Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

сряда, 14 декември 2005 г.

ВИЖ МИ ОКОТО


 
Текстът се опитва да проследи кои са най-поставяните български автори през изминалия театрален сезон на 2005г., каква е държавната политика за подкрепа на нови български текстове?

Театралният афиш за декември предлага над 130 заглавия, като Народният театър достойно защитава името си с цели 30 за месеца, а салонът със 199 места амбицирано го следва с около 20 заглавия. Дали поради липса на нови български текстове за театър, или жаждата да се наваксат всички пропуснати театрални практики и опити българският театър през последните 15 години хаотично скачаше от уюта на проверената класика към екстравагантността на чуждите пропуснати текстове. Уилям Шекспир остава най-поставяният автор в София, а последният жив класик на американската драматургия Едуард Олби присъства с рекордните пет заглавия на софийските сцени.
Интересен остава обаче въпросът колко, къде и каква българска драматургия се поставя на софийските театрални сцени. Равносметката е повече от еднозначна. По-малко от 1/4 от пиесите са на български автори, като този сезон явно не е най-добрият за тях, ако не броим двете премиери на Младежкия театър - „Януари" на Й. Радичков и „Джакпот" на И. Кулеков. И така, най-поставян български автор се оказва нашумялата Теодора Димова с четири нейни произведения „Кучката", „Любовници", „Змийско мляко" и „Без кожа", а на фона на обезбългаряването в драматургията това може да се приеме за истинска инвазия.
Тя е следвана от друг млад автор - Камен Донев, който май е и най-предпочитаният български драматург в Народния театър този сезон. Там за съжаление има едва три български заглавия, като две от тях са негови „Почивен ден" и „Самолетът беглец", а „Лазарица" на Й. Радичков, реж. проф. Крикор Азарян може да се види на 15 декември на "Сцена на ІV етаж".
Продължавайки политиката си на популярен театър за средната класа и обърнат към нови и непознати текстове, Театър 199 няма в афиша си нито една българска пиеса. Докато Държавният сатиричен театър очевидно съсредоточава всичките си усилия да защити името си, като от около 20 заглавия девет са български, предимно в жанра на комедията. Сценаристите Кръстев, Попов и Вешим се изявяват с цели три продукта „Смехотерапия", „Шокова терапия" и „Виж ми окото". Доколко обаче формират и отговарят на актуалната театрална естетика е друг въпрос.
Театър „София" също остава своеобразна крепост на българската драматургия, но там от години почитателите на Стефан Цанев могат до насита да гледат неговите произведения, доминиращи в афиша на театъра.
Актьорът Мариус Куркински артистично съживи пиесите на Ст. Л. Костов „Големанов" и „Женско царство" на сцената на Малък градски театър.
Дали липсата на национална политика може да сведе националния ни театър до лоша имитация на чуждия театрален опит, както сценичен, така и драматургичен? Това много напомня на следосвобожденска България, когато българската драматургия е дишала единствено чрез патоса на Възраждането. Но именно тогава Министерството на просвещението обявява конкурс за написване на българска драма по случай откриването на Народния театър. На сцената излизат имена като Антон Страшимиров и Петко Тодоров.
Каква е ситуацията днес? Съществуват два големи национални конкурса в Плевен, вече с три издания, и в Шумен от близо 15 години. Разочароващото е, че през последните години няма нито една първа награда, а единствено поощрения. Това се повтаря и в единствения конкурс, проведен от 1944 г., насам за българска драматургия в Народния театър през 2000 г. в чест на 150- годишнината от рождението на Иван Вазов. Наградният фонд е 3000 лв. и обещание за реализация на голямата сцена на Народния театър. По думите на настоящия драматург на театъра Константин Илиев нито една пиеса не заслужавала първа награда.
Така сумата се оказала разделена на пет поощрителни награди и нито една сценична реализация. Тук естествено възникват и въпросите доколко авторите търсят своите режисьори и обратното, дали все още не наваксваме пропуснатите чужди текстове в търсене на актуалност. Съществува ли обаче някаква национална политика в защита на българската драматургия и дали в така наречените пазарни отношения има нужда от защита? Или само от талант?

вторник, 29 ноември 2005 г.

