съвършенство театралния занаят, а другият е неопитен като дете. Според мен просто Явор тръгна по онази кристално ясна линия – Искате такова? – Ето ви такова! И ако някой се опитва да открива някакви особени дълбочини в „Ръкомахане в Спокан” е окей. Много се радвам, като намират в него някакви големи философски теми, защото според мен текстът се занимава с това повърхностно - като например разликите между видимо и фикционално, за кого се мислиш, за кого се представяш. Текстът се занимава някъде там с това, но дали е с дълбочината, с която Явор може да го направи. А дали самият текст носи подобна дълбочина? Не! Там има добри актьорски попадения, това е представление, което ще се хареса на публиката, комуникативно е. Иван Бърнев е страхотен актьор и изобщо този сезон той има страхотни прояви. 
Пенко Господинов, Светлана Янчева в "Изобретателната влюбена"
В този контекст мога да сложа едно представление на Малък градски театър представление, което е разтоварващо и човек може да се чувства като че ли не носи свински главички в чантата. Това е „Изобретателната влюбена” от Лопе де Вега, режисьор Елена Панайотова. Изглежда по някакъв начин да е на ръба на кичозното, но то е шеговито представление и пак казвам, че не се чувстваш сякаш се показват от чантата ти свински крачета, защото напоследък комедията се разбира по този начин от някои хора. 
Мая Новоселска в "Едно малко радио"
Не успях нищо да разкажа за „Едно малко радио” на Теди Москов в Сатиричен театър, моноспектакълът с Мая Новоселска. Него го поставям в онази категория на Маргарита Младенова, но не с тази дълбочината, а по скоро с носталгията и страданието по завинаги изгубеното минало и изгубените ценности. Това е темата в спектакъла и то остава в тази категория. Недоизчистено и като време и като режисура -  недоизпипано. Но и в това има очарование, заради спонтанната си носталгия и мъка по наистина завинаги изгубеното минало – дали това ще е семейното радио, или грамофона от онова време. Това е за мен сезона. Пропуснахме да кажем, че за първи път се състоя фестивала на Асоциация на свободния театър. За четири дена в София поставиха на различни места в града, продукти, които не бяха само театрални. Заявиха се в пространството. Това е хитър ход, заявиха се и то с фестивал. Сега очакваме след тази грандиозна заявка и

Грандиозна тежест?

И грандиозна тежест и там някъде стои онази битка с Министерство на културата, която само за секунда да спомена, където чакаме един закон за сценичните изкуства от две години и в крайна сметка този закон мимикрира в Национална стратегия изобщо за развитие на културата, която също се оказа, че тайнствено се е творила. Какво се прави и кога ще разберем за това не знам.

Може би другия сезон?

Може би постфактум. Това е за мен сезона.

Няма коментари:

Публикуване на коментар