ДОМЪТ НА ВЪЗКРЕСИЯ ВИХЪРОВА

Режисьорката Възкресия Вихърова става известна със спектаклите "Дзън", "Бит", "Индже", които утвърждават позицията й на един от най-алтернативните и обърнати към физическия и антропологичен театър творец. Тя е преподавател и един от създателите на Театрален департамент към Нов български университет. През последните години Възкресия работи в областта на театралната антропология предимно в Европа.
Вдъхновена от филмите на Педро Алмодовар и Франсоа Озон, режисьорката създава новото си представление. То е и реверанс към голямата българска актриса Цветана Манева, която дебютира за пръв път на сцената на Народния театър. За последен път героинята на Лорка Бернарда Алба оживява на същата сцена през 1971 г. Изиграна е от Маргарита Дупаринова.
Федерико Гарсия Лорка е един от най-известните испански драматурзи и поети. Подобно на своя голям почитател - режисьора Педро Алмодовар, той превръща в герои на своите драми предимно жени и изследва техния свят с огромна любов и съчувствие. Убит е по зверски начин през 1936 г. от франкистите.
Вдовицата Бернарда Алба (Цветана Манева) се връща от погребението на съпруга си заедно с петте си дъщери. Спазвайки обичаите и традициите на испанското село, тя затваря вратите на къщата и обявява осемгодишен траур. Дъщерите са на възраст между 20 и 39 години и това е краят на възможността да бъдат омъжени. В разгара на лятната жега са стаени страстите на осем жени.
Какво ви провокира в пиесата на Лорка?
- Тази пиеса е много трудна, защото, за да бъде поставена, всички правим една основна грешка - махаме 80-те или 100-те жени, които са в траур и които движат действието. Практически, като я оголим така, тя се превръща в семейна или социална драма. Текстът ще бъде изговорен почти без съкращения. Ние променяме ситуацията. Действието е преместено в 60-те години на XX век и се опитваме да изречем целия този поетично-архаичен текст през логиката на това време, на зараждащия се култ към удоволствието от живеенето, тялото, свободата.
Във вашето представление играят три поколения актриси, преминали през различни театрални естетики.
-В представлението участват 8 жени с крайни индивидуалности, различни като биография. Това за мен е основната драматургия, върху която полагам ситуациите. Работя за пръв път с Цветана Манева, за пръв път с всяка една от тях и за мен всяка от тях е невероятно откритие. Съвместната ни работа беше много забавна и обогатяваща в човешки план, надявам се и в художествен да е така.
Преди 10 години решавате да поставите пиесата на сцената на "Сълза и смях". Тогава каните актрисите Цветана Манева и Аня Пенчева, но и двете отказват. Аня Пенчева предпочита да се снима във филм ("Испанска муха"), а Цветана Манева вече е заета с проекти в СФУМАТО и както сама казва тогава, се смята за неготова за вас. Какво се промени оттогава досега?
- Представлението тогава имаше много елементарна съдба. То не се състоя, защото се случиха поредица от случайни неща. Директорът, който ни беше поканил, в началото на сезона, в един момент беше вулгарно сменен. Политиката на министерството беше причина този проект да се разпадне. Направих го с Разградския драматичен театър и Театралния департамент. Тогава в текста преобладаваше повече ритмизираното ритуализирано говорене. Но не бива работата ми сега да се бърка с работата ми преди години. От 2 години насам аз отново се връщам да изследвам себе си като приложник режисьор.
На разградската сцена са били изсипвани житни семена. Имало е идея това представление да се постави в голям житен хамбар...
- Такива младежки въжделения... (Смее се). Тогава асистенти на представлението бяха Елена Панайотова и Деляна Манева. Бяха работили вече в Разград 20 дни върху представлението без мен. Сега много се радвам на опита на Елена Панайотова с "Домът на Бернарда Алба". Интересно е да се сравнят всичките Бернарди Алби, които се пораждат една от друга. Преди да започна тези репетиции, погледнах записа на това представление и си казах: "Ами, че то е гениално!" Новото за мен и екипа, с който работя - аз и арх. Зарко Узунов - е комбинацията с Мила Искренова. Работата с нея ми откри други възможности за правене на театър, които може би ще имат продължение. Харесвам Мила. Тя е от малкото хора, пред които излагаш своите намерения и тя изцяло се потапя в тях и мисли как да бъдат реализирани. За мен този контакт беше интелектуално удоволствие.
Може ли да се каже, че това е една нова посока за вас като режисьор, особено след последните ви театрални опити?
- Да. В това представление всичко е запълнено от своеобразна дидактика. Има една стабилност на езика, с който казвам нещата. На последния театрален фестивал "Варненско лято" мои колеги почти ме намразиха за последните ми работи. Казваха ми, че не може така и трябва да продължа в посоката, в която съм тръгнала. Въпреки че все още се надявам, че някога ще имам възможност да се върна отново към чистото изследване. Наскоро ми се отдаде възможност да прожектирам резултати от работата ми в Театралния департамент на един от симпозиумите по проекта "Пресечни пътища", където имаше театрални изследователи и професори от цял свят.
Когато видяха резултатите, те искаха да напишат петиция (смее се) до българското Министерство на културата, че то е длъжно да осигури протекция на този труд и да го опази като национално богатство. Аз ги помолих да не го правят, защото това щеше да прозвучи с апломб и смешно.
Какви са вашите конфронтации с ежедневието?
- Опитвам се да разбера ежедневието. Озадачена съм от това колко огромна разлика има между това, което трябва да правиш, и това, което чувстваш, че можеш да правиш. Аз съм на прага на 50-те и хулиганският ми период е приключил в естетически план. Сега се опитвам да проумея законите на играта, в личен план се опитвам да проумея законите на ежедневието. Виждам около себе си хора, които са родени точно за този вид ежедневие - те разцъфтяват в него. Виждам хора, които ежедневието ги убива - те са толкова различни и са в непрекъсната конфронтация с всичко и се фрустрират от това. След хулиганския ми период съм във фаза на затихване. Не знам какво идва след това.
Реакциите, които провокирате още от времето на "Дзън" (1989 г.) не са се променили. Отношението към различното май не е свързано с политика и идеология, а с манталитет?
- Безспорно. Национално ни е заложен манталитетът на това да "убиваме" различния . Аз не се смятам за толкова различна. Израснала съм като обикновен човек. Ако се смятах за толкова различна, с нужда от защита за самата себе си, може би нямаше да живея в тази страна. Случвали са ми се неща, които не са много поносими, не ги отдавам на политика, отдавам ги на манталитет. Не се чувствам привързана към определено място. По принцип, преди да се появи детето ми, преди 2001 г. прекарвах време на различни места. От Австралия отивах на репетиции в Разград. Сега съм по-установен човек, защото съм отговорна и за още едно малко дете. Тази промяна не е лоша, тя запълва цялото време.
"Домът на Бернарда Алба" от Федерико Гарсия Лорка, 29. 11. (вторник) - 19 часа, на камерната сцена на Народния театър, реж. - Възкресия Вихърова, сценография и костюм - арх. Зарко Узунов, музика Асен Аврамов, пластика - Мила Искренова.
Участват: Цветана Манева, Жорета Николова, Мария Сапунджиева, Йорданка Кузманова, Ана Пападопулу, Рени Врангова, Теодора Иванова, Емануела Шкодрева, Карла Рахал.

вторник, 22 ноември 2005 г.

КОЙТО НЕ ЖИВЕЕ СКАНДАЛНО, УМИРА!



Текстът е публикуван във в. Дневник през 2005 г., 21 ноември по повод спектакъла "Изкопът" на режисьора Иван Станев в Театър Сфумато .

Режисьорът и писател Иван Станев отново е на българска театрална сцена след шест години отсъствие. От 1988 г. той работи и живее в Германия и Франция, където реализира повечето си театрални и филмови проекти, издава книги и се занимава с преподавателска дейност.
Предизвикателството към българската публика е отправено чрез поставянето на драматургичния му текст "Изкопни материали" на сцената на "Сфумато". Пиесата е по произведението на съветския писател Андрей Платонов "Изкопът" - повест за хипнозата на социалистическата утопия, където група хора строят кула, в която да живеят всички комунисти.
Издигат лозунг: "Ние можем да живеем само като ентусиасти!", а изкопът се оказва тяхна фикция и гроб, гранично съществуване между живота и смъртта. "Изкопни материали" е последният текст на режисьора Иван Станев, написан на български език през 1987 г., но по обясними причини е издаден 1994 г. в книгата "Избитите обитатели (из тетрадките на един закъснял модернист)". Подобна съдба има и повестта на Платонов, написана през 1930 г., която излиза официално в печата 57 години след написването й. Чак перестройката успява да изтрие етикета "сволочь", закачен на автора от Сталин.
"Предизвикателството да поставяш свои пиеси е огромно, защото човек първо я пише, после я коментира", казва самият режисьор Иван Станев, като отправя поредната провокация към българската публика, изкушена от театъра.
Скандалът съпътства целия му творчески живот. Още като студент във ВИТИЗ, в началото на 80-те години, представлението "Пътека за дивеча" по Крьотц е спряно веднага след премиерата. А цензурата през 1986 г. даже забранява да се правят фотографии на спектакъла "Алхимия на скръбта" по текстове на Йонеско, Чехов и Витгенщайн, поставен в град Ловеч. Постановката "Раната на Войцек" по текстове на Бюхнер и Мюлер, която излиза на софийска сцена в камерната зала на театър "София", се приема като един от първите постмодернистични експерименти на българската сцена. Идеологическата цензура отново се намесва и след покана на спектакъла през 1988 г. на театрален фестивал в Берлин Иван Станев остава да живее там.
След като се утвърждава на западноевропейските сцени, отново се връща в България през 1992 г., за да постави на сцената на Народния театър "Иван Вазов" авторските си пиеси "Хермафродитус" и "Представление и наказание", на които е режисьор и сценограф, копродукции на "Хебел театър" и "Микери"- Амстердам. Начинанието завършва с отворено писмо до директора на театъра Васил Стефанов, обвинен в изнудване. "Пожелавам на Народния театър "Иван Вазов" още 100 години сталинска диктатура, както в културното поприще, така и у дома" - пише гневно режисьорът.
Не по-малко яден е и отговорът на журналистите, синода, обидени учителки и майки в пресата по повод премиерата на "Дон Жуан в ада" по текстове на Батай, Молиер и Бодлер през 1997 г. на сцената на театър "София". Независимо от участието на утвърдени актьори като Коста Цонев ( в ролята на Дон Жуан) и Йорданка Кузманова (Елвира) представлението е анатемосано и обвинено в открита "содомия, некрофилия, сношаване със скелети... в навечерието на Великден".
Голото тяло на Деса Красова (сега Касиел Ноа Ашер), самозадоволяващата се чрез ръката на скелета Саня Армутлиева (вече шеф на "Вирджиния рекърдс") потрисат непорочната публика на София и "закъснелият модернизъм" се оказва отново подранил, а директорката на театъра Доротея Тончева спира представлението под напора на обществени и лични нагласи. Спектакълът се класифицира като отчужден и неразбиращ националната ни проблематика.
"Искам зрителя да съпреживее сътресение, катарзис, страх, състрадание, смях...", споделя Иван Станев и отново разтърсва софийската публика през 1999 г. с постановката си "История на окото" по Батай на сцената на Сатиричния театър. Този път театърът учи публиката, а не публиката - театъра и зрителите се оказват по-подготвени за естетиката на Иван Станев и проблематизирането на сексуалното влечение се разглежда вече през усложненото понятие за нагона към смъртта, а Мишел Фуко е познат автор.
Новата премиера на Иван Станев ще е на сцената на "Сфумато", пространство, което вече се оформя като предлагащо различния театър, а неговите режисьори Иван Добчев и Маргарита Младенова се оказват единствените, които канят Иван Станев да продължи театралните си експерименти в България. Спектакълът е своеобразно продължение на програмата на "Сфумато" "Достоевски", доколкото според Йосиф Бродски романът "Изкопът" се родее с "Бесове". В предстоящото представление участват 12 студенти - актьори от класа на Маргарита Младенова към НАТФИЗ. Това вероятно отговаря на желанието на Иван Станев да работи с актьори "неопорочени и неизносени от непрекъснатото играене на сцената в много лоши спектакли".
Музикалното оформление е от комунистически песни, включително и виетнамски, изпълнявани от възторжени групички младежи, бодро вдигнали ръце. Режисьорът споделя, че е избрал този текст, защото е свързан с едно много специално българско минало, за което сега никой не иска да говори, понеже е твърде близо. "А значи ли, че когато едно нещо е минало, то е изчезнало?"( "Изкопни материали")
На 18 ноември ще бъде прожектиран за пръв път и филмът на Иван Станев "Вилата на мистериите", отново в сградата на "Сфумато". Вилата е античен римски театър, модерен секс клуб, където световноизвестни автори, хора на изкуството, актьори (Маяковски, Ницше, Бодлер, М. Монро...) се събират, за да изживеят нещо изключително автентично. Те са обсебени от идеята да бъдат "неподправено истински".
И ако следваме максимата на режисьора: "Който не може да живее скандално, умира!", нека бъдем свидетели не на жертвено самоубийство, а на скандално живеене.
"Изкопни материали" по Платонов, режисьор Иван Станев, сценограф - Даниела Олег - Ляхова, "Сфумато" - 21.11.2005 - 19 часа.